Джудит Макнот
Кралството на мечтите (23)

Двайсет и трета глава

През седмицата, която последва, Ройс за пръв път се сблъска със стена, която не можеше да преодолее — ледената стена, която Дженифър беше издигнала около себе си.

Една нощ той бе отишъл при нея, мислейки си, че правенето на любов би я накарало да му прости. Обаче не беше станало така. Жена му изобщо не се бе съпротивлявала — тя просто беше извърнала лице настрани, затваряйки очите си. Когато напусна постелята й, се чувстваше като истинско животно, както тя самата го бе нарекла. А предната нощ се беше опитал да спори с нея за Уилям, въобразявайки си, че гневът е в състояние да помогне там, където ласките не можеха. На съпругата му обаче изобщо не й беше до разправии — тя просто се бе оттеглила в стаята си, заключвайки вратата.

Сега, докато седеше до Дженифър по време на вечерята, той се взираше в нея, но не му хрумваше нищо, което би могъл да каже. Не че изпитваше кой знае каква нужда да говори, защото рицарите му знаеха за обтегнатите му отношения с Дженифър и се стараеха всячески да ги разведрят. Всъщност като че ли единствените хора на масата, които не обръщаха внимание на напрегнатата обстановка, бяха лейди Елинор и Арик.

— Виждам, че сърнешкото задушено ви е харесало — каза леля Елинор, обръщайки се към всички и посочвайки към празните чинии и блюда на масата. Тя сякаш изобщо не забелязваше, че Ройс и Дженифър почти не бяха докоснали храната. Усмивката й обаче помръкна, когато видя как Арик нагъва неизменната гъска. — С изключение на теб, мило момче. Ти си последният човек, който трябва да яде гъска. Така само ще задълбочиш здравословните си проблеми, ала кой да ме слуша! Сърнешкото задушено е идеално за стомаха ти, но ти даже не го докосна!

— Изобщо не му обръщайте внимание, мадам — обади се сър Годфри, докато оставяше чинията си настрана и потупваше корема си. — Нали ние си излапахме порциите!

— Беше страшно вкусно! — включи се и сър Юстас.

— Невероятно! — избоботи сър Лайънъл.

— Изключително — съгласи се Стефан Уестморланд, хвърляйки загрижени погледи към брат си.

Единствено Арик не продума нищо, просто защото винаги мълчеше.

Когато леля Елинор се отдалечи, сър Годфри се обърна към Арик и му се скара:

— Можеше поне да го опиташ! Тя го направи специално за тебе!

Великанът остави гъшето бутче и бавно се обърна към рицаря. Сините му очи бяха толкова студени, че Дженифър инстинктивно си пое дълбоко дъх и го задържа, очаквайки експлозията на някакво физическо насилие.

— Не му обръщайте внимание, лейди Дженифър! — помъчи се да я успокои сър Годфри, забелязвайки тревогата й.

След вечерята Ройс излезе за малко да поговори по някои въпроси с началника на стражата. Когато се върна, завари жена си да седи до камината сред останалите рицари. Темата на разговора беше несподелената любов на Гауин към лейди Ан и херцогът въздъхна облекчено, когато видя едва забележимата усмивка, появила се на устните на съпругата му. За пръв път през тази седмица Дженифър се усмихваше. Вместо да се присъедини към компанията, рискувайки да развали настроението й, Черният вълк се облегна на една каменна колона и махна на прислужника да му донесе халба бира.

— Ако бях рицар — горещеше се Гауин, — щях да предизвикам Родерик на двубой на тазгодишния турнир!

— Просто изумително! — пошегува се сър Годфри. — Така лейди Ан ще може да оплаче трупа ти, след като сър Родерик приключи с теб.

— Той изобщо не е по-силен от мен! — възмути се оръженосецът.

— Какъв е този турнир? — попита Дженифър, опитвайки се да отвлече вниманието му от омразата към сър Родерик.

— Всяка година, след като се прибере реколтата, се организира турнир в долината, на който идват рицари от близо и далеч — е, не по-далеч от пет дни път с кон…

— Аха — каза тя, припомняйки си как слугите оживено разговаряха за участниците в тазгодишното събитие. — Вие всички ли ще се включите в него?

