Сандра Браун
Тайната (6)

ШЕСТА ГЛАВА

И двамата бяха потресени. Гръмката ругатня на Дрю остави след себе си кънтяща тишина, както не достига кислород веднага след взрив, както миризма на озон след светкавица. И двамата бяха като парализирани в настъпилата мъртвешка празнота.

Когато най-после заговори, гласът му прозвуча уморено:

— Извинявай, Ардън… — Вдигна безпомощно ръце. — По дяволите, какво друго мога да кажа, освен да ти се извиня?

Тя стоеше като сомнамбул. Олюля се леко, но успя да тръгне, залитайки към вратата, като пътем оправяше дрехите си.

— Ардън — подзе той умолително, ала когато тя не се обърна, повтори по-твърдо. Тя отново не спря и Дрю се втурна след нея. — Ардън… — Хвана я за раменете и я обърна към себе си. — Слушай…

— Остави ме, Дрю! — Отбягваше очите му, а лицето й бе твърдо и студено като желязо.

— Не и преди да чуеш какво ще ти обясня!

Тя се засмя безрадостно — кух, безжизнен звук.

— Мисля, че тази трогателна сцена обяснява всичко… — Опита се да се освободи от здравата му хватка. Ако не бе толкова възпитана, щеше да го одраска или да го ритне. Трябваше да се махне. — Пусни ме! — извика. — Не ми е тук мястото. Изобщо не знам защо дойдох. Всичко беше грешка. Пусни ме! — Бе на ръба на истерията, но не се сдържа и се задърпа.

— Тук ти е мястото, защото аз те поканих. Искам да бъдеш тук с мен и с Мат.

— Ти искаш тук да бъде Ели! — изкрещя Ардън.

Лицето му, помръкнало от гняв към себе си и смущение заради недоразумението, стана напълно безизразно. Железните пръсти, стиснали рамото й, се отпуснаха.

— Ели е тук — прошепна той. — Това е проблемът.

Върна се с тежки стъпки на дивана, тръшна се, отпусна глава на възглавниците и затвори очи.

В момента, в който хвърли натежалото си от омраза обвинение в лицето му, Ардън би дала всичко да го върне назад. Когато Дрю се отвърна от нея, тя протегна ръка, ала я отдръпна. Последното, което му трябваше сега, бе нейното съжаление. Но не можеше да си тръгне, без да продума.

— Това, което казах, е непростимо, Дрю.

Той се засмя със същата горчивина, както тя преди малко.

— Непростимо е онова, което аз казах. Знам, че се почувства обидена. Недей. Би трябвало да си поласкана… — Отвори очи и я погледна. — Бих искал да ти обясня.

— Не е нужно.

— Аз го искам! — Тонът му бе решителен.

Ардън кимна. Дрю стана, отиде до широкия прозорец и го отвори.

Ароматът и звуците на Тихия океан нахлуха във внезапно станалата задушна стая.

— Хонолулу е мястото, където се запознахме с Ели, където живеехме, когато се оженихме. Не мога да се върна тук, без един милион места и неща да ми напомнят за нея, за нещо, което е казала или направила.

— Знам как е. След като Джоуи умря, понякога спомените бяха толкова силни, та ми се струваше, че чувам гласа му.

Той скръбно поклати глава:

— Тя е в ума ми, откакто пристигнахме. Нали разбираш, ние винаги заедно ходехме с Мат на консултация. Утре ще го заведа на гости на нейните родители. — Ардън не искаше да приеме ревността, която я прониза. — И през целия ден имам чувството, че… че съм й изменил.

— Заради мен ли?

— Да.

Колкото и да съжаляваше за думите, които хвърли в лицето му, сега й се стори, че отново я бе зашлевил.

— И според теб от това трябва да ми стане по-добре ли? — попита Ардън заядливо.

Дрю се извъртя към нея и тя отново видя в очите му онова нетърпеливо пламъче. Всъщност го предпочиташе пред отсъстващия поглед отпреди няколко минути.

— Би могло, ако ме оставиш да се доизкажа, преди да си правиш изводи.

— Караш ме да се чувствам като най-безскрупулна мародерка.

— По дяволите, ще ме чуеш ли?! — Той тихо изруга и отметна кичур коса от челото си. — Имало е други жени, Ардън. След Ели и преди теб.

— През цялото време ми става все по-добре.

