Джудит Макнот
Нещо прекрасно (23)

Двадесет и трета глава

Лунната светлина бе заляла имението, което се намираше в горната част на Брук Стрийт. Александра отпрати кочияша и отключи вратата. Съвсем тихо влезе във фоайето. Както се бе надявала, Хигинс и всички от прислугата си бяха легнали.

Безшумно затвори вратата след себе си. Бавно изкачи високото стълбище и на прага на спалнята си се поколеба, чудейки се дали вярната й камериерка е решила да я изчака въпреки дадените нареждания. Прецени, че не бива да рискува, и забърза по дългия коридор, където бяха стаите за гости. В края имаше стълбище, водещо до горния етаж. Тя тихо се изкачи по него и продължи по коридора, спирайки пред последната врага вляво. Тихо натисна дръжката и влезе в тъмната празна стая, която преди бе използвана от гувернантката на семейството.

Доволна от своята хитрост, Алекс свали ръкавиците си и ги захвърли на нещо, което в тъмнината й заприлича на ракла. Не бе нарушила думата си, бе се прибрала право вкъщи.

Но когато съпругът й се върнеше тази вечер и влезеше в спалнята й, възнамерявайки да я накаже по някакъв начин, нямаше да я намери там. Потръпна при мисълта колко щеше да се ядоса той.

Утре щеше да вземе парите, които Пенроуз бе получил от продажбата на дядовия й часовник, и щом Джордан излезеше, тя и двамата й възрастни и верни приятели щяха да напуснат Лондон.

Александра съблече роклята си, отпусна се на тясното легло и затвори очи. Бе объркана от поведението на Джордан тази вечер. Как можеше да й бъде толкова сърдит и в същото време да се старае да й спести публично унижение, почуди се младата жена. Никога нямаше да го разбере. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че е принудена да се крие от него в собствената му къща — да се крие ядосана и уплашена от същия мъж, чието изчезване преди я бе карало да иска да умре, за да бъде с него.

 

 

Лорд Камдън бе пристигнал на бала точно когато Джордан си тръгваше. Разбра, че Мелъни вече си е отишла. Джон учтиво предложи на приятеля си да го закара, защото херцогът бе отпратил каретата си с намерението да се прибере заедно с Александра.

Джордан мислеше само за жена си, която със сигурност вече го очакваше в стаята си. Затова не обърна особено внимание на конника, който се спотайваше в сянката на къщата от другата страна на улицата. Лицето на непознатия бе скрито от широкополата шапка. Хоук сякаш усети опасността, обърна се към Джон Камдън, но всъщност се вгледа в слабия конник в мига, в който тъмният силует вдигна ръка.

Джордан се хвърли на земята точно когато пистолетът изгърмя, после се затича към отсрещната страна на улицата, опитвайки се да догони убиеца, който вече се измъкваше в галоп покрай каретите по Брук Стрийт. Същите тези карети попречиха на лорд Камдън да преследва нападателя.

 

 

Едуард Фокс, който се бе специализирал в разрешаване на деликатни въпроси за група отбрани клиенти, които не искаха да имат работа с властите, си погледна часовника. Бе почти един часът през нощта, а той седеше срещу херцога на Хоторн, който го бе наел да разследва двата опита за убийство и да открие кой стои зад тях.

— Със съпругата ми ще отпътуваме за Хоторн сутринта — казваше Джордан. — Един убиец по-лесно може да остане незабелязан по улиците на Лондон, отколкото в провинцията. Ако само моят живот бе в опасност, щях да остана тук. Но ако зад това стои братовчед ми, той не би рискувал да се сдобия с наследник, следователно животът на жена ми също е в опасност.

Фокс кимна.

— В провинцията моят човек ще може да забележи всеки непознат на територията на Хоторн или в селото. Ще можем да го наблюдаваме.

— Основната ви задача е да предпазите съпругата ми — каза херцогът. — Щом пристигнем в Хоторн, ще измисля някакъв начин да подмамя извършителя навън. Уредете четирима от вашите хора да пазят каретата ни утре. Със собствената ми охрана ще станат дванайсет души.