— Най-вероятно — потвърди сър Стефан, след което добави, предугаждайки въпроса й: — С изключение на Ройс. Той смята тези състезания за нещо безсмислено.

Пулсът на Джени се ускори при споменаването на името на съпруга й. Дори и сега, дори и след ужасното нещо, което бе направил, лицето му караше сърцето й да тупти. Последната нощ тя стоя будна до ранни зори, борейки се с глупавото желание да отиде при него и да го помоли по някакъв начин да облекчи мъката й. Колко нелепо беше да моли за изцеление именно човека, който беше причинил болката й, помисли си тя, но дори тази вечер, когато ръкавът на ризата му докосваше случайно ръката й, тя изпитваше импулсивното желание да се хвърли в обятията му и да изплаче тъгата, насъбрала се в душата й.

— Навярно лейди Дженифър или лейди Елинор — каза сър Юстас — могат да предложат някакъв по-безопасен за теб начин, чрез който да спечелиш сърцето на лейди Ан? Едва ли двубоят е единственото разрешение на въпроса, нали? — Вдигайки вежди, рицарят погледна въпросително към херцогинята.

— Нека първо да помисля малко — рече Джени, благодарна на възможността да се концентрира над нещо, различно от смъртта на брат си или предателството на съпруга си. — Лельо Елинор, на вас идва ли ви нещо наум?

Възрастната жена остави настрана бродерията си, приглади косата си и каза:

— Сетих се! По мое време имаше един старинен обичай, който ме беше впечатлил много, когато бях девица.

— Наистина ли, мадам? — оживи се Гауин. — Какво трябва да направя?

— Ами — започна лелята, усмихвайки се, докато си припомняше отминалото време, — трябва да отидеш до замъка на лейди Ан и да извикаш на всичките му обитатели, че тя е най-красивата дама на света!

— Не мога да разбера какъв смисъл има в това… — зачуди се Гауин, почесвайки се по главата.

— После — не спираше да обяснява лейди Елинор — ще предизвикаш на двубой всеки рицар от замъка, който не е съгласен с твоето твърдение… Поне неколцина рицари веднага ще се отзоват на предизвикателството ти, за да защитят честта на своите дами… Ти ще ги победиш — завърши тя самодоволно, — след което ще ги изпратиш при лейди Ан… Там те ще трябва да паднат на колене пред нея и да й кажат: „О, милейди, покорявам се пред вашата грация и красота!“

— Ох, лельо Елинор! — закикоти се Дженифър. — Наистина ли така правеха рицарите по твое време?

— Естествено! Че какво му има на този обичай? Дори бях чувала, че се е практикувал до неотдавна…

— Изобщо не се съмнявам — рече галантно сър Стефан, — че мнозина рицари са били победени от смелите поклонници на красотата ви, милейди, и са коленичели пред вас.

— Колко сте любезен, драги! — Плесна с ръце лелята. — Благодаря ви много за милите думи. Това доказва — добави тя на Гауин, — че на рицарството изобщо не му е минало времето!

— Това обаче няма да ми помогне особено — обади се младият оръженосец. — Докато аз самият не стана рицар, нямам право да предизвиквам други рицари… Родерик само ще ми се изсмее в лицето, и кой би могъл да го обвини?

— Навярно има и друг, по-изтънчен начин да спечелиш сърцето на своята дама… Надали всичко зависи само от физическата сила и умения… — включи се Дженифър.

Ройс се заслуша по-внимателно, надявайки се да подочуе нещичко, което да му помогне да смекчи нейното сърце.

— Например, милейди? — попита Гауин.

— Ами има музика, песни…

На Ройс му прилоша при мисълта да пее песнички на Дженифър. Дълбокият му баритон навярно би разлаял всички песове в околността.

— Когато беше паж, не се ли научи да свириш на лютня или на някакъв друг инструмент? — попита младата жена.

— Не, милейди — призна натъжено оръженосецът.

