Джудит Макнот
Нещо прекрасно (4)

Четвърта глава

Яхнала стария Тъндър, жребеца с отвратителен нрав, който бе принадлежал на дядо й, Алекс пое към дома на О’Тул. Носеше пушката си в случай, че през пътя притича някое животинче. Не че имаше някакъв шанс да улови дивеч точно този следобед… Дългото копие, затъкнато на стойката, дрънчеше ужасно, блъскайки се в бронята и щита.

Въпреки неприятния разговор е майка й Алекс бе в приповдигнато настроение. Пролетният ден бе прекрасен и чувството на чудно очакване завладя душата й.

Първите цветя бяха избуяли и радваха окото с пъстротата и красотата си. Ароматът им бе упойващ. В покрайнините на селото имаше малък хан. Алекс познаваше всички в околността, затова вдигна визьора на шлема си и весело помаха на господин Тилсън, ханджията.

— Добър ден, господин Тилсън — извика тя.

— Добър ден, госпожице Алекс.

Мери-Елън и шестимата й братя бяха пред схлупената къщурка на семейството. Играта на сражаващи се рицари вече бе в разгара си.

— Александра — извика четиринайсетгодишния Том, възкачил се гордо върху стария кон на баща си. — Време е да премерим сили.

— Не, първо трябва да се дуелираме — прекъсна го тринадесетгодишният му брат. — Този път ще те победя, Алекс, упражнявах се ден и нощ.

Засмяна, тя слезе от коня син прегърна Мери-Елън, сетне двете се впуснаха в игрите, които се организираха на всеки рожден ден на някое от седемте деца на семейство О’Тул.

Следобедът мина във весели игри, смях и ведра глъчка у голямото сплотено семейство — нещо, за което Александра като единствено дете винаги бе мечтала.

Когато се качи на коня и си тръгна за дома, тя бе щастлива и уморена, а стомахът й беше пълен е обилната вечеря на госпожа О’Тул.

След като подмина хана, тя реши да подкара Тъндър по гористата пътека, която след малко повече от километър пресичаше главния път. Тогава забеляза няколко коня, завързани в двора на хана, чиито прозорци още светеха, а отвътре се чуваше песен.

Беше късно, но девойката не пришпори жребеца. Тъндър беше стар, пък и тя искаше да е сигурна, че гостите ще са си отишли, когато се прибере у дома.

Визьорът на шлема й внезапно се затвори с тракане и Алекс въздъхна раздразнено. Копнееше да свали тежката броня от себе си. Накара Тъндър да спре, после отпусна юздите и премести щита в лявата си ръка. Попечи да свали шлема и да ги носи в ръка, когато дочу приглушени звуци.

Момичето леко се намръщи. Помисли си, че наоколо сигурно има див глиган или друг вкусен дивеч и извади пушката си.

Изведнъж в тишината на пролетната нощ изтрещяха изстрели. Преди Александра да успее да реагира, старият Тъндър се спусна сред дърветата право към мястото, откъдето се чуха изстрелите. Конят въртеше ужасено очи, юздите му се влачеха отстрани, а младото момиче на гърба му стискаше гривата с всичка сила…

Бандитът се извърна рязко към ужасното тракане, което се разнесе зад гърба му. Джордан Таунсенд също откъсна поглед от дулото на пистолета, насочен към гърдите му. Онова, което видя, го изуми. Излитайки от гората, на помощ му се притичваше рицар в пълно бойно снаряжение, със спуснат визьор на шлема, с пушка и щит в ръцете.

Александра сдържа писъка си, когато изскочи от гората и се впусна в нещо, което бе по-страшно от най-ужасните й кошмари. Един кочияш лежеше ранен на земята край каретата си, а двама бандити, прикрили лица с червени шалчета, държаха на мушка висок непознат. Единият от убийците се обърна на секундата и насочи пистолет право към нея.

Нямаше време да мисли. Стисна пушката силно, вдигна щита, надявайки се той и бронята да спрат неизбежния куршум. Искаше да профучи покрай разбойника и да то събори на земята, ала… в същия миг изтрещя изстрел.

Тъндър подскочи от ужас и се спъна, изстрелвайки ездачката си право върху разбойника. Сблъсъкът едва не запрат и шлема й във въздуха и захвърли пушката й на пътя, а Алекс изпадна в безсъзнание.

