Шърли Бъзби
Лилия в нощта (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Когато на следващия ден една прислужница съобщи за сеньор Карлос, Сабрина не повярва на ушите си. Как смеете да се явява пред очите й след всичко, което се бе случило!

Карлос я очакваше в патиото. Прислужницата излезе, за да донесе разхладителни напитки, и ги остави сами.

Карлос остана прав до желязната маса, въртейки смутено в ръце бродираното си сомбреро. Черните очи бяха тъжни и пълни със сълзи. Сведе поглед и няколко пъти преглътна. Гласът му прозвуча почти като шепот, когато каза:

— Дали някога ще ми простиш?

Сабрина беше учудена колко малко я трогна разкаянието му. Сякаш снощи с блъскането на вратата Брет бе погребал всичките й чувства, с изключение на гнева, който се отнасяше единствено и само до него.

Карлос захвърли сомбрерото на масата и падна на колене пред нея. Улови ръцете й и скри лице в тях.

— Скъпа! Трябва да ми простиш! Обичам те толкова много, че загубих разсъдъка си! Не исках да те изплаша! — Той се удари с длан по челото. — Не знам какво ми беше станало. Аз съм свиня! Заслужавам презрение. Кажи, че ми прощаваш, мила! Че не съм разрушил обичта помежду ни!

Сабрина беше разколебана от бурното му разкаяние и промълви:

— Мисля, че ти прощавам. Моля те, стани сега, преди да те е видял някой.

Карлос веднага скочи на крака, притегли я към себе си и обсипа ръката й с целувки.

— Ти си толкова добра и чудесна, като светата Богородица!

Изчервена от срам, Сабрина дръпна ръката си. Видя Лупе да се задава с лимонада и изсъска:

— Престани!

Когато прислужницата се оттегли, Сабрина набързо се сбогува с Карлос, след като изтръгна от него обещание да не споменава вече за случилото се. Обясни му веднъж завинаги, че никога няма да се омъжи за него, но ще продължава да го смята за свой приятел.

 

 

Рожденият ден на Сабрина настъпи горещ и ясен. Слънцето приличаше на искряща жълтооранжева топка в синьото небе и Сабрина неволно си припомни миналогодишното празненство. Колко невинна беше тогава. Колко неподозираща…

Очакваше с радост рождения си ден, въпреки че все още усещаше горчивина. Бонита отново й поднесе табла със закуска и букет жълти рози. Този път й подари сребърни гривни, които весело подрънкваха при всяко движение на стройните й ръце. Където и да идеше, я поздравяваха най-сърдечно.

Беше почти като миналата година — само присъствието на Брет Дейнджърмънд все повече я плашеше. Сабрина имаше чувството, че той е навсякъде. Разговаряше с хората, шегуваше се с Бонита, вслушваше се внимателно в деловите разговори на Луис и Алехандро. Очите й неволно го следваха, възхитени от високата стройна фигура, елегантността и чара, които покоряваха всеки приближил се до него. Гневеше се на самата себе си, защото не можеше да устои на притегателната му сила и присъствието му събуждаше в душата й сладостен копнеж. Постоянно се улавяше, че боязливо следи тъмната му глава сред множеството.

В чест на Сабрина бе организиран бой е бикове, който темпераментни млади мъже щяха да застана срещу предизвикателството на огнените черни животни. Сковаха временна арена с трибуна, над която опънаха жълто платно, за да защити дамите от яркото слънце.

Сабрина наблюдаваше с критичен поглед младите кавалери, които с плащ и меч предизвикваха бика и го нападаха. Ала разбра какво значи истински страх едва когато на арената излезе Брет. Сърцето й сякаш спря, лицето пребледня като платно, а ръката й мачкаше не съзнателно красивото ветрило в яркочервено и златно, което Карлос й подари за рождения ден.

От гърдите й се изтръгна стон и Карлос, който беше предпочел да не участва в тази опасна игра, й хвърли остър поглед.

— Нещо не е наред ли, скъпа?

Сабрина се насили да изглежда спокойна, опитвайки се отчаяно да прикрие страха, който стягаше гърлото й.

— Нищо ми няма! Защо питаш?

— Стори ми се, че си загрижена за грингото. В края на краищата това е испански спорт, а едрите мъже не са много бързи в краката. Интересно как ще се справи с яките бикове на баща ти.

Сабрина кимна разсеяно и загрижено впи очи във високия, широкоплещест мъж, застанал в средата на арената. Косата му лъщеше на слънцето синьо-черна. Носеше испанско облекло и тя трябваше да признае, че му стоеше отлично. Тъмнозелените панталони, обшити със злато, прилепваха плътно по ханша му. Риза та блестеше ослепително бяла в следобедното слънце а червеният плащ вихрено се завъртя във въздуха, когато замахна няколко пъти за проба.

