Джудит Макнот
Нещо прекрасно (13)

Тринадесета глава

Александра сънуваше, че стои насред огромен църковен двор, в който навсякъде сгърчат грозни надгробни камъни, всички с имената на баща й, на дядо й и на съпруга й.

Тя се събуди. Имаше чувството, че клепачите й са залепени. Когато най-сетне успя да отвори очи, й се прииска да не го бе правила. Усещаше главата си като оловна. Примигвайки, тя се извърна на другата страна и видя слаба жена в черна униформа. Непознатата дремеше в креслото край леглото й. Беше й познала, може би бе от персонала.

— Коя сте вие? — едва прошепна с пресипнал глас. Жената продължи да спи и да похърква тихо. Алекс повдигна глава и погледна масичката до леглото си. Там имаше шишенце, чаша и лъжица.

— Какво е това? — прошепна по-силно този път.

Изтощената камериерка рязко вдигна глава, видя, че господарката е будна, и скочи на крака.

— Лауданум, милейди. Докторът нареди да се нахраните в мига, в който се събудите. Ще ви приготвя закуска и ще ви я донеса.

Алекс притвори очи. Когато отново ги отвори, на масичката имаше поднос с храна, а слънцето се бе спуснало много ниско. Беше късен следобед. Чувстваше се дезориентирана и замаяна, но отпочинала.

Камериерката беше будна този път и се кокореше уплашено срещу нея.

— Мили боже, спяхте като мъртва!

Алекс любопитно изгледа жената и с мъка се надигна да седне в леглото. Камериерката сложи подноса със закуската, вестника и червената роза в скута й.

— Защо ми бяхте дали лауданум?

— Така нареди докторът.

Александра се намръщи объркано, сетне зададе въпроса, който задаваше всяка сутрин, откакто бе дошла в тази къща:

— Сър Джордж дойде ли…

Мъката я сграбчи, когато внезапно си припомни последното посещение на Бредбърн. Тръсна глава, опитвайки се да прогони спомените… „Мой дълг е да ви уведомя… всички са загинали… Бързо, извикайте лекар… властите са уведомени… Рамзи, отнеси я в покоите й…“

— Не! — изплака Александра и отвърна лице от камериерката. Вестникът обаче беше в скута й. Тя се взря в голямото черно заглавие на първа страница.

— Какво има, милейди? Какво пише?

Алекс мълчаливо четеше. Във вестника пишеше, че Джордан Адисън Матю Таунсенд, дванайсети херцог на Хоторн, е мъртъв.

Александра отпусна глава на възглавниците. Не разбираше нищо, мъката я разкъсваше.

— О, госпожице… ваша светлост, не исках да ви разстроя — занарежда прислужницата и закърши ръце. — Ще доведа доктора. Нейна светлост бе толкова зле, когато я настанихме в покоите й, че лекарят не смееше да я остави сама.

Последните думи на камериерката бавно проникнаха в съзнанието на Алекс.

— Ще ида да видя как е тя — рече.

— О, не, господарке. Вие също бяхте болна и това ще ви навреди. Казали на господин Рамзи, че нейна светлост не говори. Не можела. Не познавала никого, просто стояла ококорена…

Тревогата надви мъката и въпреки протестите на камериерката Александра се изправи, олюля се и сграбчи рамката на леглото, за да се задържи на крака. Сетне навлече робата си.

След малко почука на вратата на спалнята на старата херцогиня и лекарят й отвори.

— Как е тя? — задъхано попита Алекс.

— Зле е. Вече не е млада. Понесе ужасен шок. Не говори, нито се храни. Просто седи и се взира в една точка — рече лекарят и тъжно поклати глава.

Алекс кимна. Спомни си за майка си след смъртта на съпруга й, след посещението на любовницата и дъщеря му. Майка й също бе останала в леглото. Не беше позволила на никого да я утеши, не бе искала да се храни, не говореше. Когато се възстанови, вече не бе същата. Сякаш всичката мъка и тъга на света бяха легнали на плещите й и не й позволяваха да се изправи отново.

— Плака ли? — попита Алекс. Знаеше, че е вредно човек да сдържа мъката в себе си.

— Разбира се, че не! Дама с нейното положение не би си го позволила. Всички й повтаряме да бъде силна и да гледа на живота от хубавата му страна. В края на краищата тя има още един внук и семейството няма да остане без наследник.

Александра нямаше добро мнение за лекарите, ала в този миг изпита омраза към безчувствения, надут мъж.

— Бих искала да я видя, моля.

— Опитайте се да я утешите. Не говорете за Хоторн.

