Шърли Бъзби
Лилия в нощта (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

За своя собствена изненада, през нощта Сабрина спа дълбоко и непробудно и на следващата сутрин стана в учудващо добро настроение. След разкошна закуска в леглото и дълга отморяваща баня, тя постепенно стигна до убеждението, че снощната вечер може би все пак не е била чак толкова страшна. Брет я целуна и на нея й хареса. Какво доказваше това? Той беше забележително красив мъж, а тя просто една нормална млада жена. Естествено! Всичко беше просто, стига да го погледнеш от правилния ъгъл. Снощи беше преуморена от пътуването и възбудена и това беше причината за раздразнението й. Не биваше да унива от една толкова незначителна случка.

Доволна от себе си и от света, Сабрина излезе на балкона в яркосин копринен халат и разреса току-що измитата си коса, огряна от топлото пролетно слънце.

От срещуположния балкон Брет следеше с жаден поглед движенията й и в сърцето му се смесваха сладост и горчивина. Сабрина не знаеше, че я наблюдават, и се държеше напълно непринудено. Засмя се на подскачането на едно колибри и Брет също трябваше да се засмее, защото момичето насреща му изглеждаше весело и волно като птичката на дървото. Сабрина вдигна лицето си към слънцето и мъжът завидя на лъчите, които се плъзгаха по това гъвкаво, стройно тяло. Откъсна се с нежелание от тази гледка и й обърна гръб.

Оли, който тъкмо подреждаше дрехите, се ухили с обичайното си нахалство.

— Останаха ви очите, а? Пък е и богата… Щом я видят, аристократчетата ще протъркат праговете ни. Трябва само да изберете истинския и хайде, да я няма!

Брет му хвърли унищожителен поглед.

— Както виждам, дори бракът не те е научил да си държиш езика зад зъбите. Поне засега…

— На Лупе й е все едно какво говоря. Главното е да не забравя да й кажа, че я обичам. — Лицето му стана сериозно. — Лупе и аз искаме да ви благодарим за хубавото жилище, което сте разпоредили да ни се даде, и за парчето земя близо до „Фокс Леър“.

Горе-долу по същото време и Лупе описваше на Сабрина щастието си.

— О, сеньорита, сеньор Брет положително е най-щедрият господар! Толкова беше добър към моя Оли и мен! Имаме три стаи само за нас, все едно, че сме си в своя къща. И приписа на Оли сто десетини от най-хубавата земя до плантацията му. Представете си, мъжът ми е земевладелец! Имате такъв късмет, че ви е настойник — той е толкова добър човек!

Сабрина е усилие преглътна напиращата на устните й острота. През следващите дни кичеше Брет с какви ли не прилагателни, но „добър“ никога не беше между тях. Циничен, дързък, изнервящ, но добър положително не!

По известни само на нея причини тя реши да не се втурва още отсега в битка заради обидното настойничество. Смяташе да изчака и да потърси добър адвокат, който да я съветва. Нуждаеше се от време, за да му докаже, че е способна сама да урежда живота си и че нито се нуждае, нито желае да търпи до себе си човек като него.

Реши да се отнася към Брет с хладна учтивост. За съжаление, една рязка молба за среща в библиотеката още преди обяда я извади от равновесие.

Запъти се към библиотеката с високо вдигната глава, облечена в черна всекидневна рокля. Почука и пристъпи към Брет, който стоеше небрежно облегнат на писалището. Насочи съзнателно очите си в една точка някъде над тъмната му глава и надменно проговори:

— Искал си да ме видиш, сеньор?

Ъгълчетата на устните му трепнаха.

— Дете, нямам намерение да разговарям е някого, който дори не ме поглежда.

Тя се изчерви и й се прииска пак да му удари шамар.

— Сега, когато привлякох вниманието ти, ще се наложи да обсъдим няколко — как да се изразя — практически аспекта на нашите достойни за съжаление отношения.

— Както желаете, сеньор — отвърна Сабрина, побесняла от подигравателната му усмивка.

— Желанието, мила моя, няма нищо общо с този разговор. — И преди Сабрина да успее да измисли, подходящ отговор, продължи: — Наредих да поставят на твое разположение значителна сума в една от градските банки. Същата сума ще се внася на всеки три месеца, докато се омъжиш.

