Джудит Макнот
Нещо прекрасно (15)

Петнадесета глава

ЛОНДОН

 

— Антъни, мислиш ли, че направих грешка, като не наех млада жена, която да обучи Александра как да дебютира в обществото? — попита нервно херцогинята и продължи да крачи разсеяно. Старицата приличаше на кралица в дългата си сатенена рокля.

Тони се извърна от огледалото, пред което без нужда непрестанно оправяше снежнобялата си вратовръзка. Усмихна се с обич на баба си.

— Вече е късно да се притесняваш за това.

— Но всъщност кой е по-подходящ от мен… кой би могъл да я научи на държание по-добре от мен? Аз съм образец за всички в обществото, нали?

— Така е — отвърна той и се въздържа да й напомни, че за Алекс може би е по-добре да не подражава на една седемдесетгодишна жена.

— Не мога да се справя — внезапно рече старицата и се отпусна в едно кресло. Изглеждаше ужасена.

Антъни се засмя на неочакваната проява на слабост и несигурност на баба си и тя го изгледа строго.

— След час-два няма да се смееш. Довечера ще се наложи да убедя висшето общество да приеме като своя една жена без потекло, без състояние, без семенни връзки… Ще бъде истинска катастрофа! Ще ми се подиграят и ще ме смятат за мошеничка.

Тони се приближи до дамата, която вече пето десетилетие плашеше каймака на обществото, както и цялото си семейство, с острия си език, проницателен поглед и безупречно поведение. За пръв път в живота си той си позволи да се наведе и да я целуне по челото.

— Никой няма да смее да излезе насреща ти и да се подиграе на снаха ти, въпреки че може и да се досетят за произхода й. Ще се справиш, без дори да ти мигне окото. Всяка друга жена би се предала, но не и ти, бабо. Ти си дама с огромно влияние и власт.

Старицата помисли върху думите на внука си и сетне царствено кимна.

— Напълно си прав, разбира се.

— Разбира се, и не трябва да се тревожиш, че Александра ще разкрие произхода си.

— На всичкото отгоре се притеснявам, че ще вземе да изтъква интелекта си. Не мога да разбера какво си е мислел дядо й, когато й е пълнил главата с тези книжни глупости. Разбираш ли ме, толкова много искам сезонът да е успешен за нея. Искам да й се възхищават и да си намери подходящ съпруг. Така ме е яд, че Галверстън е поискал ръката на момичето на Уевърли миналата седмица. Той е единственият маркиз ерген в Англия, което значи, че за Алекс ще остане граф или дори нещо по-малко.

— Ако на това се надяваш, бабо, ще се разочароваш горчиво. Александра не се интересува от светските удоволствия, които може да й предложи сезонът, тя дори не иска да й се възхищават.

— Не ставай глупав, вече месеци наред учи и се труди само за това.

— Но не е водена от причините, за които ти си мислиш. Тя е тука само защото ти я убеди, че е неин дълг да се представи блестящо като съпруга на Джордан. Единствената причина да работи толкова упорито тези месеци е да докаже, че е достойна за името на съпруга си. Тя няма намерение да се омъжва повторно. Снощи сподели това с мен. Убедена е, че Джордан я е обичал, и има намерението да се жертва в негова памет.

— Мили Боже! — потресено възкликна херцогинята. — Та тя е едва на деветнайсет! Разбира се, че трябва да се омъжи. Ти какво й каза?

— Нищо. Как да й обясня, че за да се впише в кръга от познати на Джордан, трябва да изучава изкуството на прелъстяването и съблазняването, вместо да чете дебели книги.

— Махни се, Тони, потискаш ме! Иди да видиш защо Александра се бави. Време е да тръгваме.

Във фоайето пред спалнята си Александра стоеше пред малкия портрет на Джордан, който бе открила, след като се преместиха в Лондон, и който бе помолила да закачат тук, за да може винаги да е пред очите й. На портрета съпругът й бе изобразен облегнат на едно дърво, свил крак в коляно, спокойно взиращ се в художника. Изражението му й напомняше на онова, което бе придобивал, когато се канеше да я целуне. В очите му грееха весели искрици, а усмивката озаряваше лицето му. Алекс протегна ръка и докосна устните му.

— Тази нощ е нашата нощ, любими. Няма да те посрамя!

