Джудит Макнот
Нещо прекрасно (19)

Деветнадесета глава

Всички се усмихваха широко, дока го Александра слизаше по стълбите. Младата жена бе облечена в прелестна сатенена рокля с цвят на синкав скреж, украсена е перли, диаманти и сини цирконии около деколтето и по ръкавите.

Пенроуз й отвори вратата, както бе правил хиляди пъти, ала този път тя се отправяше към църквата, в която щеше да се омъжи за Тони. Милият старец се усмихна и ниско се поклони.

Филбърт се просълзи, когато господарката му го прегърна.

— Късмет.

Старият иконом и късогледият лакей заедно с чичо Монти бяха единственото й семейство сега. Майка й бе продала дома им в Моршам и бе предприела дълго пътуване, затова не можеше да присъства на сватбата. Мери-Елън и съпругът й очакваха първото им дете да се роди всеки миг, затова също не можеха да дойдат в Лондон. Поне чичо Монти бе тук, за да я придружи до олтара. И въпреки че Мелъни наскоро бе открила, че е бременна, тя се бе съгласила да стане кума.

— Готова ли си, скъпа? — попита чичо Монти и й подаде ръка.

— Внимавайте да не настъпите шлейфа на Александра — скастри го старата херцогиня и критично огледа възрастния мъж. През последните три дни тя бе посвещавала сър Монтакю в тайните на добрите обноски и на трезвеността. Внезапно присви очи и подозрително понита: — Сър Монтакю, — рече и се вгледа в румените му страни, — да не сте се почерпили тази сутрин?

— Разбира се, че не! — изпухтя той недоволно, въпреки че цяла сутрин се бе наливал с мадейра.

— Няма значение. Просто не забравяйте онова, което ви казах. След като отведете Александра до олтара, трябва да се върнете при нас. Ще седнете до мен и ще изчакате аз да се изправя. Ясно ли е? Ще ви направя знак, когато дойде моментът да се изправим. Всички останали ще седят, докато ние не направим това. Ясно?

— Не съм идиот, мадам. Аз съм рицар.

— И ще бъдете мъртъв и обезчестен рицар, ако сбъркате. Няма да позволя подобно непочтително държание като миналата неделя. — Поучителната тирада продължи по целия път до каретата. — Направо не можах да повярвам, когато заспахте и захъркахте по средата на службата и привлякохте вниманието на всички.

Чичо Монти се настани в каретата и страдалчески погледна племенницата си, сякаш й казваше: „Не знам как си успяла да се разбереш с тази дърта харпия, мило момиче…“

Александра се усмихна. Тя знаеше не по-зле от него, че руменината по бузите му е предизвикана от цяла гарафа мадейра.

 

 

— Защо се бавим? — ядосано попита Джордан, докато каретата му се движеше непростимо бавно към дома му на Брук Стрийт.

— Не знам, ваша светлост. Струва ми се, че в близката църква ще има някакво събитие.

Джордан отново погледна към слънцето, опитвайки се да разбере колко е часът. Повече от година не се бе радвал на лукса да има часовник. Досега бе приемал всичко, което има, като даденост. След дългите месеци, прекарани в плен и мъчения, се съмняваше, че ще гледа по същия начин на живота като преди. Любимият лондонски пейзаж и познатите градски звуци, които така го бяха зарадвали преди час, изведнъж престанаха да му правят впечатление. Замисли се за шока, който появата му щеше да предизвика у всички, които го обичаха.

Баба му все още бе жива, това бе успял да разбере от капитана на „Сокол“. С малко повече късмет щеше да я открие в градската й къща, където щеше да успее да я предупреди, че е жив, вместо да влезе в собствения си дом и да я завари неподготвена там. Ако беше в Лондон, Тони щеше да е отседнал в дома на Джордан, който сигурно мислеше за свой. Доста пъти му бе хрумвало, че Тони вероятно няма да се зарадва на появата му, защото това ще го лиши от титлата херцог и от всички имения, ала тази мисъл бе също така отблъскваща, както и идеята, че братовчед му може би е участвал в заговора за отвличането му. Отказваше да го повярва, ала за съжаление не можеше да прогони това съмнение, припомняйки си думите на бандита, който го бе ударил на брега… „Онзи ни плати да го убием, Джейми, а не да го продаваме на кораб…“

Джордан протони мрачните мисли. Беше напълно възможно някой от ревнивите съпрузи на приятелките му, като например старият Грейнджърфийлд, да стои в дъното на заговора. Имаше начин да се разбере кой е виновникът. Днес обаче Джордан просто искаше да се наслади на завръщането си у дома.

Искаше просто да влезе вкъщи, да се здрависа с Хигинс, да прегърне баба си и да избърше сълзите от страните й, да потупа Тони по рамото и да му благодари за добрата работа, която е свършил в негово отсъствие.

Джордан искаше да се изкъпе, да облече собствените си дрехи и… след това искаше Александра. Единственото, което го плашеше, бе срещата му с младата му „вдовица“. Със сигурност романтичната Александра дълги месеци го бе оплаквала. Тогава тя бе слаба като тръстика, но сега сигурно бе съвсем измършавяла. Боже, колко нещастен бе станал животът й в деня, в който бе срещнала херцога на Хоторн.

Той осъзнаваше, че Александра може би се е променила, ала се надяваше промените да не са много и драстични. Сега сигурно се бе превърнала в жена, достатъчно възрастна, че да се грижи за съпруг и деца. Той самият щеше да я доведе в Лондон и да я представи във висшето общество.

Не възнамеряваше да остава в Лондон. Бе загубил цяла година от живота си, но имаше десетилетия пред себе си, за да реши какво да прави оттук нататък. Вече знаеше кое е най-важното, знаеше какво иска… може би каквото винаги бе искал. Искаше да живее смислен живот, искаше истински брак, а не фарса, който бе разиграл преди година и нещо. Копнееше за любовта, която Александра му бе предлагала, която му бе вдъхнала сили да се бори за живота си. Желаеше да я глези и да удовлетворява всяко нейно желание, щеше да я предпазва от гибелното влияние на външния свят.

Опита се да си представи как изглежда съпругата му сега. Ала единственото, което видя, бе усмихнатото й лице и изумително зелените й очи. Лице, което бе почти красиво.

Сигурно бе прекарала цяла година в траур, а следващите шест месеца в изучаване правилата на обществото. Вероятно вече бе готова да дебютира. Джордан си спомни за обещанието на баба си, че ще се опита да обучи момичето на всичко, което знае.

