Сандра Браун
Тайната (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Вечеряха заедно всеки ден от следващите три. Ардън знаеше, че прави трудното невъзможно, но не можеше да откаже поканите му. Двамата с Дрю наистина се сближаваха, ала не по начина, по който трябваше. В нейния план нямаше място за чувства. Затова на четвъртия ден му отказа с неубедителното извинение, че се налага да работи върху очерка си за оцеляването на тропическите видове в нетропически климат — статия, която вече бе изпратила.

Вместо да насочи мислите си далеч от него, тя прекара цялата вечер в чудене къде и с кого вечеря той. Дали си беше у дома с Мат? С някой приятел? С друга жена? Съмняваше се, че е последното. Когато бяха заедно, Ардън привличаше цялото му внимание.

— Може би прекалено много бързам, обсебвам времето ти за почивка, нахлувам в чужда територия? — попита я той, когато тя отклони поканата му за вечеря. Въпросът бе зададен с безгрижен тон, но от леко смръщените му вежди Ардън разбра, че говори сериозно.

— Не, Дрю, нищо такова. Още в деня, когато се запознахме, ти казах, че няма никой, с когото трябва да се съобразявам. Просто ми се струва, че може би имаме нужда една вечер да си починем един от друг. И аз не искам да обсебвам времето ти. И наистина имам работа.

Той прие отказа й, макар и недоверчиво и неохотно.

Тя бе ужасена от всичко, което ставаше с нея всеки път, когато бяха заедно. Играеше си с огъня и го знаеше, ала часовете, през които не беше с него, бяха станали безцветни и монотонни. Дрю никога не я бе целунал, освен веднъж, когато й подари гирляндата от цветя. Не я докосваше извън обичайното кавалерство. И все пак я караше да се чувства лекомислена, млада и красива. Всички тия емоции бяха симптоми на влюбване. А то просто не можеше да стане. Ардън бе дошла на Мауи, за да види сина си. Това бе основната й цел, а Дрю Макаслин бе само средство за постигането й.

И въпреки това…

На сутринта след вечерта, когато не се срещнаха, тя се насочи към кортовете, кълнейки се пред себе си, че отива там, не за да го види. Той можеше дори и да не играе.

Когато я забеляза, пиеше лимонада. Хвърли шишето на Гари и се затича към нея.

— Здрасти! Щях да ти се обадя по-късно. Ще вечеряме ли днес заедно? Моля те…

— Да.

Припряната му покана и спонтанното й съгласие изненадаха и зарадваха и двамата. Засмяха се — тихо, стеснително, като през цялото време се изпиваха един друг с поглед.

— Ще те взема в седем и половина.

— Добре…

— Ще гледаш ли мача?

— За малко, а после трябва да се върна в стаята си, за да поработя.

— А аз обещах на Мат да си поиграя с него на плажа.

Винаги, когато Дрю споменеше името на момчето, сърцето й подскачаше от нетърпение.

— Надявам се, че не те отнемам прекалено много от него?

— Вечер не излизам, преди да си е легнал. Не му липсвам. А всяка сутрин, когато стане, вижда, че аз още спя.

— И Джоуи правеше така — засмя се Ардън. — Идваше в спалнята, отваряше ми очите и ме питаше дали съм се събудила.

— Аз пък мислех, че само Мат знае този номер! — Отново се засмяха заедно. После той забеляза: — Губя темпо. Трябва да се върна на корта, но довечера ще се видим.

— Играй добре.

— Опитвам се.

— И успяваш.

Дрю й намигна и отиде при търпеливия Гари, който не си губеше времето, а флиртуваше с ятото техни зрителки. Ардън се зачуди дали и тя не изглежда като една от тях, когато някой ги гледа отстрани двамата с Дрю. Изведнъж й стана неприятно. Беше ли наистина просто една от почитателките му?

 

 

Когато Дрю почука на вратата й, не бе съвсем готова. Освен подсъзнателните мисли за него през целия следобед, внезапно й дойде вдъхновение и работи като бясна върху един от очерците си. Едва й стигна времето да се изкъпе, преди да е пристигнал.

Втурна се към вратата, като още си закопчаваше ципа.

— Извинявай! — кимна задъхано.