— Така ли? — Херцогинята беше изненадана. — Мислех си, че в подготовката на всички пажове влиза овладяването на някой музикален инструмент…

— Ако ме бяха пратили в замъка на някой семеен лорд, навярно сега нямаше да имам проблеми със свиренето. Обаче мен ме дадоха на Ройс, а той обичаше да казва, че лютнята е абсолютно безполезна в битка, освен ако не я размахам и не цапардосам врага си по главата с нея.

Юстас го изгледа сърдито, защото Гауин изобщо не помагаше на господаря си с тези думи, но младият мъж бе твърде увлечен от мисълта как да направи впечатление на лейди Ан, за да забележи.

— Няма ли нещо друго, което да мога да сторя? — попита той с надежда в очите.

— Точно така! — Плесна с ръце Джени. — Поезия! Можеш да я посетиш, след което да й изрецитираш някое стихотворение, което особено харесваш!

Ройс се намръщи, опитвайки се да си спомни някакво стихотворение, но единственото, за което се сещаше, беше:

Познавах аз една девойка, хей!

Наричахме я всички Мей!

Тя беше доста хубаво момиче

И честичко в сеното я събличах…

Лицето на Гауин помръкна и той поклати глава.

— Май не знам никакви стихотворения… А! Сетих се! Веднъж Ройс ми каза едно. Започваше така: „Познавах аз една девойка, хей! Наричахме я всички…“

— Гауин! — извика херцогът, прекъсвайки оръженосеца си. Лицето на съпругата му се вкамени и той продължи с къде-къде по-спокоен тон:

— Мисля, че това не е точно… ъ-ъ-ъ, поезията, която лейди Дженифър имаше предвид…

— Добре де, какво ми остава тогава? — попита младежът безпомощно. С надеждата, че неговият кумир ще му помогне за покоряване на женските сърца, той се обърна към Ройс: — Вие какво направихте, когато за пръв път пожелахте да впечатлите дамата, която ви бе харесала? Навярно вече бяхте станали рицар — показахте ли й на какво сте способен на полето на честта?

След като сам беше издал присъствието си пред Дженифър, на херцога не му оставаше нищо друго, освен да се присъедини към компанията. Той се облегна на камината и започна:

— Тогава още не бях рицар — каза, а на устните му играеше иронична усмивка, докато поемаше халбата с бира от ръцете на прислужника.

— На колко години бяхте? — нетърпеливо попита Гауин.

— На осем, доколкото си спомням…

— И как я впечатлихте?

— Ами, организирах състезание със Стефан и Годфри, в което се надявах да блесна с уменията си, с които особено се гордеех тогава, и така да впечатля девойката.

— Какво състезание? — леля Елинор очевидно беше заинтригувана.

— Състезание по плюене. — Херцогът се стараеше да запази сериозния си тон, наблюдавайки крадешком дали Дженифър няма да се усмихне на детинските му лудории.

— И победи ли? — попита сър Юстас през смях.

— Естествено — заяви гордо Ройс. — Тогава можех да плюя по-далеч от всяко хлапе в Англия. Пък и бях взел предварителни мерки, подкупвайки Стефан и Годфри.

— Моля да ме извините — каза съпругата му и се изправи. Лорд Уестморланд изведнъж реши да съобщи на всички новините, след като темата така и така беше повдигната.

— Дженифър — започна той, — турнирът, който се организира в околността всяка година, отсега нататък ще бъде значително по-мащабно събитие. Вместо традиционните единоборство, сега участниците ще бъдат разделени на два отбора, които ще се сражават на терена. В духа на примирието между Шотландия и Англия Хенри и Джеймс решиха да поканят и рицари от Шотландия да вземат участие.

Този вид състезания беше доста по-кървав и опасен от двубоите между отделните рицари и не напразно беше забранен от папата преди четиристотин години. Преди две столетия обаче модата му се беше върнала и големият брой жертви, изглежда, не пречеше на силния интерес към него както от страна на зрителите, така и на участниците.

— Днес пристигна пратеник от Хенри, който потвърди промяната — продължаваше Ройс. Когато видя, че тя продължи да го слуша без особен интерес, добави: — Аз също ще взема участие в турнира.