Онова, което го плашеше обаче, бе, че от мъка по него Александра може би се бе върнала в забравеното от Бога място — Моршам, или още по-ужасно — може би бе загубила разсъдъка си от всичко преживяно.

Кочияшът спря и Джордан слезе и застана пред красивата каменна къща. Чувстваше я толкова родна… и в същото време така чужда.

Повдигна тежкото чукало и го остави да удари вратата. Пое дъх и се приготви да посрещне развълнувания Хигинс.

Вратата се отвори.

— Да? — понита непознатият с огромни очила.

— Кой сте вие? — обърка се Джордан.

— Аз трябва да ви задам този въпрос, сър — отвърна Филбърт, озъртайки се за Пенроуз, който явно не бе чул чукането.

— Аз съм Джордан Таунсенд грубо го сряза Хоук, понеже реши, че няма смисъл да се опитва да обяснява, че всъщност не е мъртъв и че той, а не Тони, е херцогът на Хоторн. Сетне мина покрай лакея и попита: — Къде е Хигинс?

— Господин Хигинс излезе.

Джордан се намръщи. Искаше му се Хигинс или Рамзи да са до него в този миг, за да подготвят баба му за срещата. Огледа салона вдясно. Беше пълен е букети цветя. Нямаше никого.

— Довечера прием ли ще има?

— Да, сър.

— Е, сега ще се превърне в парти за „добре дошъл“ — подсмихна се Джордан и добави: — Къде е господарката ти?

— В църквата.

— А господарят ти?

— И той е там.

— Молят се за безсмъртието на душата ми без съмнение… Матисън наблизо ли е? — понита той, знаейки, че Тони сигурно е задържал на работа главния камериер.

— Да — рече Филбърт и удивено се загледа в непознатия член на семейство Таунсенд, който заизкачва стълбището и започна да раздава заповеди, сякаш бе господар.

— Веднага ми го прати. Ще бъда в жълтия салон. Кажи му, че искам да се изкъпя и да се обръсна незабавно. И да се преоблека. В собствените си дрехи, ако е възможно и ако още са тук. Ако не, ще сложа нещо на Тони или на някого другиго.

Джордан влезе в господарските покои, в които вероятно се бе настанил братовчед му. Отиде в жълтия салон, който не бе кой знае колко разкошен, но сега му стори като най-прекрасното място на земята. Свали грозното сако, подарено му от капитана на „Сокол“, и започна да разкопчава ризата си.

Тъкмо бе започнал да разкопчава панталона си, когато в стаята нахълта задъхан Матисън.

— Изглежда има някакво недоразумение, сър, името ви не може да е… Мили Боже! — камериерът млъкна и зяпна. След това продължи да повтаря само: — Мили Боже, ваша светлост! Мили Боже!

Джордан се засмя. За такова посрещане си бе мечтал.

— Убеден съм, че всички сме много благодарни на Всевишния, задето направи така, че да се върна жив и здрав у дома. Обаче в момента наистина имам нужда от баня, а после искам да се преоблека в чисти дрехи.

— Разбира се, ваша светлост. Веднага. И ако позволите, искам да ви кажа колко невероятно щастлив, невероятно удивен съм… Мили Боже! — извика Матисън, само че този път изглеждаше ужасен.

Херцогът удивено изгледа иначе сдържания мъж, който изтича в стаята на Тони и почти мигновено се върна с риза и панталони в ръце.

— Миналата седмица ги открих в гардероба. Бързо! Трябва да побързате… В църквата! Сватбата…

— Сватба. Ето защо всички са в църквата. Кой ще се жени?

— Лорд Антъни — задавено отвърна Матисън, който се опитваше насила да облече господаря си и напъхваше ръката му в единия ръкав на ризата.

Джордан се усмихна и попита:

— За кого ще се жени?

— За жена ви!

Джордан бе така поразен, че отначало не можа да осъзнае казаното.

— Двуженство! — извика Матисън.

— Тичай на улицата и спри нещо, стига да е на колела — изкомандва господарят и нахлузи ризата. — След колко време е церемонията?

— След двайсет минути в „Сейнт Пол“.

 

 

Джордан скочи във файтона, който отмъкна изпод носа на един разгневен благородник.

— До „Сейнт Пол“ — извика на кочияша. — И ако ме закараш за петнайсет минути, ще можеше да изживееш остатъка от живота си в охолство.

— Май ще е трудно. Там има сватба и задръстванията са ужасни.

Докато пътуваха, така и не успя да се успокои и да прогони мислите, които го мъчеха. Движението наистина бе натоварено. Единственото, което му оставаше, бе да чака и да размишлява над нещастието си.

Мисълта, че след приключване на траура Тони може да се ожени, му бе хрумвала един-два пъти, въпреки че братовчед му никога не бе проявявал желание да се обвърже. Беше си представял, че някой ден и Александра може да се влюби и да пожелае да се омъжи, но не и толкова скоро. Не и докато се предполагаше, че е лудо влюбена в него…

Ала никога не си бе представял, че от някакво криворазбрано чувство за чест и достойнство Тони ще се ожени за младата му вдовица. „По дяволите! — изруга, когато зърна кулите на църквата. — Какво ли го е прихванало, та да постъпва така глупаво…“

Изведнъж му хрумна, че причината може да е съжаление. Явно цялата тази катастрофа бе предизвикана от съжаление и той просто трябваше да предотврати сключването на този брак. Иначе Александра и Тони щяха да бъдат обвинени в двуженство. Преди файтонът да спре напълно пред „Сейнт Пол“, Джордан вече тичаше нагоре по стълбите, молейки се да е пристигнал навреме, за да спре проклетата сватба. Тази надежда умря в мига, в който той отвори тежката дъбова врата и видя младоженците, застанали пред олтара.

Закрачи бавно, а тежките му стъпки отекваха като изстрели в притихналата църква.

След малко спря и зачака момента, в който трябваше да заговори. Внезапно го осени мисълта, че всъщност никой не е скърбял за него, че ако близките му са го обичали, никога нямаше да се стигне до този фарс. Мисълта го потресе. Огнен гняв запали душата му. Ала той продължаваше да стои невъзмутимо край втория ред от пейки, скръстил ръце на гърдите си, зачакал удобния момент.

