Джудит Макнот
Кралството на мечтите (12)

Дванайсета глава

— Имаме посетители — обяви Годфри, влизайки в голямата зала. Лицето му бе намръщено, докато оглеждаше лицата на рицарите, седнали на масата в очакване на вечерята. — Голяма група, която носи отличителните знаци на краля, язди насам. Много голяма група — подчерта, — твърде голяма, за да бъдат само обикновени пратеници. Къде е Ройс?

— Излезе да се разхожда със заложничката ни — отговори му Юстас. — Не знам къде са.

— Аз знам — избоботи Арик. — Ей сегичка ще ги намеря — каза великанът, докато издърпваше стола си назад. Лицето му беше помрачено от неясна тревога, задълбочаваща бръчките между очите му.

* * *

Мелодичният смях на Джени звучеше като сребърни камбанки, разлюлени от внезапен повей на вятъра.

— Не ти вярвам! — извика тя, избърсвайки сълзите от смях, които бяха избликнали от очите й. — Това е една голяма лъжа, която току-що си измисли.

— Възможно е — съгласи се той. Тази сутрин тя се бе събудила при влизането на слугите в спалнята му и ужасът, който изпита при мисълта да я открият в леглото му, беше неописуем. Бе станала негова любовница и беше абсолютно сигурна, че сега целият замък ще научи за това и мълвата ще се разнася от уста на уста. Чудейки се как да я успокои, Ройс реши да я изведе от замъка за няколко часа, така че тя да може да се поотпусне. Мъдро решение, помисли си графът сега, докато гледаше поруменелите й страни и изпълнените й с блясък очи.

— Сигурно ме мислиш за малоумна, та да повярвам на такава опашата лъжа!

Ройс се усмихна и поклати глава:

— Не, мадам, дълбоко грешите.

— Какво имаш предвид?

Усмивката му стана още по-широка, докато й обясняваше.

— Нито съм те излъгал, нито си мисля, че някой изобщо би успял да те излъже. — Направи пауза, очаквайки реакцията й, и когато тя не последва, каза усмихнато: — Това беше комплимент за здравия ти разум, ако не забеляза.

— О, благодаря!

— На второ място, освен че не те смятам за малоумна, мисля, че си жена с изключителен интелект.

— Благодаря, благодаря!

— Това не беше комплимент!

Тя го изгледа учудено. Той започна да обяснява:

— Ако не беше толкова интелигентна, нямаше да прекарваш цялото това време да се безпокоиш за вероятните последствия от онова, което се случва между нас, а просто щеше да се наслаждаваш на ситуацията, възползвайки се от всички привилегии, които ти предлага тя. — Погледът му се плъзна по перления наниз, който бе настоял да си сложи, след като й бе подарил цяло ковчеже с бижута тази сутрин.

Очите на Дженифър се разшириха от възмущение, но Ройс продължи:

— Ако беше обикновена жена, щеше да се интересуваш единствено от мода, домакинска работа и отглеждане на деца. Нямаше да се измъчваш с въпроси, засягащи патриотизма, предаността към клана ти и други.

Джени го зяпна невярващо.

— Да се наслаждавам на ситуацията? Аз не се намирам в някаква си „ситуация“, както толкова добре се изрази, милорд. Аз живея в грях с един мъж, в противоречие с всички желания на семейството ми, на страната ми и на всемогъщия Бог. Освен това — беше се разгорещила тя — прекрасно е, че ми препоръчваш да си мисля само за женски работи, но точно ти си причината да бъда лишена от тези неща. Твоята жена ще се занимава с домакинската работа и отглеждането на децата ти и без съмнение ще превърне живота ми в истински ад, ако разбере за…

— Дженифър — прекъсна я лордът, — както много добре знаеш, още не съм женен. — Той осъзнаваше, че казаното от нея е вярно, но тя изглеждаше толкова красива със сапфирените си очи и създадените си само за целувки устни, че му беше трудно да се съсредоточи. В този момент му се искаше да я грабне в обятията си.

— Да, все още не си женен — горчиво отбеляза тя, — но един ден ще си избереш някоя англичанка! Англичанка с ледена вода вместо кръв и коса с цвят на миша козина, с тънък, остър нос с вечно зачервен връх, от който сякаш всеки момент ще капне со…

Раменете му се разтърсиха от смях. Ройс вдигна ръка в подигравателен жест на защита.

— С коса с цвят на миша козина? — повтори. — Това ли е най-доброто, на което мога да се надявам? Доскоро си мислех, че харесвам единствено блондинки, с големи зелени очи и…

— Големи розови устни и големи… — момичето беше толкова ядосано, че бе започнало да жестикулира с ръце пред гърдите си, преди да си даде сметка какво точно иска да каже.

