Шърли Бъзби
Лилия в нощта (30)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Карлос загуби ума и дума от писмото на Сабрина. Месеците след сватбата й не бяха особено приятни за него. Продължаваше да роптае срещу съдбата и просто не искаше да проумее, че тя е завинаги загубена за него. Пиеше по цели дни, играеше комар и загуби много пари, които не бяха негови. Франсиска бе заминала при сестра си в Мексико Сити и възнамеряваше да остане там. Дори и тя не се осмели да се върне в ранчото дел Торес. След заминаването й Карлос заживя още по-разгулно, парите му се стопиха, попадна сред лоша компания: пияници, контрабандисти, разбойници по пътищата и подобна паплач. Писмото на Сабрина пристигна точно в момента, когато мрачно размишляваше за бъдещето си.

Ала сега всичко щеше да се промени! Сабрина сама беше пожелала тайна среща с него. Карлос беше твърдо убеден, че грингото не означаваше нищо за нея. Вероятно й беше омръзнало да живее с него и възнамеряваше да го помоли да й помогне, да я отърве от робството на този нежелан брак. Веднага се зае да крои планове за бягство в Мексико, нямайки търпение да дочака деня на тръгването.

Рано сутринта на първи декември препусна от Ню Орлиънс по посока на „Фокс Леър“, където следващата вечер трябваше да се срещне с братовчедка си.

 

 

Брет бе пристигнал предната вечер в Ню Орлиънс — пет дни, след като Уилкинсън се появи на хоризонта и разтръби, че градът трябва да се подготви за битка с коварната банда, която събирал Аарон Бур, готвейки се да нападне Ню Орлиънс. Уилкинсън настоя пред губернатора Клеърбърн да обяви военно положение, а когато получи отказ, започна да се държи така, сякаш то беше в сила. Обяви комендантски час и свика доброволци, готови да отблъснат сганта на Бур. Хората му спираха и претърсваха всяка лодка по Мисисипи. Градът беше в паника, както и всички хора в околностите. Какво ги очакваше? Кога щеше да се появи Бур е армията си?

Брет беше смаян. Генералът очевидно се канеше да изгори всички мостове зад себе си. Стремежи му беше да хвърли Бур като плячка на вълците и да представи себе си като герой, спасил града от унищожение. Предвид тези обстоятелства той се опита да приключи сделките си колкото се може по-бързо и уреди всичко още на следващата сутрин, вместо за два дни, както възнамеряваше първоначално. Късно следобед посети бижутерския магазин „Ескобар и синове“.

Хосе Ескобар поздрави много сърдечно богатия гринго и го отведе в малката задна стая, която му служеше за кабинет. Умните черни очи внимателно проследиха как Брет отвори кутийката с брошката.

— Да няма дефект? — попита загрижено старецът. Брет се усмихна.

— Не, сеньор. Съвършена е. Само че много бих желал да знам от кого и кога сте я купили.

Хосе се поколеба. Дискретността му беше известна надлъж и нашир. С течение на годините бе извършил твърде много и крайно деликатни покупки. Ако се разбереше, че веднъж е проявил недискретност…

Брет бавно наброи няколко златни монети на масата и небрежно проговори:

— Разбирате, че тази информация е от огромно значение за мен.

Хосе втренчи поглед в златната купчинка. Сеньор Дейнджърмънд беше богат и влиятелен, докато другият…

— Тази брошка е само един от многото накити, които купих преди месец от един господин. Обясни ми, че поради неприятно стечение на обстоятелствата е принуден да продаде семейни бижута.

— Кой?

Хосе въздъхна и погледна още веднъж искрящите златни монети.

— Карлос де Ла Вега.

Брет дори не се изненада.

— Казвате, че не е била само тази брошка. Мога ли да видя останалите?

Хосе излезе от стаята и скоро се върна с един застлан с кадифе поднос.

— Това са всичките — поясни той. — Някои са необикновено красиви.

Брет въобще не обърна внимание на бижутата върху таблата. Като по магия, погледът му остана прикован в една вещ. Заслепен от гняв, протегна ръка към красивата сребърна гривна с тюркоази.

— И това ли получихте от него?