Повечето от гостите започнаха да се заглеждат в него и някои го познаха. Всички зашушукаха и новината се разпространи като пожар. Алекс чу шума, който се надигаше зад гърба й, и несигурно се озърна към Антъни, който пък внимателно слушаше думите на архиепископа:

— Ако има някой от тук присъстващи те, който знае причина тези двама да не бъдат обвързани в свят съюз, да говори сега или да замълчи навеки…

За миг в църквата се възцари гробна тишина — ужасната, напрегната тишина, която винаги настъпва в такъв момент — ала този път зад гърбовете на булката и младоженеца се чу дълбок глас, изпълнен с горчив сарказъм:

— Има една причина…

Тони подскочи и се обърна, архиепископът ахна ужасено, Александра замръзна на място, а всичките три хиляди гости се завъртяха на местата си. Внезапно в църквата се разнесе невероятен шум. Графиня Мелъни Камдън изпусна сватбения букет. Роди Карстеърс се ухили широко, Алекс стоеше напълно убедена, че или сънува, или е полудяла.

— На какви основания оспорвате този брак? — най-сетне попита ужасеният архиепископ.

— Булката вече е омъжена — рече Джордан. — За мен.

Този път нямаше никакво съмнение. Алекс позна гласа.

Радостта й избухна като експлозия, помитайки всички спомени за предателството и измамата му. Тя бавно се обърна. Наистина бе Джордан. Беше жив. Коленете й се подкосиха. Той наистина стоеше там, гледаше я и се усмихваше.

Внезапно съпругът й се извърна към братовчед си и впи гневен, обвинителен поглед в него. Старата херцогиня стоеше като вкаменена, притиснала ръка към гърдите си. Не можеше да откъсне очи от Джордан. Изглежда, само чичо Монти бе способен да говори и да се движи в този миг, несъмнено заради гарафата мадейра, която бе изпил преди церемонията и която явно му попречи да познае Джордан. Въпреки това старецът си припомни заплахите на херцогинята и нареди на непознатия:

— Сядай, младежо! И не смей дори да мигнеш, докато архиепископът не приключи с церемонията, иначе старата херцогиня ще превърне живота ти в ад.

Гласът му сякаш развали магията. Архиепископът рязко обяви, че церемонията не може да продължи, и се отдалечи. Тони хвана треперещата ръка на Алекс и тръгна по пътеката. Джордан се отдръпна и ги пусна да минат, а старата херцогиня бавно се изправи, впила поглед във внука си. Подпийналият чичо Монти предположи, че сватбата е приключила, предложи ръката си на херцогинята и гордо я придружи по пътеката, следвайки младоженеца и булката, усмихвайки се благо на зяпналите от удивление гости.

Пред входа на църквата той звучно целуна Александра, взе ръката на Тони, раздрусвайки я енергично, когато суровият глас на Джордан го възпря:

— Глупак такъв, сватбата е отменена! Свърши нещо полезно и отведи съпругата ми вкъщи. — Поемайки ръката на баба си, той се запъти към чакащите карети, а на Тони нареди рязко: — Предлагам да се махаме оттук, преди тълпата да ни се нахвърли. Сутрешните вестници ще разнесат мълвата за неочакваното ми завръщане. Ще научат всичко от тях. Ще се срещнем в моята… в градската ни къща.

— Няма да успееш да спреш файтон. Хоторн — каза чичо Монти, взимайки думата, защото Александра и Тони сякаш не бяха способни дори да помръднат. — Наблизо не се вижда нито една карета. Ще се возиш с нас.

Той стисна силно Антъни с една ръка, а Александра — е другата и тръгна към каретата.

Джордан поведе баба си към нейната карета, изстреля някаква заповед на удивения й кочияш, качи се и се настани до старицата.

— Джордан… — прошепна най-накрая тя и го загледа радостно с насълзени очи. — Наистина ли сити?

Усмивка смекчи каменното му изражение. Прегърна я и нежно я целуна по чело го.

— Да, мила бабо.

Тя положи ръка на загорялото му лице, но бързо я дръпна и му се скара:

— Хоторн, къде се беше дянал! Решихме, че си умрял! Горката Александра за малко да се погуби от мъка, а Антъни…

— Спести ми лъжите — хладно я прекъсна той. — Не ми се видя Тони да е особено щастлив от появата ми, а „скърбящата“ ми съпруга бе лъчезарна булка.

Хоук се замисли за красавицата, която се бе обърнала към него. В продължение на един прекрасен миг той си помисли, че е попаднал на друга сватба или че Матисън не е разбрал правилно коя е булката. Джордан не бе успял да я познае. Едва когато видя прекрасните й очи, със сигурност разбра коя е тя — точно както бе разбрал, че Тони не се жени за нея от съжаление. Хубавицата пред олтара можеше да предизвика страст у всеки мъж, но не и съжаление.

— Бях останал с впечатлението — саркастично отбеляза младият мъж, — че траурният период след смъртта на близък роднина е една година.

— Разбира се, че е така, и ние го спазихме! — отбранително отвърна херцогинята. — Нито един от нас не се появи в обществото до април, когато Александра излезе от траура, а аз не…

— И къде живееше скърбящата ми вдовица по време на този печален период? — заяде се той.

— В Хоторн, с Антъни и с мен, разбира се.

— Разбира се — повтори внукът й язвително. — Намирам го за удивително, че Антъни не се е задоволил с титлите ми, земите ми и парите ми — искал е да притежава и жена ми.

Възрастната жена пребледня, давайки си сметка как изглежда всичко това на внука й, и в същото време осъзна, че като се има предвид настроението му, ще е огромна грешка да му обяснява, че лошата слава на Александра е наложила тази сватба.

— Не си прав, Хоторн, Александра…

— На нея очевидно й е харесало да е херцогиня на Хоторн и е направила единственото нещо, което е можела, за да запази титлата си. Решила е да се омъжи за настоящия херцог на Хоторн.

— Тя е…

— Пресметлива измамница? — подсказа й Хоук, яростта и отвращението го разяждаха като киселина. Докато той бе захвърлен в далечен затвор и по цели нощи се беше притеснявал, че жена му се погубва, измъчвана от мъка и отчаяние, Тони и Александра се бяха наслаждавали на всички светски блага. И след известно време бяха решили да се насладят един на друг.

Херцогинята видя суровото му изражение и въздъхна безпомощно и с разбиране.

— Виждам колко ужасно ти изглежда всичко това, Джордан — каза. — И разбирам, че не искаш да чуеш гласа на разума. Обаче много държа поне да ми обясниш какво си правил през всичкото това време.

Той й разказа събитията от последната година, пропускайки най-лошите моменти. Докато разказваше обаче, осъзна още по-силно иронията на ситуацията. Докато бе лежал, окован във вериги, Тони щастливо си бе присвоил титлите, имотите и парите му, а после бе решил да му отнеме и съпругата.

