Шърли Бъзби
Лилия в нощта (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Почти се развиделяваше, но Сабрина все още не можеше да заспи. Измъчваха я срам и отчаяние, после отново се сещаше за целувките на Брет и усещаше разочарование, че все пак не беше разбрала напълно какво означава да станеш жена. Никой не беше успял да пробуди такива чувства в сърцето й, дори Карлос. И изведнъж й стана ясно защо. Изтри сълзите си и промълви:

— Аз съм влюбена в него! Затова се държа така глупаво, откак е дошъл. Обичам го! — Би трябвало да изпита радост от това прозрение, но не беше така. Сама се беше поставила в положение, което й причиняваше непоносима болка. Скри лице във възглавниците. Изведнъж проумя толкова много неща — защо безразличието му й причиняваше мъка, защо копнееше за прегръдката му… и защо нито Карлос, нито друг мъж бях успели да развълнуват сърцето й.

Безпомощна и тъжна, тя стана от леглото. Беше безсмислено да се опитва да заспи. Като ранено животно, инстинктивно потърси убежище, където да се утеши. Няколко минути по-късно се измъкна от къщата по бяла риза и панталони. Притича през нощната гора към малката полянка край езерото, която се виждаше от нейния балкон. Там беше любимото място на родителите й, докато бе жива Елена. Сабрина свързваше с полянката най-щастливите си спомени. Семейството често беше идвало тук и Алехандро беше наредил да построят малък, елегантен павилион.

Той не беше идвал тук от десет години, но павилионът се поддържаше редовно, защото бащата знаеше, че понякога Сабрина търси убежище в него. Обзавеждането се състоеше от желязна маса и широки дървени пейки покрай стените, облечени с удобна яркооранжева тапицерия. Навсякъде бяха пръснати големи, меки жълтозелени възглавници. Сабрина се отпусна с въздишка върху възглавниците и се сви на кълбо.

Долната част на павилиона и покривът бяха от солидно, боядисано в бяло дърво, горната част на красивата постройка се състоеше от красиви решетки. Вратите и прозорците бяха е високи сводове. Двете страни на павилиона бяха напълно обрасли с орлови нокти и жълти нарциси, уханието на които изпълваше въздуха.

Сабрина дълго лежа, устремила поглед пред себе си, оставяйки покоя и тишината на мястото да проникнат в душата й. Вълните на езерото тихо се плискаха в брега, в далечината се чуваше вик на ловуваща кукумявка, в клоните на дърветата шумолеше лек ветрец. В хладната априлска утрин Сабрина горчиво призна пред себе си, че винаги е обичала Брет Дейнджърмънд, още откакто като седемгодишно момиченце го видя за първи път в Начез. През всичките тези години пазеше в сърцето си спомена за него. Запрати с гняв една възглавница към стената и стисна ръце в юмруци. Жалка глупачка — това беше тя! Децата не се влюбвали! Не е вярно — нали аз се влюбих въпреки всичко!

Замята се насам-натам по оранжевия диван. Какво й помагаше прозрението, че е влюбена в него? Той не я обичаше и сигурно никога нямаше да я обикне. Изведнъж си припомни деликатните намеци на леля София, направени в някои писма… „Постоянно се тревожа за Брет — толкова е студен и надменен с жените. Понякога имам чувството, че мрази всички ни. Съмнявам се, че някога ще се влюби или поне ще помисли да се ожени — тежко на жената, която ще се влюби в него! Още отсега я съжалявам. Понякога хората го наричат «Девил» Дейнджърмънд. Не бих се изненадала, ако е получил това име от жена!“

Как можа да бъде толкова глупава и да се влюби точно в него? Беше безнадеждно! Най-хубавите жени на Европа са лежали в краката му, нима сега ще пожелае една жалка провинциалистка! На всичкото отгоре го беше посрещнала с нож в ръка!

Сабрина седна на дивана и се постара да обмисли проблема си. Трябваше по някакъв начин да овладее чувствата си, да си забрани да мисли за него, защото той никога нямаше да я обикне. Трябваше да се опълчи срещу неговата привлекателна сила, колкото и да болеше от това. Трябваше да се пребори с любовта си.