Той се бе облегнал лениво на вратата, сякаш не го бе накарала да чака цяла минута. Огледа пламналите й бузи, краката по чорапи и се усмихна:

— Чакането си струваше.

— Влез. Само да си сложа бижутата и обувките, и съм готова. Направи ли резервация? Надявам се да не пропуснем…

— Ардън — прекъсна я Дрю, затвори вратата след себе си и я хвана за раменете, — не се притеснявай. Имаме време.

— Добре… — Тя пое дълбоко въздух. — Няма да бързам.

— Хубаво… — Той се засмя и я пусна. Огледа стаята и накрая спря погледа си върху нея, докато си обуваше сандалите. Бе се подпряла с една ръка на стената и повдигнала единия си крак, за да закопчае каишката. Движението й бе грациозно, женствено и несъзнателно предизвикателно.

Плъзна поглед по дългия й строен крак. Мускулите бяха меко очертани и идеално биха паснали в ръката му. Зърна нежната като паяжина дантела по ръба на комбинезона й и се усмихна на нейната женственост. И не можеше да не забележи как натежаха гърдите й, когато се наведе напред. Деколтето на роклята й разкри сенчестата долина между тях. Той наум постави устните си там и ги притисна към двете страни. После заповяда на непокорните си очи да се обърнат към нещо по-безопасно.

Косата й винаги му се бе струвала мека и приятна за пипане, дори когато бе вързана назад. Тази вечер я бе разпуснала и пръстите го сърбяха да се заровят в нея, да опитат дали тъмните кичури бяха толкова копринени, колкото изглеждаха. И не само те.

— Готово! — рече Ардън, отблъсна се от стената и се насочи към дългата ниска масичка срещу огромното легло. Дрю не си бе позволявал да мисли за леглото, да си представя как пленителното тяло, което разглеждаше толкова отблизо, лежи голо на него. — Остават бижутата.

Роклята й без ръкави бе от някаква мека материя, която прилепваше към приятно закръглените й, ала стройни бедра. Всичко, което носеше, изглеждаше великолепно на нея, независимо дали бе официално или ежедневно. Той си каза, че би могла дори на джинси и тениска да придаде вид на висша мода. Би изглеждала страхотно и без нищо…

По дяволите! Мислеше за нещо, за което си бе обещал да не мисли.

Пръстите й закачиха обиците на ушите, които сега си представяше как ще докосне с език. Сърцето му заблъска бясно, когато тя вдигна ръце да си сложи тънка златна верижка и гърдите й се разлюляха под роклята.

— Дай да ти помогна — предложи Дрю несигурно и дойде зад нея. За миг, преди да поеме краищата на верижката от нея, очите им се срещнаха в огледалото. Ръцете й бяха все още вдигнати, цялата й поза и чувствена, и уязвима.

Ардън бавно отпусна ръце, а той закопча верижката. Когато свърши, тя побърза да се отдръпне.

— Чакай… — внимателно я задържа Дрю. — Ципът ти е заял.

— О — едва успя да произнесе Ардън.

Подлудяващо бавно той смъкна ципа. Тя усети студения въздух върху пламналия си гръб. Стоеше неподвижно, без да смее да се помръдне и го остави да свали ципа чак до кръста й. Очите му също така бавно го проследиха. Голата гладка кожа, която се откри, издаваше, че под роклята няма сутиен.

Очите му отново срещнаха нейните в огледалото. Бяха тъмни и горещи като син пламък. А нейните блестяха от желание.

Напрегнатото му тяло излъчваше сексуални послания. Ардън знаеше, че ако отстъпи макар и милиметър назад и се допре до него, ще усети страстта му. Съмняваше се дали ще стигнат до вечерята. Решението зависеше от нея.

Но изобщо не можеше да става въпрос да легне с Дрю. Би било лудост да усложни и без това обърканата ситуация. А и тайно се страхуваше, че може да се разочарова. Или, още по-лошо, можеше разочарованият да е той. Още не можеше да се отърси от суровите нападки на Рон към нейната сексуалност.

Най-добре беше нещата да си останат такива, каквито бяха. Приятелски. Не беше ли възможно мъж и жена да бъдат само платонически приятели? Не искаше ли тя именно това от Дрю Макаслин още от самото начало?