Дрю се намръщи и продължи:

— Прекалено много жени. За по една нощ. Без лица, без имена, жени, за които по-късно бях доволен, че не си спомням. — Приближи се към нея и се взря в очите й, за да подчертае следващите си думи: — Те не означаваха нищо. Нищо! Желанието ми към тях беше просто и само биологичен инстинкт. Онова, което правех с тях, можеше да се опише с най-груби думи, защото не беше нищо повече. Нямах угризения, че предавам Ели, поне не нашата любов, защото не изпитвах никакви чувства. — Пое дълбоко въздух и сниши глас: — Ти си първата жена, за която се чувствам виновен.

Гневът й започна да преминава.

— Защо?

— Защото към теб имам чувства. С теб не би било просто… — замисли се за по-малко груб израз, сви рамене и довърши: — …гол секс. — Сложи ръце на раменете й и я привлече по-близо до себе си. — Аз започвам да се влюбвам в теб, Ардън. Изненадан съм от себе си. Всъщност съм ужасен. И не знам какво да правя.

Тя преглътна заседналата в гърлото й буца.

— Ти все още обичаш Ели… — Това не беше обвинение, просто констатиране на факта.

— Винаги ще я обичам. Тя беше част от моя живот. Но се кълна в Бога, че не се опитвам да я заместя с теб. Вие двете сте съвсем различни. Нямате нищо общо. Затова, моля те, не мисли, че само защото произнесох името й, докато те любех, съм се опитвал да наложа нейния образ върху твоето тяло. Аз не мислех за нея. Бях погълнат от теб, само от теб… — Вдигна ръце и я погали по бузите. — Просто за пръв път след смъртта й сърцето и тялото ми бяха единно цяло. Да произнеса нейното име бе условен рефлекс, защото не съм изпитвал това чувство, откак за последен път я държах в прегръдките си. Не преди да те срещна.

— Моята реакция също беше условен рефлекс — извика Ардън. — Гордостта ми бе накърнена. Всяка жена би се обидила.

— Всеки мъж също. Не се опитвам да омаловажа грешката си. Знам, че бях отвратителен. Исках просто да разбереш откъде дойде. Кажи ми, че разбираш…

Когато бе толкова близо до него, тя не можеше да мисли, затова отстъпи назад и на свой ред се загледа през прозореца. Чудеше се как ли би й говорил, ако знаеше коя е. Ако си признаеше, че бе майката на Мат, щеше ли още да иска да прави любов с нея? Как би могла някога да рискува да го загуби, като му каже истината?

— Разбирам, Дрю. Вие с Ели сте имали много красив и рядко срещан брак. — Би могла да добави: „Тя те е обичала толкова много, че се е съгласила друга жена да роди твоето дете.“

— Да, така е. Аз не нарушавах брачната клетва… — Той се засмя тихо. — На турнир това не винаги е лесно. Всеки ден имаше възможности. Можеш да получиш всичко, което поискаш. — Дрю застана зад нея и се облегна на рамката на балконската врата. — Когато можеше, Ели пътуваше с мен. Но не винаги можеше. Понякога ми се искаше секс. Много. И имаше достатъчно жени, които не биха имали нищо против. Ала аз знаех колко гадно бих се чувствал после. Би било нещо повече от просто чувство за вина, че съм й изневерил. След като бях изпитал секса като част от любовта, вече не го исках по никакъв друг начин. Не исках да го сведа само до физическо упражнение. — Погледна я бързо. — Аз не съм светец. Имало е случаи, когато съм се изкушавал. Особено когато играех добре, печелех мача и ми се искаше да празнувам. Адреналинът ми се вдигаше и ми се искаше да… да правя любов.

Ардън отвърна очи към безбрежния океан и тихо продума:

— Сега разбирам как тези неща са свързани. Как физическата форма ти дава повече сили, кара те да…

Този път смехът му бе искрен. Той хвана брадичката й и я завъртя към себе си.

— Знам за какво мислиш, госпожице Джентри.

— Аз не мисля…

— Мислиш, че понеже играх добре онзи първи ден, когато се запознахме, и понеже ти седеше там в бара, студена, спокойна и дяволски привлекателна, на мен автоматично ми се е приискало да се хвърля с теб в леглото и да изхабя малко излишна енергия.

Тя се изчерви и се ядоса, че бе толкова прозрачна. Дрю се усмихна широко, уверен, че е улучил в целта.

— Е, трябва да призная, че още от първия ден ми се иска. Много съм си мислил за теб, особено след като за пръв път обядвахме заедно. Ти изглеждаше толкова изтънчено недосегаема и в същото време ме подлудяваше с онази къса черна блузка, която прилепваше като втора кожа върху гърдите ти. — Ардън ахна изненадано, ала той продължи: — Ардън, тук — докосна ципа на шортите си — съм готов да правя любов с теб от първия ден. — Тук — посочи главата си — знам, че ми е време отново да обичам. Ала тук — сложи ръка на сърцето си, — тук съм в противоречие.

