Шърли Бъзби
Лилия в нощта (29)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Сабрина и Брет се завърнаха от посещението си в шато „Сен Андре“ едва в средата на август. Постепенно Сабрина се почувства във „Фокс Леър“ като у дома си, а като си припомняше всички тъжни събития в ранчото на дел Торес, предпочиташе да си остане завинаги тук. Животът й в тази плантация беше щастлив, Брет беше винаги до нея, а блатистите ръкави на реката с обраслите си с тръстика брегове, с кипарисите и палмите имаха свой собствен чар. Тя беше щастлива, това беше домът на съпруга й, тук щеше да се роди детето й.

Изненадващата мисъл, че може би е забременяла, се превърна в увереност. Външно не се забелязваше нищо, но тя навлезе във втория месец.

Още не беше казала на Брет за чудесното си откритие. Щом понечеше да го стори, я обхващаше някакъв странен свян. Какво ли щеше да си помисли? Дали ще се зарадва? А може и да се ядоса? Или ще остане безразличен? Тя въздъхна. Независимо че бяха женени почти два месеца, между тях все още се издигаха прегради.

Въпреки цялата им интимност, Брет все още си оставаше чужд за нея. Беше пламенен любовник и въпреки че имаха отделни спални, от женитбата насам прекарваше поне част от нощта в леглото й. През деня почти винаги отсъстваше от къщи. Често тръгваше още на разсъмване и поемаше на кон към полетата със захарта тръстика, за да наглежда работниците. Някои дни го виждаше едва когато късно през нощта идваше в леглото й. Но имаше и дни, през които й посвещаваше цялото си време. Гордо я развеждаше из полята със захарна тръстика, показваше й рафинерията, градините, пристана, изграден по негово нареждане. Сабрина се наслаждаваше на близостта му, но въпреки това чувстваше, че той крие нещо, че тя няма достатъчно участие в живота му. Понякога я гледаше толкова странно. Как копнееше за протегне ръка, да го докосне и да попита:

— Какво има? Защо ме гледаш така?

Но се страхуваше да го направи, страхуваше, че той би могъл да разкъса връзката между тях.

Тя също имаше своите тайни и Брет я следеше с напрежение.

Междувременно беше осъзнала, че Карлос е оплел и двамата в мрежата си от лъжи, ала въпреки това продължаваше да се съмнява. С огорчение признаваше пред себе си, че е трябвало още преди години да попита Брет за връзката му е Констанца. Защо не му даде шанс да се защити, вместо сляпо да се довери на Карлос? Не, тя просто се уплаши от заслужените упреци, че толкова лесно се е оставила да й повлияят.

И още нещо й тежеше: Брет никога не споменаваше думата любов. Не криеше, че я желае физически, но така й не й каза: „Обичам те!“

Тази сутрин по време на закуската беше много мълчалива и Брет я погледна въпросително.

— Нещо не е наред ли?

Тя се поколеба, питайки се как ли ще реагира, ако кажеше просто:

— Искам да ми разкажеш за Констанца. Искам да знам наистина ли си я обичал и действително ли си изоставил детето си.

Но не се реши и плахо попита:

— Какво ще стане сега с ранчото дел Торес? Ние ще живеем тук, нали?

— Какво предлагаш? — попита предпазливо Брет. — Знам, че „Фокс Леър“ не е и наполовина толкова луксозна, но възнамерявам скоро да построя нова, много по-голяма къща. — Той не я изпускаше от очи. — Би ли предпочела да живеем в твоето ранчо?

Тонът на гласа му я смути и тя отвърна малко ядосано:

— Просто смятам, че след като си решил да живеем тук, би трябвало да назначим добър надзирател. А може и да продадем ранчото и да купим още земя тук, в Луизиана.

Брет се ядоса на себе си, че бе допуснал да прояви подозрителност по такъв банален въпрос. Защо трябваше след всичките тези седмици все още да търси признаци, че материалните неща означават за нея повече, отколкото любовта му?

Трябваше все някога да събере смелост и да я попита защо развали годежа им преди шест години, иначе съмнението щеше да го подлуди. Трябваше да научи истината за миналото, не можеше да понесе тази вечна несигурност.