Мъдро, благоразумно, страхливо Ардън наведе глава и почти незабележимо я поклати. Той разбра и вдигна ципа.

— Беше се закачил един конец. Вече го оправих.

— Благодаря — отвърна тя и направи крачка назад.

Нямаше да се отърве така лесно.

— Ардън?

Тя взе чантичката си и чак тогава се обърна към него.

— Да?

— Отдавна не ми се е случвало да съм в женска стая, да гледам как се облича жена, която ме интересува. Досега не бях осъзнал колко ми липсва женско присъствие.

Ардън отмести поглед към широкия прозорец, където на фона на мастиленосиньото небе се открояваха силуетите на палмите.

— Да живееш сама си има своите недостатъци и за една жена.

Дрю пристъпи към нея.

— Какви например? — прошепна нетърпеливо.

Това трябваше да спре. И тъкмо тя трябваше да го спре. Вдигна очи към него и се опита да се усмихне закачливо:

— Например няма кой да ти оправи ципа…

Разочарованието му пролича от лекото отпускане на раменете, но той призна поражението си с усмивка, която разреди пращящото напрежение в стаята.

— Виждаш ли? Какво бихте правили без нас всички вие еманципирани жени?

Веселото шеговито настроение продължи и докато караха по тесните планински пътища на Мауи. Местността Каанапали бе един от малкото застроени райони на острова — пълен бе с елегантни хотели, ресторанти и клубове.

Дрю спря пред „Хаят“.

— Била ли си някога тук?

— Не, но ми се искаше да го видя, преди да се върна у дома.

— Подготви се. Не прилича на никой друг хотел в света.

Това веднага се забелязваше. Фоайетата на повечето други хотели имаха тавани. Този нямаше. Таванът му, висок много етажи, бе звездното небе. Фоайето бе оформено във вид на джунгла с тропически дървета и цветя. Когато валеше, илюзията бе пълна. Покритите части бяха украсени с огромни китайски вази, пред които дори мъжът до нея изглеждаше дребен. Безценните килими и ориенталски антики му придаваха вид на палат, без да отнемат от уютната му домашна атмосфера.

Пресякоха просторното фоайе. Дрю почти не я остави да се зазяпа в луксозните магазини и галерии. Поведе я направо по витата стълба към Лебедовия двор.

— Чувствам се като селянче, попаднало за пръв път в града. Стои ли устата ми отворена?

— Обичам селянчетата — отговори той и я стисна силно през кръста. — А устата ти, както и всичко друго у теб тази вечер, е възхитителна.

Тя бе доволна, че метр д’отела веднага ги отведе до осветената от свещи маса край изкуственото езерце, по чиято повърхност с царствено достойнство се плъзгаха лебеди. Както по-голямата част от ресторанта, и този салон бе на открито. Гледаше към малко езеро с водопад и вулканични скали.

Постоянните клиенти бяха във вечерни облекла и Ардън се радваше, че бе облякла най-официалната си рокля. Дрю сякаш прочете мислите й:

— Не се впечатлявай толкова — прошепна й той иззад менюто. — На закуска е пълно с хора по бански и джапанки.

Тя се отдаде на впечатленията си и почти не забеляза кога Дрю бе повикал сервитьора.

— Искаш ли вино с вечерята?

Спокойно посрещна предизвикателния му поглед:

— Да, благодаря.

Той поръча бутилка скъпо бяло вино. Ардън не показа изненадата си. През цялото време, докато бяха заедно, Дрю не бе пил нищо алкохолно.

— Понякога пия по чаша вино на вечеря — обясни той.

— Не съм питала.

— Вярно е, ала сигурно се чудиш дали ще ми понесе.

— Веднъж те помолих да не мислиш вместо мен. Ти си голямо момче. Би трябвало да знаеш какво ти понася и какво не.

— Не се ли страхуваш, че ще се напия и ще започна да буйствам?

Тя прие предизвикателството. Наведе се към него и прошепна:

— А може би ми се иска да станеш малко по-буен… — След като го каза се сети, че пеперудите имат инстинкт да летят право към пламъка.

Дрю присви прелъстително очи:

— Нямам нужда от нито глътка вино, за да стана съвсем буен.