— Ти не си единственият, който изпитва такива чувства — отговори тя, мина покрай него и влезе обратно в стаята. — Не ти ли е идвало наум, че това може да е непознато и за мен? Аз нямам навика да ходя на екскурзия с мъж за по три дни. — Сведе очи. — Единственият мъж, с който съм спала, беше моят съпруг. И преди, и след като бях омъжена. Беше отвратителен брак, откъдето и да го погледнеш. — Рискува да хвърли един поглед към него. Дрю я слушаше внимателно. — Ние не се обичахме така, както сте имали щастието да се обичате вие с Ели. И когато бракът ни се разпадна, аз отдадох цялата любов, която имах, на Джоуи. Когато загубих и него, се почувствах празна, без никакви чувства, обвивка без душа. Докато… — Прехапа устни и си напомни да не става прекалено откровена. — Както и да е, аз също не съм готова да заложа сърцето си. Загубих и родителите си, и съпруга си, какъвто и да беше, и сина си. Не знам дали съм готова да рискувам отново да обичам някого.

— Шансовете да спечелиш не изглеждат много обещаващи, ако трябва да рискуваш заради един пропаднал бивш тенисист и неговото сираче.

— Не говори така за себе си! — избухна Ардън. — Ти не си бивш и в никакъв случай не си пропаднал. А Мат е… — Замълча, защото видя усмивката, играеща на устните му.

— Издаде се, Ардън. Вълнуваш се повече, отколкото искаш да признаеш.

Тя огорчено наведе очи. Когато ги вдигна отново, в тях блестяха сълзи.

— Страхувам се, Дрю…

Той се приближи и я прегърна. Големите му силни ръце я скриха и притиснаха главата й към рамото му.

— От какво се страхуваш?

„Страхувам се, че ако откриеш коя съм, няма да повярваш колко много съм започнала да те обичам. Аз исках моя син, но сега ми се струва, че искам повече теб, а това не е правилно. Нали? Не знам, не знам.“

— Страхувам се да си позволя отново да обичам.

Дрю се отдръпна само колкото да се вгледа в очите й. Сложи ръка на сърцето й.

— Ти имаш толкова много любов за раздаване. Чувствам я как тупти тук, как се опита да излезе. Не се страхувай да я пуснеш… — Наведе глава, докосна с устни веждата й, а ръката му обхвана гръдта й и започна да я гали. — Господи, Ардън, би било толкова лесно и правилно да се обичаме!

Да, би било лесно. Тялото й се стремеше към него така естествено, както реката тече към водопада. И също толкова безразсъдно й се искаше да се хвърли от брега на съвестта и принципите.

Ала дали би било правилно? Би ли чувствал той, че е правилно, ако знаеше, че тяхната среща не е предопределена от съдбата, а е замислена от нея с цел да намери сина си? Тя укроти пламъците на страстта, които отново се разгаряха.

Устните му се спуснаха към нейните, но Ардън сложи пръст върху тях:

— Недей, Дрю. Не сега. Ако някога правим любов, искам всичко да е съвършено. За мен не беше така със съпруга ми. — Преди да успее да каже още нещо, устните му я спряха. Това бе целувка, която обещаваше любов, излизаща далеч извън предишния й опит и най-лудите й фантазии. Когато той най-после се отдръпна, тя продължи с треперещ глас: — Ала дотогава всеки от нас има да води своята лична война. Аз не искам да ме обвиняваш заради чувството си за вина към Ели.

— Не обвинявам теб — прошепна Дрю в косата й. — Обвинявам само себе си.

Ардън се изплъзна от съблазнителната му целувка.

— Нека засега си останем само добри приятели. Моля те.

Той въздъхна разочаровано, но тя разбра, че ще се съгласи. Дрю се усмихна тъжно:

— Караш ме да бъда прекалено твърд… — Зарови нос в ухото й. — Ако не си забелязала, получи се игра на думи…

— Забелязах — отговори Ардън сухо и го отблъсна. — И това е проява на изключително лош вкус.

— Казах ти, че не съм светец.

— В такъв случай по-добре да се спася с бягство, докато още не съм загубила целомъдрието си. Утре кога ще тренираш?

Уговориха се сутринта да се срещнат и набързо да изпият едно кафе, преди да отидат на кортовете.

