Шърли Бъзби
Лилия в нощта (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Вечерята протече в не особено приятна атмосфера, въпреки че Брет се прояви като съвършен домакин. Черните сатенени панталони и тъмносиният кадифен жакет му придаваха внушителен вид. Трапезарията беше обширна и много английска — мебелите от махагон бяха изработени от Шератън, а савойските килими в приятни сиви тонове, които покриваха пода, великолепно ги допълваха. Стените бяха облечени в светлосива коприна, завесите бяха от бургундскочервено кадифе. Масата за хранене бе украсена с огромни сребърни свещници, а на махагоновата масичка за сервиране ги очакваше прекрасен сребърен сервиз за чай. Яденето се поднасяше в най-фин порцелан.

Франсиска се стараеше да не забелязва присъствието на Брет, Сабрина през повечето време мълчеше. При мисълта за предстоящия разговор с Брет в устата й горчеше и тя не можа да оцени великолепната вечеря. Брет с подигравателен поглед се осведоми дали дамите са доволни от покоите си. Отговорите бяха едносрични, но това не го обезпокои ни най-малко. Сабрина е удоволствие би го замерила по главата с чашата за вино.

Ако можеше само да не изглежда така дяволски красив! Колосаната бяла яка подчертаваше тъмната кожа, а светлината на свещите го правеше още по-привлекателен, отколкото беше в спомените й. Той веднага усети погледа й и вдигна очи. Устата й пресъхна и дъхът й секна, толкова студени бяха зелените му очи.

Господи! — каза си ядосано Сабрина. — Как смее да ме гледа така презрително!

Франсиска отново насочи вниманието на Брет върху себе си, като каза:

— Сеньор, синът ми ще пристигне в Ню Орлиънс вероятно през следващия месец. Трябваше той да ни придружи по дългия път, но… — Тя хвърли отровен поглед към племенницата си. — Сабрина не пожела да изчака, докато Карлос се върне от Мексико Сити. Предполагам, че ще предложите гостоприемството си и на него, щом пристигне.

Брет вдигна чашата и отпи голяма глътка от превъзходното вино. Остави я, погледна Франсиска право в очите и каза:

— Не. Страхувам се, че няма да е възможно. Наблизо има доста хотели и страноприемници и съм сигурен, че синът ви ще има къде да отседне, докато пребивава в града.

Франсиска гневно изпухтя, но предпочете да премълчи, защото знаеше, че в споровете с омразния гринго тя винаги беше губещата страна. Изправи се, хвърли салфетката си на масата и заяви:

— Моля да ме извините. Вашата компания ми е неприятна.

Сабрина беше недоволна от преждевременното оттегляне на леля си, ала не искаше да издаде слабостта си и промълви:

— Къщата ти е достатъчно голяма, за да приюти още един гост. В края на краищата той е неин син и мой братовчед.

Брет отговори тихо:

— Разбери ме, моля те! Това е мой дом и аз не го искам тук.

Сабрина се изчерви от откровения отказ, но въпреки това полюбопитства:

— Защо не го искаш в дома си?

— Може би защото му нямам доверие.

Сабрина смръщи чело.

— Защо? Какво ти е направил, та го считаш недостоен за доверието си?

Дългите му пръсти играеха с кристалната чаша, по лицето му нямаше и следа от вълнение.

— Той ми наговори куп лъжи, които никога няма да му простя.

Лицето й се помрачи още повече. Не се замисляше колко пленително красива изглежда в светлината на свещите. Трепкането им превръщаше плитката й в огнена корона и караше снежнобелите гърди да блестят в злато.

— Какви лъжи? Сигурен ли си? Откакто го познавам, поне доколкото ми е известно, не е лъгал нито мен, нито друг човек. Лъжата е непочтена постъпка. А Карлос, общо взето, е човек на честта.

Въпреки всички добри намерения, Брет не можа да устои на притегателната й сила. Стройните рамене и гладката кожа привличаха магически погледа му. Заля го вълна от желание. Спомни си вкуса на устните й меката отзивчива уста. Скочи гневно, отправи се с го леми крачки към вратата и рязко заяви през рамо:

— Съмнявам се, че някой от вас двамата познава значението на думата чест. Ала сега не желая да говоря по този въпрос. Извини ме, моля те, имам да върша делова работа.

Сабрина се стресна и ужасно се засегна от внезапна та промяна в настроението му.

