Джудит Макнот
Нещо прекрасно (17)

Седемнадесета глава

Александра се събуди. Откритието за предателството на съпруга й бе унищожило наивността й. Ала докато се къпеше и обличаше, осъзна, че всичко, което бе узнала, я бе освободило от затвора на предаността към мъжа, за когото бе копняла и заради когото бе живяла цяла година, опитвайки се да бъде достойна за името му.

Сега вече бе свободна от Джордан Таунсенд. Лека усмивка докосна устните й. Алекс седна пред тоалетката си и бавно заразресва дългата си коса. Стори й се смешно, че докато се бе мъчила да заслужи името, което носи, се бе превърнала в пуританка, напълно различна от скандалния мъж, за когото бе омъжена. Наистина бе смешно. Защото тя не бе нито пуританка, нито благовъзпитана.

Внезапно осъзна, че винаги бе постъпвала така. Заради близките си се бе опитвала да се превърне в нещо, което не е. Беше се опитала да бъде син на баща си; беше се опитала да бъде майка на майка си; а сега се бе превърнала в пълна противоположност на Джордан.

Ала от този миг нататък всичко щеше да се промени. За добро или за зло Александра Лорънс Таунсенд щеше да се забавлява и да се радва на живота.

За да го направи обаче, трябваше да промени мнението на хората за себе си. Трябваше да изчисти името си пред висшето общество на Англия. И понеже сър Родерик явно бе най-опасният й враг, се налагаше да започне с него. Антъни искаше да се види със сър Родерик тази сутрин. Може би тя също можеше да каже нещо, с което да промени мнението на благородника за себе си.

Докато разсъждаваше, изведнъж се сети за думите на лейди Мелъни: „най-глупавото момиче, което някога се е появявало в Лондон“ — това мислеха за нея приятелите на младата графиня. Мелъни явно знаеше, че хората не харесват новата херцогиня, ала въпреки това бе готова да й предложи приятелството си. Алекс внезапно престана да се реши и се усмихна победоносно. Може би все пак щеше да има истински приятел в Лондон.

Обнадеждена, тя върза косата си, бързо обу бричовете си и нахлузи една от ризите, с които обикновено се фехтуваше. Грабна рапирата си от гардероба и си взе маската. Когато излезе от спалнята, си тананикаше весело.

Тони стоеше сам в средата на огромната бална зала, където двамата се упражняваха всяка сутрин. Когато чу стъпки зад себе си, бързо се обърна. Погледна снаха си с облекчение и рече:

— Не бях сигурен, че ще искаш да се фехтуваме след снощи…

Лъчезарната усмивка на младата херцогиня бе красноречива — Александра не му се сърдеше заради Джордан. Явно бе решила да забрави и разговора им, и Джордан Таунсенд. Алекс взе нагръдника и сложи маската. Повдигна рапирата за поздрав и весело викна:

— Ангард…

— Мили Боже, Хоторн — прекъсна ги гласът на Роди по средата на тренировката, — не е ли малко рано да се разгорещяваш така? — Благородникът погледна непознатия противник на херцога и рече: — Който и да си, ти си дяволски добър с шпагата.

Докато изчакваше с ръце на кръста, дишането й да се успокои, Александра трескаво размишляваше дали да свали маската си и да се разкрие пред Карстеърс, или да се срещне с него малко по-късно в салона, както бе планирала сутринта. Припомняйки си какво й бе качал за него Антъни, реши да не бъде страхливка.

Извади двете дълги фиби, които придържаха косата й, разкопча маската си и я свали. Разтърси глава и тежката й лъскава коса се разпиля по раменете.

— Невероятно! — промърмори иначе невъзмутимият сър Роди, зяпна ококорено усмихнатата млада жена, която носеше стегнати бричове и широка риза, много по-предизвикателни и от най-разголената рокля. — Дяволите да ме вземат… — изруга той, но ниският съблазнителен смях на херцогинята го накара да млъкне.

— Дано така да стане — весело рече тя и с грациозна походка се приближи до него. — А ако не стане, да знаете, че наистина е трябвало да ви вземат — добави и му подаде ръка.

— Защо? — попита той, ядосан на самия себе си, задето не можеше да овладее изражението си.

— Защото ме направихте за смях пред всички, въпреки че си го заслужавах. Но ми се струва, че може би ще пожелаете да промените това положение и по този начин да си осигурите по-благоприятен климат в небесата.

Роди беше готов да се подсмихне.

— Предполагам, че обвинявате мен за вашата… ъ-ъ… да кажем — непопулярност — рече Карстеърс, който започваше да се окопитва.

— Напротив, обвинявам себе си — рече младата красавица и се усмихна прелъстител но. — Но сега ви моля да ми помогнете да променя станалото.

— И защо да го правя? — безцеремонно попита Роди. Алекс повдигна вежди и дяволито се усмихна:

— За да докажете, че можете, разбира се.

Благородникът се подвоуми дали да приеме предизвикателството. Само от скука и за свое собствено удоволствие Роди бе унищожил репутациите на много млади дами, ала никога не бе правил опит да възвърне доброто име на някого. Ако се заемеше с тази задача, щеше да се изложи в обществото на голям риск… Ала все пак предизвикателството бе така сладко и примамливо. Възрастната херцогиня бе достатъчно влиятелна, за да накара по-старото поколение от благородниците да приемат Александра, но само Роди Карстеърс можеше да превърне младата й снаха в популярна дама сред младите членове на висшето общество.