До вратата той собственически я хвана за ръката и леко я стисна. Очите му се спряха върху гърдите й. Тя заби поглед във врата му.

— Ардън, наистина ли вярваш, че ще си останем само добри приятели?

Тя се вгледа в чувствената извивка на устните му.

— Не.

— Аз също — отговори Дрю с натежал от копнеж глас.

 

 

Следващата сутрин, когато се срещнаха, се държаха съвсем приятелски. Напрежението от предишната нощ се бе разсеяло. Дрю я поздрави весело и леко я целуна по устата.

Стигнаха до кортовете в уреченото време и той я представи на партньора си. Барт Самсън беше бивш професионалист, по-възрастен от Дрю с петнадесет години, ала все още можеше да играе доста прилично.

Играеха на общинските кортове, което я изненада, но тя не каза нищо. Седна на една от изпочупените пейки да гледа. Бе взела със себе си бележник и писалка за в случай, че й дойдеше настроение да работи върху някоя статия, ала не записа почти нищо. Изключителната игра на Дрю бе приковала вниманието й.

— Благодаря за тренировката, Барт — кимна Дрю, когато свършиха и се запътиха към паркинга.

Барт изтри лицето и врата си с една кърпа.

— Аз ти благодаря. Разби ме, обаче направихме голям тенис! — Погледна към Ардън и предложи: — Защо утре да не се срещнем на „Уаяли“? Тук — посочи към далеч не съвършения корт — не е мястото, където би трябвало да играе някой от твоя калибър. Всички в клуба ще се радват да те видят отново.

— Благодаря, но не. Не още… — Дрю хвана Ардън за ръката. — Ако ти не искаш да играеш с мен тук, разбирам — добави той студено.

— Не го заслужавам — отвърна Барт тихо и без злоба.

— Значи утре в осем тук. — Кимна на Ардън, седна в мерцедеса си и отпраши.

Бяха стигнали почти до хотела, когато Ардън попита:

— Вие с Ели сте били членове на клуб „Уаяли“, нали?

— Да — отговори Дрю и за миг отклони поглед от пътя. — Защо?

— Нищо. Просто се чудех.

На следващия светофар той се наведе към нея:

— Това, че не искам да играя там, няма нищо общо нито с Ели, нито с теб, нито че старите приятели ще ни видят заедно. Те всички ще ти се зарадват, сигурен съм. Причината да не искам да играя там е, че последния път много се изложих. Още не съм готов да се покажа пред компанията от клуба. Доволна ли си?

— Не съм доволна. Трябва да се върнеш и да играеш там с високо вдигната глава. Поговори със старите си приятели. Ти няма от какво да се срамуваш.

Той я погледна, неохотно признавайки правотата й и благодарен за доверието й в него.

— Целуни ме…

— Не.

— Защото съм потен и прашен ли?

— Не, защото преди около тридесет секунди светна зелено и всички коли зад нас свирят.

Дрю изруга тихо, отпусна спирачката и продължи към хотела, мръщейки се на смеха на Ардън.

В момента, в който отвориха вратата на апартамента, разбраха, че нещо не е наред. Мат, облян в сълзи, се втурна с протегнати ръце към баща си.

Дрю го грабна.

— Какво, по дяволите…

— Госпожо Лаани! — извика Ардън и бързо прекоси стаята. Жената лежеше по гръб на дивана и стенеше жалостиво. Едната й ръка закриваше очите, другата бе притисната към корема. — Госпожо Лаани — повтори тя, коленичи до дивана и я докосна по рамото, — какво ви е?

— Много ми е зле — изохка икономката. — Детето, Мат, той е гладен и мокър, но… Много се извинявам, господин Макаслин — занарежда тя, когато Дрю влезе в полезрението й. — Не можах да стана. Стомахът ми… — Отново затвори страдалчески очи.

Мат бе спрял да плаче и хълцаше на рамото на Дрю.

— Може би трябва да отидете на лекар. Да не е апендицит?

— Не, оперирана съм много отдавна. Това е… В дома на сестра ми всички бяха хванали този вирус. Не искам да заразя и Мат.

Ардън бе трогната от загрижеността й за детето.

— Не се безпокойте за него, той ще бъде наред. Трябва да направим нещо за вас. Мога ли да ви помогна?