За беда разбойникът се окопити, преди главата на момичето да спре да се върти и да дрънчи като църковна камбана.

— Какво, по дяволите… — изломоти той и блъсна отпуснатото й тяло настрани, после я ритна жестоко и се спусна да помага на приятеля си, който в момента се биеше с високия непознат, за да задържи оръжието си.

Замаяна от болката и от страха, Алекс видя как двамата разбойници се нахвърлят върху жертвата си. Пълзейки, препъвайки се, със сила, вдъхната от ужаса, тя се опита да стигне до пушката, захвърлена на черния път. Тъкмо хвана приклада, когато непознатият успя да се пребори за пистолета. Чу се изстрел и единият от нападателите се загърчи на земята. Високият мъж се извъртя светкавично и насочи дулото на оръжието към втория разбойник.

Александра наблюдаваше като хипнотизирана светкавичната бързина, с която той взе надмощие. Непознатият бавно и хладнокръвно насочи пистолета към гърдите на втория убиец. Все още просната по корем на пътя, тя затвори очи в очакване на оглушителния изстрел, ала вместо това в тишината се разнесе остро щракване. Барабанът на оръжието бе празен.

— Жалък глупак — злобно се изсмя разбойникът и извади своя револвер. — Да не си мислеше, че щях да ти дам да докопаш пистолета, ако не заех, че е празен? Сега ще умреш бавно и мъчително, задето уби брат ми. Човек дълго се мъчи, когато го застрелят в корема…

Алекс се претърколи настрани и свали предпазителя на пушката си. Когато разбойникът насочи пистолета към мъжа, тя стреля. Откатът болезнено заби приклада в рамото й и я просна на земята, останала без въздух. Едва успя да завърти глава и да погледне проснатия на земята бандит. Куршумът беше попаднал в главата му.

Не го бе ранила, както се бе надявала, беше го убила! Стон на мъка и ужас се откъсна от устните й. Светът се завъртя бясно, докато Александра наблюдаваше как непознатият подритва мъртвия убиец и тръгва към нея бързо и някак заплашително… Сетне мракът я погълна. За пръв път в живота си припадна.

Джордан приклекна до поваления рицар и побърза да свали шлема, за да провери дали спасителят е наранен.

— Бързо, Грим! — извика той на кочияша си, който се опитваше да се изправи на крака, замаян от удара на нападателите. — Помогни ми да свалим проклетата броня.

— Ранен ли е, ваша свет лост?

— Очевидно — рече той и примигна, щом зърна драскотината на бялото лице.

— Застреляха ли го?

— Не мисля. Повдигни главата му. Внимателно, но дяволите! Искам да махна тази чудесия от него. — Той бавно свали бронята от гърдите на Алекс. — Боже, какъв абсурден костюм — промърмори разтревожен, докато оглеждаше неподвижното тяло за огнестрелни рани. Лунната светлина бе недостатъчна.

— Тук е прекалено тъмно да установя къде е ранен. Обърни каретата и ще се върнем в хана, който подминахме преди няколко километра. Все някой ще се сети кои са родителите му и кой е най-близкият лекар в околността. — Джордан нежно повдигна младия рицар и с изненада установи колко леко е тялото му. — Та той е момче. Не повече от тринайсет-четиринайсетгодишно — горчиво рече херцогът. Вината, че е причинил вреда на това смело дете, сграбчи сърцето му. Вдигна отпуснатото тяло и нежно го понесе към каретата.

Появата на Хоторн, понесъл изпадналата в несвяст Александра, предизвика бурни коментари отстрана на посетителите в хана.

С незаинтересоваността на истински аристократ Джордан пренебрегна надигналите се възгласи и от иде право при кръчмарката.

— Заведете ме в най-хубавата си стая и веднага пратете собственика при мен.

Жената погледна объркано отпуснатата къдрава главица на Алекс, после се ококори срещу красивия висок непознат и побърза да изпълни заповедите му.

Джордан внимателно остави момчето на леглото и започна да развързва връзките на ризата му. Момъкът простена и едва-едва отвори очи. Херцогът внезапно потъна в най-красивите очи, които някога бе виждал — искрящо-зелени езера, засенчвани от дълги извити мигли. Момчето го погледна объркано.

Той се усмихна приветливо и рече:

— Добре дошъл обратно, Галахад…

— Къде… — Александра облиза пресъхналите си устни, почти не позна гласа си. Прочисти гърло и едва прошепна: — Къде съм?