През следващите дни Брет усети някаква промяна в отношенията им, но не знаеше на какво се дължеше тя. Сабрина се затвори в себе си и като че ли го даряваше с по-малко нежност от преди, а това много го потискаше.

Сабрина не забеляза, че държеше Брет на разстояние. Искаше да остане насаме със себе си, защото чудото на бременността владееше съзнанието й, а той все още не знаеше, че ще става баща.

Септември беше горещ и влажен. Заедно със захарната тръстика зрееше и тялото на Сабрина. Тя се радваше на наедрелите си гърди, на закръглящата се талия и често ни в клин, ни в ръкав, по лицето й пробягваше доволна усмивка. Тази усмивка нервираше Брет и сърцето му замираше от ревност. За какво ли си мислеше, като се усмихваше така?

Месецът си отиваше и захарната тръстика се оцвети в нежно виолетово. Голямата трева, както я наричаха, никога не узряваше напълно в Луизиана и прибирането на реколтата беше ежегодна надпревара между времето и способностите на плантатора да прецени положението. Щом веднъж се дадеше заповед за рязане, плантацията се превръщаше в пчелен кошер резачи, връзвани и товарачи се трудеха от тъмно до тъмно да приберат богатия плод от поляга. Дойде октомври, а работата продължаваше. Брет се връщаше вкъщи късно през нощта, изтощен до смърт, и нямаше сили сподели леглото на Сабрина. Стана й навик да го чака нощем и да поддържа гореща водата за къпане, независимо от късния час. Приготвяше му и табла с месо, хляб и сирене. През третата седмица на октомври жътвата беше на привършване и атмосферата се разведри Рафинерията работеше денонощно и преработването продължаваше с пълна сила, ала навсякъде цареше весело настроение, защото работниците с нетърпение очакваха богатото възнаграждение и веселия празник по случай завършването на жътвата.

Една вечер Брет се прибра в къщи малко преди полунощ и с доволна усмивка изкачи стълбите. Утре щеше да си отспи.

За свое учудване завари Сабрина да го чака. Влезе в спалнята, захвърли в ъгъла пропитата си с пот ленена шапка и укорително каза:

— Трябваше да си легнеш.

Тя се усмихна и тихо отвърна:

— Вече почти не те виждам, освен вечер, и не бих си позволила да пропусна тези кратки часове.

Брет свали ризата си и я загледа. Сабрина беше застанала до голямата месингова вана, приготвена за къпане. Носеше прозрачна нощница и лек халат, светлината на свещта върху масата зад нея осветяваше силуета й и изведнъж Брет осъзна колко отдавна не се бяха любили. Сабрина се извърна в профил и той внезапно затаи дъх.

Тя беше вече в четвъртия месец и леката закръгленост на корема й личеше ясно в светлината на свещите. Брет усети как зашумя кръвта в слепоочията му и дрезгаво прошепна:

— Защо не си ми казала?

Отначало Сабрина не разбра за какво говореше мъжът й, но като забеляза вперения му в корема й поглед, смутено отвърна:

— Не знаех как ще го възприемеш…

— Как ще го приема? — повтори замаяно той и пристъпи към нея. После се засмя радостно, възбудено, прегърна я и я завъртя из стаята. — О, Боже мой, не знам! Радвам се, вълнувам се, но и малко ме е страх!

— Страх те е? — учуди се Сабрина. — Защо?

— Ако с теб се случи нещо, няма да го понеса — прошепна като на себе си той.

Изведнъж Сабрина се почувства много по-силна и мъдра. Обгърна с ръце врата му и го целуна по брадичката. Наболата брада погъделичка устните й.

— Силна съм като кон и няма да има проблеми, обещавам ти.

Брет отново не каза, че я обича, но загрижеността му беше балсам за нараненото й сърце. И беше въодушевен от новината…

Брет я положи предпазливо на голямото легло и я целуна с нежна въздържаност, сякаш имаше насреща си нещо чупливо и много скъпоценно.