Това решение я успокои малко и тя потъна в неспокоен сън точно когато слънцето се изкатери над върховете на дърветата.

За съжаление на Брет това не му се удаде. Когато влезе в стаята си след историята със Сабрина, Оли, който винаги го чакаше, предпочете да си спести напиращата на устните му дръзка забележка. Един поглед към мрачното лице на господаря беше достатъчен. Момъкът изтича да донесе таблата с напитките, поставена на тежкия махагонов скрин, и наля солидно количество бренди в една чаша. Подаде я на Брет и зададе въпрос, който никой нормален прислужник никога не би задал:

— Нещо не е в ред ли, шефе?

Брет обърна брендито на един дъх, подаде му чашата и каза:

— Затваряй си устата и ми налей още една!

Оли мълчаливо изпълни заповедта. Брет се отпусна на голямото кожено кресло и вторачи поглед в тавана. Когато Оли му подаде чашата, попита:

— Откакто ме познаваш, съблазнил ли съм някоя девица?

Оли помисли малко и ухилено отговори:

— Не знам тазова нещо, шефе. Бог знае, че сте имали достатъчно жени, но девойки? Не!

Брет изпразни и втората чаша на един дъх, тресна я на масата и изфуча:

— Защо, по дяволите, сега съм на път да го сторя! Да обезчестя дъщерята на човека, когото обичам и уважавам почти като баща?

— Само не казвайте, че сте си загубили ума по червенокосото дяволско изчадие!

Брет му хвърли такъв поглед, че Оли се усъмни дали все пак не е бил твърде нагъл, и каза с опасно спокоен тон:

— А ако съм?

Оли преглътна. Той си позволяваше какво ли не в отношенията с господаря, но днес за първи път имаше чувството, че е отишъл твърде далече. Опита се да заглади нещата:

— Ако е така, шефе, не е моя работа да ви се меся — а после лицемерно прибави: — На предания слуга не се полага да поучава господаря си.

Брет се разсмя.

— Не ти вярвам нито дума! Ти само това и чакаш — да почнеш да ми четеш конско.

Оли се ухили.

— Не сте прав шефе. Не съм ли бил винаги предан слуга?

— Предпочитам да не отговоря на въпроса. И без това си имам достатъчно проблеми! — Лицето на Брет отново помрачня. — Сега ме остави сам, след като и без това не можеш да ми помогнеш.

Оли се поколеба.

— Шефе, ако мога да направя нещо…

— Нищо — прекъсна го рязко Брет, но внезапно му хрумна една мисъл — Спомняш ли си един испанец на име Карлос де ла Вега? Възможно е да сме го срещали преди няколко години.

Оли вдигна тесните си рамене.

— Не си спомням. Как изглежда?

Брет го описа и накрая Оли смръщи чело.

— Мисля, че имаше такъв тип в Ню Орлиънс, шефе. Впрочем, не съм убеден, че е същият, за мен всички испанци си приличат. Но когато убиха стария капитан и ние станахме контрабандисти, този испански нахал нарани с нож момичето на Френчи.

Брет трепна. Изведнъж си спомни ясно случая. Естествено, тогава за първи път видя де Ла Вега! Френчи беше водачът на бандата контрабандисти, която уби Сам Браун, а случаят с Карлос стана по времето, когато Брет влезе в бандата. Френчи имаше кръчма с публичен дом в скандално известния квартал „Блатото“ в Ню Орлиънс. Там въртеше и сделките с крадените стоки. А след приключване на търговията даваше право на най-добрите си клиенти да се забавляват по избор с най-новите момичета, дошли от цял свят.

