Шърли Бъзби
Лилия в нощта (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Пакогдочес, Испански Тексас, лятото на 1799

 

Първи август 1799 година. Утрото на седемнадесетия рожден ден на Сабрина дел Торес изгря ясно и ослепително красиво. Започна един от онези чудни лениви летни дни, които тя обичаше най-много. Събуди се тъкмо когато слънцето надникна иззад високите, благоуханни пинии, издигащи се близо до обширната, измазана с глина къща, в която беше израснала. Измъкна се гола от мекото пухено легло и грациозно изтича до двойната врата в дъното на стаята. Бутна крилата и излезе на тесния балкон откъм задната страна на къщата. Не се боеше, че някой може да я види. Стаите й се намираха на последния етаж в края на дългото странично крило, пристроено от баща й след сватбата му с Елена. Пред погледа й се разстилаше само безкрайна, сочнозелена гора. Разпери ръце и като някоя езическа жрица се отдаде на ласките на слънцето. Утринната заря разпали огън в златистата, дълга до кръста коса и подобно ръка на любовник погали високото, стройно тяло, гърдите с коралови връхчета плоския корем, огненочервените кичурчета в основата на бедрата и дългите, добре оформени крака.

Слънцето превърна младото момиче в лумнал пламък в аленочервено и златно. То въздъхна доволно и се залюля, наслаждавайки се на топлината. После с искряща усмивка отиде до железните решетки, опасващи балкона. Подпря лакти на парапета и щастливо зарея поглед над дърветата, през които проблясваше сребристата повърхност на езерото, в хладните води на което обичаше да се гмурка в топлите дни.

Но днес няма време за плуване, помисли с усмивка тя. Днес беше рожденият й ден. Тя беше едничко дете на баща си, наследница на значително имущество и затова рожденият й ден беше важна дата за всички в ранчото на дел Торес. И семействата от околностите със синове на възраст за женене, съседите и приятелите, които я познаваха от рождение, щяха да се съберат на фиеста в ранчото. Подготовката за празника беше в ход от седмици, а дни наред вече в кухнята печаха и готвеха. Големият салон беше отворен, проветрен, изтъркан и излъскан, докато всеки полилей, всяка плочка от мозайката по пода и всяка мебел засияха в пълния си блясък.

При мисълта за големия салон лицето на Сабрина помръкна. Щяха да го отворят за първи път след смъртта на майка й преди десет години. Припомни си трагичната гибел на Елена малко след сватбата на леля София в Начез през лятото на 1789 година и болка прониза сърцето й.

Малката чувствена уста се опъна в сурова извивка. За първи път от години си спомни за болезнената раздяла с Брет Дейнджърмънд. Какво чудовище, помисли си гневно. При все че беше мило момиче и не беше дребнава, Сабрина никога не забравяше обида или несправедливост, а според нея след смъртта на пъдпъдъка Брет се беше държал отвратително… особено на сутринта, когато беше яздила жребеца. Тогава постъпи обидно и много я нарани, но всичко това беше нищо в сравнение с болката и отчаянието, които изпита, когато два дни преди заминаването майка й Елена бе убита от ниско паднал клон. Бе загубила контрол над коня си по време на сутрешната езда.

 

 

Никой не можеше да повярва, че милата, весела Елена с мъртва. Погребаха я в малкото семейно гробище на Дейнджърмъндови, а два дни след това Алехандро и Сабрина отпътуваха. Начез се превърна в място, изпълнено с болезнени спомени. През следващите години Алехандро два-три пъти посети семейството на Хю, но Сабрина повече не стъпи там. Леля София редовно й пишеше и девойката старателно отговаряше на писмата, но нямаше желание да види отново Начез.

След смъртта на Елена, Сабрина и баща й много се сближиха. Взаимната любов им даваше чувство за сигурност и чуждият човек би помислил, че Елена е още жива, толкова естествено двамата бяха втъкали спомена за нея в своя живот. Въпреки ранната смърт на майката, детството на Сабрина протече щастливо. Тя прекарваше много време е баща си и му помагаше в ежедневните задължения. Растеше по-свободно, отколкото майка й би позволила, ако още беше жива, но неортодоксалното възпитание на баща й и зрелостта, натрапена от трагичната смърт на Елена, не й се отразиха зле. Глезеха я, но в някои отношения Алехандро изискваше от нея толкова, колкото би изисквал от един син.

