Джудит Макнот
Кралството на мечтите (14)

Четиринайсета глава

Дженифър тъкмо бе потънала в спомените си за красивия сивоок мъж, чийто образ продължаваше да навестява дните и нощите й, когато слугата я извести, че лорд Мерик желае тя да слезе в голямата зала на замъка. Оставяйки започнатата бродерия, тя погледна учудено Брена, след което наметна тъмнозелената си пелерина и напусна стаята. Мъжки гласове привлякоха вниманието й и тя се спря в коридора, хвърляйки поглед към залата долу. Поне две дузини мъже — хора от нейния клан и благородници от съседните имения — се бяха събрали около огъня, а грубо изсечените им лица бяха мрачни като смъртта. Отец Бенедикт също беше там и видът на суровото му лице накара Джени да потрепери от тревога и срам.

Дори и сега можеше да си спомни всяка дума от унищожителната му тирада, когато му беше признала за греха, който бе извършила с Ройс Уестморланд: „Ти си срам за баща си, срам за страната си, срам за своя Бог! Ти и твоите неконтролируеми желания към този мъж! Не те ли измъчва чувство за вина, защо не избра да се лишиш от живота си, вместо от честта си?“ Обаче, вместо да се почувства пречистена, както обикновено ставаше, след като се бе изповядала, сега девойката се усещаше омърсена.

Докато си припомняше думите на свещеника, й направи малко странно впечатление, че той бе сложил Господ на последно място по важност сред онези, което бе посрамила. И въпреки че продължаваше да изпитва чувство на вина заради това, че преживяното с лорд Уестморланд й беше доставило удоволствие, твърдо отказваше да повярва, че нейният Бог би я обвинил за сключената сделка. Първо, лорд Уестморланд не беше поискал живота й — той бе пожелал тялото й. И макар че не бе редно да изпитва удоволствие от преспиването с мъж, който не й беше съпруг, се бе съгласила на сделка само за да спаси живота на Брена — или поне така си мислеше тогава.

Богът, за който отец Бенедикт й говореше с такива плашещи думи като „огнено възмездие“ и „праведност“, не беше същият, пред който Джени толкова често изливаше сърцето си. Нейният Господ беше разумен, добър и само понякога строг. Той много добре разбираше защо тя не можеше да изтрие от съзнанието си нощта, която бе прекарала в прегръдките на Ройс Уестморланд. Спомените за страстните му целувки, за прошепнатите от него слова непрекъснато се връщаха при нея и тя не бе способна да ги прогони. Е, понякога дори и не се опитваше — колко пъти си бе мечтала за него, припомняйки си начина, по който изглеждаше, когато усмивката му озаряваше смуглото му лице…

Девойката пропъди тези мисли и пристъпи в залата. До този момент тя почти не излизаше от стаята си, срещайки се само с Брена. Въпреки самоналожената си изолация обаче не се съмняваше, че хората в замъка знаят какво е направила. Баща й поиска да му опише подробно всичко, случило се по време на отвличането им, и докато Дженифър разказваше, преди още да е стигнала до средата, той я прекъсна рязко с директния въпрос, дали Черният вълк я е насилил да легне с него. Лицето й подсказа отговора и независимо от усилията й да смекчи гнева му, обяснявайки му за сделката и уверявайки го, че графът не е бил брутален, яростта на лорд Мерик беше неописуема. Ругатните му се разнесоха из просторното помещение и причината за тях едва ли бе останала в тайна за обитателите на „Мерик“. Дори и мъжете от клана й да гледаха на нея като на безпомощна жертва, тя нямаше откъде да знае това.

Баща й бе застанал до камината, обърнат с гръб към нея.

— Искали сте да ме видите, татко — рече тя.

Без да се обърне и да я погледне, той само нареди сухо:

— Сядай, дъще. — От тона му по гърба й полазиха тръпки. Един от братовчедите й — Ангъс — веднага се изправи и й отстъпи стола си. Поведението му я изненада.