Ардън спря, преди да си е опърлила крилете:

— Вярвам ти, че няма да го направиш.

Той й разреши да отстъпи. Тонът му говореше, че иска да смени темата.

— Има защо да се безпокоиш. През последната година повече време съм бил пиян, отколкото трезвен. Не вярвам някога да го забравя. — Стисна здраво зъби, сви юмрук и леко удари по масата. — Господи, бих дал всичко, за да върна назад някои от нещата, които съм натворил.

Тя добре разбираше безсилието и чувството на отвращение към самия себе си, които Дрю изпитваше.

— Ние всички правим грешки и после ни се иска да започнем всичко отначало. Но не можем. Трябва да живеем със собствените си решения. Понякога цял живот — добави Ардън тъжно.

Той тихо се засмя:

— Думите ти звучат толкова пораженчески, толкова безнадеждно. Не мислиш ли, че винаги ни се дава още една възможност да оправим нещата?

— Да, слава Богу. Мисля, че имаме още един избор. Или се опитваме да поправим грешките си, или се научаваме да живеем с тях.

— Което значи да се предадеш.

— Да. А ти искаш винаги да печелиш…

— Не можех да живея с помията, която бях създал от собствения си живот. Трябваше да направя нещо.

— Аз също — прошепна тя на себе си.

— Моля?

Трябваше ли да му признае всичко сега? Сега?! Дрю бе започнал темата за грешките и опитите да се поправят. Той го вършеше в собствения си живот. Със сигурност би разбрал желанието й да поправи своите грешки. Нали? Ами ако не я разбереше? Ако се ядосаше и избягаше, ако я оставеше сама и Ардън никога не го видеше отново? Никога нямаше да види и Мат. Не. По-добре да почака, докато зърне поне веднъж сина си. Тогава щеше да признае на Дрю, че тя е майката на Мат. Тогава, не сега. Изправи се на стола и му се усмихна лъчезарно:

— Защо водим този мрачен разговор? Ето, идва виното. Да не се ровим точно сега в грешките от миналото.

Телешкото бе превъзходно, както и останалите блюда. Единствената им бутилка бе наполовина пълна, когато след два часа свършиха вечерята. Сита и доволна, ала въпреки това лека като перце, Ардън сякаш летеше по стъпалата. Бе опиянена, но не от виното, а от романтичната атмосфера и от привличането на мъжа до нея.

В бара един пианист свиреше на малък роял. Океанският бриз разлюляваше листата на дърветата във фоайето и разнасяше аромат на цветя.

Спряха под меката светлина на красива лампа.

— Хареса ли ти вечерята? — попита той и хвана двете й ръце.

— Да… — Тя гледаше косата му и се чудеше какво ли би било да зарови пръсти в нея, обезумяла от страст. Взря се в устните му. Най-еротичната сцена, която бе запомнила от един филм, бяха мъжки устни върху женски гърди в едър план. Живо си спомняше как езикът му нежно обикаляше тъмното зърно и как оставяше влажни следи по гладката кожа. Устните на Дрю събудиха в съзнанието й спомена за тази сцена и цялото й тяло пламна.

Рон никога не бе губил време за любовна игра и никога не я бе питал какво иска. А и на нея вероятно това не би й харесало с Рон. Ала и се струваше, че много би й харесало с Дрю…

— Какво?

— Кое какво?

— Каза ли нещо? — попита Дрю. Очите му бавно оглеждаха лицето й.

— Не — прошепна тя. — Нищо не съм казала.

— Така ли? Стори ми се, че каза нещо… — Сега изучаваше устните й и както се бе изчервила от собствените фантазии, би припаднала от смущение, ако знаеше къде неговото въображение поставяше нейните устни. — Какво искаш да правим?

— Да правим ли? Не знам. Ти какво искаш?

„Господи, не питай!“

— Да отидем да потанцуваме?

— Звучи забавно… — Тя леко се прокашля и ненужно приглади роклята си. Да се движат. Точно от това имаха нужда. Когато стояха неподвижно, дотолкова се записваха един в друг, че не забелязваха нищо наоколо.

— Долу има клуб. Никога не съм ходил, но можем да го опитаме.

— Добре.