Нещо помръдна, тя бързо отдръпна ръка от картината и зърна Антъни, който се приближаваше към нея. Без да откъсва очи от портрета, Алекс попита:

— Художникът, който е нарисувал платното, е много талантлив. Кой е той?

— Алисън Уитмор — рязко отвърна Тони. Изненадана от факта, че художникът е жена, Алекс понечи да каже нещо, ала се отказа и бавно се завъртя.

— Погледни ме, Антъни. Как мислиш, той щеше ли да се гордее с мен, ако можеше да ме види?

Тони потисна желанието си да й разкрие истината и да й каже, че лейди Алисън Уитмор бе нарисувала портрета, докато двамата с Джордан бяха любовници. Той погледна Алекс. Онова, което видя, спря дъха му.

Пред него стоеше съблазнителна тъмнокоса красавица, облечена в елегантна рокля от лъскан ярко челен шифон с дълбоко деколте. Дългата коса с цвят на тъмен махагон падаше на меки вълни по раменете и гърба й, на шията и на китката й искряха диаманти, ала онова, което отне дъха на Антъни, бе лицето на Алекс.

Въпреки че Александра Лорънс Таунсенд не бе типичната красавица, не бе руса с бледа и прозрачна бяла кожа, тя бе най-съблазнителната и привлекателна жена, която бе виждал. Бистрите й зелени очи, които можеха да очароват и обезоръжат всеки мъж, го гледаха смирено под дългите ресници. Александра бе в пълно неведение какви чувства можеше да предизвика у мъжете. Алените й пълни устни сякаш подканваха да бъдат целунати, ала усмивката й предупреждаваше да не бъде докосвана. Тя успяваше да изглежда дяволски привлекателна и в същото време — недостижима, чувствена, но и невинна. И тъкмо този контраст я превръщаше в неустоима чаровница.

Алекс внезапно пребледня, докато очакваше отговора му.

— Толкова зле ли изглеждам?

Антъни се засмя и нежно взе ръцете й в своите.

— Джордан щеше да бъде зашеметен, както ще стане и с всички от висшето общество, щом те зърнат — искрено рече той. — Ще ми запазиш ли един танц довечера? Може би валс?

Когато се настаниха в каретата и потеглиха към балната зала, старата херцогиня даде последни напътствия на снаха си:

— Не се тревожи за уменията си в танците, скъпа, нито от социалните ангажименти, които ще трябва да изпълниш тази вечер. Въпреки това — сухо предупреди тя — не искам да позволяваш възхищението на Антъни от интелекта ти да те подведе да кажеш нещо, заради което ще те помислят за книжен плъх и за прекалено умна. Няма да е в твоя полза, повярвай ми. Мъжете не обичат прекалено образовани дами.

Щом слязоха от каретата, Тони окуражително стисна ръката на Александра и нежно рече:

— Да не забравиш да ми запазиш елин танц.

— Мога да ти запазя всички, ако желаеш.

— Ще трябва да се редя на опашка за теб. Но да знаеш, че това ще е най-веселата вечер, която съм прекарвал от много време насам.

През първия час от бала на лейди и лорд Уилмър предсказанието на Тони се сбъдна. Антъни нарочно влезе заедно с баба си и с Александра в залата, за да наблюдава фурора, който появата им предизвика. Старата херцогиня се появи в балния салон като майка орлица, бдяща над малкото си. Старицата стоеше гордо изправена с високо вдигната глава и поглед, който предизвикваше всеки, дръзнал да одума Александра.

Появата им накара всички да занемеят. Стотици погледи се втренчиха в най-благородната и уважавана жена, която въведе млада непозната красавица. Хората започнаха да шушукат. Онези, които недовиждаха, вдигнаха моноклите си, за да огледат новодошлите по-добре. Никой не позна Александра, тя вече не приличаше на бледото, измъчено и слабо момиче, което бе стояло сломено в църквата на погребалната служба на съпруга си.

Сър Родерик Карстеърс, който стоеше до Антъни, повдигна арогантно вежди и рече:

— Хоторн, надявам се да ни осветлиш и да ни кажеш коя е тъмнокосата красавица с баба ти.

Антъни безизразно го погледна и рече:

— Това е вдовицата на братовчед ми, херцогиня Хоторн.

— Шегуваш се! — възкликна Роди и за пръв път през живота си вместо отегчен изглеждаше изненадан и заинтригуван. — Да не искаш да кажеш, че това вълшебно същество е обикновеното жалко врабче, което присъства на погребението на Хоук?