Брет кимна с глава и бикът беше пуснат. Насърчаван от буйните викове на тълпата, на арената се втурна огромен, сърдит звяр. Дългите, коварно извити рога блестяха под слънчевите лъчи. Сабрина безпомощно проследи с очи как дивото животно се спусна към едрата фигура с яркочервения плащ, която го очакваше неподвижно. За огромна радост на зрителите Брет се оказа отличен матадор, който се движеше с невероятна бързина и сръчност. Всеки път, когато бикът почти го докосваше, той отскачаше назад в последната секунда и оставаше незасегнат. Тълпата полудя от възторг, когато Брет изпълни класическите, традиционни размахвания на плаща, така наречените „вероники“. Платът се мяташе пред очите на бика и той се втурваше побеснял — само на косъм от тялото на Брет. Когато настъпи решителният миг на смъртоносния удар, мечът улучи точно там, където трябваше, и животното грохна мъртво. Из тълпата се понесе почтителен шепот.

Неподвижна като каменна статуя, Сабрина нито за миг не беше откъснала очи от арената. Едва по-късно откри, че ноктите й са оставили кървави ивици по дланите.

Накрая се отпусна изтощено на стола, но само след минута се изправи като свещ, защото Брет се наведе, отряза ушите на бика и тръгна право към нея. Спря непосредствено пред трибуната, изгледа предизвикателно Карлос, след това впи очи в лицето на Сабрина и й подаде кървавия трофей, за който бе рискувал живота си.

Сабрина се поколеба, сърцето й биеше до пръсване. Отчаяно затърси в неподвижното тъмно лице знак, който да подскаже защо й се оказва тази чест. Разкъсвана между надеждата и гнева, се запита дали мъжът насреща й съзнава значението на този жест. Беше безпомощна — можеше ли да приеме трофея и по този начин да изрази съгласие с всичко, което означаваше той?

Очите на всички бяха приковани в Брет и Сабрина. Подобен жест имаше силата на открито предложение за женитба, или най-малкото представляваше знак, че Брет има сериозни намерения към дъщерята на Алехандро, и присъстващите се питаха как ли ще реагира тя.

Сабрина виждаше само мъжа пред себе си, обичан и мразен едновременно. Каква ли игра играеше?

Изведнъж между двамата прескочи искра. Сабрина усети лудо желание да се хвърли в прегръдките му и да покаже на цял свят, че го обича. С крайчеца на окото си отбеляза, че Карлос трепери от яд, но улови и насърчителната усмивка на баща си. Приведе се и дръпна трофея от ръката на Брет.

— Благодаря, сеньор. Вие ми оказвате голяма чест — произнесе отчетливо тя, със святкащи от гняв очи.

Усмивката на Брет бе каменна.

— Редно е да се чувстваш почетена, скъпа — ти си единствената жена, заради която съм рискувал кожата си. — Хвърли кратък поглед към Алехандро и все така хладно продължи: — Сигурно нямаш нищо против, ако си взема наградата.

Съпроводен от възторжените викове на тълпата, той дръпна Сабрина от стола и впи устни в нейните. Алехандро доволно се засмя, докато Карлос почти загуби самообладание.

Накрая Брет грубичко бутна пламналата от срам и разрошена Сабрина обратно на стола й, поклони се и изчезна от арената. Тълпата продължи да ликува още дълго след него, а някои пускаха шеги, които накараха Сабрина да побеснее от гняв. Не обърна внимание на следващите борби и с едва сдържано нетърпение зачака да тръгнат обратно за дома. За съжаление Карлос и Франсиска заеха места от двете й страни, те не бяха на себе си.

— Как можа баща ти да допусне такова нещо! — изсъска възмутено Франсиска. — Пред всички съседи и приятели! Каква обида за семейството ни! Всички знаят, че си сгодена за Карлос, а ето какво стана сега! Само почакай, така ще наредя баща ти, че ще има да ме помни!

Карлос също даде воля на гнева си. Отзова се презрително за умението на Брет в бикоборството. Това вече беше прекалено.

— Може и да не ми харесва как отпразнува победата си, но борбата му с бика беше фантастична! Никога не бях виждала по-добра!

— Фантастична ли каза? — подхвърли злобно Карлос. — Защо си толкова наивна, мила? Ако беше видяла как се борят матадорите в Мадрид, щеше да разбереш колко мизерно се представи грингото. Научил е няколко евтини трика, за да заслепи нашите провинциалисти.

— Ти обаче си пътувал по широкия свят — забеляза остро Сабрина.

Карлос вдигна рамене.

— Разбира се, че не съм прекарал целия си живот в това забутано място. Обиколил съм Европа, за разлика от теб и повечето ни съседи. Видял съм неща…

Той вероятно се надяваше да направи впечатление на Сабрина, но се случи тъкмо обратното. Гласът й беше меден, когато отговори:

— Не знаех, че ни оценяваш така пренебрежително. И тъй като съм внимателна домакиня, няма да те отегчавам е провинциалното си присъствие. А сега те моля да ме извиниш. Има гости, които ще се насладят на наивната ми компания. — И се отдалечи с високо вдигната глава. Карлос и Франсиска бяха смаяни от държанието й.