Зад тях в карета със златния фамилен герб — емблема, която Антъни вече нямаше правото да използва — Александра седеше неподвижно до чичо Монти срещу Антъни, който гледаше втренчено през прозореца. Алекс мислеше за Джордан. Той бе жив и здрав, само че бе доста по-слаб, отколкото си го спомняше. Дали нарочно бе изчезнал, защото е искал да избяга от жалкото дете, за което се бе оженил, дали бе решил да се върне едва когато бе разбрал, че братовчед му ще се замеси в скандал за двуженство? Радваше се, че Джордан е жив и здрав, но същевременно беше много объркана. Не можеше чак толкова да я презира!

Натрапчиви мисли започнаха да я измъчват. Мъжът, на чието завръщане се радваше, бе същият, който я бе съжалявал. Беше й се подигравал пред любовницата си. Джордан Таунсенд, както вече знаеше и никога не биваше да забравя, бе мъж без принципи, неверен, безсърдечен и покварен. А тя бе негова съпруга!

Александра го нарече с всички обидни думи, за които се сети, но когато наближиха дома, яростта й отслабна. Ядът изискваше енергия и концентрация, а в момента беше парализирана от изненадата.

Срещу нея Тони се размърда на мястото си и това й напомни, че не само нейното бъдеще е променено от появата на Джордан.

— Тони — изрече съчувствено, — аз… аз съжалявам. Радвам се, че майка ти реши да си остане вкъщи с брат ти. Шокът от завръщането на Джордан със сигурност щеше да й причини сърдечен удар.

За нейно изумление Тони се засмя.

— Да си херцог на Хоторн не е такава привилегия, както някога си мислех. Както казах преди няколко седмици, няма смисъл да притежаваш невероятни богатства, ако не можеш да намериш време да им се наслаждаваш. Както и да е, току-що ми хрумна, че съдбата ти поднесе невероятен дар.

— И какъв по-точно? — попита тя, гледайки го, сякаш си е загубил ума.

— Помисли само — продължи той и за нейна изненада започна да се подсмихва. — Джордан се върна, а жена му е вече сред най-желаните жени в Англия! Бъди честна, навремето не си ли мечтаеше точно за това?

С мрачно задоволство Александра си представи изненадата на съпруга си, че нежеланата му жалка женичка е сред каймака на обществото.

— Нямам никакво намерение да остана омъжена за него — заяви. — Възможно най-скоро ще му кажа, че искам развод.

Тони веднага се умълча.

— Не говориш сериозно. Имаш ли представа какъв скандал ще предизвика един развод? Дори да ви го позволят, в което се съмнявам, обществото ще те отхвърли.

— Не ме е грижа.

Тони я погледна.

— Оценявам загрижеността ти за моите чувства, Алекс, но няма нужда да мислиш за развод заради мен. Дори и да бяхме отчаяно влюбени, каквито не сме, нямаше да има значение. Ти си съпруга на Джордан. И нищо не може да промени този факт.

— А не ти ли е хрумнало, че той може да поиска да промени това положение?

— Не — заяви весело Тони. — По-скоро се обзалагам, че ще ми иска обяснение. Не видя ли убийствения поглед, който ми хвърли в църквата? Обаче не се тревожи — продължи той, усмихвайки се на ужасената й физиономия, — ако Хоук поиска да се дуелираме, ще избера рапира и ще те пратя да се биеш вместо мен. Той няма да си позволи да те нарани, а и ти имаш по-голям шанс от мен да победиш.

Алекс щеше да възрази на твърдението, че Джордан е ядосан заради сватбата й с Тони, но все още бе прекалено разтърсена от шока.

— Остави ме сама да му кажа, че искам развод, Тони. За доброто на семейството той трябва да разбере, че това е изцяло мое решение и че го няма нищо общо е теб.

Разколебан, разтревожен и странно развеселен, той се наведе към нея, хвана я за раменете и смеейки се, лекичко я разтърси.

— Алекс, чуй ме. Знам, че си шокирана, и съм сигурен, че не трябва да се озовеш в прегръдките му още днес, но да се разведеш с него — това е прекалено сурово отмъщение!

— Но той не може да възрази — отвърна Александра, — въобще не го е било грижа за мен.

Тони поклати глава, а на устните му се появи усмивката, която се бе опитвал да прикрие.

— Ти наистина не разбираш мъжката гордост и освен това не познаваш Джордан, ако си мислиш, че ще те пусне да си отидеш току така. Той… Изведнъж очите му светнаха и той се облегна назад. — Джордан — обяви със смях — мразеше да дели е друг играчките си и никога не е отминавал предизвикателство!

Чичо Монти поглеждаше ту единия, ту другия, после бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади едно шишенце.

— Подобни обстоятелства — заяви и отпи една глътка — изискват тонизиращо питие.

Нямаше време за повече разговори, защото точно в този момент каретата спря пред къщата.

Избягвайки да поглежда към Джордан, който вече помагаше на баба си да слезе от каретата, Александра положи ръката си в тази на Тони и слезе. Но в момента, в който тръгнаха по стълбите и Джордан ги последва, гневът, който досега я пазеше, премина. Съпругът й бе истински и бе тук, Александра се разтрепери. Това не бе сън или кошмар, който всеки момент щеше да свърши.

Отидоха в дневната. Младата жена осъзнаваше, че бъдещето й зависи от Джордан, освен това се притесняваше, че двамата с Тони ще си обявят дуел. Търсейки си подходящо място, тя реши да не сяда на дивана и се настани в едно от креслата пред камината. След което отчаяно се опита да се успокои. Старата херцогиня реши да се настани на креслото до нея.

Тони нямаше избор и трябваше да седне на дивана. До него се отпусна чичо Монти, който бе влязъл в стаята с надеждата да пийне нещо и обзет от силно желание да даде морална подкрепа на Александра. Джордан застана до камината, обърна се и изгледа всички хладно.

Докато възрастната жена разказваше накратко премеждията на Джордан през последните петнайсет месеца, в дневната влезе Филбърт с грейнало в усмивка лице. Носеше поднос с чаши и бутилка шампанско. Без да си дава сметка за тягостната атмосфера, верният прислужник занесе подноса до Александра и наля пет чаши. Веднага щом старата херцогиня свърши разказа си, лакеят подаде първата чаша на Алекс и й каза:

— Нека винаги да сте толкова щастлива, колкото сте сега, госпожо Алекс.

Александра се задави — беше обзета от ужас, докато Филбърт се връщаше да напълни и другите чаши и ги поднасяше на останалите.

Минутите отлитаха една след друга, но никой, дори и чичо Монти, не посмяваше да отпие от шампанското, подготвено за несъстоялата се сватба… Никой освен Джордан.