Леля Франсиска, по-голямата сестра на баща й, намираше за скандално, че Сабрина не умее нито да шие, нито да води домакинството, но повечето хора се възхищаваха от темпераментната дъщеря на Алехандро. Вярно, че не изпълняваше задълженията, с които трябваше да се справя всяка млада дама с нейното положение, затова пък яздеше като команч, стреляше по-добре от повечето мъже, боравеше невероятно сръчно с нож, а речникът й би накарал всеки пиян нехранимайко да пребледнее от завист. Сабрина беше неповторима и любимка на цялото ранчо, затова рожденият й ден представляваше събитие за Накодочес.

Девойката въздъхна и се върна в стаята. Камериерката й Бонита можеше всеки момент да се появи с таблата за закуска. Хвърли последен поглед към синьото небе и тихо прошепна: „Пожелай ми всичко хубаво, мамо. Днес често ще мисля за теб…“

Наля студена вода в един порцеланов леген, наплиска лицето си, грабна сребърната четка и се опита да усмири къдриците си. След това навлече бялата ленена нощница, която Бонита приготвяше всяка вечер, като не преставаше да мърмори. „Не може човек да спи гол, грехота е!“ Сабрина я обличаше набързо всяка сутрин, за да не дразни Бонита.

Едва се отпусна на обточените с дантела възглавници, когато Бонита, с патешка походка и топла усмивка на тъмнокожото лице, внесе в стаята голяма сребърна табла. Всяка сутрин Сабрина получаваше топъл шоколад и сладкиш, наречен „пан дулче“. Днес обаче върху таблата беше поставен огромен букет жълти рози, а до него малка, облечена в плат кутийка. При вида на розите от гърдите на Сабрина се изтръгна радостен вик.

— Честит рожден ден, мила! — Сбръчканото лице на Бонита и мъдрите кафяви очи сияеха.

Бонита беше бавачка на Елена и когато господарката й се омъжи за забележителния Алехандро дел Торес, тя я последва в пустошта на Испански Тексас, за да наглежда купчината деца, които сигурно скоро щяха да се появят. Но Елена роди само едно бебе — Сабрина, и Бонита отдаде цялата си любов на това дете.

Сабрина вдъхна аромата на розите и Бонита с тъга си помисли колко би се гордяла на този ден Елена е дъщеря си.

Хвърли недоверчив поглед към нощницата, по която нямаше и следа от гънки, и си каза, че доня Елена нямаше да търпи свободния нрав на своята щерка.

Бонита беше стара, тъмната й коса бе прошарена от сиви кичури, тялото кръгло като топка. Но лицето беше весело и никой не можеше да устои на смеха й. Водеше домакинството с желязна ръка. Само сеньорита Сабрина и господин Алехандро правеха каквото си поискат. Достатъчно беше дон Алехандро да я щипне по бузата и да се усмихне и Бонита се разтапяше. А на кехлибарените очи на Сабрина никой не можеше да устои. Както обичаше да казва камериерката, малката Сабрина би се справила и с дявола само с един поглед.

Сабрина отвори облечената в плат кутийка и прекрасните й очи овлажняха от умиление. Върху бяла сатенена възглавничка лежаха прекрасно изработени златни креолски обици. Попипа ги и почтително прошепна:

— О, Бонита, как ме глезиш!

— Така е — отговори през смях Бонита и погали къдриците на своята любимка. После каза: — Има дни, в които го заслужаваш, и днес е точно такъв ден.

Без да я е грижа за олюляващата се ваза с розите и каната с шоколада, Сабрина протегна ръце към старата си бавачка.

— О, Бонита, толкова те обичам! Винаги ще пазя тези вълшебни обици! Ще ги сложа довечера на фиестата.

Остатъкът от деня премина също така приказно, както беше започнал. Върволицата гости не секваше и Сабрина бе отрупана е подаръци: златен гребен от жените в кухнята, обкована със сребро юзда от конярите, красива бяла дантелена мантиля от леля Франсиска, украсено със сребро седло от станалите изведнъж срамежливи вакерос, а баща й бе измислил странна комбинация: елегантна кама от толедска стомана и искрящо колие със смарагди.