Щом Вълкът каза това, жена му вдигна вежди и го изгледа презрително, след което му обърна гръб и се насочи към стълбището. Той се загледа подире й и щом Дженифър изчезна от погледа му, изведнъж реши да я последва. Тя тъкмо затваряше вратата на стаята си, когато херцогът се появи и нахълта в помещението. Жена му само го погледна мрачно.

— Рицарите от Южна Шотландия ще участват ли в турнира? — попита неочаквано тя.

— Да — отвърна той.

— Как така промени решението си да не участваш в подобни мероприятия?

— Кралят ми нареди да се включа и аз.

Гневът изведнъж изчезна от лицето й — то пребледня като пергамент. Тя потръпна.

— Имам и друг брат… Не го обичам толкова, както обичах Уилям, но той навярно ще се опита да ти отмъсти в груповия бой. Той е едър почти колкото теб… — Брадичката й трепереше, а в очите й проблясваха сълзи. — Баща ми също е много опитен рицар, въпреки възрастта си. Смъртта ти много ще го зарадва. Надявам се… — рече примирено — да проявиш малко доброта и да не убиваш Брена. Тя е единственият близък човек, който ми остана.

Ройс знаеше, че никак не й се иска да бъде докосвана от него, но въпреки това не можа да се въздържи и я притегли в обятията си. Съпругата му се напрегна, но не се възпротиви. Той я погали по косата и прошепна дрезгаво:

— Дженифър, моля те, моля те, престани да правиш така! Недей да страдаш толкова, за Бога! Плачи! Изплачи си мъката и ще ти олекне… Крещи ми, обиждай ме, само не ме гледай така, все едно съм убиец!

И тогава разбра.

Разбра защо я обичаше и кога точно за пръв път бе усетил това чувство — припомни си онази полянка в гората, където един ангел, облечен като паж, го бе погледнал със сияйните си сини очи и нежно му бе казал: „Мисля, че мълвата за теб изобщо не отговаря на истината. Всички неща, за които разправят, че ти си ги извършил — те просто не са верни. Не могат да са верни! Не им вярвам!“

Сега обаче тя вярваше на всичко, което се говореше за него, и имаше пълните основания за това.

— Ако заплачеш — промълви лорд Уестморланд, — ще се почувстваш по-добре.

Ала той прекрасно знаеше, че това, което й предлагаше, беше невъзможно. Тя бе преминала през толкова трудности и изпитания, задържайки сълзите си. Ройс се съмняваше, че изобщо на този свят има нещо, което да е в състояние да я разплаче. Тя не бе плакала, когато му беше разказвала за смъртта на приятелката си Беки, не бе плакала и когато Уилям бе умрял. Едно четиринайсетгодишно момиче, което има достатъчно кураж да предизвиква своя брат на полето на честта, надали би се разплакало за съпруга си, когото ненавиждаше.

— Знам, че няма да ми повярваш — продума той с болка в гласа си, — но ще спазя клетвата си. Няма да нараня нито някого от семейството ти, нито който и да било от твоя клан по време на турнира. Заклевам се.

— Моля те, остави ме на мира — рече тя, мъчейки се да се изплъзне от прегръдките му.

Това му причини ужасна болка, но въпреки това той не я пусна.

— Джени — прошепна, а на нея й се прииска да умре, защото дори и в този момент начинът, по който произнасяше името й, я караше да се разтапя.

— Изобщо не ме наричай така — каза дрезгаво тя. Ройс си пое дълбоко дъх:

— Ще помогне ли, ако ти кажа, че те обичам?

Съпругата му се изтръгна от ръцете му и го изгледа хладно.

Той не се опита да я докосне отново.

— На кого се опитваш да помогнеш? — попита тя. Ръцете на херцога се отпуснаха покрай тялото му.

— Права си — рече той и излезе от стаята.

* * *

Два дни по-късно Джени излезе от параклиса, където си беше поговорила с отец Грегъри. Той се бе съгласил да остане в „Клеймор“, докато се намери свещеник за постоянно, и тя прекарваше доста време в разговори с него. Докато минаваше през двора, вниманието й бе привлечено от рицарите, които се упражняваха на въртящия се стълб. На върха му бе закрепена напречна греда, на единия край на която висеше чучело с доспехи и щит, а на другия — голяма торба, пълна с пясък. Упражняващият се трябваше да препусне с коня си към чучелото и да го прониже точно в гърдите. В случай, че не успееше, напречната греда се завърташе и удряше рицаря по гърба, а тя никога не пропускаше целта си.