— Вие сте добра жена — прошепна госпожа Лаани и стисна ръката й. — Благодаря, ала не искам нищо, освен да се махна оттук, за да не ви заразя всичките. Господин Макаслин, обадих се на сестра ми и попитах дали мога да остана у тях, докато се оправя. Зет ми ще дойде да ме вземе. Много ми е неприятно, че ви изоставям, но…

— Няма нищо — намеси се отново Ардън. — Аз ще се погрижа за Мат. Кога ще дойде зет ви?

— Вече трябва да е долу.

— Дрю, дай ми Мат да го нахраня. Ти помогни на госпожа Лаани да слезе до колата. Това ли е нейната чанта? Ето, вземи я.

— Да, госпожо — поклони се той и тръгна да изпълнява нарежданията й. Колкото и да бе разтревожен за винаги здравата си икономка, се развесели от начина, по който Ардън пое командването.

Когато се върна, очите му още светеха. Ардън хранеше Мат с каша. В апартамента имаше малък хладилник, който госпожа Лаани бе заредила със сок, мляко, плодове и сирене, за да не се налага да водят Мат в ресторанта за всяко ядене. Управата на хотела им бе предоставила също чинии и прибори.

— Как е тя? — попита Ардън.

— Зле, но е доволна, че се отделя от Мат. Това беше най-голямата й тревога. Смята, че ако преживее следващите двадесет и четири часа, ще оживее.

— И аз така мисля. Вероятно е просто вирус.

— А междувременно…

— Аз ще се грижа за Мат.

— Не мога да ти позволя.

— Защо? Нямаш ли ми доверие?

— Имам ти доверие, ала не съм те довел тук като бавачка.

Грейнала от удоволствие, със своето дете в скута си и с мъжествено красивия му баща, тя наклони глава и попита дяволито:

— А за какво всъщност ме доведе?

— За да те прелъстя…

Ардън се разсмя.

— Е, преди да продължиш, защо не си вземеш един душ?

Той огледа просмуканите си от пот дрехи и се усмихна сконфузено:

— А, да. Може би е добра идея.

Докато излезе от банята, тя бе измила и облякла Мат.

— Ако почакаш няколко минути, и аз ще се приготвя. — Бе му казала, че й трябват някои неща за Мат и бяха решили да минат по магазините. — Ще прескоча до стаята си и веднага се връщам.

— Исках да поговорим за това.

— За кое? — спря вече извън вратата Ардън.

— За твоята стая. Няма ли да е по-удобно, ако се пренесеш тук?

Тя го погледна подозрително:

— По-удобно за кого?

Усмивката му я огря като слънце.

— За теб. И за Мат, разбира се.

— А, да, разбира се.

— Помисли за това… — сви Дрю рамене с престорена небрежност.

— Вече помислих. Отговорът е не.

След десет минути Ардън слезе във фоайето. Изглеждаше удивително добре като за малкото време, което имаше да се облече.

— Харесват ми тези блузки, които носиш — прошепна той в ухото й и преметна ръка през раменете й. Мат крачеше важно на няколко крачки пред тях.

— Това е плажна рокля — усмихна се тя.

— Да, но е със същата кройка, както блузата, която носеше в деня, когато отидохме да обядваме заедно. Хареса ми, защото…

— Знам. Вече ми каза.

— Защото…

— Защото е висша мода.

— Защото подчертаваше извивката на гърдите ти. Както сега.

— Престани! — опита се Ардън да прозвучи възмутена, ала не успя.

— Добре, ще престана. Но единствено защото ония двама моряци така са те зяпнали, че ми се иска да им блъсна главите една в друга. Само това им липсва, да се любуват на влажния ти поглед — най-изразителната покана, която съм виждал. Един мъж би трябвало да е сляп, за да не я забележи! — Само дето не изръмжа на нещастните моряци, докато минаваха покрай тях. После изсъска в ухото й: — Краката ти също са страхотни…

Тя се разсмя.

Дрю бе много раздразнен, че едно от нещата в списъка бяха памперси.

— Запасите на Мат свършват — обясни Ардън.

— Искам да го отуча от памперси, ала госпожа Лаани все казва, че е още малък за гърне.

— Права е. Ако се опитваш да го насилваш да се научи, може да го травматизираш.

— Знам — изръмжа той и пъхна юмруци в джобовете на тъмносините си панталони. — Само че ще разбера, че имам син, когато можем заедно да отидем в мъжката тоалетна.

Тя завъртя очи към небето.

— Мъже! Просто не мога да повярвам. Не помня колко пъти съм го преобувала, два пъти съм го виждала във ваната. Той наистина ти е син, а не дъщеря.

Дрю вдигна шеговито вежди:

— Мислиш ли, че е наследил нещо от мен?

