Джудит Макнот
Нещо прекрасно (8)

Осма глава

На следващата сутрин, отпуснат в голямо кресло, Антъни наблюдаваше братовчед си с възхищение и недоумение.

— Хоук — засмя се той, — кълна се в бога, че това, което всички говорят за теб, е вярно — ти наистина си абсолютно безчувствен. Днес се жениш, а аз съм по-изнервен от теб.

С бяла риза с надиплени ръкави, черни панталони и жилетка, извезана със сребърен брокат, Джордан едновременно провеждаше последно съвещание с управителя на имението на баба си и разхождайки се бавно напред-назад из стаята, хвърляше поглед към доклада за една от сделките си. На крачка зад него упорито го следваше камериерът, който изглаждаше някакви невидими гънки по ризата на господаря си и изчеткваше панталона му.

— Не мърдай, Джордан! — Тони се усмихна на камериера. — Горкият Матисън ще получи сърдечен удар в усилието си да те Тони.

— Х-ъ-ъ-м. — Херцогът спря, за да хвърли въпросителен поглед към Тони, решителният камериер се възползва от тази възможност, грабна черния фрак и го вдигна, така че той нямаше друг избор, освен да пъхне ръце в ръкавите.

— Би ли ми казал как можеш да си толкова безразличен към собствения си брак? Нали все пак си наясно, че след петнайсет минути ще се жениш?

Освобождавайки управителя с кимване, Джордан остави доклада, който четеше, и най-накрая облече фрака, кой го Матисън все още придържаше, после се обърна към огледалото и прокара ръка по брадата си, за да провери дали се е обръснал добре.

— Не мисля за това като за женитба, а като за осиновяване на дете — сухо изрече. Антъни се усмихна на шегата, а той продължи още по-сериозно: — Александра няма да промени живота ми по никакъв начин, а бракът ми с нея няма да доведе до особени последствия. След като се отбия в Лондон, за да видя Елиз, ще заведа Александра в Портсмут и ще отплаваме покрай бреговата линия, за да изпробвам новия параход, който проектирахме. После ще я оставя в къщата си в Девон, на нея ще и хареса там. Къщата не е толкова голяма, че да я зашемети. Естествено, от време на време ще отивам да я виждам.

— Естествено — иронично повтори Антъни. Джордан не си направи труда да отговори, вдигна доклада, който беше чел досега, и продължи да го преглежда. — На твоята прекрасна балерина това няма да й хареса, Хоук — добави Тони след няколко минути.

— Смятам, че ще прояви здрав разум — разсеяно отвърна той.

— И така! — строго каза старата херцогиня, влизайки в стаята. Беше облечена в елегантна кафява рокля от сатен е кремава дантела. — Наистина ли мислиш да стигнеш до края с този цирк? Наистина ли възнамеряваш да се опиташ да представиш пред обществото тази провинциална хлапачка за млада дама от обществото?

— Напротив, възнамерявам да я настаня в Девон и да оставя другото на теб — отвърна Джордан. — Но не бързай. Позанимавай се с нея година-две, за да я научиш на всичко, което трябва да знае, за да може да заеме мястото си като съпруга.

— Не бих могла да извърша този подвиг и за десет години — сопна се старицата.

До този момент беше понасял спокойно възраженията на баба си, но тази забележка го подразни. Той заговори със стоманен глас, който еднакво плашеше и слугите, и членове на висшето общество:

— Колко трудно би било да се научи едно интелигентно момиче да се държи като безмозъчна и суетна кокошка.

Херцогинята запази спокойствието си, но се вгледа в непреклонното изражение на внука си с нещо подобно на изненада.

— Значи за теб жените от собствената ти класа са това? Безинтересни и суетни?

— Не — рязко отговори Джордан. — Такива са според мен жените на възрастта на Александра, по-късно повечето от тях стават далеч не толкова интересни.

„Като майка ти“ — помисли си старата жена.

„Като майка ми“ — каза си той.