— Никога не съм си представял, че ще имам свои деца, но дори само мисълта за това ме кара да потръпвам от радост. Смяташ ли, че ще бъда добър баща?

Сабрина се разсмя, сърцето й преливаше от любов.

— Образцов — отговори весело тя. В моменти като този не съжаляваше за нищо, не се страхуваше от бъдещето, забравяше всички съмнения. Брет легна до нея и нежно погали корема й. С изпълнен с любов поглед промълви:

— Кога?

— В края на март, мисля. — Тя притегли лицето му към своето и обсипа с целувки носа и устата му. — Много сте плодовит, сеньор. Детето ни ще дойде на бял свят точно девет месеца след сватбата.

— Толкова ли е лошо? — попита засмяно той. Тя поклати глава.

— Не, тъкмо обратното. Родителите ми са чакали с години и аз се радвам, че с нас е друго. Освен това искам много деца.

— О, Боже! — прошепна мъжът. — Ще напрана всичко, което е по силите ми, кълна се! — Целуна я отново и банята бе забравена за много часове…

Двамата навлязоха в нова фаза от съвместния си живот. Радостта от идването на детето прогони всички тъмни облаци. През втората седмица на ноември Брет трябваше да замине за Ню Орлиънс за среща със своя търговски агент. Малко унила, защото оставаше сама, Сабрина го наблюдаваше как си стяга багажа. Брет забеляза тъгата по лицето й, прегърна я и попита:

— Какво има? Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

Тя поглади корема си и отговори:

— Ти ще отсъстваш само няколко дни, затова мисля, че е по-добре да си остана тук.

Бременността й протичаше леко, но предната седмица се бе простудила, имаше температура и все още не се беше възстановила напълно.

Брет се сбогува и потегли за Ню Орлиънс. Завари града бръмчащ като кошер от новини, които го облекчиха, но и разтревожиха. Дали все пак не се бе излъгал по отношение на Уилкинсън и картата? Както изглеждаше, в края на септември генералът бе навлязъл с армията си в Начиточез, но вместо да започне война, както предполагаха всички, на пети ноември подписа с испанците Договора за неутрална територия. Испанците трябваше да се оттеглят към Накодочес, американците към Начиточез, а генералът не загуби време и разтръби на цял свят своя триумф. После потегли към Начез, като изпрати армията си под ръководството на полковник Къшинг в Ню Орлиънс. А може би именно Ню Орлиънс беше целта му — още от самото начало?

През нощта Брет дълго лежа буден, питайки се какво биха могли да означават действията на Уилкинсън. Генералът очевидно бе предотвратил войната с Испания. Война, която му даваше възможност да нахлуе на испанска територия и да търси съкровището, открито от Джейсън и Нолън. Защо постъпваше така?

 

 

Отговорът на този въпрос се яви няколко часа по-късно в лицето на „Пиещия кръв“, кръвния брат на Джейсън. Малко преди разсъмване Брет се събуди с тревожното усещане, че не е сам. Тъкмо да посегне към малкия пистолет, който държеше винаги готов под възглавницата си, когато един дълбок глас го възпря:

— Моят брат Джейсън ме изпраща при вас — проговори безстрастно „Пиещият кръв“ и запали газената лампа.

После закрачи към леглото на Брет. Имаше внушителна фигура: висок и горд, красиво лице с високи скули и синьочерна коса, сплетена на две дебели плитки.

Брет бързо навлече халата си, плисна малко вода на лицето си и направи знак на индианеца да го последва в другата стая. „Пиещият кръв“ отказа да седне, заявявайки:

— Няма да остана дълго. — Извади от ризата от еленова кожа смачкан лист хартия и го подаде на Брет. — Джейсън смята, че ще пожелаете да го подържите в ръце. Каза също, че можете да правите с него, каквото пожелаете.

Когато пое картата, ръката на Брет леко трепереше. Значи наистина съществува, каза си той и бегло прегледа примитивния чертеж и указанията. После вдигна очи към индианеца.

— Как се сдоби с нея? Къде и кога?

Червенокожият се усмихна.

