Джудит Макнот
Нещо прекрасно (3)

Трета глава

— Това с предизвикателство за въображението, Филбърт, наистина! — каза Александра на стария лакей, който влезе в спалнята й с наръч дърва в ръце.

Филбърт примигна към седемнайсетгодишната си господарка, която се бе изтегнала по корем на леглото, облегнала брадичка на юмручетата си. Беше облечена както обичайно — с тесни кафяви бричове и избеляла риза.

— Направо е стряскащо изрече възмутено момичето.

— Кое, госпожице Александра? — попита старецът.

— Тук пише — информира го Алекс, сочейки вестника с дата 2 април 1813 година, — че „лейди Уедърфорд-Хийт е дала прием за осемстотин души, последван от вечеря с четирийсет и пет блюда.“ Четирийсет и пет! Можеш ли да си представиш подобна екстравагантност? И още — добави девойката, разсеяно отмятайки къдриците от челото си, — следват безкрайни описания на гостите и одеждите им. Само чуй, Сара — рече тя и вдигна поглед към Сара Уидърс, която заситни в стаята й с куп изпрани кърпи в ръце.

До смъртта на баща й преди три години Сара бе начело на домакинството, но след финансовия крах на семейството тя бе освободена заедно с останалите слуги — с изключение на Филбърт и Пенроуз, които бяха прекалено стари и не можеха да си намерят нова работа. Сега Сара идваше веднъж месечно заедно с едно селско момиче, за да помогне с прането и по-тежката домакинска работа.

С подигравателен тон Алекс зачете:

— „Госпожица Емили Уелфорд бе придружена от графа на Марчам. Копринената рокля с цвят на слонова кост на госпожицата бе украсена с перли и диаманти.“ Смеейки се от сърце, Александра затвори вестника и попита Сара: — Можеш ли да си представиш, че хората четат този боклук? Защо му е на някого да знае каква рокля е носила някоя си или че херцогът на Делтон се е върнал от Шотландия?

Сара Уидърс повдигна недоволно вежди и се вгледа в облеклото на момичето.

— Има млади госпожици, които обичат да изглеждат добре — изтъкна деликатно тя.

Александра прие спокойно добронамерената й забележка.

— Ще е нужно повече от малко пудра и парче червен сатен, за да се превърна в дама.

Мечтата на Алекс да се превърне от гъсеница в красива пеперуда не се бе сбъднала. Тя имаше къса и къдрава тъмнокестенява коса, упорита малка брадичка, чипо носле и слабо като на момче тяло. Всъщност единственото забележително нещо бяха големите й очи е цвят на аквамарин, озаряващи загорялото й от слънцето лице. Тя вече не се притесняваше за външния си вид, тъй като имаше много по-големи грижи.

Преди три години след смъртта на дядо й внезапно почина и баща й. Оттогава Александра се бе превърнала в главата на семейството. На крехките й плещи бе паднало бремето да издържа двамата остарели слуги, да поддържа някак семейния бюджет, да осигурява насъщния и да се справя с пристъпите на майка си.

Обикновено момиче, отгледано по обикновен начин, никога не би се справило с предизвикателството, ала в способностите и във външността на Александра нямаше нищо обикновено. От малка се бе научила да лови риба и да ловува, за да се хареса на баща си и да му прави компания, когато излиза за дивеч. Сега тя използваше наученото, за да храни семейството си.

Трополенето на дървата, хвърлени вдървената кутия в стаята й, прогони всички мисли за бални рокли, обсипани с диаманти. Треперейки от студ, Алекс обви ръце около себе си.

— Не ги хаби напразно, Филбърт — предупреди тя, когато старецът коленичи пред гаснещия огън. — Тук не е много студено. Така е по-здравословно. Освен това след малко отивам на партито на брата на Мери-Елън и няма смисъл да хабим дървата.

— Сара — внезапно рече момичето. В гърдите на Алекс отново се надигна същото чувство на очакване, каквото бе имала през последните три години. — Някога случвало ли ти се с да почувстваш, че ще ти се случи нещо?

Сара чевръсто затвори чекмеджетата на бюрото и се запъти към гардероба.

— Разбира се.

— Сбъдна ли се?

— Да.

— Наистина ли? Какво стана?

— Коминът падна точно както предупреждавах баща ти, че ще стане, ако не го поправи.

Александра се засмя и поклати глава:

— Не, не това имах предвид. След смъртта на дядо това чувство ме връхлита от време на време. Ала през последната седмица е много силно. Сякаш стоя пред някаква бездна и чакам нещо да се случи.