Сабрина счете за по-разумно да премълчи. Брет спомена издръжката — между другото, изключително щедра, — с която трябвало да покрива нуждите си. Нямало да плаща за храна и жилище, защото той като неин настойник щял да се погрижи за покриването на домакинските разходи. Предоставял на нейно разположение прислуга, коне, карети. Освен това й открил сметки при всички модисти и магазини за бельо в града и докато не се опитвала да го разори, всички сметки щели да идват при него.

Сабрина мразеше всяка секунда от този унизителен разговор. Предложенията на Брет бяха много щедри, но начинът, по който я гледаше, докато й говореше, караше лицето й да руменее от срам.

— Нямам възражения срещу ролята на сеньора Франсиска като компаньонка, поне засега, а що се отнася до приятели и развлечения, можеш да се срещаш с когото пожелаеш. Докато ми ги представяш и аз не повдигам възражения, няма да се намесвам. Естествено, освен когато счета действията ти за неприлични.

Това вече беше твърде много за Сабрина. Забравени бяха всички добри намерения и тя му се озъби:

— Откога негодник като теб може да определя кое е прилично и кое не?

Нефритенозелените очи потъмняха.

— Откакто баща ти има неблагоразумието да ме направи твой настойник. Повярвай ми, никак не държа да ми висиш на врата. Колкото по-скоро намериш някой болен от любов глупак, които да се ожени за теб, толкова по-добре за мен!

Сабрина кипеше от гняв.

— Не се бой! Ще ида под венчило с първия годен за брак мъж, когото срещна! Ще направя всичко, за да не понасям нито ден повече от необходимото досадното ти настойничество!

Тя се обърна и се понесе към вратата с развени поли. Ала изведнъж спря с ръка на дръжката. Тук нещо не беше наред!

— Как така всичко вече е уредено? Та аз пристигнах едва вчера следобед! Ти ми заповяда да остана в Накодочес. Не можеше да знаеш, че ще побързам да дойда в Ню Орлиънс, противно на заповедите ти.

Брет седна зад писалището, скръсти ръце и се усмихна.

— Обърканите пътища на женския разум не представляват тайна за мен. Знаех, че и с десет коня няма да те извлека от Накодочес, ако учтиво те бях помолил да дойдеш в Ню Орлиънс.

Сабрина загуби ума и дума, но трябваше да признае че тактиката му заслужаваше възхищение. Тя прикри смеха си и каза просто:

— Този път спечелихте, сеньор!

Следващите седмици преминаха сравнително хармонично. Сабрина и Франсиска свикнаха с новия си дом, срещнаха множество стари приятели, завързаха нови познанства и скоро станаха част от креолското и испанско общество в града.

Двете жени се втурнаха да купуват нови рокли, шалове, шапки, обувки и въобще всичко, което може да зарадва женското сърце. Понякога на Сабрина й ставаше неприятно, че всички сметки минават през ръцете на Брет. Купуването на дрехи беше нещо много лично и тя се изчервяваше при мисълта за всички онези ефирни неща от дантела и коприна, с които се бе сдобила, защото отлично си представяше подигравателната му усмивка.

Поведението на Брет си оставаше загадка.

Сабрина вече нищичко не разбираше. Беше напълно убедена, че той ще използва ситуацията, за да си отмъсти, но от онази първа вечер, когато я целуна, той се държеше като примерен настойник… Е, понякога в очите му се изписваше много особен израз, а начинът, по който я поглеждаше… После обаче ставаше толкова саркастичен и противен, че тя не можеше да повярва как е целувала е нежна отдаденост тази цинична уста, как едрото, кораво мъжко тяло се е съединявало е нейното.

Странно е, казваше си Сабрина, колко бързо двете с Франсиска се примирихме с новия си живот. Дойдоха с твърдото решение да се преборят с него до горчивия край, а ето че май навлезе във втората си половина, а те все още живееха под един покрив с Брет. Една от причините за този мир беше и фактът, че той рядко се задържаше у дома. От време на време закусваше е тях, няколко пъти вечеряха заедно. Ала общо взето, жените живееха така, сякаш той не съществуваше.

Сабрина изкриви лице. Това важеше може би за Франсиска, но тя постоянно усещаше присъствието му, дори когато не си беше в къщи. Тя го обичаше, беше му се отдала и не можеше да го заличи от съзнанието си.