— Чакай! — извика тя, стана и се завтече подире му. Застана пред него и внезапно осъзна, че въобще не знае какво иска да каже. Знаеше само едно: тази вечер не биваше да свърши така незадоволително. В пристъп на свенливост тя сведе очи и промълви:

— Каква работа можеш да имаш толкова късно вечерта? Имах намерение да говоря е теб. — Хвърли му бегъл поглед и студеното му лице я накара да заекне: — За… за настойничеството.

Брет вирна брадичка.

— Няма какво да се обсъжда. Аз съм твой настойник, ти си моя подопечна. Така се разпореди баща ти и аз ще се придържам към волята му.

— Не ставай смешен! — изсъска ядно Сабрина. — Ти нямаш никакво желание да ми бъдеш настойник.

Погледът му се плъзна преценяващо по тялото й и младата жена се почувства, сякаш току-що я бяха разсъблекли.

— Ако ми дотегнат задълженията на настойник, все ще намеря други, по-приятни страни в тази спогодба…

Тя пребледня и попита остро:

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката му стана цинична.

— О, я не се прави на толкова невинна!

Ръката й се стрелна към лицето му, без да е имала време да размисли. Шумът от плесницата прозвуча като пистолетен изстрел в голямото помещение. Времето сякаш спря. Двамата се втренчиха безмълвно един в друг. Никой не бе очаквал такава яростна реакция.

Брет се овладя пръв и блъсна вратата, която беше разтворил. Опря широките си плещи на рамката, за да й препречи пътя за бягство, и я изгледа с присвити очи.

— Мисля, че веднъж вече те предупредих да не прибързваш е плесниците.

Сабрина усети, че трябва да бъде много предпазлива, и тихо отговори:

— Не знам за какво говориш…

Той се усмихна, но зелените очи си оставаха студени.

— Ей сега ще разбереш!

Сграбчи грубо раменете й и рязко я притегли към себе си. Допирът до това добре познато мускулесто тяло я разтърси от глава до пети, а когато устните им се сляха, Сабрина забрави всичко наоколо си. Брет я целуваше брутално, стремеше се да й причини болка Притисна я с все сила до себе си и тя не бе в състояние да окаже съпротива или да избяга. Но Сабрина не искаше да се освободи. Всичко загуби значението си освен едно: усети как е копняла за близостта му и с тих стон обгърна с ръце врата му.

Брет пиеше сладостта на устните й като умиращ от жажда. Плъзна устни по очите и страните й, остави пареща следа по врата й и отново потърси устните й. Езикът му проникна в най-интимните й дълбини. Шестте години раздяла бяха забравени.

Силата на прегръдката му разля по тялото на Сабрина вълна от страст, която потече по вените й като стоплен от слънцето мед и я накара да забрави света. Остана само мъжът, който я целуваше. Не бе способна да окаже съпротива дори когато Брет я отдалечи малко от себе си и една нетърпелива, трепереща ръка замилва гърдите й. Усети как роклята се смъкна от раменете й, как топлите му ръце притиснаха коралово червените зърна, които се втвърдиха под милувката им. Тялото й трепереше от наслада. Когато Брет сведе глава и обхвана с пламнала уста зърното, тя разбра, че завинаги се е предала във властта му. Нямаше измъкване от това тъмно привличане, тя го знаеше и се страхуваше от силата на желанието си. То не се изличаваше въпреки преживените нещастия, въпреки обидите и огорченията на миналото.

Шест дълги години беше вярвала, че може да живее и без него. А сега й бяха необходими само няколко мига, за да разбере, че се е лъгала. Гореше от страст, жадуваше да лежи гола в обятията му, да бъде облада вана от него — както тогава, в онази топла, огряна от лунната светлина нощ.

Тялото й се устреми срещу неговото, бедрата им се задвижиха в единен ритъм, стар като света. Тържествуващо чу задавения му стон и усети твърдостта на члена му, когато притисна бедрата й и ги притегли още по-близо до себе си.

Внезапно почукване на вратата ги накара да отскочат един от друг. Брет гневно се отзова:

— Тук съм, какво има?

Приглушеният глас на Ендрю проникна иззад вратата:

— О, извинете, сър, не знаех, че сте още в трапезарията. Ще разтребя по-късно.

Брет оправи вратовръзката си и рязко отговори:

— Елате след пет минути и трапезарията ще бъде на ваше разположение. — Циничният му поглед се насочи към Сабрина. — Уверен съм, че най-после проумя какво исках да кажа. Затова не възпирай ръката си, ако пак ти се доще да ме плеснеш. Имам свой, много по-сладостен метод за отмъщение.