— Възможно ли е човекът, който стреля по вас тази вечер, да е бил братовчед ви? — попита Едуард Фокс. — Казахте, че не е бил в „Уайтис“ или на бала на Линдуърди.

Джордан разтри врата си.

— Не беше той. Конникът бе доста по-слаб от Антъни. Но както ви казах, не съм напълно убеден, че той е замесен. — Досега се бе надявал да е старият Грейнджърфийлд, но днес бе научил за смъртта му. Все пак първият опит бе направен, когато той срещна Александра — само два дни след като рани Грейнджърфийлд в дуел. Но след случката пред дома тази надежда угасна.

— Двата най-често срещани мотива за убийство са отмъщение и лична изгода — рече внимателно Фокс. — А братовчед ви би спечелил доста от смъртта ви. Сега повече, отколкото преди.

Джордан не го попита какво има предвид. Знаеше, че става въпрос за Александра. Александра?… Лицето му пребледня, когато си спомни смътно познатата, слаба фигура, която бе стреляла по него тази вечер. Възможно беше да е жена…

— Нещо важно ли се сетихте? — попита следователят, разгадавайки правилно изражението на Джордан.

— Не — рязко отсече Хоук и стана бързо, слагайки край на срещата. Мисълта, че Александра се опитва да го убие, бе абсурдна. Абсурдна. Но той си спомни думите й: „Каквото и да ми струва, ще се измъкна от този брак.“

— Още нещо, ваша светлост — каза Фокс. — Възможно ли е човекът, който стреля по вас тази вечер, да е същият, който вие сте помислили, че сте убили на пътя към Моршам миналата пролет — онзи, когото сте оставили с мисълта, че е мъртъв? Вие го описахте като дребен и нисък.

На Джордан почти му прилоша от облекчение.

— Възможно е. Както казах, тази вечер не можах да видя лицето му.

Когато Фокс си тръгна, той изкачи стълбите към собствената си спалня. Уморен, ядосан и разстроен от факта, че някой се опитва да го убие, той отпрати камериера си и бавно свали ризата си. Александра бе в съседната стая, помиели си, и умората му изчезна при мисълта да я разбуди с целувка.

Мина през свързващата врата, прекоси гардеробната й и се насочи към тъмната спалня. Лунните лъчи се процеждаха през прозорците и падаха по гладката сатенена покривка на леглото й.

Александра не се бе прибрала вкъщи.

Бързо се върна в собствената си стая и позвъни на прислугата.

След половин час всички слуги бяха подредени пред него в гардеробната му и отговаряха на въпросите му. Отсъстваше само Пенроуз, възрастният прислужник на Александра. Той също бе изчезнал мистериозно.

След напрегнат разпит всичко, което Джордан разбра със сигурност, бе, че кочияшът му бе видял как Алекс се изкачва по стълбите пред входа и застава пред вратата. После го отпратила — нещо, което кочияшът каза, че не се е случвало досега.

— Можете да си лягате — каза той на всичките трийсет и един прислужници, но един възрастен мъж с очила, за когото херцогът знаеше, че е старият лакей на Александра, се бавеше и изглеждаше разтревожен и ядосан.

Господарят отиде до масичката и си наля портвайн. После любопитно погледна Филбърт и му нареди да донесе още една бутилка. Настани се в креслото и опъна крака, опитвайки се да прогони страха си. Не вярваше, че на Александра й се е случило нещо, и нямаше да си позволи да мисли, че отсъствието й я прави заподозряна в опита за убийство тази вечер.

Колкото повече разсъждаваше над загадъчната й усмивка, с която го бе дарила, когато бе обещала да се прибере право вкъщи, толкова повече се убеждаваше, че е отишла някъде другаде, след като е заблудила кочияша, че се е прибрала. Преди да си тръгне от бала, тя със сигурност е говорила с някого от ухажорите си да я последва до дома й и после да я отведе. И след като Джордан я бе заплашил насила да й налее малко мозък в главата, това не го изненадваше. Вероятно бе отишла при баба му, помисли си Джордан.

