Джудит Макнот
Кралството на мечтите (20)

Двайсета глава

Глъчката, която се чуваше в стаята на Дженифър, стана оглушителна, когато младата жена се приближи до голямата зала — истинска какофония от мъжки смях, музика и нескончаеми разговори. Докато стъпваше на последното стъпало, тя се поколеба за момент, преди да се покаже пред очите на пируващите.

И без да надзърта, знаеше, че помещението ще е претъпкано с хора, които знаят всичко за нея; хора, които без съмнение са били в лагера на Ройс в нощта, когато бе докарана там; хора, които са били свидетели на отвличането й от „Мерик“, и хора, които са присъствали на унизителния й прием от страна на селяните днес.

Само преди половин час съпругът й беше говорил за специалната вечер, която трябвало да запомнят за цял живот. Сега обаче идеята да се появи в тази зала изобщо не й се струваше добра; нещо повече — тя я изпълваше с ужас. Помисли си дали да не се върне в стаята си, но Ройс така или иначе щеше да я накара да слезе. Дженифър си каза, че рано или късно ще трябва да се срещне с тези хора, а един представител на рода Мерик никога не бягаше от трудностите. Ето защо си пое дълбоко въздух, пристъпи напред и…

Осветената от многобройни факли зала я накара да примигне от смущение. Та тук имаше най-малко триста души! Повечето седяха около дългите маси, някои стояха прави и си говореха, а трети наблюдаваха представленията на многобройните артисти, жонгльори, акробати и менестрели, които се бяха пръснали из огромното помещение, забавлявайки гостите.

За голяма изненада на Джени сред гостите имаше и жени тя успя да забележи около трийсетина, най-вероятно съпруги на рицарите или жителки на съседните имения. Лесно различи съпруга си, защото, като се изключеше Арик, той беше най-високият мъж в залата. Ройс бе застанал недалеч от нея, увлечен в разговор с групичка мъже и жени, в ръката си държеше бокал с вино и… се смееше. Хрумна й, че никога не го беше виждала такъв — засмян и отпочинал, господар на собствения си замък. Тази вечер той изобщо не приличаше на хищника, откъдето бе получил прозвището си; изглеждаше като влиятелен благородник, убийствено красив при това.

Предупреден за появата на Дженифър от внезапно утихналата зала, Ройс остави бокала си, извини се на гостите, обърна се и се вкамени. На устните му се появи усмивка, докато погледът му се плъзгаше по тялото на царствената млада херцогиня. Тоалетът й беше безупречен — синьо-зелена кадифена рокля, чиито поли се разтваряха отпред, за да открият великолепен златист сукман, с подходящо елече и кадифена пелерина, прикрепена на врата й със златна верижка, обсипана с аквамарини. Разкошните й коси, разделени на път по средата, се спускаха по раменете й в лъскави, искрящи къдрици, силно контрастиращи на фона на наситеното синьо-зелено на роклята й.

Ройс се приближи до невестата си, хвана студените й ръце в своите и промълви:

— Колко си красива! Би ли постояла неподвижно за момент, та да могат и останалите да те видят в цялото ти великолепие!

— Мислех си, милорд, че една от многото причини да не искате да се ожените за мен — дори и да бях кралицата на Шотландия — се крие в обстоятелството, че съм доста обикновена като жена.

Той я изгледа изненадано и тя инстинктивно почувства, че това не беше вярно.

— Сигурен съм, че изтъкнах доста възражения на Хенри по време на онази аудиенция, но този аргумент определено не е бил сред тях. — След това побърза да добави: — Може да имам много недостатъци, Дженифър, но не съм сляп.

— В такъв случай — рече закачливо тя — се съгласявам с отличната ви оценка за това как изглеждам тази вечер.

— А ще се съгласиш ли с мен и за някои други неща? — попита многозначително той.

— За всичко, милорд — усмихна му се обезоръжаващо тя. — Но само докато сме тук долу.

— Голям инат си — каза й Ройс, след което добави: — Мисля, че е време булката и младоженецът да се присъединят към гостите си. — Той постави дланта й върху сгънатата си в лакътя ръка, обърна се и Джени осъзна, че докато си говореха, рицарите му се бяха подредили в дълга редица — очевидно по предварителен план — за да бъдат представени на новата херцогиня. В началото на колоната стоеше Стефан Уестморланд, който почти не я поглеждаше, докато бяха в „Мерик“. Сега обаче на устните му бе изписана приятелска, дори братска усмивка, докато й кимваше. Тя бе изумена от приликата между двамата братя — само дето косата на Стефан беше по-светла, чертите му — не толкова остри, а очите му бяха сини.

— Едно извинение за всички неприятности, които ви причиних, изобщо не е достатъчно, милейди, но по-добре късно, отколкото никога. Най-откровено ви поднасям извиненията си и се надявам, че някой ден сърцето ви ще ми прости. — Той я погледна и продължи: — На брат си няма да се извинявам, защото всъщност му направих голяма услуга.

При тези думи Дженифър не можа да се въздържи и се засмя. Ройс я изгледа учудено, но нищо не каза.