Той я поведе по друга стълба с пиринчени перила и в стил от началото на века. Отвори тапицираната врата и бяха посрещнати от усмихната управителка, взрив от дискомузика, шумни разговори, смях и облак тютюнев дим.

Дрю я погледна с безмълвен въпрос. Ардън вдигна очи със същия въпрос. Едновременно се обърнаха и тръгнаха обратно по стълбата. Когато стигнаха до фоайето, и двамата се смееха.

— Сигурно остаряваме — предположи той. — Музиката от това единствено пиано ми звучи по-добре.

— На мен също.

— И не искам да крещя, за да бъда чут… — Наведе се и допря устни до ухото й, за да прошепне: — Може да реша да кажа нещо, което не желая никой друг да чуе. — Когато се отдръпна, горящият в очите му огън засилваше интимността на думите му. По гърба й полазиха тръпки от вълнение. — Искаш ли да пийнеш нещо? Тя поклати глава:

— Защо не ми покажеш басейна?

Хванаха се за ръце, преплетоха пръсти и той я поведе по каменистите пътечки, виещи се през тази истинска райска градина. Алеите бяха осветени от разположени нарядко фенери, чиито пламъци примигваха драматично от вятъра. Плувните басейни, построени на няколко нива около изкуствена пещера от вулканични скали, бяха шедьовър на архитектурата.

Ардън се възхищаваше от всичко, което той й посочваше, ала всъщност не я интересуваше какво точно вижда или чува. Бе чудесно да чува гласа му до ухото си, да долавя аромата на топля му дъх, да чувства силата на здравото му тяло, когато внимателно насочваше крачките й. Сърцето й сякаш биеше с езическия ритъм на прибоя, който се блъскаше в брега само на няколко метра от тях.

В сенките се прегръщаха и си шепнеха влюбени. Явно усамотението бе целта на всеки, който се разхождаше из градината по това време на денонощието. И когато Дрю спря и я привлече зад една скала, тя не се възпротиви.

— Мога ли да ви помоля за този танц? — попита той с шеговита тържественост.

Ардън се засмя и отговори сериозно:

— Да, можете.

Пристъпи към него и за пръв път, откак се познаваха, разбра какво е да го прегръща, да бъде прегръщана.

Дрю я държеше в традиционната поза за валс — едната ръка обвита около кръста й, другата протегната с нейната на височината на раменете. На другото му рамо почиваше нейната ръка. Не можеха да се движат много, без да напуснат скъпоценното скривалище, а и двамата знаеха, че поканата за танц е само извинение да се прегърнат. Затова просто се полюляваха в такт с музиката, долитаща от пианото в бара.

Минутите се нижеха, една песен се сменяше с друга, а те все танцуваха, без да откъсват поглед един от друг. Телата им, външно измамно спокойни, бушуваха отвътре, молеха за по-близък контакт, стремяха се и се огъваха, докато накрая гърдите й се допряха до него.

Той тихо простена и затвори очи от удоволствие. Когато отново ги отвори, нейните очи бяха засенчени от най-крехките, най-дълги мигли, които бе виждал. Искаше му се да ги целуне. Вместо това вдигна ръката си от кръста към гърба й и силно я притисна към себе си.

Тя отвори унесено очи, плъзна дланта си от рамото му към главата и зарови пръсти в русата му коса. Без да отделя поглед от очите й, Дрю поднесе ръката, която държеше, към устните си, леко я целуна и я постави на рамото си. После я прихвана здраво през кръста и още по-силно я прегърна.

— Знаеш колко ми беше трудно да стоя далеч от теб, нали?

— Да — отговори Ардън и се изви към него.

— Толкова ми се искаше да те прегърна!

— А на мен толкова ми се искаше да ме прегърнеш…

— Трябваше само да поискаш — прошепна той и зарови лице в косите й. — Ти миришеш толкова хубаво, толкова си красива! Честна дума, представял съм си всеки сантиметър от тялото ти, мечтаел съм да те видя, да те почувствам, да те вкуся.

Една треперлива въздишка отекна в цялото й тяло и тя скри лице в гърдите му. Обви по-здраво ръце около врата му и направи крачка напред. Дрю изохка през зъби и спусна ръка надолу по гърба й.