— Дай бутилката насам — нареди той, наблюдавайки намръщения възрастен лакей, който не успяваше да прикрие войнственото си изражение. — Кажи ми нещо — обърна се неофициално към слуга за пръв път в живота си, — твоята господарка винаги ли е била такава?

Старият лакей се вцепени от възмущение, докато наливаше питието в чашата.

— Госпожица Алекс… — започна Филбърт. Хоук го прекъсна ледено:

— Ще наричаш съпругата ми с титлата й — сопна се той. — Тя е херцогиня на Хоторн!

— И вижте колко мъки й причини това! — яростно му отвърна прислужникът.

— И какво точно имаш предвид? — настоя Джордан, толкова зашеметен от тази неестествена проява на гняв от страна на прост слуга, че дори не успя да се възмути.

— Точно това, което казах — сопна се Филбърт, поставяйки с трясък бутилката на масата. — Това, че да бъде херцогиня на Хоторн й донесе само мъка! Вий сте толкова лош, колкото бе и татко й — не, по-лош сте! Той само разби сърцето й, а вие искате да сломите и духа й!

Слугата се обърна да си върви, когато херцогът нареди:

— Върни се веднага!

Филбърт се подчини, но дланите му бяха свити в юмруци и той яростно и с отвращение погледна мъжа, който от деня, в който го бе срещнала, бе превърнал живота на госпожица Александра в ад.

— За какво, по дяволите, говориш?

Филбърт вдигна войнствено глава.

— Ако си мислите, че ще ви кажа нещо, та после да го използвате срещу госпожица Алекс, тогаз ще ви изненадам, ваше височество!

Джордан отвори уста, за да нареди на безочливия мъж да си събира багажа и да си върви, но повече искаше обяснение. Затова ледено изрече:

— Ако имаш да ми кажеш нещо, което би променило отношението ми към твоята обична господарка, ще бъде мъдро от твоя страна да го кажеш веднага. — Прислужникът все още го гледаше упорито. — В настроението, в което съм предупреди го Джордан, — щом я открия, ще се моли на господ да не ме бе срещала.

Старецът пребледня и преглътна, но продължи упорито да мълчи. Херцогът усети, че Филбърт се колебае, но разбра, че само със сплашване няма да го накара да говори, затова наля една чаша портвайн и направи нещо, което би шокирало цялото висше общество. Подаде чашата на простия лакей и го подкани:

— Хайде, хайде, тъй като явно съм наранил господарката ти — не нарочно — защо не пийнем заедно и ти да ми разкажеш по какво приличам на баща й. Той какво е направил?

Филбърт премести очи от лицето на херцога към чашата с портвайн.

— Имате ли нещо против да седя, докато пия?

— Заповядай — отговори доволен Джордан.

— Баща й бе най-големият мръсник на света — започна прислужникът, без да забелязва как херцогът се намръщи. Филбърт направи пауза, докато отпиваше, после потрепери с неприкрито отвращение. — Какво е това?

— Портвайн — специален, правен само за мен.

— Сигурно никой друг не би пил от него — отвърна Филбърт, който въобще не бе впечатлен. — Отвратително е.

— Това явно е всеобщото мнение. Като че ли само на мен ми харесва. А сега, какво й е причинил баща й.

— Случайно да ви се намира малко бира?

— Опасявам се, че не.

— Уиски? — попита с надежда Филбърт.

— Разбира се. Там в бюфета е. Налей си.

Бяха нужни шест чаши уиски и два часа, за да изкопчи историята отдръпнатия Филбърт. Когато слугата привършваше, Джордан — който сякаш бе предизвикан да смени питието си с уиски и да пие заедно със стареца — се бе отпуснал вяло в креслото си, ризата му бе разкопчана, а той самият слушаше внимателно разказа на слугата.