— Това не важи за всички жени.

— Да, най-вероятно — съгласи се младият мъж с безразличие и неувереност.

 

 

Подготовката и обличането за сватбата бяха отнели на Александра и на две камериерки цели три часа. А сватбата се състоя за по малко от десет минути.

Час по късно, държейки смутено кристална чаша с шампанско, тя стоеше сама с младоженеца в средата на огромния син салон, докато той наливаше шампанско за себе си.

По време на сватбата Алекс бе обзета от чувство за нереалност. Херцогът и баба му едва бяха понесли присъствието на майка й и на чичо Монти, въпреки че старецът се бе държал повече от добре и добросъвестно се бе въздържал да не се заглежда по задните части на която й да е жена. Антъни Таунсенд и Мери-Елън също бяха присъствали, но сега всички си бяха заминали.

Заобиколена от потискащата елегантност на салона, облечена в сватбената рокля на майката на Джордан, ушита от сатен с цвят на слонова кост и украсена с перли, Алекс се почувства още по-нежелана, отколкото когато беше дошла в Роузмийд. Чувството, че е натрапница, проникнала в свят, в който не е добре дошла също като роднините си, я задушаваше.

Беше странно, че се чувстваше толкова неуверена и неспокойна. Носеше прелестна рокля и беше по-красива, отколкото някога бе мечтала. Крадок, камериерката на херцогинята, лично се бе погрижила за тоалета й тази сутрин. Под нейното зорко око буйните къдрици на младата съпруга бяха прибрани под коронката, а отстрани бяха придържани от красиви седефени гребенчета, които подхождаха на перлените й обици. Алекс бе погледнала отражението си в огромното огледало, поставено в спалнята й, и бе останала изненадана. Дори и Крадок, застанала зад нея, й бе заявила, че изглежда наистина добре, имайки предвид… Но Джордан нищо не бе казал за външния й вид. Беше й се усмихнал окуражително, когато чичо Монти постави ръката й в неговата, и това беше достатъчно, за да я крепи по време на този час след протичането на церемонията. Сега обаче за пръв път оставаха насаме като съпруг и съпруга. В огромната къща се чуваше само шумът от слугите, които носеха тежките сандъци по стълбите към каретата им, където ги подреждаха за сватбеното пътешествие. Александра отпи малко от шампанското и остави чашата на изящно резбованата, позлатена маса.

Когато се обърна, Джордан я изучаваше така, сякаш я виждаше за пръв път. Цяла сутрин не бе казал нищо за външния й вид, но сега, докато погледът му се плъзгаше от лъскавата й коса към блестящата й сатенена рокля, момичето почувства, че той най-накрая ще каже нещо, и затаи дъх в очакване.

— Изглеждаш по-висока, отколкото ми се стори първия път.

Неочакваният коментар и учуденото му изражение я накараха да се засмее.

— Едва ли съм пораснала с повече от няколко сантиметра през последните няколко седмици.

Съпругът й се усмихна разсеяно на остроумната й забележка и замислено продължи:

— В началото те взех за момче, а всъщност си дребна за момче.

Алекс го подразни:

— Обаче не съм момче.

Въпреки намерението си да се държи безразлично след вчерашната целувка младият мъж не бе защитен от чаровната й усмивка. Тя дори прогони мрачното му настроение, предизвикано от брачната церемония.

— Наистина не си момче — съгласи се той, усмихвайки се. — Не си точно и момиче, нито пък си жена.

— Изглежда съм в доста странна възраст нали? — в очите й блестеше лека ирония, предизвикана от думите му.

— Очевидно — усмихна се той. Как би описала една млада дама, която не е навършила осемнайсет години?

— Но аз вече съм на осемнайсет — изрече Алекс сериозно. — Днес имам рожден ден.

— Нямах представа, че днес е рожденият ти ден — изненада се той. — Ще ти купя подарък по време на пътешествието ни. Какво харесват момичетата на твоята възраст?

