Шърли Бъзби
Лилия в нощта (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Остатъкът от следобеда беше непоносим за Сабрина. Жените й се усмихваха съучастнически, мъжете я поздравяваха. Накрая дойде и Алехандро, обгърна е обич раменете й и каза:

— Мъдро решение, дете, много мъдро. Щастлив съм. — А тя едва не се пръсна от гняв!

Ала когато настъпи вечерта, Сабрина, изкъпана и приготвила дрехите си, усети как в душата й се надига радостно предчувствие. Направи опит да го потисне, внушавайки си, че й предстои ужасна вечер и Брет няма да я погледне, но така и не успя. Накрая се отказа от мрачните мисли. Как можеше човек да има лошо настроение в нощ като тази? Пълната сребърна луна озари короните на дърветата, въздухът беше топъл и мек като коприна, ухаеше на рози и жасмин и възбуждаше. Душни звуци на китари и маримба изпълваха мрака. Беше нощ за влюбени, нощ, изпълнена с обещания, маранята просто трепереше от очакване.

Сабрина побърза да се облече. Кехлибарено-златистите очи заискриха, бузите й се зачервиха. Нямаше търпение да слезе долу — и да види Брет. Роклята беше подарък от баща й — прекрасно творение от лавандуловосиня коприна. Деколтето беше кръгло и дълбоко, гърдите се издигаха подканващо над корсажа. Широк виолетов колан обгръщаше талията, а надиплените поли бяха обточени с волан от светла дантела. Късите буфан-ръкави подчертаваха съвършената извивка на раменете.

Косата падаше на меки къдрици по гърба, сребърните гривни от Бонита подрънкваха весело на китките й, сребърни обици святкаха през огненочервените кичури. Щом се раздвижеше, от нея се разнасяше ухание на лимонов цвят. Сабрина прати въздушна целувка на Бонита и изхвръкна от стаята, изпълнена с очакване. Тази нощ непременно щеше да е прекрасно изживяване.

Нощта наистина се оказа забележителна. Щом слезе по стълбата, Брет изведнъж изникна пред нея. За безкрайно дълъг миг погледите им се срещнаха и възхитеното изражение на нефритенозелените очи стисна гърлото на Сабрина и я изпълни с радостно опиянение. Това чувство не я напусна през цялата нощ.

И с Брет беше същото. Той беше винаги наблизо и въпреки това й даваше свобода да се забавлява и да танцува с други. Нямаше нужда от думи, всеки разбираше и най-малкия жест на другия.

Алехандро ги наблюдаваше доброжелателно и нежно докосваше сребърната гривна е тюркоази, подарена му преди много години от Елена.

— Тя е в сигурни ръце, любима… в сигурни. И е обичана — шепнеха тихо устните му.

По време на един танц Карлос се опита да измъкне Сабрина от света на мечтите, като й напомни за сеньора Моралес, която въпреки поканата не бе дошла тази вечер. Но и той не можа да развали настроението на Сабрина. Когато Карлос продължи да се заяжда, тя преспокойно го заряза на танцовата площадка и гордо се отправи към Брет.

Испанецът се загледа подире й с разкривено от гняв лице и изведнъж забеляза, че гостите му се присмиваха. Побягна от дансинга и изчезна в тъмнината. Франсиска не можа да остави унижението на сина си ненаказано и веднага поиска обяснение от брат си.

— Надявам се, че сега си доволен! — изсъска ядно тя. — Първо тласна мъжа ми към разорение, сега отблъсна и обиди сина ми пред всичките ни приятели. Никога няма да ти го простя, Алехандро, никога!

Алехандро улови сестра си под ръка и настойчиво заговори:

— Ти си доста възбудена, мила моя. Ела, ще потърсим някое спокойно местенце, където да си починеш.

Решително я поведе към къщата и когато влязоха в малкия салон в дъното на първия етаж, доста грубичко я настани в голямо кожено кресло. Очите му искряха от гняв.

— Надявам се, че имаш основателна причина да смущаваш по този начин празненството на Сабрина.

— Основателна причина? — Гласът на Франсиска пресекваше от злоба. — Не е ли достатъчна причина позорът, който трябваше да понесе синът ми? Първо разрешаваш на този… на този гринго да си позволи волности с годеницата на Карлос, а сега… — Сви се в креслото и ядно захълца.