— И един ден, около шест-седем седмици по-късно баща й умря — довършваше Филбърт, — после една прекрасна карета спря отпред, а в нея бе онази красива дама и хубавата й руса дъщеря. Бях там, когато госпожица Алекс отвори вратата и госпожата, която не бе истинска дама — обяви дръзко, както вие обичате, че тя е съпругата на Лорънс, а момичката с нея е дъщеря й!

Джордан рязко извърна глава.

— Бил е двуженец?

— Ахъ. И трябваше да видите каква разправия се разрази между двете госпожи Лорънс. Но госпожица Алекс не се ядоса. Само погледна жълтокосото момиче и каза по онзи неин сладък начин: „Много си хубава.“ Наперената русокоска мълчеше и виреше нос. Но после забелязва едно тъничко медальонче с формата на сърце, което госпожица Алекс носеше на врата си. Беше й дадено от татко й на рождения й ден и то беше всичко за нея — винаги го докосваше и много се притесняваше да не го изгуби. Напереното момиченце попита госпожица Алекс дали това е подарък от татко й и когато госпожица Алекс потвърди, русокоската издърпа една златна верижка около врата си. На таз висеше хубаво медальонче с форма на сърце. „А на мен подари по-скъпо и златно — отвърна наперената госпожичка, така че ми се прииска да я шамаросам. — Твоето е просто тенеке.“

Филбърт спря, за да отпие още веднъж от уискито си, и премлясна с устни.

— Госпожица Алекс не продума, само вирна брадичка — както прави, когато се опитва да бъде смела — но в очите й имаше толкова много болка, че дори и възрастен мъж би се разплакал. Аз се разплаках — призна дрезгаво старецът. — Прибрах се в стаята си и плаках като дете.

Джордан преглътна.

— И после какво стана?

— На следващата сутрин госпожица Алекс слезе да закусва и както винаги ми се усмихна. Но за пръв път, откакто баща й го бе подарил, тя не носеше медальончето. Никога повече не го сложи.

— И ти мислиш, че аз съм като баща й? — изгледа го яростно Джордан.

— А не сте ли? — отвърна презрително Филбърт. — Разбивате й сърцето всеки път, когато сте наоколо, а после аз и Пенроуз събираме парчетата.

— За какво говориш? — настоя Джордан, наливайки си още уиски. Филбърт поднесе чашата си и той послушно напълни и нея.

— Говоря за начина, по който си изплака очите, когато помисли, че сте умрял. Един ден я виждам как виси пред вашия портрет в голямата ви къща. Прекарваше часове пред него, а аз си мисля, че е толкова слаба, че можеш да видиш през нея. Тя ви посочи и ми казва с треперлив гласец, опитвайки се да не плаче: „Виж, Филбърт. Не е ли красив?“ — старецът отвратено подсмръкна — красноречиво доказателство за отношението му към Джордан.

Поуспокоен от новината, че Александра очевидно го бе обичала достатъчно, че да скърби за него, херцогът не обърна внимание на лошото мнение на прислужника за външността му.

— Продължавай — подкани го той.

Очите на Филбърт се присвиха гневно, когато се върна на разказа си.

— Вие я накарахте да се влюби във вас, после тя дойде в Лондон и разбра, че въобще не сте възнамерявали да се отнасяте с нея като с истинска съпруга. Бяхте се оженили за нея от състрадание! И бяхте възнамерявали да я оставите в Девон точно както татко й направи с майка й.

— Тя знае за Девон? — стресна се Джордан.

— Знае цялата истина. Лорд Антъни най-сетне бе принуден да й каже, защото всичките ви натруфени лондонски приятели й се присмиваха за това, че ви обичаше. Знаеха какво мислите за нея, защото сте говорили за това с вашата любовница, а тя разказала на всички останали. Заявили сте й, че бракът ви бил неудобство. Вий посрамихте госпожица Алекс и я разплакахте отново. Но повече няма да можете да я нараните, тя вече знае какъв лъжлив негодник сте!