Сабрина избяга в стаята си и там най-после откри, че все още стискаше в ръка трофея. Захвърли го е отвращение на пода, тръшна се на леглото и се опита да проумее какво целеше Брет е този жест. Беше напълно объркана. Положи усилия да се успокои, изписа на лицето си усмивка и отново слезе долу, за да поздрави гостите си.

Сабрина не беше единствената, която се питаше какво възнамерява да направи Брет. Оли също умираше от любопитство да узнае какви са плановете на господаря му. Естествено имаше известни съмнения но искаше потвърждение, за да осъществи своите на мерения. А Оли имаше честолюбиви стремежи — малката, само четиринадесетгодишна Лупе от кухня та бе влязла под кожата му и през последните седмици постепенно стигна до убеждението, че щом дори шефът е готов да се впрегне в брачния хомот, женитбата сигурно не е толкова лошо нещо. А Лупе беше достатъчно млада и щеше да се научи как трябва да се отнася към своя съпруг. Оли приготви официалния костюм на Брет, посегна да излъска ботушите и застина с четка в ръка, отдаден на розови мечти за бъдещето, разкрасени още повече от привлекателността на Лупе.

Ироничният глас на Брет рязко го върна в действителността.

— Да не си се влюбил в ботуша? Трябва ли да чакам до второ пришествие?

Оли побърза да му подаде почистения ботуш.

— Извинявай, шефе, мислех за нещо друго…

— Точно така! — ухили се Брет и нахлузи ботуша. Например за плахото момиче с очи на сърна, което работи в кухнята.

Оли го зяпна с отворена уста.

— Откъде знаете? — Всъщност би трябвало да знае че нищо не убягваше от погледа на шефа. Затова засрамено призна: — Да, сър.

— Това обяснява защо все те намирам в кухнята, когато имам нужда от теб. Може ли да те поздравя, Оли?

— Зависи — поколеба се момъкът.

— От какво? Да кажа ли на родителите й някоя добра дума за теб? — попита весело Брет, обвивайки кръста си с черния копринен пояс, подаден от прислужника.

Оли размисли бързо и предпазливо заговори:

— Би могло да се каже, че зависи от вас, шефе. Питам се какво целяхте, като целунахте днес мис Сабрина пред всички. Ако възнамерявате да си сложите главата в торбата…

Брет изкриви уста. Облече черно кадифено болеро върху яркочервената копринена риза. Златният ширит на тесните панталони лъсна в светлината на свещите. Зелените очи бяха твърди и тайнствени като нефрит, когато устреми поглед в Оли.

— Съмняваш ли се? — попита с опасно спокоен глас.

Оли преглътна. Имаше дни, когато Дейнджърмънд го караше да трепери, и днес беше един от тях. От високата, тъмна фигура се излъчваше властност и склонност към насилие и Оли имаше неприятното чувство, че е застанал пред буре барут с много къс фитил.

Подръпна смутено ухото си и призна с обичайната си откровеност:

— Преди две седмици щях да кажа не. Но през последните дни… Само че вие не се държите като влюбен, шефе. Понякога ми се струва, че искате да й извиете врата. Никога не съм ви виждал такъв и не мога да ви разбера. Или я обичате, или не! А ако не, защо беше този театър днес следобед?

— Любовта има твърде малко общо с брака, малки ми приятелю — обясни уморено Брет.

— Брак по разум? — ужаси се Оли.

Брет се засмя, но този смях беше горчив.

— През последните дни не съм мислил за нищо друго. Много е просто. Обичам Алехандро с цялото си сърце, а неговата дъщеря има обожател, който нищо не струва. Разбираш ли ме сега? Оли кимна.

— Впрочем, Алехандро не е споменал нищо, но аз съм убеден, че ще остане възхитен, ако поискам ръката на Сабрина. И ще го направя. Като се ожени за мен, баща й ще бъде сигурен, че съпругът на дъщеря му няма да пропилее семейното богатство. Няма да се наложи Алехандро да стои и да гледа как всичко, за което е работил, попада в ръцете на един безделник.

Оли го огледа цинично, поклати глава и каза:

— Никога не бих повярвал, че ще доживея деня, в който ще се самозалъгвате, шефе.

Брет сви пестници и един мускул трепна на бузата му.

— Смятам, че дори за моя вкус ставаш прекалено дързък.

— Ах, наистина ли? — отговори равнодушно Оли. — Знаете ли какво мисля? Вие просто не понасяте истината! Опитвате се да си втълпите, че се жените за мис Сабрина само защото искате да зарадвате дон Алехандро. Ако това е вярно, аз съм папа!

Брет дълго мълча. Тъмното му лице изглеждаше толкова безизразно, та Оли помисли, че не го е чул. После нефрително-зелените очи светнаха насреща му е толкова измъчен, гневен поглед, че момчето отвърна глава. Брет каза тихо:

— Да не мислиш, че не го разбирам! — И излезе от стаята.