Озадачена от особеното й настроение, Сара се вгледа в девойката.

— Какво мислиш, че ще се случи?

Алекс замаяно потрепери.

— Нещо прекрасно.

Тя понечи да добави нещо, когато женски писък, идващ от стаята на чичо Монти, прониза тишината. Последва блъскане на врата и тропот от стъпки. Александра скочи веднага, което й бе много по-присъщо от замечтания унес, който я бе обзел преди мигове. В този миг в стаята влетя Мери, младото момиче от селото, което помагаше на Сара в прането и чистеното.

— Той ме плесна, плесна ме! — избухна Мери, разтривайки задните си части. После обвинително посочи към стаята на чичо Монти. — Няма да ми причинява това, нито той, нито някой друг! Добро момиче съм, аз съм…

— Тогава се дръж като добро момиче и внимавай какви ги говориш! — скара й се Сара.

Александра въздъхна. Времето на цялото домакинство отново легна на плещите й и мислите за вечери с четирийсет и пет блюда се изпариха мигновено.

— Ще отида да поговоря с него — обеща тя на Мери. — Няма да се повтори — рече и добави с усмивка: — поне ако не се навеждаш пред него. Сър Монтакю е нещо като… познавач на женската анатомия и когато една дама има хубави задни части, той държи да изрази възхищението си.

Думите й успокоиха момичето, а това бе необходимо, защото въпреки неприличното си държание чичо Монти все пак бе рицарят в околностите.

Щом всички излязоха, Сара мрачно се взря във вестника.

— Нещо прекрасно ли… — измърмори с горчивина, мислейки си за седемнайсетгодишното момиче, което смело носеше цяло домакинство на плещите си, без да може да разчита на полуслепия си лакей и полуглухия си иконом. Тя с възмущение си помисли за семейството на Александра, което бе не по-малко бреме от слугите. Прачичо й Монтакю Марш, макар че бе добър човек, никога не изтрезняваше, но и никога не бе достатъчно пиян, чеда пропусне възможността да докопа всяко същество, носещо пола. Госпожа Лорънс, майката на Александра, която трябваше да поеме задълженията си след смъртта на господин Лорънс, бе прехвърлила всичко на дъщеря си. Тя бе и най-тежкият товар, който Алекс трябваше да носи.

— Чичо Монти — повика го Алекс, когато влезе в стаята на чичото на баща си. Двете с майка й го бяха приели преди две години, когато никой от по-близките му роднини не го искаше в дома си.

Едрият джентълмен седеше пред слабия огън. На една табуретка бе вдигнал краката си, тъй като подаграта отново го мъчеше.

— Предполагам, че си дошла да ми се караш заради онова момиче — изфъфли той и я измери с поглед.

Толкова приличаше на непослушно инатливо дете, че на Алекс й бе трудно да бъде строга.

— Да — призна тя с усмивка. — Освен това дойдох, за да открия къде си скрил бутилката с контрабандна мадейра, която приятелят ти, господин Уотърли, донесе вчера.

Чичо Монти се опита да изрази възмущение:

— Кой твърди, ако смея да попитам, че такава бутилка въобще съществува?

Той впери очаквателен поглед в племенницата си, докато тя претърсваше стаята за алкохола — под възглавничките на канапето, под дюшека и в комина. След като не откри виното, отиде при чичо си и го помоли:

— Дай ми го, чичо Монти.

— Кое? — попита глуповато той и се размърда, защото бутилката му пречеше да се настани по-удобно. Александра забеляза това и се засмя.

— Бутилката мадейра, върху която си седнал, ето кое.

— Искаш да кажеш лекарството ми. Доктор Бийтъл ми препоръча да го пия, когато болката от старата ми рана се обади.

Алекс се загледа в зачервените му очи и в поруменелите бузи, преценявайки колко е пил. Протегна ръка и настоятелно рече:

— Дай бутилката, чичо. Мама е поканила гости за вечеря и иска и ти да присъстваш. Трябва да си трезвен като…

— Ще трябва да съм в състояние да изтърпя тези сноби. Казвам ги, Алекс, мило момиче, от тях ме побиват тръпки. Добродетелите са за светците, а светците не са подходяща компания за мъже от плът и кръв.

Тя обаче не отдръпна ръка и старецът въздъхна примирено, и извади изпод себе си полупразната бутилка с вино.