— Не ни е приятно постоянно да ни се напомня за пашата изключителна младост! — отвърна Александра многозначително.

Джордан се засмя.

— Боже, колко си остроумна! Това наистина е забележително у толкова младо момиче… и толкова красиво — добави бързо той. Още веднъж се извинявам, че те дразня за възрастта ти и че забравих за подаръка.

— Опасявам се, че независимо дали ми харесва или не, ти беше подаръкът за рождения ми ден.

— Колко странно се изрази — засмя се отново херцогът.

Алекс хвърли поглед към часовника. Беше минал по-малко от половин час от момента, когато Джордан беше казал, че му се иска вече да потегли за парахода.

— По-добре да се кача горе и да се преоблека — каза момичето.

— Къде отиде баба ми? — попита я той, когато тя понечи да си тръгне.

— Мисля, че отиде да си легне. Съсипана е от мъка заради твоя нещастен брак — отвърна Александра, опитвайки се да се пошегува, но после запита по-сериозно: — Дали ще се оправи, как мислиш?

— Само нашият брак не би я накарал да легне и да търси лекарството си — отговори Джордан с гордост и възхищение. — Баба ми би могла да се изправи сама пред Наполеон и да се завърне от сблъсъка с него като победител. А когато приключи с императора, той ще набухва възглавниците й и ще я моли за прошка за лошите си обноски и за това, че е воювал срещу нас. Така че „моят нещастен брак“ не би я довел до припадък, повярвай ми. И сега, когато вече носиш моето име, би одрала жив всеки, който дръзне да говори по твой адрес.

След половин час, облечена в костюм за пътуване, Алекс се качи в черната лакирана карета с благородническия герб на Хоторн на вратичката. Купето бе облицовано в мек плюш с гълъбов цвят. Кочияшът прибра стълбичката и затвори вратичката.

Алекс се огледа с възхищение. Дръжките бяха от ковано орнаментирано сребро, а лампите — от кристал и сребърни елементи. Отпусната в луксозната карета, тя се опита да осъзнае факта, че е омъжена и че я очаква сватбено пътешествие. Срещу нея Джордан изпъна крака и се загледа през прозореца.

Беше се преоблякъл за пътуването и тя крадешком огледа тесните му кафяви бричове и лъснатите до блясък кожени ботуши. Ризата му с цвят на сметана бе леко разкопчана и прелъстително контрастираше със загорялата от слънцето кожа. Алекс несъзнателно се примоли един ден Джордан Таунсенд да я намира за толкова привлекателна, за колкото го намираше тя сега. Сетне реши, че някакъв неангажиращ разговор ще разведри обстановката.

— Булчинската рокля на майка ти е много красива. Боях се да не я повредя, но, слава Богу, нищо не се случи.

— Не е трябвало да се притесняваш — сухо отвърна съпругът й. — Убеден съм, че ти си много по-достойна за тази рокля от майка ми.

— О! — възкликна Алекс, която внезапно осъзна, че той току-що й направи комплимент. Ала не знаеше какво да отговори, „благодаря“ щеше да е крайно неприемливо.

Джордан не направи никакъв опит да продължи разговора и Алекс разбра, че съпругът й се опитва да разреши някакъв сложен проблем, затова замълча и се загледа в пейзажа.

Към три часа каретата най-сетне спря пред голям хан, покрит с бръшлян и е голям двор, ограден с красива бяла ограда.

Явно някои бе пратил вест за пристигането им, защото ханджията и жена му стояха отпред и посрещнаха важните гости, отвеждайки ги в самостоятелна уютна гостна. Трапезата бе отрупана с блюда.

— Явно си била гладна — рече Джордан, след като Алекс остави приборите си и въздъхна със задоволство.

— Умирах от глад. Стомахът ми още не е свикнал на навиците ви в Роузмийд. Вие вечеряте в десет часа, а по това време аз обикновено бях в леглото.