— Да — кимна Хосе. — Каза, че го имал от…

— Знам на кого е — прекъсна го рязко Брет. Ала бързо се овладя и продължи: — Колко искате за това?

Ескобар спомена доста висока сума, Брет хвърли парите на масата, грабна брошката и гривната и хукна като бесен навън. Карлос беше убиецът на Алехандро! Прозрението пареше като огън в главата му.

Намерението да напусне града беше забравено. Само една мисъл владееше раздума му: да намери убиеца и да го удуши с голи ръце.

Малко след полунощ Брет най-после откри квартирата на Карлос, малка, забутана страноприемница в една част на града, ползваща се с лоша слава. Мърлата, която наричаше себе си хазайка, охотно даде исканите сведения.

— Де Ла Вега ли? Да. Живя тук до тази сутрин Каза, че отива да посети своя братовчедка, женена за плантатор.

Брет я сграбчи за рамото.

— Сигурна ли сте? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Разбира се, че съм сигурна! Миналата седмица получи писмо с покана. Беше много въодушевен.

Къде беше смисълът в тази безумна история? Защо Сабрина е поискала да се види с Карлос? Беше заминал тази сутрин, а това означаваше, че има осемнадесет часа предимство. Защо Сабрина не написала на братовчед си? Или Карлос е излъгал, за да направи впечатление на хазайката? Брет уморено разтърка очи. Нямаше друг избор. Трябваше веднага да тръгне за „Фокс Леър“ и да попита Сабрина писала ли е на Карлос… и защо.

Беше още дълбока нощ, когато час по-късно Брет напусна града. Яздеше Файърсторм и докато жребецът препускаше с неотслабващо темпо и оставяше зад себе си миля след миля, господарят му се бореше е обърканите си мисли. Защо Сабрина беше писала на Карлос? Бяха ли изминалите щастливи месеци само лъжа и измама? Дали собствената му жена не кроеше интриги зад гърба му? Не! Невъзможно! Трябваше да има някакво обяснение! Но какво?

На следващата вечер Сабрина нервно очакваше Лупе и Оли да се приберат най-после в собственото си жилище, недалеч от господарския дом. В същото време за стотен път си задаваше въпроса дали решението й е било правилно. Защо толкова исках да видя Карлос? — питаше се тя. — Защо не оставих всичко, както си беше?

Ала вече бе твърде късно и след като Лупе и Оли си тръгнаха, тя скочи бързо от леглото, облече зелена вълнена рокля върху нощницата и грабна ножа, който бе скрила под възглавницата си. После се наметна е дебел шал и скри ножа в тайния джоб, пришит специално за тази вечер.

Промъкна се предпазливо надолу по стълбите и слезе в салона. Весел огън пращеше в камината и видът му стопли сърцето й. Фактът, че Оли и другите слуги можеха да бъдат извикани, й вдъхна кураж за предстоящия сблъсък. Не биваше да занимава Брет с личните си проблеми — това засягаше само нея и Карлос! Трябваше само да отстои тази битка.

С туптящо сърце даде уговорения сигнал — усили три пъти поред газената лампа и намали отново пламъка. Само три минути след сигнала някой тихо почука на страничната врата и Сабрина се завтече да отвори.

Карлос пристъпи прага с доволна усмивка. Ала веднага смръщи чело, защото първото, което се наби в очите му, беше издутият й корем.

— Ти си бременна? — попита укорително той.

— Да, бременна съм — отговори Сабрина. — Но не разбирам какво те засяга състоянието ми.

И двамата си бяха представяли по друг начин първите мигове на срещата си. Сабрина се постара да бъде малко по-учтива.

— Как мина пътуването? Трудно ли намери плантацията?

Карлос отговори обидено:

— Описанието ти беше достатъчно, но страноприемницата, която ми предложи, не предразполагаше към почивка. А през целия следобед и вечерта трябваше да се крия по ъглите като крадец!

Бременността й напълно го бе извадила от равновесие. Той искаше Сабрина, но нямаше намерение да овеси на врата си копелето на Брет Дейнджърмънд!

— Видя ли те някой? — попита тя. Карлос вдигна рамене.