Алехандро въздъхна примирено:

— Франсиска, та разбери най-сетне: Сабрина не е годеница на Карлос! Ти умираш от желание да ги ожениш и си внушаваш, че синът ти и дъщеря ми се обичат. Сабрина не е влюбена в Карлос! А аз няма да допусна дъщеря ми да се омъжи за човек, когото не обича. Крайно време е да погребеш глупавите си мечти.

Франсиска избухна в поредния поток ругатни, когато на вратата се почука и в салона влезе мъжът й. Мина доста време, преди да успокои истерично крещящата жена. Все пак тя отказа да се помири с брат си и настоя да напусне веднага празненството. Алехандро отправи съчувствена усмивка към зет си.

— Заведи я в къщи, приятелю. Утре ще си поговорим пак и ще разбереш — беше само недоразумение.

Луис кимна и придружи жена си до каретата.

Алехандро се присъедини отново към гостите и спомена уж между другото, че Франсиска се е почувствала недобре и се е прибрала у дома си с Луис.

Без да знае какво се бе случило, след като напусна дансинга, Сабрина потърси убежище в парка. Звуци те на китарите огласяха нощта, фенерите горяха златни в сребристия мрак, озарен от луната. Младото момиче се облегна на ствола на едно дърво, наслаждавайки се на уханията на нощта.

Колко объркано беше всичко! Поведението на Брет бе истинска загадка! Много й се искаше да вярва, че е станало чудо, че бъркотиите от миналите дни са заличени и днес той е показал истинските си чувства.

Стресна я лек шум. Със смесица от облекчение и страх Сабрина позна Брет. Приятният аромат на тънката пура погъделичка ноздрите й, когато я наближи. Мъжът се изправи пред нея и с подигравателна усмивка попита:

— Крие ли се царицата на бала? Или попречих на поредната среща?

Изразът на нефритенозелените очи никак не й хареса. Пламна от гняв и рязко отговори:

— Тук няма никого освен мен. Претърси наоколо, ако не ми вярваш. Не съм дошла тук, за да се срещна с мъж, а дори и да беше така — това не е твоя работа, нали!

Брет хвърли пурата и се подпря с една ръка на ствола до главата й.

— Може би съм решил да я направя своя. Какво ще кажеш по въпроса?

Гърлото на Сабрина изведнъж пресъхна, сърцето й лудо заби. Не беше в състояние да издаде нито звук. Другата му ръка се плъзна нежно по шията й и погали кадифената й кожа. Сабрина имаше чувството, че се задушава — Брет беше толкова близо, а тя не можеше да се отдръпне заради дървото. Силното му тяло преграждаше всички пътища за бягство. Всъщност тя и не искаше да бяга. Задоволи се да затвори безпомощно очи, защото не можеше да издържи втренчения му поглед. Не искаше Брет да надзърне в сърцето й.

— Сабрина? — промълви мъжът, надвесен над ухото й. — Няма ли да ми отговориш? Или мълчанието ти означава, че предложението се приема?

— А ако е така? — заекна немощно Сабрина.

Брет въздъхна и я целуна съвсем леко по затворените клепки.

— Щом е така, ще продължа. — Устата му покри жадно нейната, ръцете му я обгърнаха.

Целувката беше дълга и страстна и Сабрина загуби всяка представа за време и място. Не се съпротивляваше — не би могла да го стори дори ако животът й беше в опасност. Мъжът до нея беше Брет и тя го обичаше. Предаде се на страстта, устните й се разтвориха покорно, езикът й потърси неговия.

Брет простена, отдели се рязко от нея и задавено прошепна:

— Лудост е, дете, но аз не мога да се преборя с лудостта си! — Притисна стройното й тяло още по-плътно до своето и призна: — Не исках да се случва. Борих се със себе си, но не можах да забравя как те държах в обятията си на поляната. Както изглежда, няма да спечеля битката.

Защитена в силната мъжка прегръдка, Сабрина тихо промълви:

— Толкова ли е страшно това? Защо се бориш толкова упорито?

Брет горчиво се засмя.

— И питаш за това мен? Знаеш ли колко пъти са ме предавали жените?

— Не ставай глупав! — смъмри го строго Сабрина. — Може би си придобил болезнен опит в миналото, но това няма нищо общо с нас. Нищо!

Той вдигна глава и я погледна право в лицето. После почти благоговейно я погали по бузата.