За празника в чест на рожденицата Сабрина сложи колкото се може повече от новите бижута. Бонита вдигна косата й с новия златен гребен, обиците красяха малките уши, а на шията искряха смарагдите от баща й. Роклята беше от бяла коприна, водопад от дантели обрамчваше широкото деколте и краищата на богатата разперена пола. Бялата дантелена мантиля от леля Франсиска беше надиплена около голите рамене и ръце. Ефектът беше поразителен: огненочервената коса, смарагдите върху кадифената кожа с цвят на мед и бялата рокля накараха младите кабалероси да повярват, че им се е явила богинята на огъня — богиня, в чийто обятия е блаженство дори да изгориш. Сабрина въобще не усещаше възхитените погледи на младите мъже, а и на мнозина по-възрастни. Наслаждаваше се на вечерта с наивността на дете. Не пропускаше танц, а веселият смях и омайващите усмивки очароваха всички гости. Алехандро я наблюдаваше със смесица от гордост и меланхолия.

Само да можеше да я види Елена, мислеше той, само да беше и тя с нас…

За момент мисълта за непоправимата загуба надделя и той посегна към сребърната гривна с тюркоази, която Елена му беше подарила при годежа и която не сваляше от ръката си. Разтърси глава — днес не беше ден за тъжни мисли. Елена не би искала такова нещо, помисли си той и се насили да се усмихне.

— Хубава двойка, нали? — каза Франсиска де Ла Вега, която стоеше до него и не откъсваше очи от Сабрина, която танцуваше с братовчед си.

— Права си — отговори с лека ирония Алехандро. — Но ние с теб сме малко пристрастни, не считаш ли? Все пак Сабрина ми е дъщеря, а Карлос ти е син.

Франсиска доволно се усмихна.

— Така е, но независимо от това са красива двойка — и ще бъде чудесно да се свържат в брак. Ако обединим ранчото на дел Торес и това на де Ла Вега, ще създадем най-голямото имение от тази страна на реката.

Алехандро не отговори. Сестра му предпочиташе да пропуска обстоятелството, че финансовото положение на семейство де Ла Вега не е много розово. Съпругът й Луис де ла Вега само преди месец уж между другото спомена за затрудненията си, а синът му Карлос миналата седмица през смях заяви, че имат достатъчно земя и добитък, но ако искал да се сдобие с пари, май трябвало да се ожени за някоя богата наследница. Алехандро бе далеч от мисълта да подозира сестра си, че поради тази причина се опитна да ускори женитбата между децата им. Всеки, който притежаваше земя, изпадаше понякога в парични затруднения и Луис сигурно скоро щеше да си стъпи на краката. Франсиска открай време се опитваше да събере Сабрина и Карлос. Всъщност Алехандро нямаше възражения към младежа: от добро семейство, красив и с двадесет и шестте си години достатъчно възрастен, за да се справи с буйния нрав на Сабрина. Въпреки това през последните две години Алехандро твърдо отказваше да даде съгласието си за годеж. Много неща говореха в полза на тази женитба, ала все пак… Продължи да разглежда младия мъж, който отново танцуваше със Сабрина, и си каза, че Карлос наистина изглежда много добре. Типичен испанец — гъста черна коса, тъмни очи, тесен аристократичен нос и чувствена уста, която често ставаше жестока. Като повечето испанци той не беше много висок, затова пък беше строен и се движеше със съвършена елегантност, все едно дали се намираше в бална зала или върху гърба на кон. Днес носеше кадифени „калцонерос“ — испански панталон с копчета от филигран, обточен със златен ширит, подходящ по цвят жакет, който свършваше малко над златния копринен пояс около гъвкавата талия, и бяла копринена риза, подчертаваща тъмната коса. Алехандро трябваше да признае, че Карлос е наистина представителен млад мъж и може да замае главите на много неомъжени жени, ако започне да ги ухажва. Не правеше впечатление единствено на Сабрина. Всъщност точно там е проблемът, каза си замислено бащата.