— В един хан, близо до мястото, където те раниха.

Спомените я връхлетяха и сълзи опариха очите й.

— Убих го. Аз убих онзи мъж — задави се тя.

— И спаси мен и кочияша ми.

Александра се вкопчи в успокоителните думи. Остана отпусната и замаяна, докато той бавно опипваше краката й. Никой освен майка й не я бе докосвал така. Усещането бе приятно и странно тревожно, ала когато мъжът заопипва корема и плъзна ръце нагоре, тя ахна и хвана здраво китките му.

— Сър, какво правите?

Джордан объркано се втренчи в слабите пръсти, вкопчени в неговите със сила, родена като че от страх.

— Търся счупени кости. Изпратих да повикат лекаря и съдържателя на хана. Въпреки че вече можеш да ми кажеш къде е най-близкият лекар.

Ужасена от цената, която струваха услугите на лекаря, Алекс отчаяно извика:

— Имате ли представа как дере кожите напоследък?

Джордан зяпна бледото лице на момчето, хипнотизиран от огромните очи, и сърцето му се изпълни със състрадание и възхищение — чувства, които досега му бяха напълно чужди и непонятни.

— Раниха те заради мен. Нормално е аз да поема разходите.

Непознатият се усмихна и съзнанието на Алекс внезапно се проясни. Наведен над нея, той бе най-огромният мъж, когото някога бе зървала. Беше невероятно привлекателен. Очите му бяха сребристосиви, изпълнени с нежност и стоманена воля. Имаше широки рамене и дълбок, галещ глас. Белите му зъби искряха, лицето му бе с красив загар и изсечени, мъжествени черги, а бръчиците закачливо обрамчваха очите му, издавайки тънко чувство за хумор.

Втренчена в гиганта, който се надвесваше над нея, Александра се почувства съвсем мъничка и уязвима. Странно, но освен това се чувстваше в безопасност. Чувстваше се по-защитена, отколкото когато и да е било през изминалите три години. Пусна ръцете му и леко докосна драскотината на брадичката му.

— И вие сте ранен — рече срамежливо.

Джордан затаи дъх пред усмивката на момъка. Докосването на момчето събуди странен копнеж в гърдите му. Докосване на момче! Той грубо блъсна ръката на ранения, чудейки се мрачно дали отегчителният и презадоволен живот, който водеше, не го бе превърнал в отвратителен перверзник.

— Още не знам името ти — рече той с преднамерено рязък тон, докато опипваше гръдния кош на момчето.

Алекс понечи да му го каже, ала вместо това извика ужасено, когато ръцете му се плъзнаха по гърдите й.

Джордан дръпна ръце като опарен.

— Но ти си момиче!

— И нищо не мога да направя по въпроса! — сопна се тя, обидена от обвинението в гласа му.

Двамата изведнъж осъзнаха абсурдността на ситуацията. Джордан вече не се мръщеше, а се усмихваше весело, а Алекс избухна в смях. Точно така ги завари госпожа Тилсън, съпругата на ханджията — Алекс и Джордан бяха на леглото, смееха се, ръцете му бяха на сантиметър от разтворената риза и гърдите на госпожица Александра Лорънс.

— Александра Лорънс! — избухна жената и нахълта в стаята като боен кораб, вдигнал платна. Очите й искряха гневно, когато сведе поглед към ръцете на непознатия аристократ, докосвал девойката. — Какво става тук?

Алекс тънеше в блажено неведение за онова, което ханджийката виждаше в ситуацията. Херцогът веднага осъзна какво може да хрумне на сърдитата жена и в какво може да обвинят това невинно момиче, което бе на не повече от тринайсет години. Лицето му се изопна, а гласът му отново стана леден:

— Госпожица Лорънс бе ранена в инцидент, който възникна недалеч оттук. Изпратете лекар.

— Не, недейте, госпожо Тилсън — прекъсна го Алекс и седна в леглото, въпреки че й се виеше свят. — Добре съм и искам да се прибера у дома.

Джордан отново се обърна към ханджийката и заговори грубо и рязко:

— В такъв случай аз ще я придружа до дома й, а вие изпратете лекаря няколко километра по-надолу по пътя, където ще открие двама бандити. Те не се нуждаят от помощта му, но той може би ще се погрижи за погребенията им. — Той извади от джоба си визитна картичка, на която със златни букви бе изписано името му. — Ще се върна след това, за да отговоря на всички въпроси, които могат да възникнат.