— Да? — каза той. — С големи какво?

— Уши! — извика тя победоносно. Но както и да изглежда, няма съмнение, че ще превърне живота ми в истински ад!

Неспособен да се сдържа повече, Ройс се наведе и целуна вратлето й.

— Ще сключа сделка с теб — каза. — Ще си избера такава жена, каквато и двамата харесваме. — В същата секунда изведнъж осъзна, че страстта му към Дженифър замъгляваше разсъдъка му. Много добре знаеше, че не може да се ожени и да продължава да държи момичето при себе си. Независимо от шегите си не беше толкова коравосърдечен, че да се ожени за Мери Хемъл или за която и да е друга, след което да накара Дженифър да изтърпи униженията, оставайки негова любовница. Вчера би се замислил над това, но не и днес, не и след последната нощ, когато си даде сметка през колко много страдания е преминала дъщерята на лорд Мерик за своите седемнайсет години.

Дори и сега обаче съзнанието му бягаше от мисълта как ли ще се отнесат към нея „многообичаните“ й роднини, когато се завърне опозорена при тях, след като е споделяла леглото на най-големия им враг.

А пък възможността да остане стар ерген, без деца и наследници, беше ужасна и абсолютно неприемлива.

За единствената друга възможност — да се ожени за Дженифър — не можеше и дума да става. Ако се оженеше за нея, щеше да се сроди с най-върлите си врагове, а пък предаността на съпругата му към нейния клан щеше да превърне дома му в бойно поле, докато той се стремеше единствено към спокойствие и хармония. Само защото му доставяше такова огромно удоволствие в леглото, не означаваше, че трябва да се обрече на живот, изпълнен с несекващи кавги. От друга страна, тя беше единствената жена, която бе правила любов със самия него, а не с легендата за Черния вълк. Беше го накарала да се смее така, както нито една жена преди това не бе успявала. Тя беше смела, умна и решителна и имаше лице, което го омагьосваше. На последно (но не и по значение) място Дженифър бе изключително пряма и откровена с него, което го обезоръжаваше напълно.

Дори и сега не можеше да забрави усещането, което изпита, когато тя избра честността пред гордостта и му призна, че след като веднъж е била в леглото му, вече не й се иска да го напусне. Подобна откровеност беше нещо изключително рядко за жена и означаваше, че може да й се вярва.

Обаче всички тези неща не бяха в състояние да го накарат да захвърли грижливо градените си планове за бъдещето и да извърши нещо необмислено.

От друга страна пък, не можеха да го накарат да я изостави.

Стражите от замъка изведнъж изсвириха с бойните си тръби. Сигналът означаваше, че към замъка се приближават хора, които не са врагове.

— Какво става? — попита Дженифър.

— Куриери от Хенри по всяка вероятност — отвърна Ройс. Ако бяха такива, помисли си, идваха по-рано от очакваното. — Каквито и да са обаче, са приятели.

— Твоят крал знае ли, че съм ти заложничка?

— Да. — Макар и да не му беше приятно да говорят за това, разбираше притесненията й за собствената й сигурност, поради което добави: — Известих го няколко дни след като се появи в лагера, заедно с редовните съобщения, които му изпращам всеки месец.

— И… аз… — тя си пое дъх, — какво ще стане с мен? Ще ме хвърлят в някое подземие, или…

— Не — бързо отговори той. — Оставаш под моята закрила. Засега.

— Но ако той заповяда нещо друго?

— Няма — беше категоричен Ройс. — Хенри не се интересува как печеля битките си, докато побеждавам. Ако баща ти сложи оръжие и се предаде, защото те държа като заложничка, тогава тази победа ще бъде от най-хубавите — понеже е безкръвна. — Виждайки, че темата не й е приятна, той реши да я поразсее с въпрос, който се въртеше в главата му от сутринта. — Когато доведените ти братя започнаха да настройват хората от клана ти срещу тебе — започна, — защо не се обърна към баща си за помощ, вместо да се опитваш да избягаш от него, измисляйки си кралства на мечтите? Лорд Мерик е могъщ господар, би могъл веднага да разреши проблема, както бих направил и аз.

— И как точно би го разрешил? — поинтересува се момичето.

— Незабавно щях да им заповядам да престанат да те подозират и да говорят лоши неща по твой адрес.

— Говориш като воин, а не като лорд — отбеляза девойката. — Не можеш да забраниш на хората да си мислят каквото и да било, само можеш да ги постреснеш малко, така че да си затворят устата.

— Добре, де, баща ти какво направи?

— Доколкото си спомням, по времето, когато Беки се удави — отвърна тя, — се сражаваше с теб.

— А когато се завърна? — не се отказваше графът. — Тогава какво стори?