В изисканите испански семейства браковете винаги се уреждаха между родителите — дори бащата на Алехандро, който трябвало да предостави имението на по-стария си брат и потърсил късмета си в Новия свят, бил обещан на една млада жена, но Алехандро се опълчи срещу стария обичай. Замина за Испания, за си търси годеница, но се върна сам. Едва пет години по-късно, когато изграждаше сегашното ранчо Дел Торес в пущинака на Източен Тексас, случайността го отведе в Начез, където презглава се влюби в Елена Севиля. Само след три месеца двамата се ожениха и дори сега, десет години след смъртта й, тя все още владееше сърцето му. Бракът им беше чудесен — изпълнен със смях, любов и страст. Това е, което искам и за Сабрина — помисли си той — искам да обича с цялото си същество, искам мъжът, за когото ще се омъжи, да я обича и в отвъдното. Той нямаше да се задоволи с по-малко… Сабрина също.

Тази вечер не можеше да се отърве от мисълта, че ако умре, Сабрина ще остане без необходимата мъжка закрила. Естествено Франсиска или по-малката му сестра Изабел, омъжена в Мексико Сити, веднага щяха да я вземат под крилото си, но мисълта, че двете му сестри и съпрузите им ще се разпореждат с живота на неговата темпераментна, своенравна дъщеря, не беше особено приятна. Затова пък София и Хю Дейнджърмънд…

Алехандро нямаше вид на човек, навършил шестдесет и две, стойката му беше все така горда и изправена както преди тридесет години. За испанец беше необичайно висок — над метър и осемдесет, и беше предал това в наследство на дъщеря си. Сабрина беше само седем сантиметра по-ниска от него. В червената му коса нямаше и следа от сребро, живо блестяха златисто-кехлибарените му очи. Беше в цветущо здраве, но един ден, може би не чак толкова далечен, Сабрина щеше да остане сама. И единственият начин да й осигури необходимата закрила, бе да я омъжи. Ала инстинктивно усещаше, че Карлос де Ла Вега не ще може да завладее сърцето й, нито пък ще я дари с любовта, от която се нуждаеше. Но как да обясни това на Франсиска?

Франсиска де Ла Вега бе точно десет месеца по-стара от брат си, обстоятелство, което непрекъснато му изтъкваше. Тя никога не бе давала воля на чувствата си и следвайки дълга, се бе омъжила за човека, избран от баща й, въпреки че не обичаше Луис де ла Вега. Последва мъжа си от Мексико Сити в Накодочес, макар да ненавиждаше този нецивилизован пограничен край на испанската империя. Ръководеше домакинството и му роди четири деца — защото така изпълняваше дълга си. Следователно Сабрина не можеше да живее другояче. Братът и сестрата не само имаха различна жизнена философия, а и чисто физически бяха коренно противоположни. Франсиска беше въплъщение на аристократична испанска матрона — обгърната в пъстра коприна, окичена с бижута, пухкава и не особено висока, е лъскава черна коса и красиви тъмни очи. Годините не й личаха и лицето й все още беше красиво. За съжаление тя, както и Изабел, не притежаваше капчица от чувството за хумор или жизнелюбието на брат си. Никоя от двете сестри не би разбрала мотивите, поради които Алехандро не даваше съгласие за една толкова изгодна женитба.

При тази мисъл мъжът въздъхна примирено. Франсиска постепенно загуби търпение и засегнато попита:

— Няма ли какво да кажеш? — Алехандро сви рамене и тя продължи: — Не те разбирам, братко! Нима може да има възражения против подобна връзка?

— Не — отговори колебливо Алехандро. — Аз нямам възражения… стига Сабрина да го пожелае.

Естествено Франсиска не прояви разбиране.

— Не бях съгласна с теб, когато каза да отложим годежа, докато Сабрина порасне достатъчно; когато заяви, че работата не била спешна, премълчах. Но сега…

Алехандро иронично вдигна вежди и промърмори:

— Кога ли пък си мълчала… — Преди тя да успее да отговори, продължи: — Употреби думата „спешно“. Нима сега е спешно? Доколкото си спомням, се разсърди, че отказах да говоря за женитба, преди Сабрина да прекара шест месеца при Изабел. Май те беше страх, че в Мексико Сити може да се намери някой млад кабалеро, който да й хареса повече от сина ти! Може би Доминго, най-големия син на Изабел?