— Наистина беше у генерала. През всичките тези години я носеше в една торбичка, която висеше на врата му. Сваляше я само когато се къпеше, ала иначе беше винаги пред очите му.

— Но как се добра до нея?

„Пиещият кръв“ вдигна рамене.

— Генералът спи много дълбоко. Трябваше само да изчакам да се напие до смърт и оттам нататък беше много просто. — После му обърна гръб. — Сега ще изчезна отново по същия път, по който дойдох.

Брет тръгна след него и видя как прехвърли крак през перилата на балкона и се накани да се спусне надолу. Ухили се и каза:

— Малко сложно, а?

— Вярно, Джейсън твърди, че обичам да драматизирам, и понякога си мисля, че има право. Той иска да види и двама ви, когато дойде в града в сряда. Ще останете ли дотогава?

Брет кимна, но внезапно му хрумна нещо много важно:

— Колко време мина, откакто се сдоби с картата?

„Пиещият кръв“ прехвърли и другия си крак през перилата и преди да се спусне надолу, отговори:

— Взех я преди осем дни.

Брет се вторачи с отворена уста в мястото, където преди секунда стоеше индианецът. Преди осем дни — един ден преди Уилкинсън да подпише Договора за неутрална територия. После се разсмя и погледна парчето хартия в ръката си. Дали той и приятелите му не бяха повлияли на хода на историята? Дали това парче хартия не беше предотвратило една война с Испания? Не знаеше и надали някой някога щеше да научи, но му допадаше мисълта, че Уилкинсън е променил плановете си именно поради тази причина.

Седна на ръба на леглото и придърпа газената лампа. Тази карта вече отне няколко човешки живота, затова трябваше да изчезне. Нави я на руло, подържа я над пламъка и след няколко минути във въздуха се носеха само няколко почернели парченца пепел. Картата на Нолън вече не съществуваше. Съкровището на ацтеките беше запазено и той можеше само да се надява, че няма да бъде открито от някой друг авантюрист.

Следващите дни Брет прекара в уреждане на сделките си и в купуване на подаръци за Сабрина. Посети известните „Ескобар и синове“, стара и почтена фирма в Ню Орлиънс. Имаха работилница, която произвеждаше необикновено красиви бижута, и се бяха специализирали в изкупуването на частни колекции. Брет откри няколко накита, които бяха наистина уникални, и в пристъп на щедрост ги купи всичките.

Срещата с Джейсън беше кратка, но потвърди съмненията му, че изчезването на картата е било от решаващо значение за действията на Уилкинсън. Двамата мъже седяха на чаша бренди в библиотеката на Брет и Джейсън разказваше:

— Тъкмо идвам от генерал Клеърбърн. Получил писмо от Уилкинсън, което много го разтревожило. В него се казвало, че генералът бил в опасност, американското правителство също. Освен това навсякъде имало шпиони, а президентът щял в срок от шест дни да научи за едно съзаклятие, в което били забъркани хиляди.

Брет се засмя, но веднага стана сериозен.

— Както изглежда, Уилкинсън е решил да предаде Бур. Какво друго би имал предвид?

Джейсън вдигна рамене.

— Вероятно си прав, но трябва да изчакаме. Следващите седмици обещават да бъдат много интересни.

Брет нямаше търпение да се прибере в къщи и още преди разсъмване потегли за „Фокс Леър“. По обед на следващия ден Сабрина изтича сияеща насреща му.

— Толкова ми липсваше! Досега не вярвах, че една седмица може да бъде толкова дълга!

Брет беше безкрайно трогнат и здраво и прегърна. Все пак изпитва нещо към мен, щом ме посрещна така — помисли щастливо.

Късно следобед, когато седяха в салона, той й поднесе накитите.

— Досега нищо не съм ти подарил — обясни й смутено.

Сабрина бе възхитена от диамантеното колие и обиците към него. Бяха достойни за кралица.

— О, прекрасни са! — прошепна възхитено тя. Сияеща отвори последното пакетче, ала като видя бижуто, усмивката замръзна на лицето й и то пребеля като платно. Страхливо погледна към Брет и пошушна: — откъде имаш това? В града ли го купи?