— Тогава вече се разправяха какви ли не истории за мен, но татко си помисли, че преувеличавам и че те бързо ще се забравят. Разбираш ли, баща ми не обръща голямо внимание на това, което нарича „женски работи“. Той много ме обича — заяви тя, както си помисли лордът, с повече лоялност, отколкото трезва преценка, — но за него жените са… не толкова важни за света, колкото мъжете. Ожени се за мащехата ми, понеже бяхме далечни роднини и тя имаше трима здрави синове.

— Значи е предпочел титлата му да премине в един отдалечен род — заключи Ройс с горчивина, — отколкото да я наследиш ти и след това неговите собствени внуци?

— Кланът означава всичко за него — отвърна Дженифър, — и така трябва и да бъде. Според него аз, понеже съм жена, нямаше да мога да запазя тяхната преданост или да ги насочвам — дори и крал Джеймс да беше позволил да наследят титлата, което е малко трудно осъществимо.

— Той разговарял ли е за това с Джеймс?

— Не, разбира се. Но както вече ти казах, причината не е в мен, а в обстоятелството, че съм жена, следователно съм предназначена за други неща.

„Или друга употреба“ — помисли си лордът с горчивина.

— Ти не можеш да разбереш баща ми, но това е само защото не го познаваш. Той е велик човек и всички изпитват към него същите чувства като мен. Всички ние бихме дали живота си за него, ако… — Джени изведнъж си помисли, че или полудява, или нещо става със зрението й, защото съвсем наблизо между дърветата, предупредително притиснал пръст до устните си, се спотайваше Уилям — …ако е необходимо — завърши напрегнато, но графът не забеляза внезапната промяна в тона й. Той неочаквано бе изпитал ревност заради обстоятелството, че баща й може да породи такава сляпа, пълна преданост у нея.

Джени затвори очи, но след по-малко от миг ги отвори и впери поглед в гората. Уилям се беше отдръпнал между сенките, но тя виждаше зеления му кожен жакет. Уилям беше тук! Бе дошъл да я отведе у дома, осъзна, докато сърцето й щеше да изхвръкне от въодушевление и облекчение.

— Дженифър — започна Ройс и девойката извърна очи от мястото, където се криеше брат й.

— Д-да? — заекна тя, очаквайки цялата армия на баща й да изскочи от гората в следващия момент и да посече Ройс на място. Да го посече!. Тази мисъл я ужаси и тя скочи на крака, обзета от внезапната нужда да го накара да се отдалечи от дърветата, но на такова разстояние, че тя все пак да може да се шмугне сред тях.

Ройс се намръщи, щом забеляза пребледнялото й лице.

— Какво има? — попита я. — Изглеждаш…

— Нервна. Не мога да си намеря място. Искам да се поразходим още малко.

Лордът също се изправи и тъкмо щеше да я попита от какво се е изнервила, когато видя Арик да се приближава към тях.

— Преди Арик да дойде тук — обърна се към нея, — бих искал да ти кажа нещо.

Тя се обърна и погледът й веднага попадна върху великана, който крачеше бързо и уверено по полегатия склон. Изведнъж почувства невероятно облекчение — щом Арик беше тук, Ройс нямаше да умре, защото щеше да има кой да му помогне. Но ако се стигнеше до битка, то тогава баща й, Уилям или някой от клана й можеше да бъде убит.

— Дженифър! — извика й Ройс, раздразнен от липсата на внимание към думите му.

По някакъв начин момичето съумя да се престори, че го слуша с интерес.

— Да? — попита, а мислите й продължаваха да бъдат заети с друго. Ако хората на баща й възнамеряваха да нападнат Ройс, вероятно вече са излезли от гората; той надали щеше да бъде по-уязвим, отколкото бе в този момент. Което означаваше, разсъждаваше напрегнато тя, че Уилям беше сам в момента и сигурно бе забелязал великана. Ако предположенията й бяха верни, а тя се надяваше да е така, то трябваше само да остане спокойна и да намери някакъв начин да се върне в гората колкото се може по-скоро.

— Никой няма да те затвори в тъмница — нежно й каза Ройс.

Докато се взираше в омагьосващите му сиви очи, момичето си даде сметка, че ще го напусне много скоро, и осъзнаването на този факт я прониза мъчително. Беше вярно, че той я бе задържал като заложничка, обаче никога не я беше подлагал на зверствата, които някой друг похитител би й сторил. Нещо повече — той беше единственият човек, който се възхищаваше на смелостта й, вместо да проклина инатливия й нрав; тя бе причинила смъртта на коня му, беше го ранила със собствения му кинжал, както и бе направила него и половината му рицари на глупаци с бягството си. Като се имат предвид всички тези неща, осъзна тя с болка, излизаше, че той се бе отнесъл с нея много по-галантно, отколкото който и да е придворен ухажор. Всъщност, ако ситуацията със семействата им беше малко по-различна, двамата с Ройс Уестморланд можеха да бъдат приятели. Приятели? Та той вече беше нещо много повече от това. Той беше неин любовник.