Следващият беше Арик. Каменният под сякаш потрепери, докато великанът пристъпваше напред. На исполина не му беше нито до извинения, нито до галантни речи. Той само наведе глава и кимна едва забележимо. После се обърна и се отдалечи, оставяйки Дженифър с впечатлението, че не той е приветствал новата си господарка, а обратното — тя е преклонила глава пред него.

Забелязвайки объркването й, Ройс се приближи до съпругата си и й каза:

— Не се тревожи! Всъщност Арик и на мен никога не ми се е заклевал във вярност.

Следващите бяха рицарите от личната стража на съпруга й. Сър Годфри, висок и хубав мъж, който нямаше още трийсет години, веднага й стана любимец. След като целуна ръката й, той заяви, че това е единствената жена на света, достатъчно умна и смела, че да заблуди цяла армия. Дженифър се усмихна, но той продължи:

— Надявам се, милейди, че ако решите да избягате от „Клеймор“, както избягахте от лагера ни преди няколко седмици, ще пощадите гордостта ни, като ни оставите ясно забележима следа, по която да ви търсим…

Младата жена, която тъкмо поемаше бокал с вино от ръката на Ройс, отвърна с престорена сериозност:

— Бъдете сигурен, че реша ли да избягам от „Клеймор“, ще го замисля така, че изобщо няма да успеете да ме откриете! Тежко ви и горко тогава!

Рицарят избухна в смях.

Сър Юстас, красив русоляв младеж с лешникови очи, галантно й заяви, че ако косата й била разпусната по време на бягството й от лагера, лесно щели да забележат златисто-огнения пламък и да я намерят, независимо къде се намира. Това му спечели благосклонен поглед от страна на Ройс, на който младежът отвърна закачливо:

— Той ви ревнува от мен, не виждате ли? Заради красотата и обноските ми!

Херцогът се ухили и церемонията продължи. Един по един пред нея заставаха рицарите на Черния вълк, които бяха готови да я убият преди, стига господарят им да им заповяда, а сега се заклеваха да я защитават. По-възрастните от тях се отнасяха към нея с изключителна любезност, докато някои от по-младите бяха силно смутени от някои свои предишни постъпки. Сър Лайънъл например се изчерви, докато й казваше:

— Нали не причиних много неудобства на ваша светлост, когато ви хванах за ръката и ви повля…

Дженифър се изкикоти и го прекъсна:

— Когато ме ескортирахте до палатката онази нощ.

— Да, когато ви ескортирах — въздъхна облекчено той. Гауин, младият оръженосец на Ройс, беше последният в редицата. Твърде млад, за да се съобрази с установения ред и примера на по-старите рицари, възприели принципа „миналото си е минало“, той се поклони пред Джени, целуна ръката й и със зле прикрита злопаметност изрече:

— Предполагам, милейди, че всъщност изобщо не сте имали намерение да ни оставите да умрем от студ, когато нарязахте завивките ни.

Това изказване възмути много сър Юстас, който язвително му заяви:

— Ако това е твоята представа за галантност, нищо чудно, че лейди Ан се е захласнала по сър Родерик, а не по теб.

При споменаването на сър Родерик и лейди Ан младежът трепна от оскърбление и хвърли гневен поглед към залата. Изричайки набързо някакво извинение към Дженифър, той се загледа в една хубавичка брюнетка, която в момента разговаряше с непознат на Джени мъж, който й изглеждаше повече войнствен, отколкото галантен.

Ройс проследи погледа на двамата и се обърна към съпругата си.

— Както си личи, Гауин си е изгубил ума по онази красавица ей там — след което, подавайки й ръка, продължи: — Ела да те запозная и с останалите гости, мила.

Опасенията, които изпитваше младата жена за това как ще я приемат онези, които не са обвързани с Ройс от васална клетва за вярност, напълно се разсеяха през следващите два часа. Онова, което бе изрекъл съпругът й в двора на замъка, изглежда, се бе разпространило със светкавична скорост — включително и сред гостите от по-отдалечените имения. Дори когато Дженифър срещаше случайно някой враждебен поглед, онзи, който го беше отпратил, бързо се опитваше да го скрие под маската на учтивата усмивка.

След като приключиха със запознанствата, Ройс настоя Джени да хапне нещо. Разположиха се на масата, отрупана с разкошни блюда, и подеха светски разговори, прекъсвани само от протръбяването на роговете от галерията, обявяващи поднасянето на всяко ново ястие.

Леля Елинор се бе развихрила — все пак не всеки ден й се предоставяше аудитория от над триста души, с които да си бъбри. За голяма изненада на Дженифър обаче човекът, в чиято компания я виждаше най-често, беше не някой друг, а Арик! Младата жена я наблюдаваше, учудена от интереса на възрастната жена към единствения човек в залата, който предпочиташе да мълчи, отколкото да разговаря с някого.

— Храната оправдава ли очакванията ви, милорд? — обърна се Дженифър към съпруга си, който в момента опустошаваше втора порция печен паун, а го чакаше и пълнен лебед.