Той завъртя чашата си, разглеждайки искрящите мехурчета, и отпи. Сетне се обърна язвително към Тони:

— Добре е да знаем — хладно отбеляза, — че не си позволил на мъката за моята кончина да ти попречи да се наслаждаваш на най-прекрасните ми вина.

Старицата подскочи. Александра се вцепени, но Тони прие хапливата забележка с усмивка.

— Можеш да бъдеш сигурен, че вдигахме тост за теб, всеки път щом отваряхме нова бутилка, Хоук.

Алекс крадешком хвърли загрижен поглед към високия и мрачен мъж, изправен пред камината, чудейки се що за човек е. На пръв поглед не показваше гнева си към Тони, който си бе „присвоил“ титлата му, парите му, именията му, а сега и съпругата му — а се разстройваше, че е пил от виното му.

Следващите думи на Джордан веднага разсеяха заблуждението, че той не се притеснява за именията си.

— Как се справяше с имението Хоторн по време на моето отсъствие? — попита той и в последвалия час изстрелваше въпроси към Тони, разпитвайки го подробно за състоянието на всяко едно от всичките си единайсет имения, за безбройните бизнес сделки, за личните си авоари и дори за здравето на някои от адвокатите си.

С всяка следваща дума Александра се плашеше и се напрягаше все повече и повече. Едва се осмеляваше да погледне съпруга си. С тесни бричове, които подчертаваха мускулестата му фигура, и бяла риза, разкопчана на врата, Джордан Таунсенд изглеждаше напълно спокоен. От него сякаш се излъчваше свръхчовешка сила, която за момента бе усмирена, но набираше инерция и чакаше да бъде насочена към Александра. Младата херцогиня не си спомняше тази… тази груба мъжественост, нито пък успяваше да си припомни дали е бил толкова едър. Бе прекалено слаб, но заради загара, който бе придобил след бягството си от кораба, изглеждаше в доста по-добро здраве от бледите джентълмени от висшето общество. Той се издигаше като страшен призрак, опасен и злонамерен гигант, който изведнъж се бе вмъкнал в живота й отново и можеше да помрачи и малкото щастие в него. Алекс не съжаляваше, че той е жив, но си мислеше, че щеше да е по-добре, ако никога не го бе срещала.

Александра стоеше напълно неподвижна, обзета от страх и гняв. Опитваше се да изглежда спокойна, насочила всички сили да запази самоконтрола си, сякаш беше щит, с който можеше да се предпази от Джордан. Със смесица от страх и решимост тя изчакваше мига, в който той най-накрая щеше да заговори за тях. Когато съпругът й свърши да обсъжда деловите въпроси с Тони, той продължи да разпитва за състоянието на другите си дела и нетърпението й нарасна. Когато и тази тема бе приключена, той поиска да се осведоми за местните събития. Алекс го гледаше с удивление и страх. Ала когато херцогът приключи с ежедневните клюки и попита за резултатите от състезанията във Фордам миналата пролет, удивлението й се превърна в отегчение и огорчение.

Очевидно Джордан я смяташе за по-маловажна от двегодишната кобила на лорд Уеджли или от обещаващия жребец на сър Маркам. Не че трябваше да се изненадва от този факт, напомни си горчиво, защото, както бе установила, за Джордан Таунсенд тя беше само една досадна отговорност.

Когато бе обсъден и най-незначителният въпрос, в стаята се възцари тягостна тишина. Александра си помисли, че е настанало време да заговорят за нея. Точно когато очакваше Джордан да поиска да поговорят насаме, той рязко се изправи и се отдалечи от камината, като заяви, че възнамерява да се прибира.

Алекс благоразумно запази мълчание, но не можеше да понесе това ужасно очакване. Опитвайки се да говори спокойно и безразлично, тя каза:

— Смятам, че остана един неразрешен въпрос, ваша милост.

Без дори да си направи труда да я погледне, Джордан пое подадената му от Тони ръка.

— Този въпрос може да почака — отговори студено той. — Когато се погрижа за някои важни дела, двамата е теб ще си поговорим на четири очи.

Намекът, че тя не е важна, накара Алекс да се вцепени от жестокостта на умишлената и безпричинна обида. Вече бе жена, а не лесно за манипулиране влюбено дете, което би направило всичко, за да му достави удоволствие. Тя спокойно изтъкна:

— Със сигурност едно човешко същество заслужава вниманието ви не по-малко от жребчето на сър Маркам и освен това предпочитам да обсъдим въпроса сега, когато всички сме заедно.

Джордан се наведе към нея и Алекс остана без дъх от гнева, проблеснал в очите му.

— Казах, че ще го обсъдим насаме! — сопна и се той и тя осъзна, че под хладнокръвната си външност той гори от ярост.

Преди да осъзнае този факт, преди да успее да оттегли молбата си — както смяташе да постъпи, старата херцогиня се изправи бързо и направи жест на чичо Монти и на Тони да напуснат стаята.

Вратата към салона се затвори шумно зад тях и за пръв път от петнайсет месеца Александра остана насаме със съпруга си. Беше изнервена и притеснена.

Наблюдаваше го как отива до масата и си налива още една чаша шампанско. Възползва се от тази възможност, за да го огледа по-добре. Това, което видя, я изпълни е лоши предчувствия. Отчаяно се зачуди как е могла да бъде толкова наивна и толкова влюбена и да си въобрази, че Джордан Таунсенд е мил.

Докато го наблюдаваше сега, не можа да намери и капка нежност и благост в грубо изсеченото му лице. Как, зачуди се тя, е могла да го сравнява с красивия Давид на Микеланджело?

Загорялото лице на Джордан Таунсенд излъчваше безпощадна аристократичност, непоколебим авторитет и хладнокръвна решителност. Алекс трепна от суровия цинизъм, който зърна в погледа му, от язвителната подигравка, която улови в гласа му. Някога сивите му очи й се бяха сторили меки като лятно небе след дъжд, но сега виждаше, че са студени и враждебни като ледници. В тях нямаше доброта и разбиране. О, той наистина беше красив, с неохота си призна тя — поразително красив, но само ако една жена намираше за привлекателни мрачни, безочливи, агресивни и странно чувствителни мъже, а тя със сигурност не бе тази жена. Чудейки се как да подходи към въпроса, тя се приближи към масата и си наля още една чаша шампанско — не си даде сметка, че първата й чаша все още е пълна. После се огледа, опитвайки се да прецени къде да застане или да седне. Реши да застане така, че той да не й изглежда толкова висок и заплашителен.