— Съжалявам — изрече приглушено тя. — Бях се замислила. Какво каза преди малко?

— Казах — повтори леко намръщен графът, — че не искам да си мислиш, че се намираш в някаква опасност. Докато настъпи времето да те върна у дома, ще бъдеш изцяло под моя закрила.

Джени кимна и преглътна.

— Благодаря ти.

— Какво ще кажеш да изразиш благодарността си с целувка? — усмихна се Ройс. За негово изумление изобщо не му се наложи да я убеждава дълго. Тя го целуна с такъв плам, сякаш се целуваха за последен път.

Когато най-сетне надигна глава, мъжът само промълви:

— Боже мой! — наведе се да я целуне отново, но се спря, щом видя, че рицарят е съвсем наблизо. — По дяволите, Арик е тук! — Ройс я хвана за ръката и я поведе към великана. Щом се срещнаха, исполинът незабавно отведе лорда настрани и се зае да му шепне нещо.

Графът се обърна към момичето, замислен над неприятните новини за пристигането на Грейвърли.

— Трябва да се връщаме — започна той и лицето й веднага помръкна. Това го натъжи, но нямаше как. Тази сутрин, когато й бе предложил да се поразходят около замъка, тя бе грейнала като слънце. Очевидно времето, прекарано сред природата, й се бе отразило добре, каза си Ройс, припомняйки си страстната й целувка, чудейки се дали няма да е проява на върховна глупост да й позволи да остане тук сама. Без кон и лишена от каквото и да е средство за придвижване, тя бе достатъчно интелигентна, за да осъзнае, че петте хиляди войници, лагеруващи около крепостта, щяха да я намерят най-много за час. Нещо повече — можеше да нареди на стражите по стените да не откъсват очи от нея.

Със спомена за целувката й върху устните си, както и отчитайки решението й да не избяга от лагера преди няколко нощи, той се обърна към нея:

— Дженифър — започна строго, — ако ти позволя да останеш тук, мога ли да ти се доверя, че няма да се опиташ да избягаш?

Тя не можеше да повярва на ушите си. Лицето й грейна така, че това беше достатъчна награда за проявената от него щедрост.

— Да! — възкликна момичето, неспособно да повярва на този подарък на съдбата.

Усмивката, която се появи на устните му, направи бронзовото му лице да изглежда изключително красиво и за момент той й заприлича на момче.

— Няма да се бавя — обеща.

Тя го гледаше как се отдалечава заедно с Арик. На половината път надолу по хълма Ройс спря и се обърна, а погледът му започна да обхожда дърветата, сякаш усещаше заплахата, която дебнеше в гората. Изплашена, че той може да забележи или да чуе нещо, Джени направи първото нещо, което й хрумна — вдигна ръка и му помаха, привличайки вниманието му, след което се усмихна и допря пръсти до устните си. Жестът й беше абсолютно несъзнателен, мигновена реакция да прикрие устата си и да задуши вика си. Ройс обаче го възприе като изпращане на въздушна целувка. Той й се усмихна в отговор и също й помаха. До него Арик изведнъж му заговори нервно, отвличайки вниманието му от Дженифър и дърветата. Двамата рицари се заспускаха надолу по хълма, графът беше под въздействието на приятния спомен за целувката на момичето.

— Дженифър! — тихият, напрегнат глас на Уилям от дърветата зад нея накара всички мускули на тялото й да се стегнат за предстоящото бягство, но тя внимаваше да не се обръща към гората, докато графът не се отдалечеше достатъчно, а най-добре — след като преминеше през скритата в дебелата каменна стена на „Хардин“ тайна врата. Едва тогава се обърна и хукна към дърветата, почти препъвайки се в устрема си, оглеждайки се трескаво за спасителите си.

— Уилям, къде… — започна и сподави писъка си, когато едни силни мъжки ръце я сграбчиха за кръста, вдигайки я от земята, завличайки я в дълбоката и усамотена част на гората, където древните дъбове хвърляха стогодишните си сенки.

— Дженифър! — прошепна Уилям дрезгаво, а лицето му беше само на сантиметри от нейното. Съжаление и загриженост се четяха в разтревожените му очи. — Горкото ми момиче! — започна, взирайки се в лицето й, след което, очевидно припомняйки си целувките, на които бе станал свидетел, попита: — Той те принуди да станеш негова любовница, нали?