Обляна в сълзи, Сабрина хукна навън и се скри в стаята си. След малко излезе на балкона, питайки се как ще издържи през следващите дни. Беше безсмислено да се самозаблуждава, че не изпитва нищо към него или че ще съумее да овладее чувствата си. Достатъчно бе едно докосване и тя се разтопи като восък в ръцете му. Въпреки срама и огорчението, Сабрина намери достатъчно сили да признае пред себе си, че все още обича Брет, макар и само физически.

По ирония на съдбата, Брет стигна до същото заключение. Той я желаеше с всяка фибра на тялото си, но дали я обичаше? Не можеше да обича жена, която се стремеше само да използва своите предимства. Дори сега, след шест години, помнеше болката от отказа й, безсилния гняв през разкъсващите седмици в Начиточез, когато изчакваше да разбере дали не е бременна. И дори пред себе си не призна как безкрайно бе разочарован, когато Оли му съобщи, че тя не очаква дете.

А след това завещанието. Побесня, когато го уведомиха за последната воля на Алехандро. Ала скоро осъзна, че с това завещание Сабрина ставаше изцяло подвластна на волята му. Гневът към баща й изведнъж се изпари и Брет дни наред тържествуваше: най-сетне дойде моментът да си отмъсти за срама и позора, кон то му беше причинила!

От месеци мечтаеше за тази среща, изнамирайки какви ли не начини, за да я унижи, а ето че действителността се оказа съвсем различна от очакванията му. Следобед, когато Сабрина застана пред него, изтощена и прашна от пътуването, усети парещо желание да я прегърне и целуне — всяка мисъл за отмъщение бе забравена. Изпитваше само радост, че я вижда отново. Отначало прокле присъствието на Франсиска, но после си даде сметка за чувствата си и се зарадва — само тя му помогна да не се издаде и да покаже колко е раним.

Разгневен, той обърна на един дъх чашата с бренди и я блъсна на масата. Не беше раним! А Сабрина беше само една алчна малка мръсница. Ще й покаже какво значи да страдаш!

Оли бе казал на Сабрина, че Брет се е променил, и имаше право. Бе станал по-студен, суров и циничен, не се интересуваше от чувствата на другите и се подчиня ваше единствено на своите собствени закони. За съжаление чарът и богатството му позволяваха да изпълнява всяко свое желание. Обиколи почти целия свят, останаха твърде малко неща, които не беше правил.

Когато след грозната раздяла със Сабрина замина за Начез, остана в имението на баща си само няколко дни, а после предприе едно безкрайно пътуване е надеждата да облекчи мъката си. През първите месеци всичко му беше безразлично. Искаше само да изличи спомена за горската нимфа е огненочервена коса и кехлибарено-златисти очи. Никоя оргия не беше достатъчна, никоя разюзданост — достатъчно низка. Наливаше се с бренди, дни наред беше пиян и сам си постилаше пътя към ада. Накрая дойде денят, в който осъзна колко безплодни са усилията му. Отвратен от себе си, напрегна желязната си воля и се завърна в реалния свят. Но тласкан от вечното си неспокойство, пое отново на път и обиколи света: джунглите на Южна Америка, тайнствената Африка и мистичната Индия. Презираше опасностите и се хвърляше във всяко попаднало му приключение.

Тези пътувания привлякоха вниманието на президента Джеферсън. След известно време първият човек на страната му предложи да посети Египет и да обиколи берберското крайбрежие.

Брет се усмихна на спомена. Колко умело го заплете в мрежите си президентът и как щедро му позволи да събира сведения за него…

Пътуванията бяха истинска наслада за неуморния му дух. Ала Брет много добре знаеше, че един ден ще се насити на приключенията. Трябваше да има дом. По онова време не мислеше за бъдещето, ала смайващото завещание на Алехандро взе решение вместо него. Като почтен настойник трябваше да предложи на повереницата си подобаващо жилище.

Къщата в Ню Орлиънс беше отдавна негова собственост, използваше я като склад за спомените, които събираше по цял свят, там отсядаше и докато обмисляше следващите си пътувания. Спасяването на плантацията „Фокс Леър“ в Луизиана му бе струвало много пари, но производството на захарна тръстика се възобнови и допринесе за умножаването на и без това значителното му състояние. Господарският дом в плантацията бе напълно разрушен, а тъй като не се задържаше много време там, бе построил неугледна, но все пак достатъчно обширна къща, в която живееше по време на прибирането на реколтата. Последните пет години почти не се задържаше там, но това щеше да се промени. Сега имаше за кого да се грижи…