Ардън едва успя да надвика звънкия му смях:

— Може би по-бързо ще се научи, ако понякога го вземаш със себе си в тоалетната. Така ще разбере какво да прави.

— Сменяш темата.

— Прав си.

Той я целуна звучно, но бързо.

— Ще приема присърце предложението ти. Идеята ми изглежда добра. Би трябвало и сам да се сетя.

Когато се върнаха в хотела, тя натоварена с пакети, а Дрю с Мат на ръце, бе време да го приготвят за обеда у родителите на Ели. Ардън с ужас установи, че повечето й вещи са пренесени в стаята, заемана преди това от госпожа Лаани.

— Напомни ми да похваля персонала на хотела пред управителя. Толкова са бързи!

— Дрю — обърна се тя към него, — няма да остана тук с теб тази нощ.

— Не с мен. С Мат. На непознато място е и ще се чувства по-спокоен, ако някой спи в стаята при него.

— Тогава ти спи с него.

Той сложи пръст на устните й.

— Моля те. Няма да се случи нищо, което ти не искаш да се случи. Обещавам.

Накрая Ардън отстъпи. Всъщност да прекара нощта в една стая със сина си бе като божи дар.

— Можеш да дойдеш с нас — покани я Дрю за трети път, когато двамата с Мат бяха готови за обеда.

Тя поклати глава и разреса къдриците на Мат.

— Не, Дрю. Не мога.

— Това няма да ми създаде проблеми. Бих искал да те запозная с тях.

От тона му разбираше, че за него е важно да му повярва.

— Благодаря ти за поканата, ала не искам да се появя така изневиделица и вероятно да им разваля деня. Знам, че с нетърпение чакат да им отидете на гости.

— Така е. Мат е единственото им внуче.

„Значи всъщност нямат нито едно, нали“, помисли Ардън.

— Ели единствено дете ли беше?

— Да. Премести се на континента да чака за… докато се роди Мат. Те искаха тя да… ъъъ… да го роди тук, но Ели искаше да го роди в Лос Анджелис. Както и да е, когато го донесохме у дома, те бяха на седмото небе. Довечера ще е нетърпим. Винаги го глезят.

Значи дори родителите на Ели не знаеха, че бременността й е измислена. Дали изобщо някой знаеше, освен тя и Дрю? И Рон, разбира се.

— Какво ще правиш, докато ни няма? — попита я той.

— Ще работя върху една статия. Попитах в хотела и се оказа, че имат свободна пишеща машина и ще ми я дадат. — Дрю я бе убедил да не взема своята преносима машина. — А може и да отида до басейна да събера малко тен.

— Облечи нещо по-скромно. Не искам някой случаен мъж с непочтени намерения да реши, че си свободна и да тръгне да се запознава.

Ардън войнствено опря ръце на хълбоците си:

— Точно така се запознах с теб!

— От това се страхувам…

 

 

Слънцето бе горещо и приятно огряваше тялото й. Океанският бриз бе прохладен, така че се бе загряла само кожата й, леко лъщяща от лосион за почерняване. Бе изключила от съзнанието си звуците от смеещи се туристи, играещи деца, буйни младежи и слушаше само блъскащия се прибой. Ритъмът му бе толкова хипнотичен, че й се струваше, че тялото й пулсира с него.

От прибоя ли бе това напрежение в долната част на тялото й? Или от мисълта за Дрю, за галещите му ръце, за ненаситните му устни? Той я бе въвел в един цял нов свят на чувственост, който тя никога досега не бе познавала. Преди да го срещне, мислеше, че този свят съществува само във въображението на поетите и мечтателите — на романтиците, които копнеят животът да е по-хубав, отколкото е. Ала този свят, изпълнен с вълнуващи гледки, звуци, упойващи аромати и вкусове наистина съществуваше. Ако човек имаше късмет да намери с кого да го сподели. Това не бе свят, който можеше да откриеш сам…

През по-голямата част от живота си бе живяла сама. А сега животът й бе толкова пълен, че я плашеше. Беше с живия си син. Със своя син. И го обичаше така страстно, както бе обичала Джоуи. Използваше всеки повод да го докосне, да го притисне към себе си, да вдъхне сладкия му аромат, да се възхити от разсъдливостта и пъргавината му.

И бе започнала да обича още по-страстно мъжа, който бе негов баща…

Беше и щастлива, и тъжна. Щастлива, че ги бе намерила и обикнала. Тъжна, защото знаеше, че не може да ги има. Бе губила всички, които някога бе обичала. Щеше да загуби и тях. Щеше да дойде ден, в който ще трябва да се разделят. Но дотогава щеше да се грее на тяхното присъствие.