Джордан вдигна чашата си, наблюдавайки жена си. Можеше да има само две възможни причини да настоява за тази среща, помисли си той. Първата бе, че тя наистина вярваше, че е влюбена в Тони, и затова искаше да се омъжи за него. Ако случаят бе такъв, щеше да започне, казвайки му го открито — понеже тя беше искрена. Втората възможност бе, че иска да е омъжена за този, който носи титлата херцог на Хоторн. Ако беше така, сега щеше да се опита да го предразположи по някакъв начин, с някакви женски тактики. Но първо щеше да го изчака да се поуспокои малко — и точно това правеше в момента.

Джордан пресуши чашата си.

— Чакам — изстреля изведнъж.

Александра подскочи и се обърна с лице към него, ужасена от язвителния му тон.

— Аз… аз знам това — рече, решена на всяка цена да говори с него колкото се може по-спокойно и да му обясни пределно ясно, че не желае повече да е грижа и отговорност за него. От друга страна, не искаше да направи или да каже нещо, което можеше да му разкрие колко наранена, ядосана и разочарована се бе почувствала, когато бе научила истината за него. Нито на каква глупачка се бе направила, скърбейки за най-големия развратник в Лондон. Дилемата ставаше още по-сложна от факта, че Джордан едва ли щеше да реагира разумно на скандалната идея за развод. — Не съм много сигурна откъде да започна — каза колебливо.

— В такъв случай — саркастично я сряза той и погледът му се плъзна по прекрасната булчинска рокля с цвят на нежен скреж — нека направя няколко предложения. Ако възнамеряваш да ми кажеш сърцераздирателно колко много съм ти липсвал, опасявам се, че тоалетът ти е меко казано неподходящ. Би било разумно да го смениш. Между другото роклята ти наистина е красива и екстравагантна. Аз съм платил за нея, нали?

— Не… тоест, не съм сигурна…

— Остави това — прекъсна я язвително. — Да продължим с този фарс. Тъй като очевидно не можеш да се хвърлиш в прегръдките ми и да изплачеш реки от радост по случай завръщането ми, облечена в булчинска рокля, ще трябва да измислиш друг начин да ме предразположиш ида ми поискаш прошка.

— Да ти поискам какво?! — извика Алекс, след като възмущението й надви страха.

— Защо не започнеш, казвайки ми колко силно си скърбяла, когато си разбрала за моята ненавременна кончина? — продължи той, пренебрегвайки гневния й изблик. — Да, това би прозвучало добре. После, ако успееш да пуснеш една-две сълзи, би могла да ми кажеш как си умирала от мъка, как си плакала и как си изричала молитви за мен…

Думите му бяха толкова близо до истината, че гласът й потрепери от срам и гняв:

— Престани! Нямам намерение да правя нещо подобно! И още повече, ти, арогантен лицемер, твоята прошка е последното нещо, от което се нуждая.

— Това бе много глупаво от твоя страна, мила — промърмори нежно херцогът, отдалечавайки се от камината. — В моменти като този са по-подходящи нежност и деликатни сълзи, а не обиди. Освен това твоя първа грижа би трябвало да бъде смекчаването на гнева ми. Амбициозни жени, които жадуват да станат херцогини, трябва да се стараят да бъдат по-добронамерени към всеки свободен херцог. И така, след като не можете да смените тоалета си и не можете да плачете, защо не опитате да ми кажете колко съм ви липсвал — предложи й той. — Липсвах ви, нали? И при това много, бих се заклел. Толкова много, че сте решили да се омъжите за Тони само защото той, ъ-ъ-ъ, прилича на мен. Така е, нали? — подигравателно довърши.

— Защо се държиш така? — проплака Александра.

Без да си дава труд да отговори, той се приближи, надвисвайки над нея като тъмен и мрачен облак.

— След ден-два ще ти кажа какво съм решил да правя с теб.

Алекс беше ядосана и объркана. Джордан Таунсенд нямаше никакво право, пито дори причина да се държи като обиден и възмутен съпруг.

— Не съм ти домашен любимец! — избухна тя. — Не можеш да се отървеш от мен като… като някаква мебел.

— Не мога ли? Не ме предизвиквай! — скастри я той.

Александра се опита да открие начин да смекчи безразсъдния му гняв. Прокарвайки ръка през косата си, отчаяно търсеше някакво разрешение. Тя бе невинната и наранената в тяхната връзка, но в момента той бе силната и опасна страна и затова се опита да го вразуми:

— Виждам, че си ядосан…

— Колко наблюдателно от твоя страна — иронично изрече той.

Без да обръща внимание на забележката му, Александра запази хладнокръвие.

— И също така виждам, че няма смисъл да се опитвам да те вразумявам, когато си в такова настроение…

— Можеш да пробваш — подкани я той, но погледът му й казваше друго. Пристъпи заплашително към нея.

Алекс колебливо отстъпи назад.

— Няма… няма смисъл. Няма дори да ме изслушаш. Гневът заслепява здравия разум…

Цитатът от Ингерсол го свари неподготвен, напомняйки му мъчително за очарователното къдрокосо момиче, което цитираше Буда и Йоан Кръстител в зависимост от случая. Но за жалост сега това само го ядоса повече, защото тя вече не бе онова момиче. Беше се превърнала в малка измамница. Ако наистина искаше да се омъжи за Тони, защото го обичаше, щеше да го каже досега, беше сигурен. Но тъй като не го бе направила, тя очевидно искаше да остане херцогиня на Хоторн. И точно в това се състоеше проблемът й, помисли си Джордан. Не можеше убедително да се хвърли в обятията му и да заплаче от радост, когато той току-що бе станал свидетел на сватбената й церемония, но и не можеше да го пусне да си отиде, без да е направила крачка към сдобряването им — не и ако искаше да продължи да се движи сред висшето общество с привилегиите и честта, полагащи се на титлата й. А за да постигне това, обществото трябваше да види, че тя е в добри отношения с настоящия херцог.

За последните петнайсет месеца беше станала амбициозна, осъзна той с гневно презрение. И красива. Александра спираше дъха с къдравата си лъскава кестенява коса, разпиляна на раменете й. Младата жена имаше гладка алабастрова кожа, блестящи аквамаринени очи и меки розови устни. В сравнение с бледите блондинки, които мъжете възприемаха като истински красавици, тя бе изключително съблазнителна.

Вгледа се в нея, убеден, че е измамница, и въпреки всички доказателства не можа да открие и следа от коварство в очите й. Разярен от неспособността си да я възприеме такава, каквато бе станала, той се обърна и тръгна към вратата.