— Бива — отвърна й усмихнато той, — но очаквах готвачите да се представят по-добре под строгия надзор на Пришам. — В този миг пред тях се появи самият иконом и Дженифър за пръв път видя Албърт Пришам, който се обърна към съпруга й с думите:

— Боя се, че храната не ме вълнува особено, сир. — Той погледна към момичето. — Чиния топла супа и крехко бутче са напълно достатъчни да задоволят апетита ми. Сигурен съм обаче, че когато съпругата ви поеме кухните под свой контрол, ще въведе такива менюта и рецепти, които ще допаднат много повече на ваша светлост от сегашните.

Дженифър, която не разбираше нищо от рецепти и менюта, изобщо не обърна внимание на тази забележка, понеже точно в този момент се опитваше да потисне внезапния изблик на неприязън, който изпита към иконома. Той носеше златна верижка около кръста си и бял жезъл — отличителните знаци на високопоставеното му положение — и беше кльощав като скелет. Челюстта му изпъкваше грозно под бледата, почти прозрачна кожа на лицето, но не това беше причината тя да се настрои срещу него. От очите му се излъчваше студенина и презрение, когато гледаше към нея.

— Вярвам обаче, че като изключим храната, всичко останало е идеално тази вечер, нали, милорд? — продължаваше икономът.

— Да — отвърна Ройс, загледан в далечния край на залата, където някои от гостите вече бяха започнали да танцуват. Той издърпа стола си назад и рече: — Ако утре си добре, бих искал да прегледаме счетоводните книги, а на следващия ден ще пообиколим имението.

— Както пожелаете, милорд — рече му сър Албърт, след което кимна и се отдалечи.

Херцогът се изправи. Дженифър си даде сметка, че той най-вероятно иска да се присъединят към танцуващите и му хвърли загрижен поглед. Стъпките й се струваха ужасно трудни.

— Притеснявам се, че нямам достатъчно богат опит в танците — започна тя. — Може би няма нужда да танцуваме, виж само колко много хора са…

Усмихвайки се, Ройс я прекъсна деликатно:

— Само се дръж здраво — след което я завъртя вихрено. Тя веднага разбра, че съпругът й е прекрасен танцьор. Нещо повече — той беше и прекрасен учител. На третия танц тя вече правеше всички онези трудни завъртания, подскачания и обръщания, които й се струваха непосилни преди минути. Постепенно танцуващите ставаха все повече и повече и ето че сър Стефан я покани на танц, после сър Годфри и сър Лайънъл, а след тях бе уважена и от останалите рицари.

Засмяна и уморена, Дженифър само поклати глава, когато сър Годфри отново я покани на танц. Ройс, който бе танцувал с няколко дами през това време, се приближи и каза на рицаря:

— Лейди Дженифър е уморена, Годфри. Предлагам ти да поканиш на танц лейди Ан — преди Гауин да направи нещо глупаво, за да спечели възхищението й, като да се сбие с Родерик например.

Сър Годфри кимна при думите на господаря си и отиде да изпълни заръката му, докато Ройс отвеждаше съпругата си в далечния ъгъл на залата.

— Благодаря ти — рече тя, а гърдите й се издигаха и спадаха от вълнение. — Наистина имам нужда от малко почивка. — Погледът на херцога се плъзна по деколтето й и тя се почувства едновременно възбудена и изнервена. — Ти си невероятен танцьор — смени темата тя. — Сигурно си танцувал много в кралския двор.

— Не само там — усмихна й се обезоръжаващо той.

— А къде другаде? — попита учудено Дженифър.

— На бойното поле.

— На бойното поле? — повтори изумено. Той кимна, а усмивката му стана по-широка.

— Загледай някой воин, който се опитва да избегне стрелите и копията, хвърлени към него, и ще видиш такива стъпки и пируети, каквито не си и сънувала.

Способността му да се надсмива над себе си всеки път я очароваше, особено пък сега, когато главата й беше замаяна от танците и силното вино. Тя се огледа наоколо и видя Арик, който за разлика от останалите гости, които се смееха, разговаряха оживено, похапваха или танцуваха, бе застанал прав със скръстени пред гърдите ръце, разкрачил широко крака, взирайки се право напред със смъртоносно изражение. До него стоеше леля Елинор, която му говореше с такава настойчивост, като че ли животът й зависеше от това да го накара да й отговори.

Ройс проследи погледа й и каза:

— Леля ти много упорито си търси белята.

Дженифър се усмихна.

— Арик никога ли не… говори с пълни изречения? Виждал ли си го някога да се смее?

— Никога. Той говори толкова, колкото е необходимо.

Взирайки се в хипнотизиращите му очи, тя попита:

— Как всъщност го срещна?

— Беше преди осем години в една битка, която се бе проточила около седмица. Той се опитваше да се отбранява срещу шестима нападатели, които си го бяха избрали за своя мишена. Освен че го атакуваха с мечове, те го обстрелваха и със стрели… Притекох му се на помощ и успяхме да повалим противниците. Когато схватката завърши, аз бях ранен, но Арик даже не ми благодари за помощта. Само ме погледна и се качи на коня си, хвърляйки се отново в битката.