— Ох! — възкликна Ардън, надигна се рязко на хавлията си и бутна Мат в пясъка.

— Дено! — изписка той, заливайки се от смях и хвърли още едно кубче лед на голия й корем.

Тя отново ахна и посегна към купата с лед.

— Да, студено е, ала колкото и да си умен, не вярвам ти да си измислил тази шега! — Обърна се и видя Дрю, който бе приклекнал точно зад нея и се усмихваше лукаво. Видът му спираше дъха й не по-слабо от леда върху горящата й кожа. Бе по бански, бризът развяваше русата му коса и му придаваше малко дивашки и много мъжествен вид.

— Признавам се за виновен.

— Сетих се и сама.

— Но Мат веднага хареса идеята.

— Бащичко!

Той заобиколи и седна до нея на кърпата. Мат бе изтупуркал до водата и нерешително газеше във вълните.

— Доколкото си спомням, ти казах да облечеш нещо по-скромно. Ако това е твоята представа за скромно, значи имаш нужда от нов речник.

Напук Ардън си бе сложила най-крещящия бански костюм, който имаше — плетен, от черна памучна прежда, избродиран с пъстри цветя. И горнището, и долнището се състояха от по две триъгълничета, съединени с тънка лентичка.

— Никой не ми е досаждал. Досега… — добави тя многозначително.

— Аз досаждам ли ти? — Прелъстителната нотка в гласа му и начинът, по който очите му погълнаха тялото й, я пратиха направо в ада.

Ала преди да успее да измисли подходящ отговор, откъм хотела се разнесе глас:

— Дрю! Дрю, това ти ли си?

Той зашари с поглед из тълпата да види кой го вика и когато го позна, по лицето му се изписа смесица от досада и безпокойство. Изправи се вяло и помаха с ръка.

— Веднага се връщам. Ще имаш ли нещо против да наглеждаш Мат?

— Ни най-малко — отговори Ардън, разтревожена повече от тъмната сянка, спуснала се върху лицето му, отколкото от немирното момченце.

Дрю изруга наум и се запровира между налягалите хора към стълбите, водещи към терасата над басейна. Точно този ли трябваше да го забележи? Последният човек, когото би искал да срещне — Джери Арнълд, менажера на тениса в клуб „Уаяли“.

— Здравей, Джери — провикна се той и протегна ръка.

— Дрю! Господи, колко се радвам да те видя! — Мъжът стисна силно ръката му. — Изглеждаш много по-добре, отколкото последния път, когато те видях.

— Е, това не е кой знае какъв комплимент, нали? — усмихна се Дрю мрачно. — Последния път, когато ме видя, ме хвана за яката и ме изхвърли от съблекалнята, като ме помоли никога вече да не се връщам. Не бях толкова пиян, че да не помня.

Джери Арнълд бе с една глава по-нисък от Дрю и много по-набит. На времето бе играл професионално, но преди треньорите или някой друг внимателно да му го каже, бе разбрал сам, че нещо не му достига, за да играе състезателен тенис. Бе се отказал с достойнство от мечтата си и се бе заел да работи с истинските професионалисти.

— Извинявай, Дрю, ама ти не ми беше оставил никакъв избор.

— Не те обвинявам. Трябваше да ме изключиш от клуба.

— Не можех — усмихна се мъжът и потърка изразително брадичката си. — Имаш много гадно дясно кроше.

Дрю се засмя тихо:

— Бях избухлив и невъзпитан. Ти извинявай.

— Мразя да гледам как пропада талант като твоя… — Очите му изпитателно се впиха в неговите. — Чувам страхотни неща.

— Така ли? Какво?

— Че се връщаш.

— Вярно е.

— Докажи го.

Дрю наблюдаваше как Ардън и Мат се боричкат в пясъка. Тя имаше стройни бедра и красиво заоблен ханш. Само предизвикателство като думите на Джери можеше да го накара да откъсне очите и вниманието си от тях.

— Какво каза?

— Казах да докажеш, че се връщаш.

— Как? Като дойда отново в клуба? Барт Самсън вече ми го предложи днес сутринта и аз му отказах.

— Като дойдеш отново в клуба… и изиграеш един благотворителен мач. Утре.

Устата на Дрю пресъхна. Несъзнателно сви ръцете си в юмруци.

— Не мога — прошепна той ужасен.