— Не. Впрочем няколко минути преди сигнала ти чух закъснял конник по шосето, но който и да с бил, вече трябва да е отминал.

Ала Карлос се лъжеше. Ездачът беше Брет. Като видя, че светлините в къщата са угаснали, той дръпна юздите на мокрия от пот Файърсторм. Уморено се запита дали наистина трябваше да се поддаде дотам на съмненията си.

Сигналът от къщата няколко минути по-късно му даде отговора. Почти безучастно проследи с поглед тъмната фигура, която излезе от сянката на дърветата и се промъкна към къщата. Беше като замаян. Вече нямаше съмнение: Сабрина беше написала писмото И Карлос току-що се бе промъкнал в собствения му дом.

Брет беше на края на силите си. От седемнадесет часа непрекъснато беше на седлото. Понякога изпитваше страх, че ще преумори Файърсторм, но едрият жребец не го беше изоставил — за разлика от жена му.

Бе готов да обърне коня и да препусне без цел, но нещо го задържа. Онова, което желаеше най-много на този свят, се намираше в тази къща. Сабрина! Трябваше да види със собствените си очи потвърждението на съмненията си. Слезе от коня и уморено се повлече към къщата. Отвори безшумно входната врата и се вмъкна във фоайето. Гласът на Сабрина се чуваше ясно и отчетливо.

Срещата между двамата очевидно вървеше зле. Пропиляха доста минути в безсмислени приказки и сега седяха почти като чужди един срещу друг. Сабрина с ужас наблюдаваше как алчните черни очи на Карлос шареха из стаята и едва днес забеляза каква жестока линия беше изписана около устата му. Винаги ли е бил такъв или тя за първи път го виждаше без маска?

Слушаше нетърпеливо бъбренето му и все по-силно ставаше желанието й да приключи тази противна среща.

Карлос седеше на коженото кресло пред камината, Сабрина беше застанала на известно разстояние от него. Очите на мъжа се опитваха да проникнат зад безизразното й лице. Гореше от нетърпение да узнае какво я бе накарало да му пише и въпреки бременността й не възнамеряваше да погребва първоначалните си планове.

— Знаеш ли, че мама замина през септември за Мексико Сити? Ще живее при леля Изабел.

— О! — Сабрина не знаеше какво да отговори и каза първото, което й дойде на ум: — Надявам се да е добре там. А ти защо остана в Ню Орлиънс? Не трябваше ли да се върнеш в Накодочес?

— Защо? — отвърна огорчено той. — Ти си тук! Единствената жена, която някога съм обичал…

Карлос започваше да й дотяга.

— Престани най-после с тези глупости! Ти не ме обичаш, никога не си ме обичал. Използваш мнимата си любов към мен като извинение, когато те заловят в някоя долна постъпка. Както някога, когато едва не ме изнасили в павилиона, преди да се появи Брет. Бях достатъчно глупава да повярвам във внушенията ти, че си разправил на Брет куп лъжи само от любов към мен. — Очите й искряха от презрение, когато попита: — Е, що за лъжи му наговори?

Карлос скочи.

— Нямам представа за какво говориш! — Това не можеше да бъде вярно! Не и сега, когато беше толкова обнадежден, толкова сигурен.

— Напротив, имаш! — отговори Сабрина. — През онова лято в Накодочес си твърдял пред Брет, че гоня само богатството му. Вярно ли е? — Изсмя се подигравателно. — А на мен каза, че той бил ловец на зестри!

Карлос загуби ума и дума. Приведе глава и се опита да смекчи сърцето й с жално хленчене.

— Но аз правех всичко заради теб! Не разбираш ли, исках само да те спася от него! Толкова те обичам! Не исках той да ти причини болка…

В устата й загорча. Наистина ли я смяташе за толкова глупава? Примирено промълви:

— Престани най-сетне с вечните си лъжи. Отдавна престанах да ти вярвам. Писах ти, защото трябва да узная истината, а ме е срам да призная на мъжа си колко малко съм му се доверявала. Вярвах ти като някоя малка глупачка и допуснах да ме измамиш Имах доверие в братовчед си. Как можа да ме предадеш, Карлос?