— А после? — попита Дженифър, когато Ройс замлъкна, нетърпелива да научи цялата история.

— На следващия ден пак ме раниха, но този път успяха и да ме съборят от коня. Докато се навеждах за щита си, видях, че един рицар се носи право към мен, а копието му беше насочено към сърцето ми. В следващия миг обаче ездачът бе обезглавен от Арик, който само се наведе да вдигне от земята окървавената си брадва, която бе запратил по нападателя ми, и продължи да язди. Отново без да промълви нито дума.

Съпругата му го гледаше мълчаливо с ококорени от любопитство очи.

— Раните ми бяха толкова сериозни, че бях станал едва ли не абсолютно беззащитен. И все пак Арик се появи още два пъти през тази нощ, за да ми помогне, когато животът ми беше в опасност. На следващия ден успяхме да накараме врага да побегне и започнахме преследване. Огледах се и видях Арик… Оказа се, че е яздил до мен незнайно откога.

— Значи си спечелил верността му, когато си го спасил от шестимата нападатели?

— Предполагам, че съм спечелил верността му седмица след това, когато убих една голяма змия, която се промъкваше в постелята му.

— Да не би да искаш да ми кажеш — Дженифър се захили, — че такъв огромен мъж се страхува от змии?

Ройс я изгледа гневно.

— Жените се страхуват от змии — натърти той. — Мъжете ги мразят. — След което на лицето му се изписа момчешка усмивка и той допълни: — Което означава едно и също нещо, като се замисли човек.

Загледан в смеещите се сини очи на съпругата си, Ройс изпита внезапно желание да я целуне. Тя обаче изведнъж зададе въпроса, който се въртеше из главата й от момента, в който бе пристигнала в замъка.

— Наистина ли възнамеряваше да го оставиш да убие онова дете?

Тялото му сякаш се напрегна едва забележимо, след което той каза:

— Мисля, че е време да се качваме горе.

— Защо? — попита Дженифър, опасявайки се, че иска да си тръгнат, за да не й отговори.

— Защото ти искаш да си поговорим — изрече равнодушно, — а аз искам да си легнем. Спалнята ми определено е много по-подходяща за тези две неща, отколкото тази зала.

Тя се изправи. Изведнъж й хрумна нещо и го погледна умоляващо.

— Те нали… няма да ни последват? Имам предвид, че няма да има някакъв унизителен сватбен ритуал, нали?

— Дори и да има, какво от това? Винаги можем да си поговорим и след него.

— Моля те — каза Джени. — Ще бъде истински фарс, след като целият свят знае, че вече… че вече сме направили това. По този начин само ще раздухаме клюките отново.

Той не й отговори, но когато минаха покрай Арик и леля Елинор, се спря и каза нещо на исполина.

Предстоящото оттегляне на булката и младоженеца веднага беше забелязано от пируващите и докато стигнат до стълбището, лицето на Дженифър беше поруменяло от неприличните съвети и напътствия, които гостите подвикваха на Ройс. Щом взеха да се изкачват по стъпалата, тя погледна през рамо и за голямо нейно облекчение видя, че Арик е застанал в основата на стълбите, скръстил ръце пред гърдите си и разкрачил широко крака. Очевидно херцогът му беше наредил да застане на пост долу и да не позволи на пируващите да ги последват.

Когато Ройс отвори вратата към спалнята си, страхът и тревогата на Джени се бяха увеличили неимоверно и тя се чувстваше съвсем безпомощна. Безмълвна и вцепенена, тя го наблюдаваше как се приближава до вратата и я отваря, а пред очите й се откри разкошно обзаведена стая с огромно легло, покрито с балдахин, два масивни стола, разположени до камината, и три големи, орнаментирани с изящна дърворезба ракли. Най-удивителното нещо в стаята обаче беше големият еркерен прозорец, откъдето се откриваше гледка към вътрешния двор на замъка и околния пейзаж, и който със сигурност правеше стаята приветлива и светла през деня.

Разтреперана, младата жена избягваше да гледа към леглото. Когато Ройс пристъпи към нея, тя се сепна и подскочи.

— Би ли ми обяснила — започна той — защо вероятността да легнеш с мен те плаши повече сега, когато сме женени, отколкото преди, когато честта ти и всичко, което имаше, беше поставено на карта?

— Тогава нямах никакъв избор — нервно отвърна момичето.

— Сега също нямаш — изтъкна херцогът.

Устата на Дженифър пресъхна. Тя обви ръце около тялото си, като че ли изведнъж й бе станало студено.

— Не те разбирам — опита се да му обясни. — Изобщо не знам какво да очаквам. Понякога ми изглеждаш много мил и разумен, а в следващия момент започваш да вършиш странни неща и да отправяш безумни обвинения. Не мога да се чувствам спокойна с мъж, който ми е непознат! Плашещ, непредсказуем непознат!