Един ден, когато Брет беше повишен в личен телохранител на Френчи, се появи Карлос да преговаря с Френчи относно последния товар контрабандни стоки. Брет вече не знаеше какво купи Карлос, но все още ясно помнеше, как придружи надменния испанец при момичетата. Именно той беше човекът, който разби вратата, когато от стаята долетяха викове на страх и болка. Завари вътре младото, полумъртво от страх гръцко момиче, голо и кървящо от множество рани. Карлос стоеше насред стаята с нож в ръка и хладно промърмори:

— Тя се опита да открадне парите ми. Много съм разочарован от Френчи. Би трябвало да ме познава достатъчно, за да се опитва да не ми пробутва подобни трикове.

Карлос може би не лъжеше, но това не оправдаваше стореното. Брет побесня от ярост, ала се въздържа и не каза нито дума.

Сега погледна към Оли и каза:

— Прав си. Това беше онзи тип. Той е племенник на Алехандро.

Оли свирна през зъби.

— Паднаха ни се лоши карти, шефе. Той ви е видял с контрабандистите. Може да стане сложно, ако се наложи да обясняваме какво сте нравили там.

Брет направи гримаса.

— Не е чак толкова лошо. Алехандро е запознат е историята. Само Карлос може да се окаже проблем. Сигурно много му се иска да ни създаде ядове, но мисля, че ще се справя и с това! Няма да кажа нищо на Алехандро за случая в публичния дом, в края на краищата Карлос е негов племенник. Може би той въобще да не ме помни…

Оли отиде да си легне и го остави сам с мрачните му мисли. Брет не можеше да се отърве от съмнението, че Сабрина нарочно го е съблазнила. Нямаше да се учуди, ако Алехандро нахлуеше внезапно през вратата и поискаше Брет да направи от дъщеря му почтена жена.

Опитваше се с всички сили да мисли за нещо друго, не за Сабрина, за голямата мека уста и съблазнителното стройно тяло…

Как можа да се забрави дотолкова, че да злоупотреби с доверието на добър приятел? Може би все пак го въвличаха в преднамерена игра, в капан, заложен от Сабрина, просто защото той беше по-добрият улов — в сравнение с Карлос?

След дълги размишления стигна до заключението, че има нужда от жена. Много отдавна не се беше любил и може би поради това Сабрина му действаше толкова силно. Трябваше му жена! Само така щеше бързо да забрави за малката…

Това заключение трябваше всъщност да го успокои, но за съжаление не успя. Ходеше неспирно напред-назад из стаята, докато накрая си каза, че е глупак. Изтича в конюшнята, оседла Файърсторм и препусна. Кон и ездач полетяха като подгонени от дявола в утринния здрач. След известно време лудото препускане отклони вниманието му и когато слънцето се издигна високо на небето и всички се заеха с ежедневната си работа, Брет се върна в хасиендата.

Беше приятно изморен и искаше веднага да си легне, но Бонита загрижено го спря.

— Добър ден, сеньор Брет. Дон Алехандро се извинява, че тази сутрин отиде на езда без вас. Една пума убила през нощта теле и мъжете тръгнаха на лов. — След това продължи е леко укорителен тон: — Разтревожихме се, като не ви намерихме в стаята, но слугата ви каза, че често яздите сутрин. Вие сте почти толкова безгрижен, колкото сеньорита Сабрина — и двамата май сте забравили, че наоколо обикалят бандити и че е глупаво да изчезвате просто така, без да се обадите.

Брет сдържа смеха си.

— Съжалявам, Бонита, за в бъдеще ще се съобразявам повече със страховете ти.

Брет поиска да си тръгне, но Бонита го спря и запита боязливо:

— Сеньор, виждали ли сте тази сутрин Сабрина?

Първата мисъл на Брет беше, че малката пак е забъркала някаква каша, за да го примами, затова каза предпазливо:

— Не съм я виждал от снощи. Защо? Бонита закърши загрижено ръце.

— Тя не е в стаята си. Отначало не се разтревожих особено, защото тя излиза и се прибира, когато си пожелае. Но стана много късно, а тя все още не се е върнала. Къде ли може да е? Като си представя, че може да падне в ръцете на бандитите!