— Ще спрем в осем следващия път — предложи й той. Джордан като че ли искаше да поседи и да си изпие виното на спокойствие, затова Алекс се осмели да попита:

— Ще имаш ли нещо против, ако изляза навън? Иска ми се да се поразходя, преди да се качим пак в каретата.

— Добре. Ще дойда при теб след малко.

Алекс излезе на двора, за да се наслади на следобедното слънце под зоркото око на кочияша.

Когато започнаха да приготвят впряга на каретата им, забеляза едно момченце, което се бе привело край оградата и като че говореше на пътя. Обзета от любопитство, тя се приближи и видя, че детето говори на няколко кученца.

— Колко са сладички! — възкликна тя. Главичките и предните лапички на паленцата бяха бели, а телцата им — кафяви.

— Купи си едно! — предложи й момченцето. Щети го дам евтино, а са породисти.

— Каква порода са? — попита Алекс и се засмя, когато най-малкото топчесто животинче захапа подгъва на полата й и игриво тръсна главичка.

— Английски овчарки — обясни момчето, докато дамата се навеждаше да отдели кучето от роклята си. — Много умни стават.

В мига, в който докосна меката козинка, Алекс остана като омагьосана. Преди много време бе имала коли, но когато баща й почина, храната бе станала прекалено скъпа, за да я пилеят за животно, което не може да си я заслужи. Затова бе подарила кученцето си на един от братята на Мери-Елън. Александра вдигна палето и то нетърпеливо размаха крачета и облиза ръката й. Тя все още държеше кученцето и обсъждаше достойнствата му е ентусиазираното дете, когато се появи Джордан и рече:

— Трябва да тръгваме.

Алекс не мислеше да попита е съпруга си дали може да си има куче, но молбата се четеше в грейналите й очи и в усмивката й, когато се обърна към него и каза:

— Знаеш ли, че преди имах коли?

— Така ли?

Тя кимна постави кутрето на земята, потупа го по главичката и се обърна към момченцето:

— Успех! Дано намериш домове за всичките.

Не се бе отдалечила и на две стъпки, когато нещо я дръпна за полата. Обърна се и кученцето, което бе държала допреди малко, пусна полата й и седна, загледано с обожание в нея.

— Тя ме харесва — безпомощно обясни Алекс и се засмя. Наведе се и обърна кутрето към момчето. После го потупа, за да го накара да се върне при собственика си. Паленцето обаче се заинати и отказала си отиде. Девойката се усмихна на рошавата топчица, обърна се и се върна в каретата заедно с Джордан.

Съпругът й се поспря при кочияша, за да му даде напътствия, и малко след като се настаниха в луксозното купе, каретата потегли.

— Явно тази отсечка от пътя е много неравна — нервно рече Алекс половин час по-късно, когато каретата тежко залитна надясно, а после и наляво.

Седнал срещу нея със скръстени на гърдите ръце и протегнати крака, Джордан кратко отвърна:

— Не е.

— Тогава защо криволичим така?

Преди обаче съпругът й да успее да отговори, кочияшът извика силно „Стоооой!“ и отби встрани от пътя.

Александра надзърна през прозореца и се загледа в гората. Миг по-късно кочияшът се появи пред вратата и извинително се обърна към господаря си:

— Ваша светлост, не мога едновременно да управлявам и да държа тази непрестанна машина за мърдане. За малко да влезем в канавката и да счупим колело.

„Непрестанната машина за мърдане“, за която говореше той и която се бе сгушила в ръцете му, представляваше малка кафяво-бяла рошава топчица, която сумтеше и скимтеше смешно.

Джордан въздъхна примирено и рече:

— Добре, Грим, пусни го вътре. Не, по-добре първо го разходи.

— Аз ще го разходя — бързо предложи Алекс. Джордан също слезе от каретата и придружи съпругата си до една малка полянка в гората край пътя. Тя се обърна и със светнали очи погледна съпруга си.

— Ти сигурно си най-милият мъж на света — прошепна.