Той направи крачка напред, после още една и тя се видя принудена да отстъпи назад, докато краката й не се опряха в леглото. Не й се искаше нито да се докосне до него, нито да падне на леглото. Тя застина неподвижно за секунда, след което му извика предупредително:

— Да не си посмял да ме докоснеш! Мразя да ме докосваш!

Ройс само смръщи вежди и протегна ръка, докосвайки с показалец кожата й точно над деколтето на роклята. Пръстът му се пъхна под плата и се озова между гърдите й. Дженифър усети как по тялото й сякаш плъзват огнени езици, а дишането й се учестява. Той пъхна цялата си длан под роклята й и обгърна едната й гърда.

— Защо не ми кажеш сега, че мразиш докосването ми? — подкани я съпругът й. Тя усети как зърното й се втвърдява под допира на нежните му пръсти и притвори очи, като същевременно се проклинаше, че е неспособна да контролира предателското си тяло.

Той изведнъж отдръпна ръката си.

— Започвам да си мисля, че изпитваш някакво особено удоволствие да ме дразниш, тъй като го правиш доста по-добре от останалите хора. — Казвайки това, той се обърна, приближи се до гарафата с ароматно греяно вино, оставена близо до камината, и си наля в един бокал. После се обърна към нея и я загледа мълчаливо. След минута каза с тих, почти извинителен тон, който доста изненада Джени: — Всъщност вината за всичко, което се случи, е изцяло моя и няма нищо общо с това, че ме дразниш. Ти просто ми даде извинение да направя това, което копнеех да сторя още от мига, когато те зърнах за пръв път.

Когато жена му остана безмълвна, наблюдавайки го подозрително, той въздъхна и рече:

— Дженифър, тази сватба не беше по наше желание, но стореното си е сторено и трябва да намерим начин да заживеем в хармония. Двамата си причинихме достатъчно злини и нищо не може да промени този факт. Надявах се да погребем миналото, но навярно е най-добре да те оставя да говориш за него, след като имаш такова желание за това. Какво друго искаш да знаеш?

— Две неща като за начало — отвърна момичето язвително. — Кога всъщност осъзна, че си се отнесъл лошо с мен? И как, за Бога, изобщо можеш да си помислиш, че съм ти причинила зло… Аз на теб?

— Предпочитам да не отговарям на последния въпрос — беше категоричен херцогът. — Преди да дойда да те видя тази вечер, прекарах два часа в тази стая, мислейки си за нещата, които си сторила, и реших да ги оставя зад гърба си.

— О, колко добродетелно от ваша страна! — подметна насмешливо тя. — Всъщност работата е там, милорд, че аз не съм направила нищо, ама нищичко, заради което да се нуждая от твоята прошка. Обаче — заяви смело — съм готова да обясня всяко нещо, което поискаш от мен, след като отговориш на моите въпроси. Съгласен ли си?

Той кимна.

— Добре тогава — рече. — Щеше ли да оставиш Арик да убие момчето, което хвърли буцата кал по мене?

— Не — отсече херцогът. — В никакъв случай.

Враждебността и опасенията й започнаха да се разсейват.

— Тогава защо не каза нищо?

— Нямаше нужда. Арик действа само по мои заповеди. Той спря, но не защото ти изкрещя, а понеже чакаше решението ми.

— Ти… ти не ме лъжеш, нали?

— Как мислиш?

Джени прехапа устни:

— Извинявам се.

Ройс кимна, приемайки извинението й, след което вежливо рече:

— Продължавай. Какъв е следващият ти въпрос?

Съпругата му си пое дълбоко въздух и бавно го издиша, отлично съзнавайки, че стъпва на опасна територия.

— Бих искала да разбера защо си се почувствал задължен да унижиш баща ми и семейството ми, доказвайки, че можеш да пробиеш защитата на „Мерик“ и да ме отвлечеш от спалнята ми? — Пренебрегвайки внезапния проблясък на гняв в очите му, тя продължи: — Отдавна си доказал уменията си в подобни дейности. Защо, ако искаш да живеем в хармония и разбирателство, ти е трябвало да предприемаш подобно плиткоумно…

— Дженифър — прекъсна я той остро, — вече успя да ме направиш на глупак три пъти. Това е завидно постижение. Получи си отговорите, които искаше. Край на тази тема!

Момичето изпитателно се загледа в лицето му. Въпреки саркастичния му тон в сребристите му очи гореше пламъкът на такава ярост, която недвусмислено й показваше, че „заговорът“, за който й беше споменал преди, не само го е ядосал, но и го е наранил дълбоко. Опитвайки се да пренебрегне опасния блясък в погледа му, тя попита:

— Добре де, защо не ми кажеш с какво толкова съм заслужила подобно отношение?

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Не съм сигурна. Искам да ми обясниш.

— Ти си удивителна! Гледаш ме право в очите и ме лъжеш. Много добре — иронично изрече той. — Нека изиграем тази игра до отвратителния й край. Първо — малката хитрост, с помощта на която твоята сестричка — същата, за която бях сигурен, че няма достатъчно ум и да се облече сама — се измъкна с твоя помощ и помощта на една пухена възглавница…

— Ти знаеш за това? — попита учудено Дженифър.