Бе горещ, много горещ… Ардън усещаше как неговата топлина се просмуква през дрехите им, изгаря тялото й и го разтопява в неговото. Той се притисна още по-силно към нея и тя стреснато извика.

— Извинявай, Ардън. Не исках да съм груб, но ми е толкова хубаво…

— Дрю…

— Искаш ли да спра?

— Дрю… — Отметна глава и погледна смело в лицето му. — Не. — Тя потрепери. — Не. — После, някак отчаяно и като в треска, помоли: — Целуни ме.

Той се наведе към нея със същото отчаяние. Това бе една страстна целувка, един взрив на потискан копнеж и сдържани чувства. Устните му се впиха в нейните почти грубо, ала Ардън прие суровата му ласка, защото никога не се бе чувствала по-жива. Бе като пеперуда, измъкваща се от мрачния пашкул, като затворник на отчаянието и черната мъка, който за пръв път вижда светлината на живота.

Дрю вдигна глава и я погледна със сияещи сини очи. Дишането му бе тежко, накъсано. Като нейното. С усилие на волята обузда страстта си, вдигна ръка, погали нежно долната й устна и се намръщи виновно. Тя се усмихна в знак на прошка.

Когато устните им отново се срещнаха, това бе едва доловимо докосване. Нежната ласка постепенно се превърна в мъчение.

— Дрю — простена Ардън от дъното на душата си.

— Бях груб. Не исках…

— Знам.

— Полудявам от желание за теб.

— Вземи каквото искаш.

В гърдите му се надигна стон на първично удоволствие и отново наведе глава към нея. Разтвори устни. Тя направи същото. Дълго останаха така, наслаждавайки се на очакването, на ускорения си пулс, на желанието си.

След това езикът му се гмурна в устата й, оттегли се и дойде отново — отново и отново, докато й се струваше, че умира. Чувстваше как тялото й разцъфва, разтваря се за любов. Езикът му се втурна около устата й — гъделичкаше я, изучаваше я, вкусваше я с такова умение, че Ардън безсилно се вкопчи в него и когато вече трябваше да се отдръпне, за да си поеме дъх, тихо извика името му.

Ръцете му се спуснаха по тялото й и обхванаха гърдите й. Те почти изскочиха от дълбокото деколте и той ги покри с целувки. Ласките му бяха толкова възбуждащи, че тялото й пламна от сладкото чувство за грях.

Тя бе имала нужда от това през целия си съзнателен живот. Бе имала нужда от един мъж, който да й покаже какво значи да бъде обожавана, обичана заради това, което бе, който да се възхищава на нейната женственост. Преди да срещне Дрю, никога не бе мислила за себе си като за привлекателна жена. От самото начало всеки негов поглед, всеки жест й показваха, че е изключително сексапилна и желана. Той бе откровен с нея от самото начало.

Но Ардън не беше.

Това, което чувстваше сега, бе чисто и честно. Ала щеше ли Дрю да й повярва по-късно? Когато научеше, че тя е майката на Мат, щеше да й се наложи да обяснява толкова много неща. Искаше ли да добави в списъка и прелъстяване? От тази мисъл й стана лошо. Трябваше или незабавно да прекрати всичко, или да си спечели вечното му презрение.

— Дрю — прошепна Ардън в устните му, които се бяха върнали върху нейните.

— Ммм? — Той се бе унесъл в ласките си.

— Дрю — повтори тя по-твърдо и опря ръце на раменете му. — Недей… — Ръката му се плъзгаше под презрамката на роклята й. Ардън изпадна в паника. Ако не го спреше сега, после нямаше да бъде в състояние. Единственият начин бе да го ядоса. — Престани! — Блъсна ръката му и се освободи от прегръдката му.

На лицето му се изписа пълно объркване. Той премигна няколко пъти. Първоначалното му недоумение отстъпи място на гняв.

— Добре — рече напрегнато. — Няма нужда да се отнасяш с мен като с непослушно дете. Но имах причини да мисля, че целувките ми са ти приятни.

Тя избягваше очите му.

— Целувките да, обаче аз не съм някоя от твоите почитателки, които…

— Само така ли го приемаш? — Дрю прекара пръсти през косата си и напразно се опита да си оправи вратовръзката. — Така ли?