— Честит рожден ден!

— Благодаря ги толкова… толкова много. Кученцето няма да създава проблеми, ще видиш.

Той погледна несигурно животинчето, което душеше наоколо и непрестанно махаше с опашка. Внезапно го съзря някаква клонка и започна да подскача около нея.

— Момчето ми каза, че са много умни.

— Помиярите обикновено са такива.

— О, тя не е помияр — рече Алекс и се наведе да си набере малко полски цветя. — Тя е английска овчарка.

— Какво? — поразен попита Джордан.

— Английска овчарка — обясни тя, погрешно решила, че той не знае нищо за тази порода. — Те не стават много големи и са много умни. — Съпругът й продължи да я гледа недоумяващо, затова тя добави: — Момчето ми разказа всичко за тях.

— Онова малко честно момче ли? — иронично попита Хоук. — Същото, дето ти каза, че кучето е породисто?

— Да, разбира се. — Тя беше учудена от реакцията на съпруга си. — Същото момче.

— Тогава да се надяваме, че е и излъгало за породата.

— Излъгало ли ме е?

— Като циганче. Ако това куче е английска овчарка, значи ще стане колкото пони и лапите му ще са колкото чайници. Да се надяваме, че баща му наистина е от малките териери.

Джордан изглеждаше толкова отвратен, че за да прикрие усмивката си, Александра коленичи да вземе кученцето си.

Полите на роклята с богат черешовочервен цвят се плъзнаха по тучната зелена трева. Алекс държеше в свободната си ръка полските цветя, които беше набрала. Джордан погледна девойката, за която се бе оженил, наблюдаваше как ветрецът развява косата й и как кестенявите къдрици милват белите като алабастър скули. Ярки слънчеви лъчи проникваха през клоните на високите дървета и обграждаха Александра в ореол от светлина.

— Напомняш ми за портрет на Гейнсбъро — каза меко херцогът.

Изненадана от дрезгавия му глас и от странния му поглед, Алекс бавно се изправи.

— Не съм много красива.

— Не си ли?

— Иска ми се да бях, но се опасявам, че ще стана доста обикновена.

Джордан се усмихна. Поклати глава и изрече:

— Александра, в теб няма нищо обикновено. — Изведнъж забрави за решението си да стои настрана от нея, докато тя поотрасне с няколко години и стане готова да участва в любовната игра по неговите правила. Изпита отчаяна нужда да усети вкуса на меките й устни. Само още веднъж.

Докато се приближаваше бавно и решително към нея, сърцето на Александра започна да препуска в очакване на целувката, с която почувства, че ще я дари. Вече познаваше изражението на лицето му и дрезгавината на гласа му.

Джордан обхвана лицето й и зарови пръсти в тъмните й къдрици. Кожата й бе мека коприна. Наклони славата й назад. С неочаквана нежност пое устните й в своите, казвайки си, че сигурно е луд да го прави. Ала когато тя откликна и разтвори устни, той забрави всичко. Понечи да задълбочи целувката и да прегърне жена си, когато кученцето остро излая. Херцогът рязко се отдръпна от Алекс.

Когато се качваше в каретата, тя все още се опитваше да скрие разочарованието си.

Съпругът й обаче изпита облекчение, че целувката не бе довела до следваща, която със сигурност щеше да провокира още едно романтично обяснение в любов отстрана на момичето, за което се бе оженил. Не смяташе, че този път „благодаря“ ще е достатъчно като отговор, а и не искаше да я нарани с мълчанието си или с поредния урок. Щеше да изчака година-две, преди да я приласкае в леглото си. Твърдо реши да остави Александра да поживее известно време сред висшето общество, за да придобие по-реалистични възгледи за брака.

След като взе това решение, настроението му се подобри.

— Измисли ли му име? — попита, когато каретата отново се понесе напред.

Той гледаше кученцето, което душеше пода на каретата и щастливо изучаваше новата обстановка.

Алекс погледна пухкавата топчица с любов.