— Как се чувстваш, Джени? — попита Гарик Кармайкъл и девойката се вгледа учудено в него, а в гърлото й заседна буца. За пръв път след удавянето на Беки баща й я заговаряше.

— Аз… ами… добре съм… — успя да промълви. — Благодаря ти, че ме попита, Гарик Кармайкъл.

— Ти си смело момиче — каза друг от клана и сърцето на Дженифър затуптя от вълнение.

— Да — рече трети, — истинска Мерик.

За миг си помисли, че въпреки лошото настроение на баща й този ден навярно ще се окаже най-хубавият в живота й.

Холис Фъргюсън започна да говори, а пресипналият му глас изразяваше извинение от името на всички за предишното им поведение:

— Уилям ни разказа всичко за онова, което се е случило, докато си била в лапите на Варварина — за това как си избягала с неговия кон, как си го нападнала с меча му и си нарязала на ивици завивките на войниците му. Превърнала си го в истинско посмешище с бягството си. Девойка с такъв кураж просто не би могла да извърши всички онези подли неща, за които Аликзандър те обвиняваше. Уилям ни накара да проумеем това. Аликзандър е грешал дълбоко по отношение на теб.

Джени погледна към доведения си брат, а в очите й се четеше любов и благодарност.

— Аз само казах истината — заяви Уилям, а в усмивката му се четеше едновременно радост и някаква необяснима тъга, когато отвърна на погледа й — като че ли удоволствието от онова, което бе успял да постигне, се помрачаваше от нещо друго, което му тежеше.

— Ти си истинска Мерик — гордо изрече Холис Фъргюсън. — Нито един от нас не е успявал някога да нарани Вълка със своя меч, а ти си го направила, макар че си жена.

— Благодаря ти, Холис — прошепна Дженифър, а сълзите напираха в очите й.

Единствено Малкълм, най-малкият й брат, продължи да се отнася с нея по предишния начин, а лицето му беше изкривено от злоба.

Баща й се обърна и при вида на изражението му радостта на момичето изведнъж помръкна.

— Да не би нещо… да се е случило? — попита тя.

— Да — горчиво произнесе той. — Нашите съдби бяха променени от намесата на един крал, а не от самите нас. — Той започна да крачи напред-назад, докато обясняваше с равен, монотонен глас: — Когато ти и сестра ти бяхте отвлечени, аз помолих крал Джеймс за две хиляди въоръжени мъже, които да се присъединят към нас. С тяхна помощ щяхме да изтласкаме Варварина обратно в Англия. В отговор Джеймс ми заповяда да не предприемам никакви действия, докато не издейства вашето освобождаване, както и солидно обезщетение за този акт от Хенри. Заяви ми, че тъкмо бил сключил примирие с англичаните.

Дженифър слушаше внимателно.

— Изобщо не трябваше да му казвам какво исках да направя. Именно там беше грешката ми — проскърца със зъби той, докато крачеше нервно из залата. — Изобщо нямахме нужда от неговата помощ! Светостта на едно от абатствата ни беше осквернена, когато бяхте отвлечени от земите му. Само за няколко дни цяла католическа Шотландия беше готова — и изгаряше от нетърпение — да грабне мечовете и да потегли с нас! Джеймс обаче — завърши ядосано — искаше мир. Мир, който струваше гордостта на Мерик — мир на всяка цена! Той ми обеща възмездие. Обеща на цяла Шотландия, че ще направи така, че варваринът да си плати за своето безчинство. Ами — лицето на лорд Мерик беше почервеняло от гняв — хубаво го накара да си плати, няма що! Получи си голямото „обезщетение“ от англичаните!

За един болезнен миг Дженифър си помисли, че Ройс Уестморланд е бил хвърлен в тъмницата или нещо още по-лошо, но като съдеше по лицето на баща си, нито едно от тези наказания не му е било наложено.

— Какво получи Джеймс като обезщетение? — попита тя, когато баща й изглеждаше неспособен да продължи.