— Искам да вярвам в това. Трябва да вярвам, защото ти ме омагьоса, Сабрина. Преследваш ме ден и нощ — като треска. — Целуна я отново, силно и безпощадно. — Нощем копнея за теб. Мъча се да се убедя, че си като всички жени и ще ми причиниш ужасна болка, но накрая остава само парещият копнеж да те държа в прегръдките си… да те любя.

Сабрина погали тъмните му къдрици и прошепна:

— Но в това няма нищо лошо.

— О, боже! — извика Брет. — Откъде да знам! Когато те видях в прегръдките на Карлос, ми се искаше да го убия на място — а теб да удуша за това, което ми стори. Никоя жена не е предизвикала в сърцето ми такава ревност.

Сабрина понечи да протестира, но Брет сложи пръст на устните й и заповяда:

— Не! Да забравим миналото. Ти каза, че то не бива да има нищо общо е нас. — Тъмнозелените очи заискриха опасно. — Желая те, но инстинктът ми казва, че би трябвало да се метна на коня си и да побягна, сякаш ме гонят всички демони на ада. Ала не мога! Здраво съм се оплел в мрежата ти. Сигурно съм луд! Самозалъгвам се, че го правя, за да те спася от Карлос, но и двамата знаем, че това не е истина, нали?

Тъжният поглед на Сабрина се опита да проникне в дълбините на очите му. Толкова дълго беше копняла да чуе от устата му признание в любов. Но не си го беше представяла така. Той я желаеше, да. Но любов? Не спомена нито дума за любов. Ала тя се опитваше да вярва, че желанието ще се превърне в любов. Кой знае, може би мъжете като Брет разбираха под любовта само удовлетворяването на плътските си желания? Все пак защо толкова се гневеше? Тя щеше да се задоволи с това, което й даваше. Беше й необходимо време. Щеше да му докаже, че не всяка жена е предателка. И един ден щеше да я обикне истински.

Като не получи отговор, Брет я разтърси грубо.

— Никакъв отговор? Никакъв дързък коментар? Никаква доволна усмивка, че лежа покорно в краката ти?

Непонятно защо, настроението й се повиши и я обзе чувство на сигурност — всичко ще свърши добре. Лека усмивка озари лицето й.

— Покорно ли? — засмя се весело тя. — Май не е точно така. „Изисквайки“ е по-подходящата дума.

Брет не можа да устои на усмивката й.

— Винаги съм си мислил, че плахите любовници са или идиоти, или суетни глупаци — а аз не съм нито едното, нито другото и ти скоро ще го откриеш.

— Наистина ли?

Той се наведе още по-близо до нея и прошепна:

— О, да, дете! Положително! — Прегърна я и отново я зацелува, докато тя почти загуби съзнание.

Някой се изкиска съвсем наблизо, чуха се гласове и Брет с нежелание откъсна устните си от нейните. Хвърли ядосан поглед през рамо и изруга:

— Очевидно съм избрал погрешно времето и мястото за онова, което искам да кажа и извърша.

Останала без дъх, Сабрина се засмя. Кръвта забуча в слепоочията й, цялото й тяло се разтрепери, когато забеляза израза на лицето му. Брет наистина я обичаше! И ако не бяха им попречили, сигурно щеше да й го признае. Изпрати му въздушна целувка, от късна се от него и каза тихо:

— Ще има и други случаи… нали?

Той не направи опит да я задържи, но усмивката му беше необичайно нежна, когато отвърна също така тихо:

— Можеш да бъдеш сигурна в това!

През останалата част от вечерта Сабрина се носеше върху розови облаци. Танцува, яде и се смя, а думите на Брет звучаха в съзнанието й като постоянен възбуждащ напев.

С Карлос не беше същото. Той препусна като побеснял към Никодочес, завърза коня зад къщата на Констанца и шумно нахлу в патиото, където младата вдовица седеше сама. Не беше много късно и тя бе излязла отвън, за да се наслади на топлата нощ. Един фенер я обгръщаше с мека светлина. На масата бяха поставени кана със сангрия и чаша. Като видя Карлос, Констанца с усмивка промълви:

— Да наредя ли да донесат още една чаша, или предпочиташ нещо по-силно?

— Нещо по-силно! — поиска рязко той.

Констанца плесна с ръце и няколко минути по-късно Карлос вече седеше на стола до нея и гневно се взираше в кихлебарената течност в чашата си. Обърна уискито на един дъх и веднага си наля още.