Намерението й наистина бе да го ядоса, ала не бе очаквала такъв гняв. Заекна:

— Аз… аз…

— Е, добре, но с какво си по-различна от другите? А? Беше повече от достъпна и заяви, че не си обвързана с никого. Какво трябваше да помисля? Или си по-различна, защото никога не си имала намерение „да стигнеш докрай“? Никакъв секс, само духовна подкрепа за широко рекламираната ми загубена душа? — Беше бесен. — Така ли? С благотворителност ли си се заела?

Ардън усещаше, че трудно удържа собствения си гняв.

— Както ти напомних още първия ден, ти дойде при мен, а не аз при теб. Колкото до „благотворителността“, не ме интересува дали ще се провалиш в ада или ще се напиеш до смърт и ще се спъваш и падаш на всеки корт по света. Честно казано, съмнявам се дали заслужаваш да бъдеш спасяван.

Той не й обръщаше внимание. Наклони глава на една страна, като че ли я виждаше за пръв път:

— А може би в края на краищата не си толкова различна? Почитателките ми искат да спят с една знаменитост, за да повдигнат самочувствието си. А може би и за теб да спиш с мен би укрепило разклатеното ти самочувствие след един провален брак? — Доближи лице на сантиметри от нейното. — Какъв е проблемът? Уплаши ли се?

Тя пламна:

— Самовлюбено магаре! Да не съм ти някоя разгонена парясница! Бях само доволна да се отърва от мъжа, който имах, и много ще си помисля, преди да реша, че искам друг. А ако самочувствието ми беше разклатено, което не е вярно, щеше да ми трябва много повече, отколкото да преспя с един пропил се, пропаднал тенисист, за да си го възстановя. Можеш да запазиш онова, което е в панталоните ти, господин Макаслин. Тридесет и една години съм живяла без него. Мисля, че ще преживея поне още тридесет и една.

Обърна се и се затича по тъмната алея. Дрю я настигна и изръмжа:

— Обърка пътя!

Ардън се опита да се отскубне, но той не я пускаше. Нямаше намерение да се бори с него, затова се остави да я заведе във фоайето, където двамата в напрегнато мълчание изчакаха да докарат колата му. През целия път до хотела й никой не продума нищо.

— Мога да се прибера и сама, благодаря — заяви тя в момента, в който спряха, отвори вратата и се втурна към стаята си, без да се обръща. Дрю не я последва.

Едва когато изля яда си в блъскане на врати и чекмеджета, осъзна какво бе направила. Мат!

Бе провалила всички шансове да види сина си. Обля се в сълзи, повтаряйки си, че това не е защото бе загубила Дрю, а само защото отново бе загубила сина си.

 

 

На следващата сутрин очите й бяха подпухнали и пареха. Ардън се претърколи по корем и зарови лице във възглавницата. При второто почукване на вратата изръмжа:

— Няма нужда да чистите!

При третото, по-властно почукване тя се възмути от амбицията на камериерката, ала разбра, че единственият й изход бе да отиде до вратата и да й каже да дойде по-късно.

Измъкна се от леглото и се повлече, подпирайки се на стените, защото очите й бяха залепнали от сълзи. Погледна през шпионката и видя Дрю, който посягаше отново да чука. Този път той се обади:

— Ардън, отвори вратата!

— За нищо на света!

— Значи все пак си будна…

Веселият му тон й харесваше колкото би й харесала клечка, забита под нокътя й.

— Не искам да те виждам!

— Затова пък аз искам да те видя. За да ти се извиня. А сега отвори вратата, иначе целият етаж ще чуе едно такова извинение, което ще ги събуди по-бързо и от най-силното кафе…

Тя прехапа устни и се замисли какъв избор има. Нямаше желание да се среща с него. Снощи я бе обидил и сега не беше готова да му прости. А дори и да беше, знаеше, че изглежда ужасно. Очите й сигурно бяха зачервени и подути, а косата разрошена. Когато все пак се наложеше да се изправи лице в лице срещу него, искаше да е в най-добрата си форма.