— Аз… ще ти обясня по-късно. Сега по-добре да не губим време — настоя, опитвайки се да накара хората от клана й да си тръгнат, без да се стига до проливане на кръв. — Брена вече е на път за вкъщи. Къде е татко? Ами хората ни?

— Татко е в „Мерик“, а тук сме шестима.

— Само шестима? — възкликна тя, препъвайки се в един корен.

Той кимна.

— Помислих си, че ще имаме по-голям шанс да те спасим, ако използваме хитрост, а не сила.

* * *

Когато Ройс влезе в голямата зала, Грейвърли вече беше там. Той бе застанал в средата на помещението и изучаваше с интерес интериора на замъка. Изглежда, не беше особено доволен от видяното, понеже бе сбърчил тънкия си нос с погнуса и зле прикрита завист. Като личен съветник на краля и най-влиятелен член на кралския съд Грейвърли се наслаждаваше на огромната си власт, но длъжността му изключваше надеждата за титли и владения, за които очевидно мечтаеше.

От момента, в който Хенри се бе възкачил на трона, той бе предприел сериозни стъпки, за да избегне съдбата на своите предшественици, детронирани от същите могъщи благородници, които се бяха заклели във вярност към тях. За тази цел бе напълнил кралския съд със съветници и свещеници, неприлежащи към досегашната аристокрация, които започнаха да глобяват благородниците за какви ли не престъпления, вследствие на което хазната на Хенри се пълнеше, а кесиите на перовете изтъняваха. Така те нямаха средства за размирици.

Грейвърли беше един от най-отмъстителните лични съветници, които един крал някога е имал. Разполагайки с цялото доверие и власт на Хенри, той бе разорил и бе докарал до просешка тояга толкова много английски благородници, че и сам не знаеше броя им. Е, за голямо съжаление на съветника графът на Клеймор не беше сред тях. Той ставаше все по-могъщ и по-богат с всяка следваща победа, която спечелваше за своя крал.

Омразата на Грейвърли към Ройс Уестморланд не беше тайна за никого в двора и се равняваше на презрението, което лордът на Клеймор изпитваше към него.

Ройс с невъзмутимо лице прекосяваше трийсетметровото разстояние, делящо го от неговия враг. Съдейки по самодоволната усмивка, изписана на лицето на съветника, както и по трийсет и петимата въоръжени мъже на Хенри, строени зад Грейвърли, срещата щеше да е доста неприятна. Лицата им бяха мрачни и каменни и те се взираха в мъжете на Ройс, застанали в две редици в другия край на залата, предвождани от Годфри и Юстас.

— Е, Грейвърли — започна графът, — какво те накара да се измъкнеш от скривалището си зад трона на Хенри?

В очите на съперника му проблесна ярост, но гласът му беше учудващо спокоен, когато проговори:

— За щастие на цивилизацията, Клеймор, повечето от нас не споделят удоволствието ти от гледката на кръв и вонята на разлагащи се трупове.

— Стига сме си разменяли учтивости — отсече лордът. — Какво искаш?

— Заложничките ти.

Вцепенен от изненада, Ройс изслуша остатъка от дългата тирада на съветника, но имаше чувството, че думите идват някъде от много, много далеч.

— Кралят се нуждаеше от моя съвет — каза Грейвърли. — И се опитваше да преговаря за мир с крал Джеймс. Точно по времето на тези деликатни преговори ти отвличаш дъщерите на един от най-влиятелните лордове в Шотландия, като по този начин превръщаш крехката вероятност за мир между двете страни в нещо невъзможно за постигане. Предполагайки, че още не си заклал момичетата според варварските си обичаи, нашият крал ти заповядва да предадеш незабавно лейди Дженифър Мерик и сестра й под мое попечителство, след което те ще бъдат върнати на семейството им.

— Не — ледено произнесената дума, в която се криеха неподчинение и измяна към законния му крал, се изплъзна от устата на Ройс и отекнаха в залата със силата на огромен каменен къс, запратен от невидим катапулт. Войниците на краля незабавно стиснаха по-здраво мечовете си и го изгледаха изпод вежди, а неговите хора се спогледаха разтревожени и също впериха погледи в него. Само Арик като че ли не изпитваше никакви емоции и погледът му не се отделяше от Грейвърли.

Дори и съветникът беше твърде шокиран, за да го скрие. Присвил очи, той попита:

— Да не би да оспорваш точността, с която предавам думите на краля, или се осмеляваш да се противопоставиш на самата заповед?

— Оспорвам — започна Ройс — твоето обвинение, че съм щял да заколя момичетата.

— Нямах никаква представа, че си бил толкова чувствителен на тази тема, Клеймор! — излъга Грейвърли.

Опитвайки се да спечели време, графът каза:

— Затворничките, както би трябвало да знаеш, са отведени при свещениците на Хенри и съдбата им се решава там.