Разтърсвана от хиляди смесени чувства, сред които ярост, облекчение и тревога, Александра гледаше как той си отива. Джордан се спря до вратата и тя отново се напрегна.

— Утре ще се нанеса тук. Междувременно нека ти дам някои инструкции. Не ти е позволено да придружаваш Тони където и да било!

 

Думите му предвещаваха тежки последици, ако Александра пренебрегнеше тази заповед.

— Всъщност няма да напускаш тази къща. Ясен ли съм?

С изящен жест на безразличие, който напълно противоречеше на тревогата й, младата херцогиня се усмихна и каза:

— Говоря перфектно три езика, ваша светлост. Единият от тях е английски.

— Иронизираш ли ме? — попита я той с кадифен глас, в който се криеше заплаха.

Тя не знаеше дали да послуша здравия разум, или да прояви смелостта си. Не се осмели да го нападне, но не желаеше и да отстъпва. Затова се опита да задържи позициите си, осмелявайки се да каже с поучителния тон на възрастен човек, говорещ с опако и неразумно дете:

— Нямам желание да обсъждам каквото и да е с теб, щом ще се държиш толкова неразбрано.

— Александра — изрече той, — ако се чудиш колко още можеш да ме предизвикваш, трябва да ти кажа, че чашата скоро ще прелее. Когато съм толкова неразбран, нищо няма да ме направи по-щастлив от това да затворя вратата и в следващите десет минути да направя така, че да не можеш да седнеш цяла седмица. Разбираш ли какво имам предвид?

Заплахата да бъде натупана като малко дете пречупи увереността й и я накара да се почувства неловко, както се чувстваше с него преди година. Тя вирна брадичка и не продума, но бузите й се зачервиха от унижението, а очите й запариха от сълзи на безсилие.

Той се загледа в нея мълчаливо и доволен, че тя е достатъчно кротка, наруши всички правила за учтивост и излезе, без дори да кимне.

Преди две години тя не знаеше нищо за правилата на етикета, към които учтивите дами и господа се придържаха. Тогава не бе осъзнавала, че Джордан я обижда, като не й се покланя или не й целува ръка. В същото време никога не бе благоволил да й позволи да се обръща към него с малкото му име. Сега, както си стоеше сама в средата на стаята, тя ясно си даваше сметка за тези стари обиди, както и за новите, които й бе отправил днес.

Изчака да чуе как външната врата се затваря и едва тогава вдървено се отправи нагоре по стълбите към стаята си. Докато освобождаваше прислужницата си и събличаше сватбената си рокля, Александра бе обзета от мъка. Не можеше да повярва на случилото се. Той се бе върнал! И беше по-лош, отколкото си го спомняше, по-лош, отколкото си го бе представяла — по-арогантен, по-тираничен, съвсем безсърдечен. А тя бе омъжена за него. Омъжена! Сърцето й подскочи.

Същата сутрин всичко й се бе струвало толкова просто и предвидимо. Беше станала и се бе облякла за сватбата си, след което бе отишла в църквата. Сега, три часа по-късно, беше омъжена за погрешния човек.

Борейки се със сълзите си, тя седна на дивана и се сви. Спомените я измъчваха с образи на безумното и сляпо влюбено момиче, което беше преди. Представи си как погледна Джордан в градините на Роузмийд.

„Ти си красив като Давид на Микеланджело!“ — бе избъбрила. — „Обичам те.“ А когато се бяха любили, тя едва не бе припаднала в ръцете му и му бе мълвила колко силен, мъдър и прекрасен е.

— Боже мили! — простена Алекс, когато спомените я връхлетяха. Тя бе казала на Джордан — най-известния развратник в Лондон — че не познава добре жените. Нищо чудно, че се бе ухилил така!

От унижение горещи сълзи се отрониха от очите й, но тя ядно ги избърса, отказвайки да плаче за това… това чудовище. Вече бе проляла реки от сълзи по него, помисли си ядно.

Припомни си думите на Тони отпреди няколко седмици: „Джордан се ожени за теб, защото те съжали, но нито искаше, нито възнамеряваше да живее с теб като съпруг. Искаше да те заведе в Девон след сватбеното пътешествие и после да продължи оттам, докъдето бе стигнал с любовниците си… Алекс, когато спряхте в Лондон на път за кораба, той отиде при нея. Вече бяхте женени. Хората са го видели да излиза от дома й. И тя разказала на всички, че бракът ви е просто едно неудобство за него…“

На вратата се почука, но Александра бе така погълната от мъката си, че не чу нищо. Мелъни влезе в спалнята й и затвори вратата.

— Алекс?

Тя се стресна и вдигна глава. Приятелката й хвърли поглед на измъченото й и обляно в сълзи лице и се втурна към нея.

— Боже мили! — прошепна ужасено Мелъни и извади кърпичката си. — Защо плачеш? Той стори ли ти нещо? Да не би да изля яда си върху теб или пък те е… те е ударил?

Александра преглътна и погледна приятелката си, но не можа да отговори. Съпругът на Мелъни беше един от най-близките приятели на Джордан и Алекс се чудеше на кого ще остане вярна графинята. Поклати глава и пое кърпичката.

— Алекс! — проплака Мелъни с нарастваща тревога. — Кажи нещо, моля те! Аз съм ги приятелка и винаги ще си остана такава — каза, разбрала добре причината за притеснението й. — Не можеш да таиш това в себе си — бяла си като призрак и всеки миг ще припаднеш.

Алекс бе доверила на Мелъни, че е била заслепена като глупачка от Джордан, но не бе споменавала, че той въобще не е изпитвал чувства към нея, и бе прикрила срама си, присмивайки се на себе си. Сега обаче Алекс разказа всяка унизителна подробност за отношенията си с Хоук. Докато разказваше, Мелъни поклащаше глава, съчувствайки на наивната Алекс, която бе разкрила чувствата си пред Джордан.

Александра завърши разказа си с изчезването на Хоторн, а когато приключи, Мелъни я потупа по ръката.

— Всичко това е минало. Трябва да мислиш за бъдещето си… Имаш ли някакъв план?

— Да — отвърна тя доста спокойно. — Искам да се разведа.

— Какво? — ахна Мелъни. — Не говориш сериозно!

Александра бе обзета от решителност.

— Немислимо е — заяви Мелъни. Ще бъдеш отхвърлена от обществото, Алекс. Дори моят съпруг, който ми е отпуснал юздите и ми позволява почти всичко, ще ми забрани да се виждам с теб. Висшето общество ще те заклейми.

— И все пак е за предпочитане пред това да бъда омъжена за него и заточена някъде си в Девон.