— Защо не беше днес на празненството?

— Защо не исках да се чувствам така, както ти сега — отговори сухо жената. — Разочарована и безпомощна. Трябва ли да заключа, че не всичко е протекло според желанието ти?

— За Бога! Никога не съм бил бесен като днес! Стоях и гледах как Сабрина е като замаяна от грингото, а мен, мен ме отблъсна! Страшно ми се иска убия и двамата!

— Какво се е случило? Надявам се, че все пак ще оправиш нещата?

Карлос описа събитията на деня и установи със задоволство, че когато й разказа за жеста на Брет след борбата с бика, Констанца пребледня като мъртвец.

— Това те засяга, нали? Само си представи как се чувствах аз! А милият ми чичо… Някой ден ще си плати за това!

— Нима толкова лесно загуби надежда, че Сабрина ще стане твоя жена?

Карлос се засмя:

— Аз? Да се откажа? Никога! Пък и не мога — разорен съм без богатството й! Трябва да го имам, иначе ще бъда принуден да крада, за да свързвам двата края!

Констанца беше видимо облекчена:

— Какво мислиш да правиш? Ако Алехандро приеме Брет за свой зет и Сабрина се съгласи, какво още би могъл да сториш?

— Бих могъл да го убия — предложи спокойно Карлос.

Констанца присви очи.

— Не! Ако от главата му падне дори косъм, ще се каеш цял живот, обещавам ти го!

В гласа му прозвуча заплаха:

— Сериозно ли говориш, скъпа? Оставяш един гринго да забие клин между нас? След всичко, което сме преживели заедно?

Констанца се насили да се усмихне.

— Никога не бих те заплашвала, Карлос… Ала ако възнамерявах да ти отнема Сабрина, не би ли се опитал да ме спреш?

Карлос кимна колебливо.

— Сигурно, скъпа, ние толкова си приличаме. Нищо не е в състояние да ни спре. Целта е ясна — Сабрина и богатството й за мен, грингото и парите му за теб! Имаш ли някакъв план?

— Може би — прошепна тайнствено тя. — Но ще те струва много пари.

Карлос направи гримаса.

— Нали знаеш колко съм зле е финасите, поне за сега.

— Искаш ли да имаш Сабрина?

— Разбира се, че я искам!

— Тогава ще намериш начин да ми дадеш това, от което се нуждая, нали?

— Да! — отговори Карлос, скърцайки със зъби. Констанца сведе очи и заговори със странно развълнуван глас:

— Може би ще успееш да завоюваш Сабрина — тя е жена и трябва да се подчинява на баща си… или на настойник. Но аз се съмнявам, че бих могла да стана сеньора Дейнджърмънд. Никой не може да принуди един мъж да се ожени, както това толкова често става с жените.

Тя вдигна очи и Карлос с изненада видя колко болка имаше в погледа й. Трогнат, той улови нежно ръката й.

— Толкова много ли значи за теб този мъж?

Тя се усмихна измъчено:

— О, да, толкова много, че няма да го преживея ако се ожени за друга. — Гласът й стана твърд. — Затова ще сторя всичко, за да възпрепятствам женитбата му за Сабрина. Тя има всичко — пари, младост и обществено положение, — а аз си нямам нищо! Би било несправедливо, ако на всичкото отгоре получи и такъв мъж.

— А знаеш ли как да й го отнемеш? Как ще предотвратиш годежа?

— Може би няма да мога да спра събитията, но ще разруша тази любов. Ако е такава, каквато изглежда Сабрина ще гледа на Брет само с презрение.

— Как?

Констанца се усмихна.

— Това няма да ти кажа. Първо трябва да ми намериш злато — много злато, Карлос, защото когато свърша с твоята Сабрина, вече няма да мога да остана в Накодочес. Трябва да се махна завинаги или истината ще се разкрие и тя ще узнае, че сме я излъгали. Следователно, щом ми донесеш достатъчно злато, за да платя пътуването си до Испания и да изживея там остатъка от дните си в лукс, ще ти разкажа плана си.

— Нямаме много време — настояваше Карлос. — Трябва веднага да се направи нещо.

Констанца отговори остро:

— Ще го направя, щом изпълниш твоята част от уговорката — състояние в злато. Получа ли го, Сабрина ще е твоя.