— Добро момче — похвали го девойката и го потупа окуражително по рамото. — Ако още си тук, когато се върна, ще поиграем на вист и…

— Когато се върнеш ли? — уплашено извика той. Пали няма да излезеш и да ме оставиш сам с майка ти и нейните непоносими гости?

— Напротив — весело отвърна Александра и му изпрали въздушна целувка от прага.

Тъкмо минаваше покрай спалнята на майка си, когато Фелиша Лорънс извика с треперлив, но заповеден глас:

— Александра? Александра, ти ли си?

Гневната нотка в гласа й накара Алекс да се подготви за спор заради Уил Хелмсли. Изправяйки рамене, тя влезе в стаята. Госпожа Лорънс седеше пред тоалетната си масичка. Носеше стара, износена и кърпена премяна. Трите години след смъртта на съпруга й се бяха отразили като десетилетия на някога красивото й лице. Мисълта натъжи Алекс. Живата искра, която бе озарявала очите на майка й и бе правила гласа й музикален, сега бе угаснала и изчезнала заедно с красивия махагонов цвят на гъстите й коси. Сега госпожа Лорънс бе с прошарена коса. Александра знаеше, че не само мъката бе погубила живота на майка й. Гневът също бе виновен.

Три седмици след кончината на Джордж Лорънс пред дома им бе спряла разкошна карета. В нея бе любимото семейство на баща й — жената и дъщерята, които бяха живели в Лондон с него през последните дванайсет години. Бе държал законното си семейство в провинцията на ръба на мизерията, а за незаконното бе осигурил охолен живот. Дори сега Алекс примигна от мъката, която й причиняваше споменът за срещата й със непознатата полусестра. Момичето бе кръстено Роуз и бе много красиво. Ала не това нарани детската й душа. Сърцето й бе разбито, когато видя златното медальонче във формата на сърце на шията на Роуз. Джордж Лорънс й го бе подарил.

Фактът, че баща й бе избрал да живее с красивото си русо момиченце в Лондон, бе красноречив за Алекс и майка й.

Само по едно нещо двете осиротели семейства си приличаха — господин Лорънс бе починал, оставяйки съпругите и дъщерите си без пукната пара.

Заради майка си Алекс бе загърбила мъката, бе прогонила болката от предателството, опитвайки се да се държи нормално. Ала Фелиша бе обзета от силен гняв. Госпожа Лорънс се бе оттеглила в стаята си, за да подхранва и да разгаря гнева си, и бе оставила всички задължения на Алекс. Две години и половина тя дори не се поинтересува какво става в дома й или в душата на оскърбената й дъщеря. Когато говореше, бе просто за да прокълне съдбата и несправедливостта на живота… и предателството на съпруга си.

Преди около половин година обаче осъзна, че животът й може би не е такъв провал. Откри средството, което да я спаси от бедата, в която бе попаднала — Александра. Дъщеря й щеше да си намери богат съпруг, който да ги спаси от мизерния живот, споходил ги през последните години. Именно това бе причината Фелиша Лорънс да обръща такова внимание на по-заможните и влиятелни семейства в околността. Само една от фамилиите — Хелмсли — обаче бе достатъчно богата, че да задоволи жаждата й. Затова тя се бе спряла на Уил Хелмсли, въпреки че той бе скучен хлапак, смазан от родителите си пуритани.

— Поканих семейство Хелмсли на вечеря — рече госпожа Лорънс в огледалото. — Пенроуз обеща да приготви вкусно ястие.

— Пенроуз е иконом, мамо, не може да очакваме от него да готви като за гости.

— Наясно съм с положението на Пенроуз в този дом, Александра. Обаче той готви по-добре от Филбърт и от теб, затова тази вечер ще трябва да се примирим с неговите умения. И с рибата, разбира се. Никога не съм я обичала много.

Александра, която ловеше рибата и дивеча, се изчерви, сякаш се бе провалила в усилията си да слага трапеза пред странното си семейство.

— Съжалявам, мамо, но напоследък няма дивеч. Утре ще пояздя и ще се помъча да открия нещо по-добро. Но сега излизам и ще се върна късно.

— Късно ли? — ахна майка й. — Но ти трябва да си тук довечера и трябва да се държиш благоприлично. Знаеш колко държат на скромността семейство Хелмсли. Въпреки че душата ми плаче, че след смъртта на онзи мъж трябва да се задоволим с вниманието на един прост земевладелец.