— Стига си ме баламосвал — отсече съветникът. — И така, ще се подчиниш ли на кралската заповед?

В рамките на няколкото минути, отделени му от злата съдба и непредсказуемия крал, Ройс набързо прехвърли през ума си десетките причини, които доказваха, че е луд, за да се ожени за Дженифър Мерик, както и онези (не толкова многобройни), които го задължаваха да направи това.

След толкова години на битки и бляскави победи по целия континент той най-накрая бе успял да покори една очарователна седемнайсетгодишна девойка, която притежаваше повече храброст и интелект от всяка от десетте жени, с които беше спал. Дори да се опиташе, не можеше да я пусне да си върви.

Тя се бе бранила като тигрица, но се бе предала като ангел. Беше се опитала да го убие — но после бе целунала белезите. Беше нарязала завивките на войниците му — но само преди няколко минути го бе дарила с такава пламенна целувка, която беше замаяла главата му и бе възпламенила желанието му. Усмивката й хвърляше светлина върху най-тъмните бездни на душата му, а смехът й бе толкова заразителен, че го караше да се усмихне. Беше пряма и откровена, а графът ценеше извънредно много тези качества.

Въпреки тези мисли на него изобщо не му хрумна думичката „любов“. За да направи това, трябваше да признае, че увлечението му по нея не е чисто физическо, а той не искаше да приеме подобно нещо. Вместо това лордът си помисли, че ако тя се върне в „Мерик“, баща й и собственият й клан ще я третират не като жертва, а като предателка, понеже беше преспала с най-големия им враг. Независимо дали бе забременяла или не, най-вероятно щяха да я изпратят в манастир, където щеше да прекара остатъка от живота си, търсейки утеха в измисленото си кралство на мечтите, където е обичана и необходима — нещо, което никога нямаше да се сбъдне в действителността.

Тези неща, както и обстоятелството, че с никоя друга жена не се бе чувствал по-добре в леглото, помогнаха на Ройс да вземе своето решение. След това започна да действа бързо и енергично в типичния си стил. Съзнавайки, че ще се нуждае от няколко минути насаме с Дженифър, за да я убеди в правилността на взетото от него решение, преди тя да приеме предложението на Грейвърли, той се усмихна сухо и каза на врага си:

— Докато човекът ми доведе лейди Дженифър в залата, какво ще кажеш да забравим за малко препирните си и да се подкрепим с лека закуска? — Ройс махна с ръка към масата, където пъргавите слуги вече сервираха големи подноси, отрупани с всевъзможни студени лакомства.

Грейвърли смръщи вежди подозрително, а графът изгледа бойците на Хенри, някои от които се бяха сражавали заедно с него в множество битки, чудейки се дали скоро ще се наложи да кръстосат мечове с доскорошните си събратя. После се обърна към съветника и попита:

— Е? — Тъй като Грейвърли се колебаеше, Ройс заговори с по-любезен тон: — Лейди Брена вече е на път към дома си с ескорта на брат ми. Но това е история, която е по-добре да ти разкажа, докато се храним. — Той знаеше за слабостта на съветника към всевъзможни клюки и стратегията му се оказа печеливша. Любопитството на кралския пратеник надделя над подозренията му, той кимна и се насочи към масата. Ройс тръгна подире му, но след това изведнъж се спря и се огледа за Арик.

— Нека да изпратя човек да доведе лейди Дженифър — каза, когато Грейвърли го изгледа въпросително. После се приближи до великана и му прошепна бързо:

— Вземи Годфри и я намерете, а после я доведете тук. — Исполинът кимна и графът добави: — Кажи й да не се доверява на предложението на Грейвърли и да не го приема, докато не поговоря с нея насаме. Накарай я да разбере това — много е важно!

Ройс изключваше вероятността Дженифър да изслуша предложението му и да продължи да настоява да си тръгне. Той бе напълно уверен, че чувствата й към него са много по-силни и дълбоки, отколкото съзнаваше тя. Начинът, по който му се отдаваше в леглото, както и споделеното от нея, че иска да остане там, бяха достатъчни доказателства. Просто нямаше да е така, ако чувствата й към него не бяха силни. Да не говорим и че никога нямаше да го целуне по този начин на хълма… Не, тя беше прекалено млада, открита и невинна, за да може да симулира или да прикрие морето от емоции, което несъмнено бушуваше в нея.

Твърдо убеден, че победата е близо, Ройс се приближи до масата, където съветникът тъкмо се разполагаше.

— Значи — рече му Грейвърли, след като графът надълго и нашироко бе разказал историята за заминаването на Брена, прибавяйки и най-незначителните подробности, за които можеше да се сети, опитвайки се да спечели време — си оставил красивото момиче да си тръгне и си запазил горделивото? Прости ми, но ми е доста трудно да си го представя.