— Не бих те посъветвал да се смееш — предупреди я херцогът. — Изобщо не е уместно в случая.

— Защо не? — отвърна кисело девойката. — Та тази шегичка рефлектира колкото върху теб, толкова и върху мен.

— Сега сигурно ще ми кажеш, че не си знаела нищо за това? — попита саркастично мъжът.

— Ако знаех — съвсем сериозно му отвърна тя, — мислиш ли, че щях с такава готовност да разменя девствеността си срещу шепа пера?

— Не знам. Би ли?

Тя взе чашата, която той й подаде, и отпи.

— Не съм съвсем сигурна. Бих направила всичко, за да я спася — дори и това, но след като съм проверила всички останали възможности. Така че не мога да се похваля, че съм те заблудила този път. Кои са другите два случая?

Черният вълк остави бокала си на масата и се вгледа изпитателно в красивото й лице.

— Сигурно имаш предвид бягството ми с Уилям, така ли е? — попита несигурно, леко изплашена от страховития израз, изписан на лицето му. — Заслугата за това също не е моя. Той се беше скрил в гората и аз го забелязах едва когато ти се отдалечи с Арик.

— Така — процеди с леден глас Ройс, — значи знаеш какво съм казал за теб в двора на Хенри, а не знаеш, че докато си тичала към „Мерик“ с братчето си, аз обяснявах като последен глупак на Грейвърли, че възнамерявам да се оженя за теб. И не си знаела, че отиваш в манастир веднага след сватбата ни в „Мерик“? Което автоматично ме обвързва за цял живот към теб, докато същевременно ме лишава от наследници? И ако ме излъжеш още веднъж… — Той издърпа бокала от ръцете й и го стисна с всичка сила.

— Какво си направил? — попита тя шепнешком.

— Стига сме говорили — отсече херцогът, наведе глава и я целуна. За негова изненада тя изобщо не му се противопостави. Когато отдели устни от нейните, в очите й имаше нещо, което той никога преди не беше виждал.

— Какво си направил? — попита отново тя.

— Чу ме много добре.

Момичето усети как по цялото му тяло се разлива приятна топлина, докато се взираше в хипнотизиращите му очи.

— Защо? — промълви. — Защо си му казал, че възнамеряваш да се ожениш за мен?

— Нещо се бях побъркал.

— По мен?

— По невероятното ти тяло — отвърна не особено нежно мъжът, но някъде дълбоко в сърцето си Дженифър знаеше, че има и нещо друго… нещо толкова хубаво, че даже се боеше да мисли за него. Това обясняваше всичко.

— Не знаех — рече. — Изобщо не съм си и представяла, че искаш да се ожениш за мен.

— Предполагам, че ако знаеше, щеше веднага да отпратиш брат си и да останеш в „Хардин“ с мен, а? — подигравателно запита Ройс.

Това беше най-големият риск, пред който Дженифър се изправяше през целия си живот, защото изведнъж реши да му каже истината.

— Ако… ако знаех как щях да се чувствам, след като избягах, може би щях да остана.

Тя видя как чертите на лицето му се изопват в сурово изражение и докосна бузата му с пръсти.

— Моля те — прошепна, — не ме гледай така. Не те лъжа.

Ройс се опита да пренебрегне невинното й докосване. В паметта му веднага изплува споменът за това с каква нежност бе целунала раните му и той се помъчи да го заглуши, казвайки:

— Предполагам, че не си знаела нищо и за плановете на баща си?

— В никакъв манастир нямаше да ходя — отвърна тя откровено. — Нали щяхме да заминаваме с теб на другата сутрин? Никога не бих направила нещо толкова… толкова подло.

Доста разочарован от безкрайните й лъжи, Ройс я хвана за раменете и я целуна по устните. Вместо да се възпротиви, тя отговори страстно на целувката му, прегърна го и го притегли плътно до себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, обсипвайки го с ласки, а езикът му проникна в устата й.

Докато страстта му се разгорещяваше, изведнъж го осени ужасното прозрение, че е сбъркал. Сбъркал за всичко. Когато най-сетне успя да намери достатъчно сили, за да проговори, той отдели устни от нейните, погали я по страните, повдигна брадичката й и рече:

— Погледни ме, Дженифър.

Очите й срещнаха неговите — бяха изпълнени с невинност и доверие.

— Не си знаела нищо за заговора на баща си, нали? — това не беше въпрос, а по-скоро изявление.

— Нямаше никакъв заговор — отвърна простичко тя. Ройс отметна главата си назад, затворил очи, опитвайки се да заглуши очевидната истина — че след като я бе принудил да му се отдаде, тя бе избягала в „Мерик“, където трябваше да изтърпи подигравките на хората от собствения си клан… После той я бе отвлякъл, насилвайки я да се омъжи за него, беше я разкарвал из цяла Англия в проливни дъждове и жега и накрая великодушно й бе предложил да й прости и да забравят миналото.