— Можеш. Трябва. Очаквахме да пристигне Макенроу. Парите ще са за лечение на болните от мускулна дистрофия. Петдесет долара билета. Но той си изкълчил палеца в…

— Да, четох…

— И треньорът му забранил всякаква игра, дори демонстрационни мачове. Имам нужда от теб, приятел. А и ти имаш нужда от този мач.

— Глупости, нямам.

— Глупости, имаш. Все някога трябва да започнеш, Дрю. Докажи на всички онези, които нямаха вяра в теб, че можеш да се изкачиш отново направо сред най-силните.

— Не тази година. Може би догодина… — Не можеше да понася как вътрешностите му се преобръщат, как дланите му лепнат от пот, не можеше да понася парливия вкус на страх в устата си.

— Както ти казах, все някога трябва да започнеш. Говорих с Барт. Той ми спомена, че си тук. Каза ми, че тази сутрин си му взел здравето, че не е успял да върне и половината ти сервиси.

— Ти какво, клакьор ли си ми? Защо ме каниш да играя — защото ти трябва известно име на корта, за да спасиш положението ли, или защото наистина си загрижен за обърканата ми кариера и неясното ми завръщане?

— И двете… — Мъжът го погледна право в очите. Беше откровен до грубост. Дрю би могъл да оцени поне това.

Той пръв отклони поглед.

— Не знам, Джери…

— Слушай, ако мислех, че ще излезеш и ще се изложиш, не бих те молил. И заради себе си, и заради теб. Но ти вече си се оправил. Виждам, че имаш ново маце. Така че…

— Тя не е маце — процеди Дрю през зъби.

Джери вдигна вежди, изненадан от яростта му. Хвърли един поглед към жената на плажа, която си играеше със сина на Макаслин. Обърна отново очи към Дрю, който продължаваше да кипи от гняв.

— Извинявай. Не исках да те обидя… — На лицето му бе изписана откровеност, която не можеше да е изиграна. — Дрю, няма да ме интересува и ако ходиш с момче. Ще се радвам на всеки и всичко, което ще те върне там, където ти е мястото. На върха.

Дрю разреши на мускулите си да се отпуснат. Бе изненадан от собственическото си, покровителствено отношение към Ардън. За момент то бе взело връх над разума му. Бе почти готов да убие Джери, задето я бе подценил. В същия момент осъзна дълбочината на чувствата си към нея. Това го уплаши, но го и изпълни с увереност.

— Кой ще играе?

— Теди Гонсалес.

Изруга лаконично и съдържателно.

— Благодаря ти, Джери! — Въздъхна тежко и усети как оптимизмът му угасва.

— Да-а, знам, че той е най-големият ти съперник…

— И единадесет години по-млад. Единадесет години по-силен.

— И с единадесет години по-малко опитен. Теди е буйна глава, Дрю, самовлюбен. Играй тактически, действай върху чувствата му. — Погледна го проницателно: — Страх ли те е?

Дрю обясни грубо точно колко го е страх и Джери се засмя гръмогласно.

— Добре! Това ще те накара да играеш по-добре. Кажи ми, че мога да разчитам на теб, Дрю. На теб този мач ти трябва повече, отколкото на мен. Ако не мислех така, нямаше да те моля. Кълна се в Бога, че нямаше!

— Благодаря ти, Джери… — Един кратък миг двамата се гледаха откровено и приятелски. Дрю потърси грациозното тяло на Ардън. Точно в този момент тя се обърна към него и му се усмихна. Мат се спъна в пясъка и тя веднага протегна ръце да го подкрепи. — Мога ли да ти отговоря довечера?

— Разбира се! Ще ти се обадя към осем… — Джери сложи ръка на рамото му и леко го стисна. — Надявам се да кажеш да. А, между другото — добави, след като бе изминал няколко крачки, — дамата ти е прелестна.

Дрю се върна при Ардън и се стовари върху кърпата. Разроши косата на Мат и силно го прегърна, докато момченцето защапука към водата. Чак тогава погледна към Ардън. Господи, колко бе красива! Само видът й го изпълваше с увереност, която прогонваше страха му. Ако я гледаше достатъчно дълго, щеше ли всичкият му страх да изчезне?

— Това твой приятел ли беше? — попита тя тихо.

— Чудя се… — Ардън не настоя, но той виждаше въпроса в очите й. — Иска утре да играя благотворителния мач в „Уаяли“ за подпомагане на болните от мускулна дистрофия. Срещу Теди Гонсалес.

— Ще играеш ли?

— Мислиш ли, че трябва?

— Абсолютно!