— Какво мислиш за Батъркъп.

Младият мъж завъртя очи.

— Дейзи?

— Сигурно се шегуваш.

— Петуния?

Очите му проблеснаха. Щеше да се засмее.

— Горкият, няма да може да ходи с гордо изправена глава сред другите кучета.

— Момчето ми каза, че е момиче.

— Със сигурност не е.

Неспособна да повярва, че е измамена от едно дете, на Александра й се прииска да вдигне кученцето и да се увери сама, но не беше достатъчно дръзка, за да го направи.

— Абсолютно ли си сигурен? — попита тя.

— Абсолютно.

— Не! — нареди Алекс, когато палето заби зъбки в полата й и започна да я дърпа.

То обаче задърпа още по-силно.

— Спри! — заповяда херцогът. Разбрало кой командва, кученцето пусна полата, размахвайки опашка, и бързо се сви в краката на Джордан, полагайки главичката си на лъснатите му до блясък ботуши. При тази проява на привързаност мъжът изгледа кученцето силно отегчен и Александра се засмя.

— Не обичате ли животни, милорд? — попита го.

— Не обичам нетренираните и необучените животни — отвърна той, ала бързо се зарази от музикалния й смях.

— Ще го нарека Хенри — заяви Алекс внезапно.

— Защо?

— Защото, ако ще се превръща в голям, космат звяр, ще прилича на Хенри VIII.

— Напълно си права — съгласи се съпругът й, а настроението му се подобряваше с всеки миг, прекаран с това жизнерадостно девойче.

Прекараха остатъка от пътуването, разговаряйки за различни неща. Александра откри, че съпругът й е изключително начетен, интелигентен и сам управлява обширното си имение. Научи всичко за многобройните му бизнесинтереси и достигна до заключението, че той е мъж, който понася отговорностите доста добре и без усилие. В действителност Алекс бе готова да започне да го боготвори като истински герой.

От своя страна Джордан затвърди първоначалните си впечатления за жена си. Тя бе чувствителна, интелигентна и остроумна. Освен това откри, че тя е безнадеждно невежа по отношение на секса. Доказателството за това дойде по-късно, когато се бяха нахранили в хана, където щяха да прекарат нощта. Колкото повече той се бавеше с портвайна си, толкова по-нервна и притеснена ставаше Александра. Най-накрая тя скочи и започна припряно да изглажда гънките по роклята си, завъртя се и заразглежда внимателно една малка маса от бук.

— Чудесна изработка, не мислиш ли?

— Не особено.

Почти отчаяно, тя продължи:

— Когато гледам някоя мебел, винаги се замислям за човека, който я е майсторил. Дали е висок или нисък, мрачен или ведър…

— Наистина ли? — равнодушно запита Джордан.

— Разбира се. А ти?

— Не.

Все още е гръб към него, тя пророци притеснено:

— Смятам да взема Хенри и да го изведа на разходка.

— Александра… — името й, изречено е равен тон, я накара да спре и да се обърне.

— Да?

— Не се притеснявай. Нямам никакво намерение да спя с теб тази нощ.

Алекс, чиято единствена грижа беше желание го й да използва удобствата на хана, го погледна учудено и спокойно.

— Никога не съм си и мечтала, че ще искаш. За какъв дявол ще искаш да спиш в моята стая, когато този хан е толкова голям и можеш да си позволиш отделна стая?

Джордан я погледна удивено.

— Моля? — изрече, неспособен да повярва на чутото.

— Не че не си добре дошъл да споделиш стаята ми — добави великодушно Алекс, — но не мога да си представя защо ще искаш да го правиш. Сара — старата ни икономка — винаги казваше, че когато спя, се мятам като риба на сухо и съм убедена, че бих ти създала доста неудобства. Нали няма да възразиш? Бих искала да се оттегля.

Джордан продължи да се взира в нея, после тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Разбира се, че не — отговори със странен приглушен глас. — Върви.