Пищната гръд на Франсиска се изду от негодувание.

— За нея няма по-добър от Карлос!

Алехандро започваше да се наслаждава на спора, затова продължи с престорена кротост:

— Ах, извинявай, ти естествено напълно си права, като казваш това. Но я ми кажи — защо именно днес трябва да вземем решение? Нима нещо се е променило? — Не можа да се въздържи и добави: — Или си получила писмо от Изабел, възвестяващо идването на Доминго?

Побесняла от яд, Франсиска го изгледа с опасно святкащи очи и надменно се отдалечи.

През цялата вечер разговорът със сестра му не излезе от главата на Алехандро. Когато всички гости си отидоха и двамата със Сабрина седнаха да пият по чашка за лека нощ в една малка стая в дъното на централното крило, уж между другото спомена:

— Направи ми впечатление, че танцува много често с Карлос. Да не би романсът да е в ход?

Сабрина, настанена удобно и съвсем не по дамски в огромното кожено кресло, смаяно изгледа баща си.

— Романс? — попита учудено тя. — С Карлос?

Като си представи как щеше да реагира Франсиска на учудването на Сабрина, Алехандро се ухили и каза:

— Ами да, Карлос. Харесва ли ти?

— Разбира се, че харесвам братовчед си. Нали сме отраснали заедно!

— Мислила ли си, че би могла да се омъжиш за него?

Красивото като картинка лице на Сабрина доби безпомощен вид. Изгледа строго чашата с бренди на баща си и Алехандро гръмко се разсмя. От сърцето му падна камък.

— Не, гълъбче, не съм прекалил е пиенето. Само че леля ти Франсиска много иска да те сгоди за Карлос. И аз се питах как ще реагираш на подобно предложение.

Сабрина сбърчи носле.

— Леля Франсиска все се меси там, дето не й е работата. Още не желая да се омъжвам, а ако го направя, то ще бъде по любов, както ти и мама — за друго и дума не може да става.

Облекчен, Алехандро вдигна чаша и тържествено заяви:

— Задоволяваме се само с истинска любов.

След като Сабрина отиде да си легне, Алехандро дълго остана буден, сериозно замислен за бъдещето на дъщеря си и евентуалния й брак, макар тя да бе потвърдила очакванията му. Беше сигурен, че никой мъж от околността не е привлякъл вниманието й. Всъщност тя водеше всички за носа. И изведнъж се сети за един млад мъж с мургаво тясно лице и нефритенозелени очи — Брет Дейнджърмънд.

Това беше истински мъж: силен и достатъчно решителен, за да се справи с всяка жена — дори и със Сабрина.

Сабрина не беше виждала Брет от времето, когато беше на седем години, но той го беше срещал няколко пъти в Ню Орлиънс и Начез. Не бяха прекарали много време заедно и не бяха водили дълги разговори, но Брет всеки път му правеше силно впечатление. Защо едва тази вечер му хрумна мисълта, че нищо неподозиращият младеж би бил чудесен кандидат за ръката на дъщеря му?

С хитра усмивка той извади от резбованото си писалище хартия, перо и мастилница. Размисли малко, защото му беше ясно, че трябва да намери убедителна причина за неочакваната покана. Поблъска си главата, докато накрая смътно си припомни, че Брет беше спечелил на зарове една плантация в Луизиана.

Преди две години го срещна случайно в Ню Орлиънс и момъкът иронично подхвърли, че и той като баща си възнамерява да си опита късмета в земеделието. Плантацията, която спечелил, фалирала заради лошата реколта от индиго през 1792 година, но той щял да засади захарна тръстика. Беше изумително добре осведомен за тази сравнително непозната в Луизиана полска култура. Лицето на Алехандро се разведри. Ами да! Тръстиката беше решението! Ще пише на Брет, че иска да сади захарна тръстика и се нуждае от съвет. Алехандро си спомни колко се обичаха София и Сабрина и изведнъж прозря, че може е един удар да убие няколко заека едновременно: ако е него се случеше нещо, а това не беше изключено, можеше да предостави настойничеството над Сабрина единствено на София Дейнджърмънд. Е, може и да не се стигне дотам… Той тихо се засмя. Кой можеше да предвиди какво ще се случи, когато Брет получи писмото.