Александра влезе в затъмнената стая. Сърцето й се сви, когато зърна херцогинята, отпусната на възглавниците. Старицата не приличаше на себе си. Беше като призрак на предишната силна и издръжлива жена. Лицето й бе бледо като тебешир, очите — изцъклени и оградени от огромни тъмни кръгове. Херцогинята не я позна, когато тя се приближи и внимателно седна на крайчеца на леглото.

Уплашена, Александра стисна силно ръката на възрастната жена и умолително зашепна:

— О, мадам, не бива да постъпвате така. Джордан не би желал да ви види такава. — Старата вдовица не реагира. Алекс започнала се отчайва. — Имате ли представа колко много се гордееше със силата и духа ви? Съзнавате ли го? Знам, че това е истината, защото той само за това ми говореше.

Клепачите над светлосините очи така и не мигнаха. Несигурна дали старицата въобще я чува, или просто не желае да я чуе, тя упорито продължи:

— Истина е. След сватбата ни, на тръгване от Роузмийд, той ме попита къде сте. Казах му, че сте в стаята си и че не вярвам да се възстановите след сключването на брака ни. Той се усмихна и каза… нали си спомняте усмивката му… Знаете ли какво ми каза?

Херцогинята не помръдна.

— Каза, че ще е необходимо много повече от един брак, преди баба му да се предаде и да се откаже от живота. Каза, че сам Наполеон щял да се страхува от вас и да ви се извинява, задето е воювал срещу нас. Точно това каза…

Старицата тъжно се взря в снаха си.

Александра помилва лицето на съсипаната жена и още по-пламенно се опита да я убеди, че говори самата истина. Ала тя самата не можеше да сдържа мъката си…

— Истина е. Бе толкова сигурен в лоялността ви към него, че ми довери нещо. Каза ми, че макар да не приемате брака ни, ще погубите всеки, който дръзне да ме критикува, защото нося името Хоторн.

Сините очи се наляха със сълзи, които кротко се отрониха и навлажниха дланта на Алекс. След малко старицата конвулсивно преглътна и впи очи в младата жена:

— Хоторн наистина ли каза онова нещо за Наполеон?

Алекс кимна и се опита да се усмихне, ала следващите думи я разплакаха горчиво.

— Знаеш ли, че го обичах повече от собствените си синове? — проплака херцогинята и прегърна снаха си. — Александра, така и не му казах, че го обичам. А сега е твърде късно.

Цели два дни момичето остана с възрастната жена, която изпитваше нужда непрестанно да говори за Джордан.

 

 

На следващата вечер Александра слезе в синия салон и взе да чете книга, за да се опити да забрави мъката си. Внезапно на прага се появи Рамзи и обяви:

— Негова светлост, херцогът на Хоторн…

Алекс извика радостно, скочи на крака и се втурна към входа. Рамзи се отдръпна и пред нея се появи херцогът на Хоторн — Антъни Таунсенд. Тя спря като попарена.

Яростта я задуши. Как смееше друг да се назове с титлата на Джордан след толкова кратко време. Изведнъж осъзна, че Антъни Таунсенд е спечелил от тази трагедия и че сигурно се радваше…

Антъни се закова на място, притеснен от гнева, изписан на лицето й.

— Грешиш, Александра. Бих дал всичко, само и само да го видя да влиза жив и здрав в тази къща. Ако знаех, че Рамзи ще съобщи за мен по този начин, щях да го помоля да не го прави.

Яростта на Алекс веднага я напусна. Тя долови мъката в думите на Антъни и забеляза помръкналия му поглед.

— Моля, простете ми, ваша светлост.

— Тони — поправи я той и й подаде ръка. — Как е баба ми?

— Сега спи, но вече се съвзема.

— Рамзи ми довери, че ти си нейната подкрепа и утеха. Благодаря ти.

— Тя е много смела. Сама умее да се грижи за себе си.

— А ти? Ти как си? Изглеждаш ужасно.

— Никога не съм била голяма красавица, ваша светлост.

— Тони — настоя той отново.

— Тя не желае да остава в Лондон и да приема хилядите съболезнования на хората от обществото. Предпочита малка погребална служба, след която веднага да се оттегли в Роузмийд.

Антъни поклати глава, когато чу за имението на баба си.

— Не мисля, че трябва да се затваря там сама, а аз не мога да остана с нея повече от седмица. Хоторн — имението на Джордан — е огромно. Там има хиляди слуги и обитатели, които ще имат нужда от управител след случилото се. Съсредоточил съм се върху работите на братовчед си. Опитвам се да науча всичко за инвестициите му и за многобройните му имения. Бих предпочел баба ми да дойде с мен в Хоторн и да се настани там.