Госпожа Тилсън измърмори нещо за бандитите и покварата, грабна картичката, изгледа възмутено разтворената риза на момичето и излезе от стаята.

— Май се изненада, че съм момиче — несигурно каза Алекс.

— Честно казано, тази нощ е на изненадите — отвърна той и забрави за госпожа Тилсън. — Много ли ще е нахално, ако попитам какво правеше в гората в онази броня по това време на нощта?

Александра бавно свали крака на земята и се опита да стане, Стаята се завъртя неудържимо.

— Мога да ходя — рече тя, когато мъжът понечи да я вдигне на ръце.

— Но аз предпочитам да те нося — твърдо заяви той и направи точно това. Алекс изпита удовлетворение, когато той мина през кръчмата пред очите на съселяните й, носейки я прашна и ранена на ръце.

След като я настани внимателно в каретата обаче, радостта на Алекс помръкна. Скоро щяха да минат покрай мястото на инцидента в гората.

— Аз отнех човешки живот — измъчено прошепна тя, когато кочияшът подкара колата. — Никога няма да си го простя.

— Аз никога няма да ти го простя, ако не го забравиш — усмихна се той. В полумрака на купето две влажни аквамаринени очи го погледнаха, търсейки утеха, и той реагира машинално. Повдигна момичето и го настани на скута си, приласкавайки разстроеното дете. — Постъпи наистина смело — промърмори той в меките къдрици, които погъделичкаха брадичката му.

Александра пое дъх на пресекулки и поклати глава, несъзнателно притискайки лице в гърдите му.

— Не бях смела, просто бях толкова изплашена, че не се сетих да бягам.

Докато прегръщаше и успокояваше изплашеното момиче, на Джордан му хрумна, че един ден може би ще му бъде приятно да има свое дете. Имаше нещо затрогващо в девойката, която така доверчиво се притискаше в него.

— Защо носеше онази броня? — отново попита той.

Алекс набързо му разказа за рождения ден и за семейството на приятелите си. После го разсмя, хвалейки се с победите си на игрите на празненството.

— Хората извън Моршам не си ли устройват такива турнири? Винаги съм си мислела, че хората са еднакви навсякъде, макар че не мога да бъда сигурна, защото никога не съм напускала селцето. Съмнявам се, че някога ще видя света отвъд Моршам.

Джордан занемя от изненада. Неговите познати бяха пропътували целия свят… Трудно ме беше да си представи, че това весело дете никога няма да излезе от това забравено от бота място. Той сведе поглед към нея и откри, че тя го гледа с приятелски интерес, а не с благоговението, на което бе свикнал. Той се усмихна на мисълта за селските деца, които си устройваха турнири, за да си играят. Колко ли бе различно тяхното детство от това на благородническите деца. Самият той бе отгледан от гувернантки, бе обучаван от частни учители, бе възпитаван винаги да е спретнат и чист и да се държи с превъзходство над останалите хора. Може би децата, които живееха тук и въобще в провинциите, бяха различни, по-добри, по-искрени и по-смели. Също като Александра. Онова, което тя му разказа за живота си, го накара да се замисли дали селските деца не са всъщност по-щастливи. Сетне внезапно му хрумна, че момичето се изразяваше много добре.

— Защо кочияшът те нарече „ваша светлост“? — усмихна се Алекс и на бузата й се появи изкусителна трапчинка.

Джордан извърна поглед от лицето й и рече:

— Обикновено така се обръщат към херцозите.

— Херцозите ли? — разочаровано попита тя, недоволна, че този привлекателен непознат явно живее в съвсем друг свят, което означаваше, че никога повече няма да го види. — Ти херцог ли си?

— Боя се, че да — каза той, забелязал реакцията й. — Разочарована ли си?

— Малко. Как иначе те нарича хората, освен херцог, разбира се?

— Имам поне десетина имена — отвърна той, объркан от нейната искреност. — Повечето хора ме наричат Хоторн или Хоук. Приятелите ме наричате рожденото ми име — Джордан.

— Хоук ги отива — рече Алекс, но мисълта й отлетя другаде. — Мислиш ли, че затова опечи бандити те нападнаха? Защото си херцог? Доста са рискували да го направят недалеч от хана.

— Алчността е силен с стимул.