Ройс почти не го слушаше, тъй като обмисляше различни планове, в случай че Грейвърли откажеше да приеме решението на Дженифър да остане в „Хардин“. Обаче дори и съветникът да не се съгласеше с желанието на девойката да остане с Ройс, тогава графът щеше да поиска да чуе заповедта на Хенри от самия него.

Отказът да повярва на Грейвърли нямаше да бъде държавна измяна и Хенри, въпреки че щеше да бъде много ядосан, едва ли щеше да обеси Ройс за това. А щом чуеше Дженифър да изрече със собствената си уста, че желае да се омъжи за Ройс, имаше голяма вероятност идеята да му хареса. В крайна сметка кралят обичаше да разрешава напрегнати политически ситуации с бързи бракосъчетания.

Макар и да не беше много вероятно, че Хенри ще погледне благосклонно на отказа на Ройс да се подчини на заповедта му, както и че ще се зарадва на предстоящата женитба, графът предпочиташе да си мисли такива неща, вместо за бесилки, обвинения в измяна или отнемане на владенията му. Отчитайки тази, неприятна вероятност, той гледаше лицето на своя враг, докато съветникът питаше:

— Защо я пусна, след като е била такава красавица?

— Вече ти казах, че беше болна.

Опитвайки се да избяга от досадните въпроси на Грейвърли, Ройс се престори, че умира от глад, и се нахвърли като вълк на закуските. Той грабна едно голямо парче хляб и енергично го задъвка.

Двайсет и пет минути по-късно на Ройс вече му беше много трудно да крие напрежението си, което непрекъснато се засилваше. Арик и Годфри отдавна трябваше да са предали съобщението му на Дженифър. Какво ли ставаше? Дали момичето се инатеше? Но защо? Ако беше така, какво ли бяха направили рицарите му? За един ужасен миг графът си представи как великанът прилага физическа сила, за да убеди момичето, и сърцето му се сви. Арик можеше да прекърши ръката й с не по-голямо усилие от това, колкото бе необходимо на друг мъж да счупи тънка пръчица. Тази мисъл го накара да потрепери.

От другата страна на масата Грейвърли го наблюдаваше изпитателно. Изведнъж съветникът скочи на крака и извика:

— Достатъчно чаках! Правиш ме на глупак, Уестморланд! Изобщо не си изпратил хора да я повикат. Ако е тук, си я скрил някъде, а в такъв случай си по-голям глупак, отколкото си мислех. — Той посочи към Ройс и се обърна към командващия войниците: — Арестувайте този човек и претърсете замъка за дъщерята на Мерик. Искам на всяка цена да я откриете! Макар да си мисля, че двете жени са убити преди няколко дни. Разпитайте хората му и използвайте мечовете си, ако е необходимо. Действайте!

Двама от рицарите на Хенри пристъпиха напред, подведени от заблудата, че като кралски войници ще успеят да арестуват Ройс без никаква съпротива. В мига, в който помръднаха, мъжете на графа веднага стиснаха здраво дръжките на мечовете си, стягайки редиците си и образувайки бариера между рицарите на Хенри и лорда на Клеймор.

Едно клане между кралските и неговите рицари беше последното нещо, което желаеше Ройс, особено пък сега.

— Чакайте! — извика той, осъзнавайки, че всеки от рицарите му е на път да извърши измяна, ако се стигне до бой. Всички мъже, намиращи се в залата — деветдесет на брой — се вцепениха при тази заповед, обърнаха погледи към водачите си и зачакаха следващата команда.

Ройс впери презрителен поглед в Грейвърли и с леден глас изрече:

— Ти, който повече от всичко мразиш да изглеждаш глупаво, в момента правиш точно това. Дамата, която си мислиш, че съм убил и заровил, в момента се разхожда — без охрана — по един от хълмовете около замъка. Нещо повече — лейди Дженифър изобщо не е затворник тук, а се радва на пълна свобода и всякакви удобства. Когато я видиш, ще забележиш, че е облечена в дрехите на предишната господарка на замъка, а на врата си има безценна перлена огърлица — също останала от нея.

Грейвърли зяпна от изумление.

— Дал си й бижута? Безжалостният Черен вълк — „Бичът на Шотландия“ — прахосва нечестно спечелените си придобивки по затворничката си?

— Имам цял сандък с такива неща.

Учуденият израз, който се изписа на лицето на съветника, беше толкова комичен, че Ройс бе разкъсан между желанието да се изсмее и да стовари тежкия си юмрук в лицето му. Обаче в този момент най-важното беше да предотврати сблъсъка между двете групи в залата и възможните последствия от подобен акт. За да постигне тази цел, бе склонен да каже каквото и да е, да си признае всяко безразсъдство, докато Арик не се появеше с Дженифър под ръка.