Брет стоеше до камината, но като видя колко е уплашена, веднага отиде при нея.

— Купих го от най-добрия бижутер на Ню Орлиънс. Защо? Нещо не е наред ли?

Сабрина отново втренчи поглед в кутийката. Тя съдържаше чудно красива, необикновена брошка. Ревящ лъв, изкусно изработен от злато, очите от парченца смарагди, зъбите — от лъскава слонова кост. Сабрина познаваше тази брошка, толкова често я беше разглеждала като дете — тя беше собственост на сеньора Галавиз от Накодочес, открадната преди шест години след празненството по случай рождения й ден!

— Спомняш ли си още за бандитите, които вилнееха из нашия район? Ти също беше там, когато след празненството за рождения ми ден ограбиха гостите ни — започна тихо тя.

Брет кимна.

— Ние ги избихме, но плячката не беше намерена.

— Тази брошка е част от откраднатото.

Брет смаяно я погледна.

— Сигурна ли си, Сабрина? Може да има два такива накита.

— Не вярвам. Твърде голяма случайност е да съществуват две толкова необикновени бижута! Същата е, познавам я!

— Тогава има само две възможности: или не сме убили всички бандити, или някой е намерил скривалището им и продава скъпоценностите. — Той взе брошката и внимателно я разгледа. — В края на месеца трябва да замина отново за Ню Орлиънс. Ще ида при Хосе Ескобар и ще поговоря с него. Той ще ми каже откъде се е сдобил с брошката.

Двамата побързаха да сменят темата, но всеки тайно се питаше дали няма връзка между продадената брошка и убиеца на Алехандро. Може би бандитът, който бе останал жив, беше същият, убил и ограбил бащата на Сабрина?

Младата жена лежеше будна в прегръдките на любимия си и трепереше от желание за мъст. Ако откриеха убиеца на баща й, това може би щеше да смекчи болката от смъртта му, която все още не беше заглъхнала. Детето се размърда и тя се усмихна болезнено. Колко възхитен щеше да бъде баща й! Бе се омъжила за избрания от него мъж, а сега щеше да го дари с първо внуче. В очите й се появиха сълзи, търкулнаха се по бузите й и закапаха по голото рамо на Брет.

Той веднага усети, че нещо не е в ред, и загрижено я погледна.

— Какво има, мила? — попита уплашено.

Тя му се усмихна със замъглени от сълзи очи.

— Тъкмо си мислех колко щеше да се радва баща ми на детето…

Брет я притисна до себе си и зашепна утешителни думи в ухото й, докато заспа. После още дълго лежа буден, разсъждавайки защо непрекъснато си припомняше, че именно Карлос застреля последния бандит в упор, сякаш се страхуваше, че някой може да остане жив…

Странно, но мислите на Сабрина също бяха заети с Карлос, макар и по друга причина. Докато Брет беше в Ню Орлиънс, тя разгледа от всички страни миналите събития и стигна до заключението, че е крайно време да изясни отношенията си с Брет. Трябваше да поиска обяснение от Карлос, да го принуди да й каже истината. Първоначално реши да замине с Брет за Ню Орлиънс в края на ноември, но после размисли, че ще й бъде невъзможно да се срещне тайно с Карлос. Най-добре да го помоли да дойде във „Фокс Лър“ и да го приеме, без прислугата да узнае.

Сабрина написа писмо и натовари един слуга да го предаде лично на Карлос де Ла Вега. Поръча му първо да иде в дома на семейство Корейас и ако леля й още живее там, да попита къде се намира синът й.

— И помни: нито дума на мъжа ми! Това трябва да бъде изненада!

Гузната съвест я накара да целуне с необикновена нежност Брет, когато десет дни по-късно се сбогуваха. Брет я погледна изненадано.

— Ще отсъствам само четири дни, съкровище — промърмори закачливо той. — Почивай си и пази детето ни. Ще бъда много нещастен, ако при завръщането ми не ме очакваш.

Сабрина запази в себе си последните му думи като скъпоценно съкровище. Все пак означавам нещо за него, щом ми говори така, повтаряше си тя.