Александра кимна и цитира:

— Няма по-горещ огън от страстта, нито по-страшна акула от омразата, нито по-буен поток от алчността.

Джордан я зяпна замаян:

— Какво каза?

— Не съм го казала аз. Буда го е казал — обясни Александра.

— Цитатът ми е познат — рече той и с мъка си възвърна самообладанието. — Но съм изненадан, че и ти го знаеш. — Той внезапно забеляза проблясващата светлина пред каретата и се досети, че вероятно са стигнали дома на момичето. — Александра — бързо рече той, докато наближаваха къщата, — никога не трябва да се чувстваш виновна за онова, което направи тази нощ. Не си виновна.

Тя го погледна и се усмихна нежно, но когато кочияшът зави по алеята пред дома й, внезапно възкликна:

— О, не!

Сърцето й подскочи, когато зърна луксозната карета на Хелмсли и охранената кобила, завързана пред входа.

Кочияшът на херцога отвори вратата и пусна стълбичката, ала когато Алекс понечи да слезе, Джордан я спря и я взе на ръце.

— Знам, че мога да вървя и сама — протестира тя, но усмивката му я накара да затаи дъх.

— Направо е срамно мъж като мен да бъде спасен от слабичко момиче като теб, нищо че беше с броня. В името на нараненото ми самочувствие ще се наложи да ми позволиш да постъпя кавалерски.

— Много добре — засмя се Алекс. — Че коя съм аз, че да убивам самочувствието на един херцог?

Джордан не я чу. Погледът му се плъзна по занемарените поляни наоколо, спря се на изпочупените и увиснали кепенци на прозорците. По всичко личеше, че къщата се нуждае от сериозен ремонт. Бе очаквал да види скромна къщурка, но вместо това завари странно западнало място, чиито обитатели явно не можеха да си позволят да го поддържат. Прехвърляйки тежестта на Алекс върху лявата си ръка, той вдигна ръка и почука на вратата.

Когато никой не отвори, тя обясни:

— Ще се наложи да почукаш по-силно. Пенроуз е почти глух, въпреки че е прекалено горд да си го признае.

— Кой е Пенроуз? — попита Джордан, удряйки по вратата.

— Икономът ни. Когато папа почина, трябваше да освободя персонала, но Пенроуз и Филбърт са прекалено стари и не можеха да си намерят нова работа. Нямаше къде да отидат, затова останаха тук и се съгласиха да работят срещу храна и подслон. Пенроуз помага в кухнята и в чистенето.

— Колко странно.

Алекс то погледна. Смееше се.

— Какво е толкова странно?

— Идеята за глух иконом.

— Тогава Филбърт ще ти се стори още по-странен.

— Съмнявам се. Кой е Филбърт?

— Лакеят ни.

— Мога ли да попитам какво му е на него?

— Късоглед е. Толкова е късоглед, че миналата седмица се блъсна в стената, защото реши, че е врата.

За свой ужас Джордан усети, че ще се разсмее. В опит да спаси достойнството й каза колкото можа по-сериозно:

— Глух иконом и сляп лакей… Колко… ъ-ъ… необикновено.

— Да, нали! — съгласи се тя. — Но пък и аз не искам да съм обикновена. Това би означавало, че сам тесногръда.

Младият мъж почука толкова силно на вратата, че Алекс чу как звукът проехтя в цялата къща.

— Кой е казал това? — объркано сведе поглед той.

— Аз — дръзко рече тя. — Аз го казвам.

— Ама че странен багаж си ти — рече й преди да се осъзнае, понечи да я целуне по челото. В същия миг вратата се отвори и на прага се появи белокосият Пенроуз, който изгледа ядосано Джордан и възмутено рече:

— Няма нужда да тропате на вратата, все едно искате да събудите мъртвите, сър! Не съм глух!

Шокиран от отношението на един прост иконом към него, Джордан понечи да го сложи на мястото му, но в този момент старецът осъзна, че непознатият носи на ръце Александра.

— Какво си сторил на госпожица Александра? — яростно изсъска икономът и протегна ръце в опит да измъкне господарката си от лапите на странника.

— Отведи ме при госпожа Лорънс веднага! — рязко заповяда Джордан. — Казах веднага!

Пенроуз му хвърли сърдит поглед и раздразнено рече:

— Чух те и първия път. И мъртвите те чуха… — размърмори се той и се обърна да изпълни заповедта.

