Джудит Макнот
Кралството на мечтите (26)

Епилог

1 януари, 1499 година

— Малко ми е странно да гледам тази зала толкова празна — пошегува се Стефан, докато погледът му обхождаше двайсет и петимата души (сред тях петнайсет бяха от личната охрана на Ройс), седнали на масата, които тъкмо довършваха богатата вечеря.

— Къде са танцуващите мечки тази нощ, скъпа? — обърна се херцогът към съпругата си, прегръщайки я. Като се изключат шегите му за танцуващите мечки, това беше най-хубавата Коледа през живота му.

— Не знам — засмя се тя, слагайки ръка на корема си. — Но навярно изглеждам така, като че ли съм изяла някоя от тях.

Въпреки напредналата си бременност Дженифър беше настояла „Клеймор“ и обитателите му да празнуват четиринайсетте дни от Бъдни вечер до Богоявление по традиционния начин, или така наречения „отворен дом“. В резултат на това през изминалите осем дни пиршеството се вихреше с пълна сила и всички пътници, които се озоваваха пред портите на замъка, бяха канени да се присъединят на трапезата. Предната нощ крепостта се бе превърнала в арена на невиждано дотогава празненство, устроено специално за слугите, крепостните селяни и жителите на селището. Имаше музика и коледни песни, изпълнени от специално поканените за целта менестрели, както и танцуващи мечки, жонгльори, акробати… дори и фокусници.

Дженифър беше изпълнила живота му с любов и смях, а ето че скоро щеше да го дари и с първата им рожба. Задоволството му беше толкова голямо, че дори поведението на Гауин не беше в състояние да развали настроението му. В съответствие с желанието на съпругата му да се празнува така, както повеляваше традицията, на Гауин му бе отредена ролята на Господаря на лошото управление. Това означаваше, че от три дни той седеше начело на голямата маса, като имитираше своя господар и се правеше на пълен идиот, даваше безобразни заповеди и вършеше и говореше такива неща, за които при всеки друг случай Ройс щеше незабавно да го изхвърли с ритници от „Клеймор“.

Точно сега Гауин се бе разположил удобно на голямата маса, облегнал се назад на стола си и прегърнал леля Елинор, очевидно подражавайки на начина, по който бе седнал херцогът.

— Ваша светлост — обърна се към него Господарят на лошото управление, имитирайки строгия глас на Ройс, когато изискваше незабавно подчинение, — вярно ли е, че прочутото ви прозвище идва от случката, в която сте убили вълк с голи ръце и сте изяли очите му на вечеря, когато сте били на осем години?

Джени избухна в неудържим смях, а Ройс я изгледа озадачено, преструвайки се на засегнат.

— Мадам — каза й той, — навярно се смеете, защото се съмнявате, че съм бил достатъчно силен да убия такъв звяр, когато съм бил невръстно хлапе… Нали?

— Не, милорд — отвърна, кикотейки се тя, — просто не мога да си представя как ядете някакви си очи, при положение че сте готов да не вкусите и хапка от ястие, което не е сготвено добре!

— Дяволски сте права! — възкликна херцогът.

— Сър! — извика му Гауин. — Не бягайте от темата, ако обичате! Не ни интересува каква част от вълка сте изяли. Това, което искаме да научим, е на колко години сте били всъщност, когато сте го сторили. Легендите се разминават по този въпрос и съобщават най-различна възраст — от четири до четиринайсет години!

— А вие как мислите? — попита Ройс.

— Според мен историята е вярна — обади се Дженифър. — Имам предвид онази част, че сте убили вълка като дете…

Устните на херцога трепнаха.

— Хенри ме кръсти така след битката на Бозуъртските поля…

— Защото сте убили някакъв вълк там, нали? С голи ръце? — Очите на оръженосеца блестяха от интерес.

— Защото — поправи го истинският лорд — имаше толкова много бой и толкова много схватки, а толкова малко храна… В края на битката Хенри погледна измършавялата ми фигура и тъмната ми коса и ми каза, че му напомням на изгладнял вълк.

— Не мисля, че… — започна превзето Гауин, но херцогът му хвърли такъв смразяващ поглед, че Господарят на лошото управление веднага млъкна.

Дженифър, която усети как болките от контракциите отново започват да я измъчват, кимна нетърпеливо към леля Елинор. Навеждайки се към съпруга си, тя му прошепна:

— Ще отида да си почина малко. Не ставай.

Той кимна и стисна ръката й.

Дженифър се изправи от мястото си, последвана от леля си. Когато минаваха покрай Арик, възрастната жена го потупа по гърба и му каза:

— Не си отворил подаръка си, мило момче.

През целия ден обитателите на „Клеймор“ бяха разменяли подаръци, но великанът се беше появил в замъка едва когато стана време за вечеря.

Арик се поколеба, после стовари голямата си ръка върху малкия, опакован в коприна предмет до големия поднос с храна пред него. Притеснен от обстоятелството, че изведнъж се оказа център на внимание за всички, седнали на масата, той се зае непохватно да го разопакова, вторачвайки се в масивната сребърна верижка, на която висеше малък кръгъл предмет. Исполинът изрази с безмълвно кимване своята благодарност, но възрастната жена не спря дотук. Тя се наведе към ухото му и прошепна:

— Вътре има изсушен лозов цвят.