Филбърт се изправи на крака, остави чашата си, изпъчи се и изрече с достойнство:

— Казах на нея и на вас ще кажа. Трябваше да ви остави да умрете онази нощ, когато ви намери!

Джордан изгледа стареца, който се отдалечи, без дори да залитне.

После впери поглед в празната си чаша, докато започна бавно да проумява причината за промяната в поведението на Александра след изчезването му. От описанието на болезнено слабата Александра, загледана в портрета му в Хоторн, сърцето му се сви. Ясно си я представи как идва в Лондон и понася студеното презрение, което Елиз бе предизвикала, повтаряйки безсмислената и глупава забележка на Джордан.

Облегна назад глава, затвори очи и позволи на разкаянието и облекчението да го завладеят. Александра го бе обичала. Образът на очарователното и непринудено момиче, което го обичаше, не е бил лъжлив. Почувства се щастлив. Фактът, че я бе наранявал многократно, го накара да потрепери, но дори и за миг не си помисли, че нещата не могат да се поправят. Но и не бе толкова глупав, че да си мисли, че тя лесно ще приеме извиненията му. С действия, а не с думи, щеше да събори стената, която тя бе издигнала около себе си, и щеше да я накара да го заобича отново.

Леко се усмихна, докато обмисляше стратегията си.

 

 

Но херцогът не се усмихваше следващата сутрин в девет часа, когато слугата се върна с новината, че Александра не е нощувала в къщата на баба му. Нито се усмихваше след половин час, когато старата херцогиня влезе в кабинета му, за да го уведоми, че вината за поведението на Алекс била изцяло негова. Също така и за да го укори за липсата му на чувствителност и здрав разум, както и за властното му поведение.

Облечена в балната си рокля, Алекс прокара пръсти през косата си, надникна навън и бързо се затича по коридора, слезе по стълбите и се отправи към стаята си.

Ако Хоук спазваше сутрешния си график, щеше да е в кабинета си с господата, които идваха сутрин, за да обсъждат деловите си дела с него. Внимателно обмисляйки как незабелязано да се измъкне заедно с Филбърт и Пенроуз от къщата, тя отиде до гардероба и отвори вратата. Вътре имаше само един костюм за пътуване. Огледа стаята и забеляза, че всички парфюми са изчезнали от тоалетката й. Странното чувство, че се намира в чужда спалня, я принуди бавно да се завърти точно когато вратата се отвори и камериерката нададе приглушен писък.

Преди Алекс да успее да я възпре, прислужничката избяга навън.

— Нейна светлост се е върнала! — извика тя на Хигинс. Младата жена разбра, че няма да успее да избегне срещата с Джордан.

— Мари — извика тя на камериерката, която вече бързаше надолу по стълбите, за да съобщи добрата новина.

— Къде е херцогът? Сама ще му кажа, че съм тук.

— В кабинета, ваша светлост.

Прокарвайки пръсти през тъмната си коса, Джордан крачеше като разярен тигър в огромния си кабинет и чакаше Александра да се появи. Отказваше да мисли, че нещо й се е случило, неспособен да прогони страшното предчувствие, че точно така е станало.

Алекс тихо влезе в кабинета и внимателно затвори вратата след себе си, после каза:

— Предполагам, че искаш да говориш с мен.

Джордан рязко се обърна и докато я гледаше, бе обзет едновременно от облекчение, гняв и радост. Изглеждаше отпочинала.

— Къде, по дяволите, беше? — попита той, бързайки към нея. — Напомни ми повече да не ти се доверявам — добави саркастично.

— Спазих обещанието си, милорд. Прибрах се право вкъщи и си легнах.

— Не ме лъжи!

— Спах в стаята на гувернантката — поясни тя учтиво. — Ти все пак не ми заповяда да си отида в собствената стая.

Желанието да я убие беше последвано незабавно от желанието да я прегърне и да се засмее на хитростта й. Тя е спяла блажено в къщата, а той през цялата нощ не бе мигнал от притеснение и се бе наливал с уиски.