Опитвайки се да прикрие раздразнението си, Тони отвърна:

— Когато я видя за последен път, тя изживяваше ужасен шок, бе млада и слаба.

— Направо е неузнаваема! Братовчед ти разбираше от жени и от вино. Съпругата му е живото доказателство. Знаеше ли, че красивата балерина на Хоук не прие нито един мъж в леглото си, откакто херцогът загина? Невероятно, нали? Любовницата е по-вярна на любовника си, отколкото собствената му съпруга!

— Какво намекваш?

— Да намеквам ли? Ами нищо. Но ако не престанеш да гледаш вдовицата на братовчед си по този начин, обществото бързо ще си направи същия извод като мен. Тя все пак живее с теб, нали?

— Млъквай! — вбеси се Антъни.

В характера на сър Родерик бе да сменя темата без предупреждение. Така направи и сега. Усмихна се и рече:

— Танците започват. Ела да ме запознаеш с момичето. Искам първия танц за себе си.

Тони скръцна със зъби. Знаеше, че ако откаже да представи снаха си на Роди, той ще се вбеси и ще си отмъсти, пускайки слух, че Александра споделя леглото на Тони. А Родерик бе най-влиятелният клюкар в кръга им от познати. Щеше да компрометира Алекс.

Антъни знаеше и друго. Баба му бе достатъчно уважавана, че да осигури приемането на Александра от собственото си поколение, защото самата тя бе безкомпромисна и силна като Джордан. Но тя нямаше да успее да повлияе по същия начин на по-младото поколение. Тони също нямаше да успее. Ала сър Родерик можеше да го направи. Всички живееха в ужас от неговия хаплив език и никой, дори самият Тони, не желаеше да стане обект на подигравките на Карстеърс.

— Разбира се — съгласи се най-сетне сър Хоторн. Антъни представи Роди на Александра и се отдръпна, за да наблюдава как той се покланя на момичето и моли за честта за един танц.

Танцът почти свърши, преди Алекс да успее да се отпусне и да спре да брои наум стъпките. Тъкмо реши, че няма да сбърка, когато от думите на отегчения си партньор едва не се спъна.

— Кажете ми, скъпа, как успяхте да разцъфнете така в компанията на старата херцогиня?

Музиката заглуши отчасти думите на Роди и Алекс бе сигурна, че не е чула въпроса му правилно.

— Аз… моля?

— Тъкмо изразих възхищението си от смелостта ви. Издържали сте цяла година в компанията на най-известната ледена шушулка. Съжалявам ви за онова, което е трябвало да изтърпите.

Александра нямаше опит в размяната на подобни празни остроумия и не знаеше, че в момента се смятат за модерни. Шокирана от държанието на благородника срещу себе си, тя защити старицата, която бе заобичала с цялото си сърце.

— Явно не познавате добре нейна светлост.

— Напротив. И наистина ви съжалявам.

— Не ми е нужно съжалението ви, милорд, и ако я познавахте, както твърдите, тогава нямаше да говорите така за нея.

Роди недоволно се вгледа в тъмнокосата красавица.

— Смея да твърдя, че познавам херцогинята и че няколко пъти съм търпял на собствен гръб строгостта й. Старата е истинска ламя.

— Тя е мила и щедра дама.

— Или се страхувате да си признаете истината, или сте най-наивното същество на земята.

— А вие — сряза го с леден глас Алекс — сте или сляп и не можете да прозрете истината, или сте много злобен.

В същия миг музиката спря и танцът свърши, а Александра обиди жестоко сър Родерик, като му обърна гръб и го остави сам.

Тя обаче не осъзнаваше, че я наблюдават стотици очи. Спокойно се върна при старицата и при Тони. Всички забелязаха неуспеха, който Роди претърпя с младата херцогиня, и всички заговориха за него. В отговор на обидата сър Карстеърс обяви на познатите си, че вдовицата е глупава, лишена от всякакво остроумие, невъзпитана, скучна и неприятна. Той се превърна в най-големия й противник. След около час всички присъстващи бяха убедени, че херцогиня Хоторн е глупаво и празноглаво същество. Александра стоеше, без да подозира нищо за това, и слушаше как група млади хора, облечени елегантно, обсъжда балета, който бяха посетили миналата вечер. Те споменаха за прекрасното изпълнение на красива балерина на име Елиз. Алекс се обърна към Антъни и невинно го попита дали Джордан е харесвал този балет. Около двеста души млъкнаха сконфузено или се извърнаха, за да не види тя присмехулните им изражения.