Веждите му се сключиха в недоумение и той избоботи озадачено:

— Защо?

— Защото змиите не понасят лозовия цвят. Това е факт. Жената се обърна към Джени, която я чакаше, и така не можа да види странното нещо, което се случваше с лицето на великана. Всички обаче, които присъстваха на масата, забелязаха промяната и зяпнаха от учудване. За един миг физиономията на Арик сякаш се вкамени, а после бавно започна да се отпуска. Около очите и устата му започнаха да се появяват бръчки, суровите очертания на устните му затрептяха, след което устата му взе да се разширява и се показаха големите му бели зъби…

— Боже мой! — възкликна сър Годфри. — Той се усмихва! Стефан, виж това! Нашият Арик се усмихва!

В този момент Ройс, който гледаше към съпругата си, мислейки си, че тя възнамерява да седне по-близо до огнището, изведнъж стана от стола си и забърза към основата на стълбите, водещи към горния етаж. В ръката си продължаваше да държи халбата с бира.

— Дженифър извика той разтревожено, — къде отиваш?

Не последва отговор. След няколко секунди (които се сториха на херцога като цяла вечност) леля Елинор се надвеси над парапета на горния етаж и му отвърна весело:

— Да роди детето ви, милорд!

Слугите, които се намираха наблизо, веднага размениха радостни погледи, след което побързаха да съобщят новината и на работниците в кухните.

— Да не сте посмели — започна лелята с най-властния си тон, щом забеляза, че Ройс тръгва по стълбите — да се качвате горе! Имам достатъчно опит в тези неща! И не се притеснявайте! — добави, като видя как лицето му пребледнява. — Фактът, че майката на Джени е умряла по време на раждането й, не означава нищо!

Халбата на Вълка се разби с трясък на каменния под.

* * *

Два дни по-късно крепостните селяни, слугите, жителите на селото, васалите и рицарите, коленичили във вътрешния двор на замъка, вече не се усмихваха в очакване на бъдещия наследник на „Клеймор“. Главите им бяха наведени и устните им шептяха отчаяни молитви, защото новините от замъка съвсем не бяха добри. Бебето не се беше родило. Не беше и добър знак обстоятелството, че херцогът, чийто крак изобщо не стъпваше в параклиса, бе влязъл вътре преди четири часа, а лицето му никога не бе изглеждало по-притеснено и измъчено.

Стълпилите се хора вдигнаха с надежда глави, когато вратите на залата се отвориха с трясък, след което замръзнаха от ужас, когато леля Елинор полетя с развети поли към параклиса. Само след миг херцогът изскочи навън и се втурна към сградата, а по вида на изпитото му лице изобщо не можеше да се каже дали вестите са добри или лоши.

— Джени — прошепна Ройс, навеждайки се над главата на съпругата си.

Сините й очи се отвориха и тя му се усмихна нежно, докато устните й мълвяха:

— Имаш син.

Херцогът се разтрепери, приглади къдриците й и продума:

— Благодаря ти, скъпа!

Гласът му беше пресипнал от тревога и притеснения. Той се наведе и я целуна, щастлив, че жена му се чувства добре.

— Видя ли го? — попита тя.

Изправяйки се, Ройс се приближи до дървената люлка, където спеше невръстният му син. Той докосна внимателно ръчицата му с пръст, след което отново се обърна към жена си:

— Изглежда толкова… малък.

Дженифър се усмихна, припомняйки си големия меч с украсена с рубин дръжка, който мъжът й бе заръчал да направят скоро след като му беше казала, че очаква дете.

— Е, вярно е, че в момента е малко мъничък — пошегува се, — за да размахва меча си…

На устните на Ройс също се появи усмивка.

— Като го гледам, май никога няма да може да вдигне меча, който Арик изработи специално за него.

Усмивката й угасна и тя се намръщи, когато се обърна към прозореца и видя, че дворът е облян от сиянието на стотици факли.

— Нещо не е ли наред? — попита. Ройс побърза да я успокои:

— Хората продължават да се молят — започна да й обяснява херцогът, леко смутен. — Изпратих леля ти да им каже, че всичко е наред. Може да се е забавила. Или пък — добави — да не са й повярвали, имайки предвид скоростта, с която изскочих от параклиса, когато тя дойде да ме извика.

Усмихната, Дженифър протегна ръце към него и Ройс веднага разбра какво иска жена му.

— Само да не настинеш — рече, след което се наведе и я вдигна от леглото заедно със завивките й. В мига, в който я изнесе на терасата, един от ковачите веднага ги забеляза и извика силно, сочейки ги с ръка. Всички присъстващи погледнаха нагоре, лицата им се проясниха, а въздухът се изпълни с оглушителната глъчка на радостните им викове.

Вдигайки ръка, Дженифър Мерик Уестморланд погледна към хората си и им помаха енергично. Съпругът й я вдигна по-високо, притискайки я по-плътно до себе си, а възгласите на тълпата се издигнаха до неподозирани висоти. Беше ясно, че херцогинята на „Клеймор“ е обичана от всички.

Джени заплака при вида на тази гледка. Кралството на мечтите й се бе превърнало в реалност, а това не е нещо, което се случва всеки ден, нали?