Сабрина се раздвижи неспокойно на каменната пейка в градината, под сянката на магнолиевото дърво. Не искаше да мисли за Брет, не искаше да признае, че решението да се опълчи срещу настойничеството му все повече губеше значение за нея…

Впрочем, тя не беше забравила мъката и болката, които беше изтърпяла, нито бесния си гняв при отварянето на завещанието. Но тези дни й изглеждаха отдавна минали и толкова нереални, че тя все по-рядко се сещаше за унизителното си положение, както и за събитията отпреди шест години.

С въздишка призна, че вече дори не упреква Брет. Той не е виновен, че е неин настойник, а тя много добре знаеше на какво се е надявал Алехандро, като е съставял завещанието си. Не биваше да упреква и баща си: в края на краищата той нямаше представа за истинското лице на Брет и дори не подозираше, че е искал да се ожени за нея само заради богатството й.

И въпреки това… И въпреки това тя можа да погребе дълбоко в себе си по-голямата част от болката и разочарованието, ала любовта, която изпитваше към него, не можа да се изтрие така лесно като страшните спомени от онези дни. Близостта му все още упражняваше огромно въздействие върху нея. Как позволи да се стигне дотам? Как допускаше глупавото й сърце да продължава да копнее по един безчувствен и жесток мъж? Та тя не беше вече дете, а жена на двадесет и четири години, която познава света и мъжете! Нима беше от онези жени, които чезнат от любов по красиви, но безскрупулни мошеници? Трябваше да излезе от тази задънена улица, иначе бъдещето щеше да й донесе само болка и унижения. Имаше само едно решение — да напусне Ню Орлиънс и да се върне в Накодочес Близостта на този човек беше прекалено опасна!

Взе твърдото решение да говори още тази вечер с него и да му обясни, че повече не може да остане тук. Че домът й е в ранчото дел Торес и тя желае колкото се може по-скоро да се завърне там.

За съжаление не успя да осъществи плана си, защото Брет се прибра едва в полунощ. Помоли Оли да му съобщи, че иска да говори с него колкото се може по скоро и остана много изненадана, когато на другия ден прислужникът почука на вратата й в осем часа сутринта и весело съобщи:

— Шефът каза, че ако искате да го видите днес, трябва веднага да отидете при него. Иначе ще се наложи да чакате доста дълго.

Сабрина измърмори нещо не особено прилично под носа си. Поканата я заварваше неподготвена — току-що изчетканата коса се спущаше безредно по раменете и, роклята й беше съвсем обикновена. Изглеждаше съвсем млада и невинна, не като студената, самоуверена жена, за каквато възнамеряваше да се представи. Все пак се опита да подреди обърканите си мисли и последва Оли към крилото, в което се намираха покоите на Брет. Оли отвори вратата и тя пристъпи е треперещо сърце.

Намери се в обширен салон. Яркозелен килим покриваше пода, а удобните кафяви кожени кресла бяха разпръснати по всички ъгли. В единия край на помещението имаше масивна, богато резбована маса за сервиране в испански стил. На полираната повърхност бяха подредени кристални гарафи и различни кожени кутийки. Над масата висеше огромно огледало в позлатена рамка.

Широк портал разделяше салона от спалнята на Брет. Сабрина зърна за момент голям гардероб и тапицирано с кадифе кресло. Не искаше да прониква в тази опасна територия и се спря колебливо до двойната врата. Прокашля се нервно и извика:

— Тук ли си?

Когато Брет внезапно застана под рамката на вратата, тя се стресна. Носеше бричове е телесен цвят и високи ботуши и тъкмо се канеше да облече бялата памучна риза. Пестеливото облекло изглежда въобще не го смущаваше, но Сабрина се смути до крайност. Черната коса беше разрошена и влажна, вероятно тъкмо излизаше от банята. Дори не направи опит да закопчае ризата си и тя бързо отвърна очи от загорелите мускулести гърди. Промълви засрамено:

— Мога да дойда по-късно, ако сега е неудобно.

Брет вдигна рамене. Отиде към масата за сервиране и си взе пура. Запали я и се обърна отново към Сабрина.

— Поиска да говориш веднага с мен. „Веднага“ означава сега или следващата седмица — решавай сама.

Началото не изглеждаше обещаващо. Сабрина отчаяно пожела да не се вълнува така силно от близостта му. Опита се да пренебрегне властната му мъжественост и каза с пресъхнало гърло:

— Искам да се върна в Накодочес.