Следващата неприятност не закъсня. Антъни се бе отдалечил и бе оставил Александра в компанията на група младежи, когато тя случайно забеляза две от най-красивите жени, които някога бе виждала. Непознатите стояха с гръб една към друга и наблюдаваха младата херцогиня с презрение. Едната бе блондинка с хладна красота, а другата бе млада и пищна брюнетка.

Алекс разсеяно осъзна, че господин Уорън й говори нещо, затова се извини за невниманието си и наивно попита:

— Тези дами не са ли най-красивите жени, които някога сте виждали?

Групичката, която се бе събрала около нея, погледна първо към въпросните дами, сетне всички втренчиха погледи в Александра. Хората се ококориха, някои повдигнаха вежди, а други направо прикриха устни с длани, за да не се засмеят. До края на бала всички присъстващи знаеха, че вдовицата на херцога на Хоторн се е възхищавала публично на две от любимите му бивши любовници — лейди Алисън Уитмор и лейди Елизабет Грейнджърфийлд. Мълвата бързо достигна до двете светски красавици и за пръв път от годините се засмяха като първи приятелки, чието приятелство отдавна бе разрушено от желанието им към един и същи мъж.

Алекс така и не разбра какво точно се е случило, но все повече се убеждаваше, че хората в залата като че ли й се присмиват.

Когато се прибираха у дома, тя помоли Тони да й каже дали не се е провалила в нещо, ала той едва я потупа по рамото и само рече:

— Беше голям успех.

Въпреки това Александра усещаше, че нещо ужасно се е объркало. През следващата седмица последва дълга поредица от балове, соарета, официални закуски, на които Алекс винаги бе съпровождана от присмехулните погледи на благородниците. Накрая положението стана нетърпимо. Обидена и объркана, тя потърси утеха от възрастните познати на старата херцогиня, които внимателно я изслушваха и не прекъсваха разказите й за прекрасния й съпруг, херцога на Хоторн. На нея обаче и през ум не й мина, че същите тези мили възрастни хора могат да споделяте по-младите си роднини, че вдовицата на Хоук е била сляпо влюбена в съпруга си женкар. Скоро всички в града знаеха, че Александра е била заслепена от Джордан.

Мъжете много рядко я канеха на танц. Правеха го единствено заради огромната зестра, която Антъни и херцогинята й бяха отредили. Сред малкото й почитатели имаше и такива, които просто искаха да се похвалят пред познатите си, че са държали в прегръдките си жената на най-легендарния прелъстител в Лондон. Алекс усещаше, че нито един от тези мъже не я харесва, затова правеше единственото, което можеше — криеше мъката и нещастието си. Вдигаше високо глава и често хладно отказваше на поканите за танц с извинението, че предпочита да остане седнала до старата херцогиня.

Резултатът от поведението й бе, че я нарекоха Ледената херцогиня. Благородниците се шегуваха, че Джордан всъщност е предпочитал да се удави, вместо да посещава ледената си съпруга в брачното ложе. Скоро всички си спомниха, че в деня, в който вестниците бяха обявили новината за сватбата на Хоторн, той бе видян да излиза от разкошните покои, които бе подарил на скъпата си балерина.

Излезе наяве и клюката, която Елиз бе споделила със своя приятелка, че бракът, който Джордан сключва, е от неудобство и съжаление и че младоженецът няма никакво намерение да прекъсва връзката си с нея.

Само след две седмици Александра вече бе уверена, че е отхвърлена, но слуховете и клюките не достигаха до нея, така че тя не разбираше причината за това.

 

 

— Чуваш ли ме, Хоторн? Ставай, бе, човек!

С усилие, което почти изцеди и последните му сили, Джордан отвори очи. Ослепителна бяла светлина нахлуваше през стените и през отворите на тавана. Пареше очите му. Болката отново го изпрати в безсъзнание.

Беше нощ, когато се съвзе и видя мрачното лице на Джордж Морган, друг пленник от „Ланкастър“, когото не бе виждал от три месеца, когато ги отведоха.

— Къде съм? — попита прегракнало той и облиза напуканите си устни.