Мъжът онемя. Тази змия го отблъскваше през всичките тези години, омъжи се за някакъв си грип го, носеше под сърцето си детето му и имаше наглостта да го ругае. Как смееше!

Думите изригваха като вулкан от устата на Сабрина.

— Искам да ми обясниш точно какво стана с момичето в Ню Орлиънс. Ти твърдеше, че Брет го е нападнал с нож. И преди всичко държа да узная истината за Констанца. Дали наистина е била бременна, дали той действително е отказал да се ожени за нея, защото е гонел богатството ми. И, по дяволите, този път ще ми кажеш истината!

Чувствата на Брет, който слушаше гневната й реч от фоайето, не можеха да се опишат с думи. Остана като ударен от гръм, като разбра колко хитро ги е заблудил Карлос. Колко глупави сме били! — повтаряше си несъзнателно той. — Само да не бях вярвал така упорито, че Сабрина е алчна и ненаситна! Искаше му се да изкрещи от радост — само взаимното недоверие ги беше разделило за цели шест години. Нищо друго. Ала сега край! — закле се в себе си. — Никога вече няма да допусна парите да застанат между нас! После спокойно влезе в салона.

— Аз също бих желал да чуя истината. Сигурен съм, че е много интересна — заяви невъзмутимо той.

Сабрина рязко се извърна. Господи! Какво правеше тук Брет? Какво ли щеше да си помисли сега?

Сабрина изглеждаше така пленително виновна, така ужасена от появяването на мъжа си, че той би избухнал в смях, ако положението не беше толкова сериозно. Напрегна всички сили, за да не иде при нея, да я притисне в обятията си и да впие устни в нейните. Никога не бе я обичал толкова, колкото в този момент, и най-после проумя гордостта, която й забраняваше да пита за миналото. Трогна се до дън душа, че въпреки всички лъжи, които й бяха наприказвали, бе станала негова жена.

Брет имаше ужасно уморен вид. Ризата му беше разкопчана и измачкана, зеленият жакет беше побелял от прах, панталоните и ботушите също. Но се овладя, пристъпи навътре и повтори забележително спокойно:

— Чутото от мен е крайно интересно. Именно вие, сеньор, доколкото си спомням, ранихте с ножа си момичето в Ню Орлиънс. А що се отнася до Констанца… — Той погледна Сабрина право в очите. — Не отричам, че между нас имаше нещо и това стана наскоро след пристигането ми в Накодочес. Но тя никога не е забременявала от мен и никога не ме е молила да я взема за жена. Няма да се извинявам за това, което съм вършил, преди да започна сериозно да те ухажвам — имам право на собствено минало. Никога не съм твърдял, че съм живял като монах. А що се отнася до твоето богатство, Сабрина — то нямаше нищо общо с чувството, което изпитвах към теб. Исках да станеш моя жена, защото те обичах. Богатството ти ми беше напълно безразлично.

Двамата бяха забравили за присъствието на Карлос. Сабрина тихо преглътна. Заболя я, когато го чу да говори за Констанца, но беше прекрасно най-после да узнае със сигурност, че тогава е станала жертва на подла измама. Брет каза, че я обича! Бе така завладяна от чувствата си, че не бе в състояние да каже и дума, и Брет умолително прошепна:

— Боже мой, Сабрина, кажи нещо! Ти не беше първата жена в живота ми, но ти се кълна, че от дълго време си единствената — и винаги ще си останеш такава!

Сабрина продължаваше да стои като закована, а в душата й бушуваше буря. Брет я обичаше! Винаги я беше обичал!

Мъжът беше отчаян. Не разбираше мълчанието й.

— Нима не ми вярваш? — попита боязливо. — Обичам те. Винаги съм те обичал, дори когато се борех със себе си и се опитвах да те забравя с жени като Констанца.

Със сълзи в очите, Сабрина промълви:

— О, Брет! Не разбираш ли? Та ти за първи път ми казваш, че ме обичаш! През всичките тези месеци умирах от любов по теб и ужасно се страхувах, че не споделяш чувствата ми.

Змийските очи на Карлос се стрелкаха от Сабрина към Брет и обратно. Обхванат от сляпа ярост, испанецът промърмори презрително:

— Колко затрогващо! Мила братовчедке, наистина ли му вярваш? Откъде си сигурна, че не лъже? Това е възможно, нали?