— Женитба — гласеше краткият отговор.

— Чия?

— Твоята.

— Моята… моята женитба с кого?

— С изчадието на Сатаната. С убиеца на моя брат и моя син. С Черния вълк!

Джени стисна с такава сила облегалките за ръце на стола си, че кокалчетата й побеляха.

— К-а-а-а-а-а-к-в-о-о-о-о-о?

Баща й кимна утвърдително и се приближи до нея, а в гласа и изражението му се четеше странна нотка на триумф, докато й говореше:

— Ти ще служиш като инструмент за запазването на мира, дъще… Но по-късно ще се превърнеш в инструмент за постигането на победата на Мерик и на цяла Шотландия!

Дженифър бавно поклати глава, взирайки се в него. Лицето й изведнъж пребледня, докато баща й продължаваше:

— Без и той самият да го осъзнава, Джеймс ми даде ключа към унищожението на Варварина, но не на бойното поле, където щях да отнема живота му, както се надявах, а в собствения му замък, където ще съсипем всичко, което е останало от презрения му живот. Всъщност — изрече той с лукава усмивка — ти вече си започнала.

— Какво… какво имаш предвид? — прошепна дрезгаво Джени.

— Цяла Англия му се подиграва заради теб. Историите за това как си успяла да избягаш — и то на два пъти! — как си го ранила със собствения му кинжал, се разправят навсякъде в Англия и Шотландия. Неговата пословична жестокост му е създала доста врагове в собствената му страна и тези хора разпространяват разказите за това как си го направила на глупак. Ти успя да превърнеш в посмешище най-прославения рицар на Хенри, мила. Ти унищожи репутацията му, но остават богатството и титлите му — богатството и титлите, които спечели, смазвайки Шотландия под желязната си пета. От теб зависи да не му позволиш да се наслади на тези придобивки — и ти можеш да направиш това, като не го дариш с наследник. Като не го даряваш с ласки. Като…

Дженифър се изправи рязко на крака.

— Но това е лудост! Кажете на крал Джеймс, че изобщо не искам неговото „обезщетение“!

— Напротив! Рим иска компенсации за поругаването на светите земи. Шотландия също. Ние трябва да си отмъстим! Докато си говорим, Клеймор вече идва насам. Брачният договор е подписан и бракосъчетанието ще се състои колкото е възможно по-скоро. Нямаме избор!

Девойката поклати глава.

— Не, татко, вие не разбирате. Разбирате ли, той… той ми повярва, че няма да избягам, а аз направих точно това. А ако наистина съм го превърнала в посмешище, той никога няма да ми прости за стореното от мен…

Гневът отново накара лицето на лорд Мерик да стане пурпурно.

— Ти нямаш нужда от прошката му. Ние искаме да го съсипем — по всеки възможен начин! Всеки Мерик, всеки жител на Шотландия ще разчита на теб! Ти си достатъчно храбра, за да направиш това, Дженифър. Доказа го, докато беше негова пленница.

Тя не го слушаше вече. Бе унижила Ройс Уестморланд и сега той идваше насам; потръпна при мисълта колко ли щеше да я презира и мрази за това. В съзнанието й изплуваха спомени за моментите, когато беше разгневен. Припомни си лицето му, когато любимият му кон беше умрял заради нея; яростта му, когато поряза лицето му. Но в нито един от тези случаи не беше постъпила така, че да измами доверието му. Или по-лошо — да го направи на глупак.

— Той трябва да бъде лишен от наследник, тъй както бях лишен и аз! Черният вълк е причината Аликзандър да загине. На всяка цена! Господ ми дава тази възможност за възмездие, когато всички други пътища са отрязани пред мен. Но аз имам и други наследници, докато той няма да има нито един! Никога! Твоята женитба ще бъде моето отмъщение!

Джени проплака:

— Татко, умолявам ви, не искайте от мен да направя това! Всичко друго, само не и това! Ще се върна в абатството или ще отида при леля Елинор, или където ми кажете!