— Кажи ми нещо — попита той, — винаги ли си била такава?

— Каква? — отвърна разтревожено Александра, чудейки се в какво настроение е той.

— Пречка за мира и спокойствието.

— К-какво имаш предвид?

— Ще ти кажа какво имам предвид — отвърна той, докато се приближаваше към нея, и Алекс предпазливо започна да отстъпва. — За последните дванайсет часа зарязах приятелите си в „Уайтис“. Участвах в публичен скандал на дансинга и бях упрекнат от лакей, който по една случайност може да ме надпие. Наложи ми се да изтърпя една лекция от баба си, която за пръв път в живота си толкова се самозабрави, че повиши тон. Знаеш ли — довърши мрачно, докато Алекс се опитваше да прикрие усмивката си, — че водех относително добре подреден живот, преди да те срещна? Но оттогава всеки път, щом се обърна…

В този момент Хигинс се втурна в кабинета, без да почука.

— Ваша светлост! — изпухтя той. — Дошъл е един полицай, който настоява да говори с вас или с нейна светлост.

Джордан хвърли поглед на съпругата си, предупреждавайки я да остане на място, докато той се върне, за да довършат разговора си, а после бързо излезе от кабинета. След две минути се върна. Изглеждаше развеселен.

— Нещо… нещо не е наред ли? — осмели се да попита Алекс, щом забеляза, че той сякаш не знае какво да каже.

— Не точно — отвърна сухо. — Бих казал, че е просто една обикновена случка от един типичен ден с теб.

— Каква случка? — настоя тя, осъзнавайки, че Джордан очевидно я държи отговорна за въпросната случка.

— Верният ти стар иконом току-що се появи на прага ми, арестуван от полицай.

— Пенроуз? — Същият.

— Но… какво е сторил?

— Да е сторил нещо, скъпа моя? Отишъл е на Бонд Стрийт и вчера е бил хванат на местопрестъплението, докато се е опитвал да продаде часовника ми — обясни той, вдигна ръка и показа часовника на дядо й.

— Опит за двуженство, кражба и комар — обобщи херцогът. — Имаш ли други планове за бъдещето? Може би изнудване?

— Часовникът не е твой! — Тя не откъсваше очи от часовника, единствената й надежда да си откупи свободата. — Моля те, дай ми го. Той ми принадлежи.

Херцогът присви вежди, но бавно протегна ръка.

— Бях останал с впечатлението, че си ми го подарила.

— Получи го чрез измама — настоя упорито и ядосано съпругата му, протягайки ръка към часовника. — Дядо ми бе… бе благороден човек… благ, грижовен, нежен. Часовникът му трябва да отиде при човек като него, не като теб.

— Разбирам — отговори тихо Хоук, а лицето му стана безизразно, докато поставяше часовника в протегнатата й ръка.

— Благодаря ти — отвърна Алекс, чувствайки, че го е наранила, като си взимаше обратно часовника. Джордан нямаше сърце, значи бе наранила самочувствието му. — Къде е Пенроуз? Трябва да отида при властите и да обясня.

— Ако е последвал заповедите ми, е в стаята си — сухо рече херцогът — и разсъждава върху осмата Божия заповед.

Александра, която бе скочила на крака, мислейки си, че нейният студен, тираничен съпруг би оставил властите да обесят Пенроуз, сега стоеше и го гледаше объркано.

— Само това ли направи? Изпрати го в стаята му?

— Едва ли бих могъл да позволя най-близкото нещо, което имам до тъст, да бъде откаран в тъмницата, нали? — отвърна Хоук.

Изумена от странното му настроение тази сутрин, тя се загледа в него.

— Всъщност си помислих, че можеш и че ще го сториш.

— Това е само защото не ме познаваш, Александра — каза той. — Обаче възнамерявам да поправя това начало. — Хвърли поглед на прислужниците, които сваляха куфари по стълбите — След един час ще заминем за имението Хоторн.