Тишина последва думите й и тя рискува един поглед. Брет стоеше замислен, е пура между зъбите, втренчил очи в нея. Пое дълбоко дима и го изпусна отново.

— Защо?

Сабрина се боеше от този въпрос. Не можеше просто да каже: защото се страхувам от теб, страхувам се, че ще разрушиш самоуважението ми, страхувам се, че ще се самоунижа дотолкова, че да прося за това, което си готов да ми дадеш. Тя почна да заеква:

— Защото… защото е мой дом.

Брет разтърси тъмните кичури:

— Вече не.

— Как така?

— Домът ти е там където аз кажа. Реших да бъде тук.

Сабрина едва преглътна гневния отговор. Беше безсмислено да спори с него.

— Не съм щастлива тук. Аз… мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако се завърна в Накодочес.

Гъстите тъмни вежди се вдигнаха подигравателно:

— Най-добре и за двама ни? Милото ми хранениче, какво искаш да кажеш с това?

На всичкото отгоре се наслаждава на положението, пламна от гняв Сабрина и изкрещя:

— По дяволите, престани! Ставаш смешен! Никога не си искал да бъдеш мой настойник, а аз не желая да имам такъв. Има само една възможност да уредим отношенията си: да се виждаме колкото се може по-рядко.

Той въобще не реагира, ала не откъсна очи от за червеното й лице. Тя каза уморено:

— Не искам да споря с теб, Брет. Някак си успяхме да преживеем последните седмици, без да си издерем очите. Ала е само въпрос на време, докато… — Тя замлъкна, защото той бавно се запъти към нея. Хвърли пурата в един пепелник и застана само на сантиметри. Дъхът на тютюн погали лицето й.

— Докато?

В главата й не остана нищо. Чувстваше само топлината, която струеше от тази силна фигура, припомни си удоволствието да лежи в прегръдките му, сладкият копнеж по нежността му отново прониза тялото й.

— Докато ме предизвикаш и аз загубя контрол над себе си. — Гласът й пресилваше от страст.

Той се изсмя кратко, но без капчица хумор.

— Докато те предизвикам? Скъпа моя, по-скоро ти си майстор на предизвикателствата!

Близостта му завладя Сабрина много по-силно, отколкото й се искаше, и тя не пожела да вникне по-дълбоко в последната му забележка.

— Ето ти доказателство, че би било по-добре да не оставам дълго в Ню Орлиънс и да не се виждаме твърде често.

Брет се отпусна на едно кресло.

— И колко неприятно е за теб моето настойничество?

Сабрина беше напълно неподготвена за този въпрос.

— Много, много неприятно — заекна тя.

— Само толкова ли? — попита иронично той. — Нима не страдаш от положението си? Не те ли подлудява, че държа в ръцете ти и теб, и цялото ти богатство?

— Да, да — отговори разгневено Сабрина. — Понякога е непоносимо.

— Само понякога?

— Постоянно! — изсъска тя. — Бих направила всичко, за да не бъда зависима от теб!

— Наистина ли всичко, скъпа?

— Разбира се!

Смехът му прозвуча цинично.

— Знаеш ли, съкровище, аз си мислех, че ще са ни необходими месеци, за да стигнем до този миг. Ти постоянно ме изненадваш, Сабрина.

— Какво значи това? Не ти ли беше ясно, че рано или късно ще започна да се съпротивлявам на твоите ограничения?

— Какви ограничения?

— Никакви — призна несигурно Сабрина. — Но това не променя нещата. Не искам да живея тук и ако ме принуждаваш, ще оспоря завещанието на татко прел съда.

— Нали чух правилно, скъпа? Още ли твърдиш, че би направила всичко, за да се отървеш от мен? — Той прокара длан по шията й.

Докосването му отне и последните остатъци от разума й. Ръката му пареше като огън. Сабрина безволно кимна.

— Да, всичко…

— Добре. Тогава можем да уредим задоволително въпроса.

Устните му докоснаха нейните и тя безпомощно усети реакцията на тялото си. Как да разсъждава сега?

— За какво уреждане говориш? — прошепна.

Брет вдигна глава и изразът на лицето му накара кръвта в жилите й да замръзне.

— Много е просто, моя жестока като тигрица и нежна като лилия поверенице. В продължение на шест месеца ще ми бъдеш любовница, а като изтекат, ще ти припиша всички права по проклетото ти богатство. Мисля, че това е подходяща цена за възхитителното ти тяло, прав ли съм?