— Ако си мислиш, че лейди Мерик ще падне в краката ти и ще се просълзи от щастие, че си дошъл като неин избавител, те очаква голямо разочарование. Тя ще поиска да остане при мен — заяви Уестморланд.

— Че за какъв дявол? — попита Грейвърли, но вече не беше ядосан — очевидно ситуацията му се струваше забавна. Ако всички тези глупости за желанието на лейди Дженифър Мерик да остане при графа бяха верни и ако Ройс успееше да убеди Хенри да не го обвини в измяна, то цялата забавна информация за нежното отношение на Уестморланд към пленницата му щеше да породи такива пикантни клюки, че целият английски двор щеше да се забавлява години напред.

— Подочух, че лейди Дженифър е лудувала в леглото ти. Навярно затова си мислиш, че тя ще предаде семейството и страната си. Струва ми се — продължи Грейвърли ехидно, — че си започнал да вярваш на онази мълва за изключителната ти надареност. Или пък девойката е била толкова добра, че си загубил ума си по нея? Ако е така, бих искал и аз да се потъркалям с нея. Нали няма да имаш нищо против?

— Тъй като смятам да се оженя за нея, това ще ми даде идеалното извинение да ти отрежа езика — нещо, което отдавна копнея да направя с огромно удоволствие! — Ройс не беше свършил, но погледът на съветника изведнъж бе привлечен от нещо зад гърба на графа.

— А, ето го и верният Арик! Но къде ли е пламенната ти невеста? — изхили се Грейвърли.

Ройс мигновено се обърна и попита великана:

— Къде е тя?

— Избягала е.

В тишината, възцарила се в залата след това изявление, Годфри добави:

— Съдейки по следите в гората, били са шестима мъже със седем коня. Няма никакви признаци на борба, следователно е тръгнала доброволно с тях. Един от мъжете се е спотайвал в храстите само на няколко метра от мястото, където седяхте с нея днес.

„Само на няколко метра от мястото, където ме целуна така, сякаш искаше да останем заедно завинаги — помисли си разгневен лордът. — Само на няколко метра от мястото, където бе използвала устните, тялото и усмивката си, за да приспи бдителността ми и да ме накара да я оставя сама…“

Ройс не можеше да повярва на ушите си. Грейвърли обаче не беше впримчен в хватката на неверието като него. Той веднага се изправи и заповяда на Годфри:

— Покажи на хората ми къде според теб е станало това! — После нареди на своите войници: — Вървете със сър Годфри и ако ситуацията изглежда точно такава, както той ни обясни, вземете дванайсет мъже и настигнете бегълката. Когато се приближите до тях, в никакъв случай не вадете оръжията си! Предайте им поздравите на крал Хенри и ги ескортирайте до шотландската граница. Ясен ли съм?

Без да чака отговора им, Грейвърли погледна към Ройс и гласът му прокънтя зловещо в просторната зала:

— Ройс Уестморланд, в името на Хенри, крал на Англия, ти нареждам да ме придружиш до Лондон, където ще отговаряш за отвличането на дъщерите на Мерик. Ще понесеш отговорност и за опитите си да ми попречиш в изпълнението на заповедите на моя суверен, засягащи дъщерите на Мерик, което може и ще бъде сметнато за акт на държавна измяна. Ще дойдеш ли доброволно, или ще трябва да те накарам насила?

Хората на графа, които превишаваха по численост тези на Грейвърли, се сковаха от напрежение — разкъсваха се между клетвата си за вярност към Ройс и задълженията си към краля. Въпреки гнева, който бе заслепил разсъдъка му, лордът им даде знак да сложат оръжие.

Като видя, че няма да последва съпротива, един от рицарите на Хенри се приближи до графа, хвана ръцете му и ги върза зад гърба му с кожени ремъци. Беше ги затегнал много здраво — те се впиваха в китките му като змии — но на Ройс почти не му направи впечатление. Никога не беше изпитвал такъв гняв, какъвто усещаше сега, а съзнанието му сякаш се бе превърнало в огнен вулкан от кипяща ярост. Пред очите му беше омагьосващото шотландско момиче — Дженифър, лежаща в обятията му… Дженифър, смееща се заедно с него… Дженифър, целуваща го страстно по устните…

Заради непростимата глупост, която извърши, когато й повярва, сега го чакаше обвинение в измяна. В най-добрия случай щеше да бъде лишен от всичките си титли и владения, а в най-лошия щеше да изгуби живота си.

Ала в този момент бе твърде ядосан, за да го е грижа за това.