Изправен пред трудния избор да разбие всичките й илюзии относно баща й, или да продължи да играе ролята на свиреп злодей, Ройс избра първото. Той погали косата й и каза:

— Дженифър, искам да ти кажа, че не съм чудовището, за което ме мислиш. Имаше заговор. Ще изслушаш ли обяснението ми?

Тя кимна безмълвно.

— Когато потеглих към замъка „Мерик“, очаквах баща ти или някой друг от клановете да се опита да наруши договора, гарантиращ сигурността ми на територията на Шотландия. Разположих мъже по всички пътища, водещи натам, с нареждането да не пропускат нито една група хора, без да ги разпитат.

— И не са хванали никого, който да се опита да наруши договора, нали? — обади се жена му.

— Не — призна херцогът. — Това, което откриха обаче, беше файтонът на една игуменка, придружена от още дванайсет монахини, които бързали да стигнат до „Мерик“. Противно на твоето мнение — добави кисело — аз и хората ми нямаме обичай да тормозим духовническото съсловие. Следвайки инструкциите ми, моите войници разпитали монахините за целта на пътуването им — карайки ги да повярват, че са там в качеството си на техен ескорт. Игуменката ги уверила, че отиват в „Мерик“ за теб.

Изящните вежди на момичето се намръщиха и Ройс направи кратка пауза, изпитвайки съжаление, че ще трябва да й съобщи тази горчива истина. Думите й обаче прекъснаха колебанията му.

— Продължавай.

— Игуменката била забавена от проливните дъждове, излели се на север. Ето защо баща ти и отец Бенедикт е трябвало да измислят онази лъжа, че на добрия свещеник изведнъж му станало твърде зле, за да проведе церемонията. Според игуменката самата лейди Дженифър Мерик била решила да отиде в манастир, за да избегне нежелания брак. Бъдещият й съпруг обаче нямал никакво намерение да й позволи да обрече живота си на Бога, поради което цялата операция по измъкването й както от „Мерик“, така и от лапите на безбожния Черен вълк, трябвало да се проведе тайно.

Дженифър го гледаше с широко отворени очи.

— Баща ти беше намерил идеалното отмъщение — след като бракът ни беше консумиран предварително, анулирането му беше невъзможно. Както и евентуалният развод. Без възможност да се оженя повторно, аз щях да бъда лишен от законен наследник, а по този начин всичко това — „Клеймор“ и всичко друго, което притежавам — щеше да се върне при краля след моята смърт.

— Не… не ти вярвам — поклати глава Дженифър, след което се поправи: — Тоест вярвам ти, че приемаш насериозно тази история, но простата истина е, че баща ми никога не би направил подобно нещо — да ме затвори някъде за цял живот, без преди това да ме попита какво мисля аз по въпроса.

— Напротив. Той би направил точно това.

Изражението й беше такова, че Ройс изведнъж осъзна колко тежко й беше да приеме горчивата истина.

— Баща ми… ме обича. Той никога не би постъпил така дори и за да си отмъсти на теб.

Херцогът потрепери, чувствайки се като варварин, както често го наричаха, задето се опитваше да разбие илюзиите й.

— Права си — въздъхна тежко той. — Сигурно е било грешка.

Тя кимна.

— Точно така. Грешка. — Тя му се усмихна и сърцето му ускори ритъма си, защото Дженифър никога преди не му се беше усмихвала така. Усмивката й бе изпълнена с вяра, одобрение и нещо друго, което той не можеше точно да определи.

Момичето стана и се доближи до прозореца, наслаждавайки се на красивата звездна нощ. По зъберите на крепостната стена горяха факли и силуетите на стражите, които патрулираха в късния час, се открояваха ясно на фона на оранжевата светлина. Съзнанието й обаче изобщо не беше ангажирано с мисли за тях — то бе концентрирано единствено върху високия чернокос мъж, който стоеше зад нея. Той бе искал да се ожени за нея — това беше толкова трогателно, толкова почтено, че тя още не можеше да повярва.

Дженифър прокара пръст по стъклото пред себе си, спомняйки си всички онези безсънни нощи, през които не можеше да спре да мисли за Ройс, когато тялото й се чувстваше празно без неговото и буквално й се плачеше за силните му прегръдки. Чу как той се приближава зад нея и знаеше какво ще се случи между тях, както знаеше, че го обича. Боже мой, тя обичаше най-големия враг на семейството си! Беше го разбрала още в „Хардин“, но тогава бе по-силна — и по-уплашена. Уплашена от това какво ли ще се случи с нея, ако си позволи да се влюби в мъж, за когото не беше нищо повече от мимолетно удоволствие. Но тази вечер Дженифър узна и още нещо — той също я обичаше. Това обясняваше всичко — и гнева, и смеха му, и търпението му… и думите, които бе изрекъл в двора на замъка.

Тя усети присъствието му още преди ръката му да обгърне снагата й, притискайки я нежно към мускулестите му гърди. Очите им се срещнаха в отражението на прозореца и тя поиска той да й обещае само още едно нещо — нещо, което би свалило бремето на вината й за това, че му отдава любовта и живота си. С треперещ от вълнение глас попита:

— Ще ми се закълнеш ли, че никога повече няма да вдигнеш ръка срещу семейството ми?