Не бе нужно Александра да пита кой е „онзи мъж“. Фелиша винаги наричаше така покойния си съпруг или пък казваше „баща ти“, сякаш не тя самата, а Алекс бе виновна за избора й на мъж. Фелиша Лорънс се държеше като жертва.

— Тогава не се спирай на него — нежно, но твърдо изрече Алекс. — Защото не ми е нужен Уил Хелмсли, за да не умра от глад, което всъщност въобще не ни застрашава.

— О, ще се омъжиш — отсече майка й тихо и гневно, треперейки от отчаяние и мъка. — И трябва да се държиш като млада дама, каквато всъщност си. Повече няма да се скиташ из горите. Семейство Хелмсли няма да преглътнат скандал, свързан с името на бъдещата си спаха.

— Не съм им бъдеща снаха! — прекъсна я дъщерята, опитвайки се да запази спокойствие. — Презирам Уил Хелмсли и за твоя информация според Мери-Елън, Уил предпочита малките момченца пред момичетата!

Тази новина, която самата Алекс не разбираше напълно, не направи никакво впечатление на майка й.

— Разбира се, че младите мъже предпочитат приятелството на други мъже — рече Фелиша и се изправи несигурно като инвалид, който тъкмо прохожда. — Въпреки че може би това е причината Уил все още да не е отказал сватосването с теб. Александра, трябва да започнеш да носиш рокли, нищо че Уил още не е казал нищо за бричовете ти.

Алекс се овладя с усилие и търпеливо рече:

— Мамо, нямам нито една рокля, която да стига до под коленете ми.

— Казах ти да поправиш една от моите.

— Но мен въобще не ме бива с иглата и конеца…

Госпожа Лорънс спря да крачи нервно из стаята и сърди го изгледа дъщеря си:

— Струва ми се, че непрекъснато ми противоречиш, но съм твърдо решена да прекратя фарса, в който се превърна животът ни. Синът на Хелмсли е единствената ни надежда — добави и се взря в упоритото момиче на прага на спалнята й. Знам, че никога не сме били близки, Александра, но онзи мъж е виновен, че ти израсна на това диво място, че стана мъжкарана, че яздиш из горите и носиш панталони, че стреляш с пушка и че правиш всичко, което не трябва да правиш.

Неспособна да скрие срама и яда си, Алекс отвърна:

— Ако се бях превърнала в безпомощното, скучно и послушно същество, което копнееш да имаш, досега да сме умрели от глад.

За нейна радост майка й сякаш се притесни.

— Така е, но вече не можем да продължаваме да живеем така. Въпреки усилията ти дължим пари на всички. Знам, че не бях добра майка през последните три години, но най-сетне се осъзнах и трябва да се уверя, че ще се задомиш добре.

— Но аз не обичам Уил!

— И това е само за твое добро. Тогава той няма да те нарани, както баща ти нарани мен. Уил е от добро и заможно семейство. Той няма да се премести в Лондон и да заживее тайно с новото си семейство, залагайки на комар всичко, което притежава. — Алекс се сви от мъка от жестоките думи на майка си и от спомена за предателството на баща си. — Всъщност сме късметлии, че родителите му са толкова строги, иначе той нямаше да те вземе.

— Че с какво толкова съм привлекателна като бъдеща снаха?

Госпожа Лорънс беше шокирана.

— Но ние сме сродени с граф, Александра, и с рицаря в околността.

Когато майка й млъкна, тя сви рамене и рече:

— Отивам у Мери-Елън. Брат й има рожден ден днес.

— Може би наистина ще е по-добре, ако те няма на вечеря — рече майка й и заразресва косата си. — Мисля, че семейство Хелмсли днес ще повдигнат въпроса и мръщенето ти няма да ни помогне особено.

— Мамо — каза Алекс със смесица от съжаление и тревога, — по-скоро ще умра от глад, отколкото да се омъжа за Уил Хелмсли.

Изражението на госпожа Лорънс бе красноречиво — тя не искаше да умре от глад за разлика от дъщеря си.

— Най-добре е тези неща да се решават от родителите. Върви у Мери-Елън, но си сложи рокля.

— Не мога. По случай рождения ден ще организираме турнир като едновремешните.

— Прекалено голяма си, че да ходиш на маскаради с онази ръждясала ризница. Остави я в коридора, където й е мястото.

— Нищо лошо няма в това. Ще взема само шлема, копието, щита и бронята.

— О, ами добре — рече майка й изтощено.