— В ада — отчаяно отвърна американецът. — За да съм поточен — във френска тъмница.

Джордан понечи да вдигне ръка и откри, че е прикован с тежки окови. Проследи с поглед веригата и видя, че е закрепена на стената с огромни масивни халки. Объркано се взря в тях, докато се опитваше да разбере защо той е окован, а Джордж Морган не е.

Съкилийникът му бързо схвана какво тревожи благородника и попита:

— Не си ли спомняш? Веригите са за награда. Задето цапардоса един тъмничар и му счупи носа. Освен това за малко да прережеш гърлото му със собствения му нож, когато те докараха тук.

Джордан затвори очи, но не успя да си спомни да се е бил с някого.

— Само с това ли ме наградиха?

— Не. Имаш счупени ребра, лицето ти е неузнаваемо, а гърбът ти прилича на кайма.

— Очарователно. Има ли някаква причина, поради която ме оставиха жив и ме пребиха?

Джордж се засмя, когато чу студения невъзмутим тон на херцога.

— Дявол го взел! Вие британците не мигвате с око дори, каквото и да стане, нали? Студени и хладнокръвни, както всички говорят за вас.

Джордж взе металното канче и го напълни с вода от кофата. Опита се да излее мръсотията, събрала се най-отгоре, после допря канчето до кървящите устни на Джордан.

Хоук преглътна, после изплюе отвращение.

Пренебрегвайки реакцията му, американецът отново притисна канчето до устните му.

— Знам, че не ухае на любимата ти мадейра и че чашата е мръсна, и не е кристална, но ако не пиеш вода, ще лишиш надзирателите от удоволствието да те убият собственоръчно и тогава ще се заемат с мен.

Джордан се намръщи, но осъзна, че Морган се шегува. Отпи няколко глътки от отвратителната миризлива вода.

— Така е по-добре. Ти май харесваш да те наказват. — Американецът продължаваше да говори весело, но загрижено превързваше гърдите на Джордан с парчета плат, които късаше от ризата си. — Можеше да си спестиш побоя. Майка ти не те ли научи, че е лошо да се биеш с въоръжени мъже, които явно те мразят?

— Какво правиш?

— Правя ти стегната превръзка. Не те убиха, защото те държат за резерва. Ако британците заловят някой от техните, французите ще направят размяна. Ама ти не играеш по нравилата и очевидно не искаш да останеш жив.

— Как изглеждам? — попита Джордан без особен интерес.

— Бих казал, че двете ти момичета нямаше да те харесат особено.

— Какви две момичета?

— Струва ми се, че ти ще знаеш по-добре. Коя е Елиз — жена ти ли?

— Любовницата.

— Ами Александра?

Джордан примигна. Александра. Александра…

— Едно дете — отвърна най-сетне той и си спомни тъмнокосо момиче, което държи клон вместо сабя. — Не — поправи се той, докато си припомняше пропиления си празен живот, който го бе довел до прибързания му брак с едно очарователно момиче, с което бе споделил леглото си. — Съпругата ми.

— Наистина ли? Леле, любовница, жена и дете. От всичко по малко.

— Не… Нямам дете. Една съпруга… Няколко любовници…

— Къде те държаха досега? Не съм те виждал, откакто французите ни свалиха от кораба преди три месеца.

— Имах си свои покои и ми беше отделяно специално внимание — горчиво рече той, говорейки за миризливата дупка, в която го измъчваха непрестанно, докато едва не загуби разсъдъка си от болка.

Джордж угрижено погледна англичанина и попита:

— Какво толкова каза на французите, че така те намразиха?

— Казах им името си.

— Е, и?

— И те си го спомниха — изхърка Джордан, опитвайки се остане в съзнание, борейки се с острата болка, пронизваща гърдите му. — От Испания. И защото си мислят… че… знам нещо за военните.

— Чуй ме, Хоторн — отчаяно рече Морган. — Мърмореше нещо за бягство, когато те докараха тук. Имаш ли план?

Джордан едва кимна.

— Искам да дойда с теб. Но, Хоторн, ти няма да преживееш още един такъв побой. Не се шегувам, човече! Не ги предизвиквай повече!

Херцогът отпусна глава настрани и загуби съзнание.

Джордж отчаяно поклати глава. Един от оцелелите вече бе починал от раните си, нанесени от побоищата. Чудеше се дали англичанинът няма да е втората жертва.