Ледени тръпки полазиха по гърба на Брет. Ужасни картини се носеха като вихър през главата му. Сабрина беззащитна в клопката на безскрупулни, жестоки бандити; Сабрина изнасилена, убита… Прогони ужасяващите представи и успокояващо промълви:

— Не се тревожи, Бонита. Сигурно просто е отишла да се поразходи и не е забелязала, че е станало късно. Слугите търсиха ли я вече?

— Да, сеньор, но не можаха никъде да я намерят.

— Проклятие — извика гневно Брет — все някъде трябва да е! Не може да е потънала в земята! Сигурно има някое място, където ходи често и където още никой не я е търсил.

Изведнъж Бонита засия.

— Ама разбира се, сеньор! Не може да се очаква друго от глупава стара жена като мен! Сабрина сигурно е в павилиона край езерото. Това е любимото й място и често ходи да плува рано сутрин. Колко глупаво от моя страна! Веднага ще изпратя някого там!

— Остави! Кажи ми само къде е, аз сам ще ида — заяви ядосано Брет. И ако е там, ще й извия врата, закани се яростно той. Как можа да изплаши така старата Бонита! А ако не е…

Бонита му описа мястото и той тръгна веднага. Когато влезе в павилиона, Сабрина спеше дълбоко. Пак го обладаха грозни съмнения. А може би хитрушата нарочно го примамваше тук? Ала дълбоко в себе си изпита облекчение. Разтърси я грубо и изкрещя:

— Събуди се, Сабрина, ако въобще спиш! Бонита е пратила да те търсят навсякъде.

Сабрина сънено отвори очи и примигна насреща му. Разтърка ги като малко дете и се прозя:

— Какво каза? Нещо за Бонита?

— Уплашила се е до смърт заради теб. Страхува се, че си попаднала в ръцете на бандити.

Сабрина изглеждаше смаяна.

— Бандити? Тук? Нима вярваш, че са толкова глупави! Ранчото е сигурно! Никой не смее да припари насам!

— Това място съвсем не сигурно, освен това не е редно да бродиш из горите като някоя циганка! Защо баща ти позволява това? Тук всеки може да те намери! Ако още веднъж направиш подобна глупост, така ще те напердаша, че да не можеш цяла седмица да седнеш! — изкрещя сърдито Брет и я дръпна да се изправи. — Да вървим! Не съм спал тази нощ и нямам настроение да се карам с теб.

— Пусни ме! — извика Сабрина и направи опит да се изтръгне от ръцете му. — Причиняваш ми болка!

— Нали твърдеше, че тук никой не може да ти стори зло? — подигра се той.

Сабрина бръкна светкавично в ботуша си, измъкна ножа и посегна да прониже дланта му. Брет се дръпна назад и тя успя да се освободи.

Нефритените очи потъмняха от гняв.

— Ах ти, малко зверче! Крайно време е да ти дам урок!

Застанал насреща й, той изглеждаше невероятно привлекателен. Черната копринена риза подчертаваше суровото мургаво лице, а под тънките бричове изпъкваха дългите мускулести крака. Тези бедра само преди няколко часа се притискаха до моите, помисли Сабрина и преглътна. Но сега цялото му тяло трепереше от гняв и това я уплаши. Пръстите й инстинктивно обхванаха още по-здраво дръжката на ножа. Та тя съвсем не искаше да се бори с него — искаше само да бъде обичана!

Но Брет не й остави избор. Нахвърли се върху нея, бърз като дива котка. Сабрина понечи да се защити е ножа, но не успя. Мъжът сграбчи ръката й и я удари в бедрото си. Ножът отхвръкна надалеч.

Брет пусна ръката на Сабрина и каза тихо:

— Е, как ще се защитаваш сега?

— Нямам никакви намерения — отговори спокойно Сабрина и невъзмутимо пристъпи към него.

Брет недоверчиво я проследи с очи. Когато застана точно пред него, тя протегна ръка.

Той дълго я гледа. Само да не беше толкова хубава, тялото й толкова привлекателно и мястото толкова усамотено. След малко се засмя и й подаде ножа.