Лицата на хорала, които ги посрещнаха, бяха най-ужасната гледка, която Алекс някога бе виждала. Майка й скочи на крака и извика у плашено, а по потресените местни големци се приведоха напред и любопитно зяпнаха разтворената риза на девойката.

— Какво се е случило? — извика госпожа Лорънс. Александра, лицето ти… мили Воже, какво се е случило?

— Дъщеря ви спаси живота ми, но я удариха по главата. Уверявам ви, че изглежда по-сериозно, отколкото е.

— Моля те, пусни ме на земята — каза му Алекс притеснена. Майка й всеки момент щеше да припадне. Джордан я пусна и тя реши със закъснение все пак да представи всички едни на други. — Майко, това е херцогът на Хоторн. Попаднах на него и на кочияша му тъкмо когато двама бандити ги бяха нападнали… Застрелях единия от разбойниците. — Сетне се обърна към Джордан и каза делово: — Ваша светлост, това е майка ми, госпожа Лорънс.

В стаята настана напрегната тишина. Госпожа Лорънс бе като онемяла, а гостите продължаваха да зяпат любопитно. Засрамена. Александра се обърна с усмивка към чичо Монти, който влезе в стаята, поклащайки се. Очите на стареца светеха възбудено и момичето се досети, че рицарят бе прекалил със забранената мадейра.

— Чичо Монти — с нотка на отчаяние рече тя, — имаме гост. Запознай се с херцога на Хоторн.

Чичо Монти се приведе леко напред и примигна, опитвайки се да разгледа лицето на непознатия.

— Мили Воже! — удивено възкликна той. — Това наистина е Хоторн, дявол го взел! — Сетне внезапно се сети за добрите обноски и възпитано рече: — Сър Монтакю Марш на услугите ви, ваша светлост.

Доволна, че тишината вече е нарушена, на Алекс дори не й хрумна да се чувства неудобно заради занемарения си дом, престарелите си слуги и странните си роднини. Тя се усмихна ведро на Джордан и кимна към Филбърт, който внимателно пристъпваше в стаята, носейки поднос с чай. Пренебрегвайки факта, че извършва непростима нередност, девойката представи лакея си на благородника:

— А това е Филбърт, който върши всичко, е което не се занимава Пенроуз. Филбърт, това е херцогът на Хоторн.

Лакеят се озърна късогледо и сложи подноса на масата. Филбърт кимна на чичо Монти вместо на Джордан и простичко рече:

— Здрасти.

Гостът не се сдържа и се усмихна.

— Искаш ли да останеш за чаша чай? — попита Алекс и подозрително погледна усмихнатия красавец.

Той отвърна:

— Не мога, дечко. Чака ме дълго пътуване, а преди да го подновя, ще се наложи да се върна в хана и да се срещна с представителите на властта. Със сигурност ще искат обяснение за битката, която се разрази. — Сетне се обърна към онемялата публика и рязко кимна за довиждане. — Ще ме изпратиш ли? — попита той Алекс.

Момичето кимна и го поведе към изхода, без да обръща внимание на врявата в стаята.

В дневната госпожа Хелмсли викаше с писклив глас: Какво искаше да каже е това „да се върне в хана“? Мили Боже, госпожо Лорънс, нали не е имал предвид, че Александра е била там с…

В коридора Джордан погледна Александра и тя потръпна. Красивият благородник леко погали насинената й брадичка и сърцето на Алекс запърха в гърдите й.

— Къде… Къде отиваш сега? — попита тя.

— В Роузмийд.

— Какво е това?

— Малкото провинциално имение на баба ми. Тя предпочита да живее там, защото мястото й се струва уютно.

— О! — възкликна Алекс. Беше й трудно да мисли, понеже Джордан галеше лицето й и я гледаше някак благоговейно.

— Никога няма да те забравя, кукличке — рече той с дрезгав глас и нежно я целуна по челото. — Не позволявай на никого да те промени.

Когато той си тръгна, Алекс остана като замаяна от целувката, която изгаряше челото й.

Дори не й хрумна, че току-що бе омагьосана от чара на мъж, който редовно използваше гласа и усмивката си, за да се хареса. Опитните съблазнители бяха хора, за чието съществуване тя дори не подозираше.

 

 

Безчестните мъже и опитните съблазнители обаче съвсем не бяха чужди на госпожа Лорънс, която бе попаднала в лапите точно на такъв тип, когато бе на годините на дъщеря си. Също като херцога Хоторн и нейният съпруг я бе омагьосал с красотата си, с галантните си обноски, с елегантните дрехи и липсата на задръжки.