— Може би така ти се струва, но във всеки случай няма значение как се чувстваш. Напълно съм сигурна, че съпругът ти ще трябва да се съгласи на този развод, а не мога да си представя той да го стори. Дори и да се съгласи, развод се постига много трудно и ще ти трябва някакво основание, както и съгласието на Джордан.

— Точно за това си мислех, когато влезе, и ми се струва, че знам какви са основанията ми, а в края на краищата може и да не ми е нужно съгласието му. На първо място, бях заставена да се омъжа за него поради… някои обстоятелства. На второ място, на сватбата ни той се закле да ме обича и почита, но никога не е имал намерение да спазва клетвата си — това със сигурност е достатъчно основание, за да получа поне анулиране на брака или развод, със или без неговото съгласие. Както и да е, не виждам причина да откаже да даде съгласието си — добави гневно. — Той дори не искаше да се жени за мен.

— Ами — възрази Мелъни, — това не означава, че ще му е приятно всички да узнаят, че вече не го искаш.

— Когато има време да помисли, със сигурност ще изпита облекчение, че се е отървал от мен.

Приятелката й поклати глава:

— Не съм много сигурна, че иска да се отърве от теб. Видях начина, по който погледна лорд Антъни днес в църквата — не изглеждаше облекчен, а бесен!

— Той си е раздразнителен по природа — каза Александра с отвращение, спомняйки си разговора им в дневната. — Няма никаква причина да бъде ядосан на Антъни или на мен.

— Нямал причина ли?! — изненада се Мелъни. — Та ти щеше да се омъжиш за друг мъж!

— Не виждам как това променя нещата. Както казах току-що, той въобще не искаше да се жени за мен.

— Но това не означава, че иска някой друг да се ожени за теб — отговори мъдро другата жена. — И във всеки случай няма значение. Разводът е изключен. Трябва да има друго решение. Днес съпругът ми се върна от Шотландия — каза ентусиазирано тя. — Ще поискам съвет от него. Той е много умен. — Лицето й помръкна. — Но за жалост Хоук е един от най-близките му приятели, така че съветът му може да бъде повлиян от това. — Както и да е, не можеш да мислиш за развод. Трябва да има друг изход.

Тя помълча и свъси вежди.

— Не е толкова чудно, че си се влюбила в него — каза тя, усмихвайки се разбиращо. — Много от най-изисканите кокетки на Англия са лудо влюбени в него — продължи, — но като изключим случайните забежки с някои от тях, той никога не е показвал, че чувствата им са взаимни. Естествено, сега всеки ще очаква веднага да паднеш в прегръдките му — особено като се има предвид, че всички във висшето общество точно в този момент си спомнят колко влюбена бе в него, когато пристигна в града.

Мелъни бе напълно права и на Александра й стана зле. Преглътна и затвори очи.

— Не бях помислила за това, но ти си права.

— Естествено, че съм права — съгласи се разсеяно приятелката й. — От друга страна — обяви тя, а очите й заблестяха, — няма ли да бъде прекрасно, ако стане точно обратното!

— Какво искаш да кажеш?

— Идеалното разрешение на проблема е и той да се влюби в теб, и да се хвърли в прегръдките ти. Така ще запазиш гордостта и съпруга си.

— Мелъни — изрече унило Александра, — първо, не мисля, че някой може да накара този мъж да се влюби, защото той няма сърце. И второ, дори и да има, то със сигурност е защитено срещу мен. И трето…

Смеейки се, Мелъни хвана ръката й, издърпа Алекс от дивана и я завлече до огледалото.

— Това беше преди. Погледи огледалото, Алекс. Жената, която те гледа от него, е поставила Лондон в краката си! Мъжете се тълпят около теб…

Александра въздъхна, поглеждайки приятелката си в огледалото, а не собственото си отражение.

— Само защото се превърнах в нещо като абсурд, всеобщо увлечение. В момента е модно мъжете да се хвалят, че са влюбени в мен.

— Чудесно — изрече Мелъни още по-доволно. — Хоторн ще преживее невероятен шок, когато го разбере.

— Това няма значение.

— Разбира се, че има! — засмя се приятелката й. — Помисли само. За пръв път в живота си Хоторн има конкуренция, и то за собствената си съпруга! Представи си какво удоволствие ще достави на висшето общество представлението: най-известният развейпрах на Англия се опитва да съблазни и да подчини собствената си съпруга.

— Има друга причина това да не се случи.

— И каква е тя?

— Аз не го искам… дори и да бях способна на това, а аз не съм. Не искам и да опитвам.

— Но защо? — избухна Мелъни. — Защо не?

— Защото — разпалено заяви херцогинята — аз не го харесвам! Не искам да ме обича, дори не искам да се доближава до мен. — Тя позвъни да им донесат чай.

— И въпреки всичко това е най-доброто разрешение на проблема. — Мелъни целуна леко Алекс по челото. — Ти си изтощена и си в шок, не разсъждаваш трезво. Остави всичко на мен.

Бе стигнала до средата на стаята, когато Александра осъзна, че тя има някакъв определен план наум и че бърза да го изпълни.

— Къде отиваш, Мел? — попита я подозрително.

— Да се видя с Роди — отвърна тя. — Можем да разчитаме на него да осведоми Хоторн, че вече не си наивното, простодушно селско момиче, за което той те мисли. Роди ще го направи с огромно удоволствие — предрече весело Мелъни. — Точно такива сплетни обича най-много.

— Чакай, Мелъни! — извика Александра. — Обещай да не правиш нищо друго без моето знание.

— Обещавам.

Алекс отпусна глава и затвори очи от умора.

Десетте поредни удара на часовника заедно с неспирното пристигане на посетители долу във фоайето най-накрая я събудиха напълно. Александра примигна, изненадана, че е заспала на дивана. Заслуша се в суматохата долу, в постоянното отваряне и затваряне на външната врата и се зачуди защо сякаш всички от висшето общество пристигат… После се сети.

Хоук се бе върнал.

Очевидно всички мислеха, че той е тук, и бяха нетърпеливи да го видят, и да говорят с него, за да спазват собственото си разбиране за приличие, което би изисквало от тях да посетят възкръсналия херцог на Хоторн.

Хоук явно бе предвидил това, реши Александра раздразнено, докато ставаше, за да се преоблече в копринен пеньоар и да си легне в леглото. Вероятно затова бе решил да прекара нощта в къщата на старата херцогиня, оставяйки ги тук да се справяте посетителите.

Съпругът й, тя не се съмняваше в това, блажено си спеше и се наслаждаваше на сладки сънища.