От друга страна, съвсем съзнателно го бе ядосала. Никой мъж, колкото и да бе благороден, не би бил във възторг, след като е бил така отблъснат. Цяла нощ се бе самообвинявала, че бе позволила отношенията й с Дрю да провалят шансовете й да види Мат. Накърнената й гордост би била малко наказание за това, нали?

Открехна вратата.

— Не съм облечена.

— Облечена си — възрази той, зърнал яката и ръкава на нощницата й.

— Ако настояваш да се срещнем, ще сляза във фоайето. Почакай ме…

— Нямам време… — Усмивката му бе победоносна. — Хайде, Ардън, пусни ме!

Тя неохотно отвори вратата и мина пред него в стаята. Дрю затвори тихо и лениво я огледа. Голите й крака я караха да се чувства неудобно. Нощницата не беше прозрачна, но й се искаше да стига поне до средата на бедрата. Притеснено скръсти ръце пред гърдите си и се опита да изглежда отегчена.

— Ти беше права. Аз съм едно самовлюбено магаре… — Той мина покрай нея, отиде до прозореца и без разрешение дръпна завесите. Ардън примижа от ослепителната светлина. — Държах се като хлапак. По дяволите — въздъхна и разтърка врата си, — нищо чудно, че според теб те възприемам само като поредната си почитателка. Наистина се отнесох така. И когато ти каза не, аз не знам защо ти наговорих всичките онези неща. Не ги мислех. Не са верни и го знам. Погледна я през рамо и видя, че войнственото й изражение не се бе променило ни най-малко. — Единственото, което мога да кажа за свое оправдание е, че след смъртта на Ели бях обкръжен от жени, които си въобразяваха, че могат да ме излекуват от скръбта. Имах чувството, че виждат себе си като някакви сексуални благодетелки, призвани да ме спасят от саморазрушението. А за тях аз не бях нищо повече от поредната бройка.

Ардън отпусна ръце. И тя бе усетила същото отношение от мъжете след развода си. Приятели на Рон, самите те разведени, бяха започнали да й се обаждат и да й предлагат своята „помощ“. Ардън отказваше, докато най-после се предадоха.

— Както и да е — продължаваше Дрю, — затова още тази сутрин трябваше да те видя. В момента, в който снощи си тръгнах оттук, разбрах, че съм се държал като простак. Трябваше да ме изриташ.

— Помислих си го.

Той се засмя:

— Е, може би нямаше веднага да си променя мнението, но във всеки случай щеше да привлечеш вниманието ми.

Тя също се засмя.

— А сега, когато отново сме приятели — припряно заговори Дрю, — защо не дойдеш с мен в Оаху за няколко дни?

— Какво…

— Чакай малко — протегна той ръце да спре възраженията й. — Без никакви ангажименти. Само за няколко дни. Запазил съм апартамент. Може пък да ти дойде идея за някаква статия. — Това беше слаб довод, ала Дрю се чудеше как да я убеди.

— Но аз не мога просто така да се изнеса оттук. Аз…

— Не ти предлагам да се изнесеш. Вземи само каквото ти трябва. Ще кажем на рецепцията, че няколко дни няма да те има, обаче искаш да запазиш стаята. — Той пристъпи към нея и хвана ръцете й. — Харесва ми как изглеждаш по нощница, както косата ти е разрошена, а бузите зачервени. Имаш най-сладките устни, които някога съм опитвал. И наистина не мога да повярвам, че съм бил такъв глупак, та да позволя нещо толкова хубаво като снощи да свърши така лошо.

— Ти си нахален, знаеш ли? Как имаш очи след всичко, което ми наговори снощи, сега да дойдеш и да ми разправяш колко добре изглеждам, когато аз знам, че на нищо не приличам? — Избухването й го развесели, което я вбеси още повече. — Винаги ли постигаш каквото искаш?

— Аз съм състезател и обичам да печеля… — Страстта в очите му й показваше, че тя е следващата цел. И докато бе занемяла от възхищение, Дрю настоя: — Ела с мен в Хонолулу. Така ще се опознаем по-добре.

Това бе единственото, което искаше, но знаеше, че така само ще си навлече нови неприятности. Пое дълбоко въздух и поклати глава:

— Дрю, не мисля, че…

— Моля ти се. Освен това, така ще можеш да се запознаеш с Мат…