Това бе причината на другия ден Фелиша да нахълта като буреносен облак в стаята на Александра.

— Александра, събуди се веднага! — гласът на госпожа Лорънс трепереше от гняв.

Девойката седна в леглото и приглади буйните си къдрици.

— Случило ли се е нещо?

— Ще ти кажа какво се е случило! — изсъска майка й и Алекс онемя от злъчния гняв, който давеше думите на госпожа Лорънс. — Сутринта имахме гости, включително ханджийката, която ме информира, че си споделила спалнята на онзи долен съблазнител. Дойдоха и много любопитни съседи. Имаше и още един посетител — обяви тя, едва сдържайки сълзите и възмущението си, — беше господин Хелмсли. Той с негодувание заяви, че заради безсрамното ти поведение, заради разголената гръд и липсата на здрав разум ти не си подходяща за негова снаха или пък да се омъжиш за който и да е мъж, който държи на името си.

Когато дъщеря й се втренчи с видимо облекчение в нея, госпожа Лорънс загуби търпение. Фелиша я сграбчи за раменете и здраво я раздруса.

— Имаш ли представа какво направи? — изкрещя тя. — А? Нека ти кажа — опетни името си! Клюките вече са плъзнали навсякъде и хората те наричат мръсница. Видели са как непознат мъж те носи на ръце полусъблечена, а после същият този мъж те отнесъл в стаята си в хапа. Половин час по-късно те е изнесъл от гостилницата. Знаеш ли какво си мислят хората сега?

— Че съм пострадала и е трябвало да си почина? — Сви рамене момичето, разтревожено от състоянието на майка си, но не и от думите й.

— Глупачка! По-глупава си, отколкото бях навремето аз. Нито един достоен мъж няма да те погледне сега.

— Мамо — тихо рече Алекс, опитвайки се както винаги да се държи разумно, — успокой се.

— Не смей да ме поучаваш, госпожичке! — разкрещя се Фелиша. — Той докосна ли те?

Потресена от истерията на майка си, тя невинно рече:

— Знаеш, че ме е докосвал, та нали видя, че ме донесе на ръце и…

— Не по този начин! Пипал ли те е? Целувал ли те е? Отговори ми, Александра!

Алекс реши, че е настъпил моментът, в който ще измени на принципите, на които я бе учил дядо й, ала госпожа Лорънс веднага забеляза зачервеното й лице.

— Пипал те е, нали! Личи си по физиономията ти! — Фелиша се изправи и закрачи из стаята. Алекс бе чувала за разстроени жени, които си скубят косите. Уплаши се, че майка й ще направи точно това.

Скочи от леглото бързо и положи ръка на рамото на Фелиша, за да спре безцелното й щуране.

— Мамо, моля те, не се разстройвай така. Недей. Нищо лошо не сме направили.

Вбесена, Фелиша изскърца със зъби.

— Ти може би не знаеш, че онова, което сте направили, е нередно, но онзи мръсник го е знаел. Боже, колко го мразя! — извика и неочаквано стисна Алекс в задушаваща прегръдка. — Вече не съм сляпата глупачка, която бях. Позволих на баща ти да се забавлява с нас и после да ни зареже, но няма да позволя на Хоторн да постъпи по същия начин. Той те съсипа и ще го накарам да си плати, ще видиш! Ще го принудя да постъпи почтено.

— Мамо, моля те! — извика девойката и едва се измъкна от ръцете й. — Нищо не е направил, наистина. Просто ме прегледа да види дали имам счупени ребра. После ме целуна по челото за сбогом. Това не може да е толкова лошо.

— Той съсипа репутацията ти, като те заведе в хана! Унищожи шансовете ти да се омъжиш за почтен мъж! Сега вече никой няма да те погледне. Щом стъпиш в селото, всички ще те одумват. Ето за това той трябва да си плати скъпо. Когато снощи се е върнал в хана, е оставил адреса си на лекаря. Трябва да го открием и да му поискаме сметка.

— Не! — изкрещя Алекс, но майка й беше обсебена от мисълта да отмъсти за злочестата си съдба…

— Не се и съмнявам, че ще очаква да го потърсим — горчиво заяви Фелиша. — Особено сега, когато знам какъв фарс е била миналата нощ.