— Да — дрезгаво й прошепна той.

Изпълнена с нежност и топлота, Дженифър затвори очи, напълно предавайки се в силните му ръце. Той наведе глава, целуна слепоочието й и я погали по гърдите. Докосването на устните му я възпламеняваше, оставяйки горещи следи по лицето й, а пръстите му се плъзнаха под дрехата й.

Потънала в дълбокия океан на усещанията, тя изобщо не се възпротиви, когато устните му се сляха с нейните, а ръцете му я притеглиха още по-близо към тялото му. Роклята й се свлече на земята и тя не изпита никакъв срам от обстоятелството, че е гола пред него, защото в следващите секунди и той се освободи от дрехите си. Ройс нежно я положи в леглото — мускулестите ръце и рамене на съпруга й изглеждаха като излети от бронз на светлината на свещите. Младата жена обви ръце около врата му, пръстите й се заровиха в къдриците му и устата му се притисна в нейната. Езикът му потърси пролука между устните й и тя го прие с желание, предоставяйки му своя. Невинният й плам, ласките й и огнената й страст бяха нещо, на което изгладнялото за сласт тяло на Ройс не можеше да се съпротивлява. Той повдигна бедрата й и проникна в нея, докато тялото му се извиваше, опитвайки се да се слее с нейното.

Тя отдръпна устни от неговите и херцогът изпъшка разочаровано, мислейки си, че я бе поуплашил с необузданата си страст. Обаче щом отвори очите си, видя, че на лицето й не е изписано отвращение или болка, а възхищение. Дженифър задвижи ханша си в унисон с неговите тласъци и той изохка от удоволствие, след което пръстите й пробягаха по лицето му, изследвайки всяка извивка. Заляха го изумление и нежност, когато тя изведнъж се завъртя и го обърна по гръб, без да отделя тялото си от неговото, и той изстена, щом устните й се затвориха над зърното на едната му гръд.

— Джени… — прошепна дрезгаво Ройс, изгубил ума и дума от неземното удоволствие, което изпитваше. Ръцете му галеха гърба й, а тя обсипваше с целувки очите, носа, страните и устните му. — Джени… — повтори той, когато езиците им се срещнаха и преплетоха. — Джени… — изрече за трети път херцогът. Просто не можеше да спре да повтаря името й, което звучеше като божествена музика в ушите му.

Съпругата му се наведе напред, при което едрите й стегнати гърди се люшнаха пред лицето му. Мъжът ги обгърна с ръце. Струваше му се, че ще експлодира всеки момент от невероятната възбуда, която го бе обзела. При всеки тласък той ускоряваше ритъма си, а тя се извиваше като тигрица над него, стенейки от наслада. Недрата й пламтяха и той имаше чувството, че се намира в истински вулкан от страст, изпепеляващ и влажен, когато тя изведнъж изкрещя:

— Обичам те! — Тялото й се разтърси от могъщите вълни на удоволствието, които я заливаха една след друга, заплашвайки да я удавят в бездънния океан на страстта.

Тялото на Ройс беше изтръпнало, но въпреки всичко той отлепи устни от нейните, взирайки се в красивото й лице, докато чакаше конвулсиите й да преминат. След което, понеже бе неспособен да се сдържа повече, направи един последен тласък, извиквайки името й. Тялото му се заизвива под нейното, докато той вливаше живота, на който бе носител, вътре в нея.

Отпуснат по гръб, Ройс лежеше неподвижно, очаквайки сърцето му да забави лудешкия си ритъм. Никога досега не беше изпитвал нещо подобно, а сексуалните му приключения бяха неизброими! Ръката му погали копринената кожа на съпругата му и тя надигна глава, взирайки се в очите му.

— За какво си мислиш? — попита той усмихнато.

— Мислех си — прошепна тя печално, — че ако бях изпитала същото в „Хардин“, изобщо нямаше да избягам с Уилям.

— А ако аз бях изпитал същото — каза херцогът, — щях веднага да тръгна подире ти.

Без да осъзнава, че по този начин лесно би могла отново да разпали желанието му, тя прокара пръсти по корема му.

— А защо не го направи? — попита игриво.

— Бях арестуван — сухо рече мъжът, улавяйки галещата го длан, за да не й позволи да се плъзне по-надолу, — защото отказах да те предам на Грейвърли — добави и пусна ръката й.

Дъхът му секна, когато пръстите й изведнъж се спуснаха по вътрешната страна на бедрото му.

— Джени — предупреди я с пресипнал глас, но беше твърде късно. Желанието му вече се бе надигнало. Той я хвана за хълбоците и я повдигна, поставяйки я нежно върху себе си, а пулсиращото му копие потъна във влажната й топлина.

— Ще продължим, докато имаш желание, мила моя — прошепна Ройс. — Изцяло съм на твое разположение.

Жена му само се усмихна в отговор и нежно го целуна по устата.