Александра рязко се извъртя, видя куфарите си и пак се обърна към съпруга си:

— Няма да дойда.

— Мисля, че ще се съгласиш, когато ти кажа условията и ги обмислиш, но първо бих искал да знам защо Пенроуз се опитваше да продаде моя… часовника на дядо ти.

Алекс се поколеба, но реши, че е по-добре да премълчи.

— Очевидният отговор би бил за пари — рече херцогът. — А мога да се сетя само за две причини да търсиш финансови средства. Първата е, че си правила още скандални залози срещу мен, което изрично ти забраних. Но, честно казано, се съмнявам пак да си залагала. — Джордан вдигна ръка, когато Александра го погледна ядосано заради предположението му, че би му се подчинила толкова лесно. — Не отхвърлям възможността да си правила нови залози само защото ти го забраних. Просто не мисля, че си имала време да го направиш.

Усмивката му бе толкова неочаквана и заразителна, че тя с усилие се въздържа да не се усмихне.

— Следователно — завърши младият мъж — бих предположил, че причината, поради която имаш нужда от пари, е тази, която изтъкна преди два дни… искаш да ме напуснеш и да живееш сама. Прав ли съм?

Каза го с такова разбиране, че Алекс промени предишното си решение и кимна.

— Точно както си и помислих. В такъв случай нека ти предложа разрешение на дилемата ти, което би ти се харесало поради склонността ти към хазарта. Позволяваш ли? — учтиво я попита, побутвайки я към един от столовете прел бюрото му.

— Да — съгласи се жена му и седна, а той се облегна на бюрото си.

Когато тя се настани, Джордан каза:

— Ще ти дам достатъчно пари, с които да живееш в разкош до края на дните си, ако след три месеца все още искаш да ме напуснеш.

— Аз… аз не те разбирам — отвърна Алекс и внимателно се вгледа в лицето му.

— Много е просто. Трябва да се съгласиш за три месеца да бъдеш моя покорна, любяща и сговорчива съпруга. През това време аз ще се постарая да стана — как да кажа по-благосклонен към теб, така че да не искаш повече да ме напускаш. Ако се проваля, можеш да ме напуснеш след тези три месеца. Толкова е просто.

— Не! — извика Александра, преди да успее да се възпре. Мисълта, че Джордан ще се опитва да я очарова и съблазни, бе непоносима, а от интимния намек за „любяща“ съпруга лицето й пламна.

— Страх те е, че ще се поддадеш на чара ми, ли?

— Разбира се, че не — излъга тя.

— Тогава защо не се съгласяваш? Обзалагам се на цяло състояние, че ще успея да те накарам да останеш. Очевидно се страхуваш, че ще загубиш, иначе не би се поколебала.

Толкова ловко й подхвърли предизвикателството, че Алекс се усети прекалено късно.

— Аз… има и други неща, които трябва да се вземат под внимание… — опита се да спечели време тя.

— Ах, да… съществува възможността, изпълнявайки прекрасно съпружеските си задължения, да ти направя дете, нали така?

Алекс онемя от смайване и ужас.

— Възнамерявам доста да се постарая в тази насока, сладка моя — обеща й дръзко той. — Още повече — продължи, — че нашият облог е свързан с това и ти по свое желание да изпълняваш съпружеските си задължения. С други думи — довърши, усмихвайки се сърдечно, — ако се измъкваш, протестираш или не сътрудничиш — губиш.

— Ти си луд! — избухна Александра. За съжаление не можеше да измисли друг начин да се отърве от този нежелан брак.

— Сигурно — съгласи се без злоба съпругът й. — Три месеца никак не са достатъчно. Всъщност шест месеца е доста по-приемлив срок.

— Три са повече от достатъчно! — възкликна Алекс.

— Прието — каза той. — Три месеца съпружеско блаженство за мен в замяна на — да кажем — половин милион лири?

Половин милион лири… Цяло състояние! Заплащане за доброволно изпълняване на съпружеските й задължения.