Той погледна крадешком Александра и забеляза, че тя го наблюдава с лека усмивка. Изненадан от себе си, той се загледа в дългите й извити ресници, които хвърляха сянка върху деликатните й скули. Сър Родерик Карстеърс като омагьосан предложи ръката си на младата жена и рече:

— Нека обсъдим стратегията си по-късно, да речем на вечеря. Довечера ще дойда и ще ви придружа на бала у Гинели.

— Значи ще ми помогнете?

Той се усмихна и отвърна, цитирайки известна сентенция:

— Мисля, че бе на Омир.

Упоритото и инатливо момиче поклати глава и с усмивка го поправи:

— Хораций.

Карстеърс се замисли за миг, сетне се усмихна и я загледа с възхищение.

— Права сте.

„Колко бе лесно“ — помисли си Алекс месец по-късно, докато стоеше сред тълпа от обожатели и приятели. Следвайки съвета на лейди Мелъни, бе подновила гардероба си напълно. Сега в него имаше само светли дрехи в пастелни и ярки цветове, които подчертаваха красотата на женствената й фигура. Другото, което направи, бе да пристъпи строгите принципи, на които я бе научила старата херцогиня, и да говори, общо взето, каквото й хрумне.

Роди се бе погрижил за останалото. Той я придружаваше навсякъде и публично демонстрираше одобрението си. Беше й дал ценен съвет как да се държи с бившите любовници на Джордан — лейди Уитмор и лейди Грейнджърфийлд.

— Като се имат предвид коментарите ви за несъществуващите добродетели на съпруга ви — беше й казал той — и абсурдните ви хвалби по отношение на метресите му, не ви остава друго, освен да установите добри отношения с двете дами. Тогава висшето общество ще заключи, че не сте наивна и глупава, а че сте млада дама с малко пиперливо чувство за хумор.

Александра бе последвала този съвет, както и всички останали, и само за един месец бе пожънала небивал успех.

Интелектът и остроумието й я превърнаха в най-желана сред младите дебютантки, които често се изчервяваха и засрамваха. Тя се отличаваше сред тълпата от блондинки. Младата херцогиня имаше лъскава и тежка коса с цвят на стар махагон, тенът й бе румен, а не блед и измит като на останалите, поради което блестеше като тъмен скъпоценен камък върху бял сатен.

Тя бе импулсивна, остроумна и весела, но популярността й се дължеше не само на тези качества или на огромната зестра, която Антъни бе определил за нея. Причината дори не бе в роднинските й отношения със семейство Таунсенд, които щяха да продължат дори и ако се омъжеше повторно.

Александра бе загадка. Тя бе омъжена за най-желания и най-известен мъж в Англия. Затова и всички предполагаха, че тя е истинска прелъстителка. Въпреки това дори когато бе най-весела и разкрепостена, тя излъчваше чистота и невинност, които държаха повечето мъже на разстояние.

Лорд Мериуедър, който бе неин обожател, веднъж я описа така:

— Тя ме кара да искам да знам всичко за нея, но в същото време знам, че никога не бих могъл. Смея да твърдя, че никой не я познава. Младата вдовица на Хоторн е пълна загадка. Всички са на това мнение. Много е интригуваща.

Когато Роди й предаде тези думи, Александра едва се сдържа да не се изсмее. Тя знаеше точно защо джентълменът я намира за загадъчна. Причината се криеше в това, че под лъскавата си опаковка тя бе само една фалшификация.

Александра така и не успя да се научи как да прогонва искриците смях от погледа си, когато някой й правеше преувеличени и цветисти комплименти. Не можеше и да скрие руменината си, когато я предизвикваха да се състезава в конни надбягвания в Хайд Парк.

Светът и хората отново бяха станали привлекателни и интересни, както когато бе дете и седеше в скута на дядо си.

Един от ухажорите й подаде чаша шампанско и тя я пое с усмивка, без да откъсва очи от танцуващите двойки. В другия край на залата Роди повдигна чашата си за поздрав. Карстеърс все още бе пълна загадка за нея, ала Алекс го харесваше и му бе много благодарна.

Само веднъж през цялото това време Роди й бе дал повод да не го харесва. Това бе, когато той разкри историята на запознанството й с Джордан, която му бе разказала, след като изрично го бе помолила да не споделя чутото с никого.

Двайсет и четири часа след това Лондон сякаш бе опожарен от клюката, че Александра Таунсенд бе спасила живота на Хоук, когато е била едва седемнайсетгодишна.

След два дни популярността й нарасна неимоверно заедно с броя на ухажорите й.

Когато Алекс направи забележка на Роди, той я погледна удивено.

— Мило момиче — изрече, — дадох думата си да не казвам на никого, че сте застреляли човек, за да спасите Джордан. Спазих обещанието си. Но не съм обещавал да не разкривам на хората, че сте спасили живота на херцога. Тази новина бе прекалено любопитна, че да я държа за себе си.

В резултат на тази история младите почитатели на Александра започнаха още повече да й се възхищават, защото знаеха, че тя никога няма да се държи надменно с тях, нито че ще ги унижи пред всички. Това бе и причината младият лорд Сивли, който бе непохватен и не умееше нито да се фехтува, нито да танцува, да напише поема. Произведението се казваше „Ода за Алекс“.

Оттогава всички започнаха да я наричат Алекс.