— В никакъв случай! Тогава той ще се ожени за някоя от своите курви и ще се сдобие с наследник от нея!

— Няма да направя това! — извика момичето. — Не мога! Невъзможно е! Ако Черният вълк ме иска… искам да кажа, ако иска наследник… — тя се изчерви, докато се поправяше, — как мога да предотвратя това? Силата му е пет пъти по-голяма от моята. Пък и след всичко, което се случи, не ми се вярва, че той ще изгаря от желание да бъдем в един замък, да не говорим пък — в едно… — замълча, опитвайки се да измисли подходящ синоним, но не можа — легло!

— Още по-добре, дъще! Още по-добре! Ние само ще спечелим от това! Обаче си мисля, че надали ще ти устои. Ти притежаваш същото излъчване като майка си — никой мъж, който те погледне, не може да остане равнодушен към теб! Ти разпалваш страст у всеки истински мъж и Черният вълк ще те желае, независимо дали те харесва или не. — Той направи пауза за по-голям ефект, след което продължи: — Обаче надали ще успее да направи нещо, ако изпратя леля Елинор заедно с теб.

— Леля Елинор? — повтори Дженифър. — Изобщо не разбирам какво имате предвид, татко, но цялата работа никак не ми харесва! — Ръцете й се бяха впили във вълнения плат на роклята й, а в паметта й изплува образът на един друг, по-различен Ройс Уестморланд, който нямаше нищо общо с онзи, когото познаваха те — мъжът, който я милваше в горичката, който разговаряше с нея на терасата, който беше сключил сделка с нея и после се бе държал изключително нежно, докато някой друг на негово място просто би я изнасилил, а после хвърлил на хората си за дивашки забавления.

— Умолявам ви! Опитайте се да ме разберете! — Изгледа всички присъстващи, после впери поглед в баща си. — Не липсата на преданост, а разумът ме кара да изрека тези думи — много добре знам колко от нашите хора са загинали в битката с Вълка, но такива неща се случват във всяко сражение. Той не може да бъде обвиняван за смъртта на Аликзандър или за…

— Ти се опитваш да го оправдаеш? — изсъска баща й, изглеждайки я така, сякаш се бе превърнала в змия пред очите му. — А може би си по-предана на него, отколкото на нас? Така ли е?

Джени се почувства така, все едно я беше зашлевил, но си даде сметка, че чувствата й към похитителя й представляват загадка дори за нея.

— Не — твърдо изрече. — Просто искам мир. За всички нас.

— Ясно е, Дженифър — каза лорд Мерик с горчивина, — че ти е спестено унижението от онова, което твоят бъдещ съпруг мисли за „мирния“ ви съюз и за самата теб. Пред целия двор на Хенри той е заявил, че не би се оженил за теб, дори и да си била кралицата на Шотландия. Кралят го заплашил, че ще му отнеме всичко, което притежава, но той продължавал да се опъва. Едва когато Хенри му казал, че ще го обеси, ако не изпълни заповедта му, се съгласил, и то с нежелание. Нещо повече — нарекъл те е „уличницата на Мерик“ и е заявил, че трябва да те понатупа малко, докато започнеш да му се подчиняваш. Приятелите му започнали да се обзалагат кой ще надделее в брачното ложе, понеже той се похвалил, че ще те стъпче така, както е стъпкал Шотландия. Виждаш какво мисли за теб и женитбата ви! Що се отнася до останалите, вече всички те наричат: „Уличницата на Мерик“!

Всяка дума на баща й я нарани като безмилостен удар с бич, накара я да се свие от срам, а болката, която изпита, беше направо непоносима. Когато той най-накрая спря да говори, тя остана на мястото си — вцепенена, скована и безжизнена, без да усеща нищо. Щом най-сетне проговори, взирайки се в мрачните лица на доблестните шотландци, гласът й трепереше от гняв:

— Надявам се да са заложили цялото си богатство на него!