— Това ще е много по-добре за нея — съгласи се Алекс и го уведоми за собствените си планове да се прибере у дома. — Майка ми замина на пътешествие веднага след сватбата. Обеща да ми пише, така че ще съм ти благодарна, ако препращаш писмата й до дома. Аз също ще й пиша, за да я уведомя, че съпругът ми е… — Опита се да изрече думата, но не успя. Не можеше да повярва, че красивият и жизнен мъж вече го няма.

 

 

На следващата сутрин, намръщена, с Рамзи, херцогинята бавно влезе в жълтия салон. Рамзи не се отделяше от нея. Александра стоеше зад бюрото, а Антъни четеше вестник.

Щом зърна бледото момиче с хлътнали страни, което я бе спасило от океана на мъката, изражението на старицата се смекчи. Ала когато видя Хенри, който непрестанно гонеше собствената си опашка и се въртеше в кръг, физиономията й се промени.

— Мирно! — заповяда тя на палето.

Александра се стресна, Антъни подскочи, но Хенри само помаха с опашка и продължи заниманието си. Херцогинята се обърна към иконома:

— Рамзи, погрижи се това странно същество да отиде на дълга и изтощителна разходка.

— Да, ваша светлост. Веднага.

Възрастната жена се обърна към Александра:

— Антъни ме уведоми, че искаш да си отидеш у дома.

— Да, искам да тръгна утре след погребението.

— Няма да направиш нищо такова. Ще дойдеш с мен и Антъни в Хоторн.

Александра се боеше, че ще трябва да се върне у дома към предишния си живот, сякаш Джордан никога не е съществувал, ала никога не бе мислила да се премести в Хоторн.

— Защо?

— Защото ти си херцогинята на Хоторн сега. Мястото ти е при семейството на съпруга ти.

— Мястото ми е у дома.

— Глупости! — скастри я старицата и Алекс се усмихна, защото явно възрастната жена се връщаше към живота. — В деня, в който се омъжи за Хоук, дадох обещание на внука си, че ще те превърна в истинска дама, за да поемеш задълженията си в обществото и семейството. Въпреки че внукът ми вече не е сред нас, аз съм достатъчно лоялна и ще изпълня желанието му — рече тя, натъртвайки на думата „лоялна“.

Александра се поколеба, разкъсвана от желанието да изпълни дълга си, да бъде вярна на съпружеската си клетва и от копнежа да продължи собствения си живот сред близките си. От друга страна обаче, не бе сигурна, че ще успее да преживее мъката сама и че ще може да живее така, както когато дядо й и баща й бяха починали.

— Много сте мила да ми предлагате да живея с вас, мадам, но се боя, че не мога. Майка ми е далеч и аз нося отговорност за близките си.

— Какви отговорности?

— Пенроуз и Филбърт. Сега няма кой да се грижи за тях. Възнамерявах да помоля съпруга си да намери място за тях в дома си, по…

— Кои са Пенроуз и Филбърт?

— Пенроуз е икономът ни, а Филбърт — лакеят.

— Цял живот съм вярвала, че слугите са, за да се грижат за господарите, а не обратното. Както и да е — уважавам чувството ти за отговорност. Можеш да доведеш слугите си в имението Хоторн. Работната ръка никога не е излишна.

— Но те са старци! — прекъсна я Александра. — Те не могат да работят усилено, но са прекалено горди да си го признаят, освен това се налага да им се внушава, че са много полезни.

— Аз също вярвам като добра християнка, че е мой дълг да позволя на възрастните си слуги да работят, докогато искат и докато им е възможно. — Възрастната жена бе твърдо решена да превърне снаха си в дама и да изпълни обещанието към покойния си внук. Това не бе само обещание, бе цел. Никога обаче нямаше да си признае, че това смело момиче с буйни къдрици бе пленило сърцето й и че не искаше да се раздели с него.

— Не мисля, че… — започна Алекс.

Старицата се досети, че тя ще откаже отново, и категорично заяви:

— Александра сега си Таунсенд и мястото ти е при нас. Още повече — трябва да уважаваш желанията на покойния си съпруг и да се превърнеш в пример за останалите дами в обществото, носейки с гордост името Таунсенд.

Алекс най-сетне с гордост осъзна, че вече не е Лорънс, а херцогиня Хоторн. Не бе загубила всичко със съпруга си, бе спечелила името му! Явно Джордан бе мечтал тя да стане изискана и да заеме мястото си във висшето общество. Трябваше да почете волята му.

— Ще постъпя, както е пожелал съпругът ми.

— Чудесно.

Когато Александра отиде да си приготви багажа, Антъни се облегна в креслото и изумено се втренчи в баба си.

— Кажи ми — задави се внукът й от смях — откога си решила да наемаш стари слуги?

— Когато осъзнах, че само това ще накара снаха ми да остане. Няма да позволя на това дете да се затвори далеч от света и да носи траур до края на живота си. Та тя е едва на осемнайсет години.