Направи й впечатление, че Ройс не е сред хората си. Тя се огледа и го видя в далечния край на двора, където се упражняваше в езда със Зевс. Загледана в него, тя изобщо не усети как сър Годфри се приближава до нея и й казва:

— Зевс изобщо не е достигнал уменията на баща си. Липсва му цяла година сериозно обучение.

— Защо? — попита момичето. — На мен ми изглежда великолепен!

— Да, на външен вид е неотразим, но обърнете внимание на коляното на Ройс — как трябва да побутне с него хълбоците на жребеца, преди конят да направи завой. На Тор му бе необходимо едно единствено лекичко докосване като това — и той пипна с палец ръката на Дженифър. Тя си припомни как великолепното животно бе умряло само заради нея и веднага бе обзета от чувство на вина. — По време на битка язденето на подобен необучен кон може да ти коства живота.

Сър Юстас и Гауин, които бяха дочули последната забележка на сър Годфри, побързаха да успокоят младата жена:

— Не се тревожете, милейди! Ройс е най-добрият воин, който някога е стъпвал по тези земи! Сама ще се уверите в това по време на турнира!

Забелязал, че го наблюдават, Ройс обърна жребеца си към тях и се приближи до групата. Когато видя, че идва към тях, съпругата му се скри зад гърба на Юстас и Гауин, но сър Годфри издаде присъствието й.

— Защо не покажеш на лейди Дженифър как се справяш с въртящия се стълб? — захили се той.

— Няма нужда — отвърна херцогът. — Мисля, че тя се нагледа на достатъчно смешни изпълнения от ваша страна.

— Да, ама не е виждала как ти пропускаш целта — продължаваше да го дразни Годфри. — Давай, покажи ни!

Ройс неохотно поведе коня си към изходната точка, след което изведнъж го пришпори към бронираното чучело.

— Нарочно ли ще пропусне? — учуди се жена му.

— Гледайте рече гордо Гауин. — Надали има друг рицар, който да може да направи това…

Точно в този миг Черният вълк заби напълно преднамерено копието си в рамото на „рицаря“, а торбата с пясък се понесе светкавично към гърба му. Той обаче мълниеносно се наведе надолу, увисвайки отстрани на могъщия жребец. Торбата профуча над главата му, без да го докосне, а съпругата му за малко да изръкопляска от възхищение.

Тя погледна изумено първо към Юстас, после към Годфри и накрая към Гауин за обяснение.

— Има невероятни рефлекси — рече замислено оръженосецът. — Въпреки всичките си мускули Ройс е пъргав като котка.

До ушите й достигна смеещият се глас на съпруга й, напомняйки й за една от най-щастливите нощи от живота й: „Загледай някой воин, който се опитва да избегне стрелите и копията, хвърлени към него, и ще видиш такива стъпки и пируети, каквито не си и сънувала.“

— Той е невероятен — продължаваше Гауин все едно на себе си, докато правеше резки движения с ръцете си, очевидно опитвайки се да илюстрира думите си. — Толкова е бърз с меч, боздуган или кинжал, че може да те наръга, преди да ти е мигнало окото.

Това накара Джени да се сети за дръжката на кинжала, стърчащ от гърдите на Уилям. Изпълнена с горчивина, тя каза:

— Хубав трик, но едва ли от него има голяма полза в истинска битка… Надали ще може да се навежда така в пълно бойно снаряжение!

— Напротив! Доспехите изобщо не го затрудняват! — възкликна младежът, но в следващия момент лицето му помръкна, когато Дженифър учтиво се извини и напусна компанията му.

— Гауин! — ядоса му се сър Годфри. — Започвам да се плаша от глупавото ти държание! Бягай бързо да лъснеш бронята на Ройс!

Момчето хукна да изпълни заръката му, а рицарят се обърна към Юстас и каза:

— Чудя се как този младеж може да бъде толкова досетлив по време на битка и такъв дръвник, когато става дума за всичко останало!