Предлагайки й пари, той я принизяваше до нивото на любовниците си. Предлагаше да я купи, когато свършат.

— Недей да си мислиш това — бързо рече Джордан, отгатвайки мислите й. — Ако аз загубя облога, тогава смятай парите като заслужена награда за това, че ми спаси живота.

Тези думи я поуспокоиха и младата жена кимна леко и колебливо.

— Във всеки случай е доста странно предложение…

— Нашият брак бе доста странен във всяко отношение каза сухо Джордан. — И така, налага ли се да напишем договора или ще си имаме взаимно доверие за условията?

— Доверие! — повтори язвително Алекс. — Ти сам ми каза, че ми нямаш доверие. — Бе й заявил това в леглото, а тя го бе помолила да й вярва. Бе му казала, че любовта не може да съществува без доверие. Александра го наблюдаваше и разбра, че той си припомня разговора им.

Джордан се поколеба, сякаш правеше важно решение.

— Смятам — изрече тържествено — да ти се доверя.

Тези тихо изречени думи носеха някакво скрито значение, но Алекс отказа да приеме, че бе умишлено. Опита се да не обръща внимание на топлината в погледа му. Реши, че най-разумното отношение към загадъчния й съпруг би било да запази спокойствие и хладнокръвие, затова учтиво каза:

— Ще обмисля предложението ти.

— Направи го — подкани я той, докато наблюдаваше прислужниците, които сваляха куфари по стълбите. — Две минути ще ти бъдат ли достатъчни? — Кимна към претъпканото фоайе.

— Какво!

— Тръгваме за Хоторн след час.

— Но…

— Александра — каза той, — нямаш избор.

Джордан прокара ръце по нейните, борейки се с желанието да притегли към себе си и да целуне жената, за която знаеше, че вече е негова.

Тя разсъждаваше трескаво, но съзнаваше, че той е прав. Припомни си думите на Роди: „Не сме много плодовито семейство…“

— Добре — съгласи се с нежелание.

После си спомни останалата част от изречението на Роди: „Въпреки че не се дължи на липса на желание…“

— Изчервяваш се — отбеляза Хоук с усмивка.

— Всяка жена би се изчервила, когато така дръзко бъде изправена пред възможността да прекара три месеца в… в…

— Нечувано удоволствие в прегръдките ми? — услужливо й подсказа Джордан.

Тя му хвърли изпепеляващ поглед. Подсмихвайки се, херцогът добави:

— Вземи предвид риска, който поемам. Да предположим, че си загубя ума и остана поробен от тя… от красотата ти? — поправи се бързо. — А после ти ще ме напуснеш с парите ми и всякаква надежда за законен наследник от теб.

— Нали и за миг не предполагаш, че съм способна на такова нещо? — раздразнено се сопна съпругата му.

— Не.

Непоносимата му усмивка и арогантността я накараха рязко да се извърне. Ала Хоук я хвана за ръката, отново я обърна към себе си и съвсем сериозно каза:

— Не и докато не стигнем до съгласие. Приемаш ли облога или ще ми се наложи да те отведа в Хоторн — под охрана, ако е необходимо — и без обещание за награда, ако ме напуснеш след три месеца?

Александра нямаше избор. Погледна го в очите и заяви с явна неприязън:

— Приемам.

— Съгласна ли си с условията?

— С огромно нежелание, ваша светлост — отвърна, издърпа ръката си и понечи да си тръгне.

— Джордан — каза той. Алекс се обърна.

— Моля?

— Името ми е Джордан. Моля те да ме наричаш така.

— Предпочитам да не го правя.

Той я предупреди:

— Любима, внимавай, иначе ще изгубиш облога за по-малко от пет минути. Съгласи се да бъдеш покорна, любяща и сговорчива съпруга. А аз те моля да ме наричаш с малкото ми име.

Очите й хвърляха светкавици, но тя кимна:

— Както желаеш.

Излезе от кабинета, преди Джордан да осъзнае, че бе съумяла хем да си отиде, хем да не го нарече с малкото му име.