Гласът му стресна и двамата. Сабрина се обърна и съжалително го изгледа.

— Карлос, не ставай глупав! Не виждаш ли, че Брет и за си принадлежим, защото се обичаме? Твоите интриги вече не могат да ни навредят. Моля те, не се опитвай да разрушиш доверието ни един в друг.

Карлос просто не искаше да повярва, че всичко е загубено. Улови ръката й и настойчиво заговори:

— Чуй ме, Сабрина, нека ти обясня! Ти не разбираш, изслушай ме, ако обичаш!

— Аз също имам да кажа нещо! — намеси се рязко Брет, бръкна в джоба на жакета си и хвърли брошката с лъва и гривната на Алехандро на пода пред краката му. — Например как тези неща станаха твое притежание!

Трепкащите пламъци в камината танцуваха по смарагдовите очи на лъва, среброто на гривната блещукаше, тюркоазът искреше. Сабрина смаяно впери очи в гривната, после коленичи и внимателно я вдигна от пода.

Възцари се опасна, изчакваща тишина. Накрая младата жена вдигна глава и ужасено и с отвращение изгледа братовчед си.

— Ти? — изплака тя. — Ти си убил баща ми?

Карлос заприлича на диво животно, подгонено от ловци. Главата му се мяташе насам-натам, обезумелият му поглед блуждаеше из салона. Тук дебнеше смъртта. Усещаше миризмата й, а когато срещна ледените очи на Брет, откри потвърждението в тяхната неизмерима дълбочина. Брет бавно се запъти към него и Карлос загуби самообладание.

— Спрете! — заповяда със странно писклив глас. — Спрете или ще ви убия! — извади светкавично малкия си пистолет от колана и го насочи в главата на Сабрина.

Брет замръзна на място, разсъждавайки трескаво как да спаси жена си. Ала в очите на Карлос светеше лудост и по гърба му пролазиха тръпки на ужас. Бе допуснал смъртоносна грешка — пистолетът му остана в джоба на седлото.

Сабрина сякаш не осъзнаваше опасността. Почти обезумяла от болка, загубила способност да разсъждава разумно, тя сви в юмрук ръката с гривната и нанесе силен удар на Карлос.

Улучи лицето му, плъзна се и блъсна встрани ръката с пистолета. Ала мъжът бързо възвърна самообладанието си и докато Сабрина се опитваше да издърпа ножа от шала си, замахна с пистолета, удари я в слепоочието и я оттласна от себе си.

Брет се втурна напред, с удесеторена от гнева и страха бързина, но въпреки това закъсня Тялото на Сабрина описа дъга във въздуха и главата й се удари в ръба на тежката дървена маса. Младата жена се строполи на пода и не мръдна.

Брет изрева като ранено животно и начаса забрави за Карлос. Коленичи до Сабрина и с трепереща ръка докосна лъскавите къдрици и кървавата струйка, която се стичаше от слепоочието към брадичката й. Тя дишаше, но беше ранена, тежко ранена, както му се струваше.

Обърна се бавно към Карлос, приличащ на грамадна хищна котка от джунглата, и проговори:

— Вече сте мъртвец, Карлос.

Испанецът истерично се изсмя.

— Заплашвате ли ме, гринго? Мъртвият сте вие! Забравихте ли, че имам пистолет и по всяко време мога да убия и двама ви? — Изкиска се като същински луд.

Брет усещаше колко е опасно положението и се насили да остане спокоен. Да можеше само да му вземе пистолета…

Предпазливо пристъпи напред, но Карлос веднага изграчи:

— Останете там, където сте! — Размаха яростно пистолета. — Махнете се от нея!

Брет се поколеба, ала като видя, че пръстът на Карлос се свива, побърза да се отдръпне.

Безжизненото тяло на Сабрина очевидно беше приятна гледка за Карлос.

— Тя трябваше да се омъжи за мен. Аз съм законният господар на ранчото.

— Затова ли убихте Алехандро? — попита спокойно Брет. Трябваше да печели време.

— Да! — заяви гордо Карлос. — Той не искаше повече да ми дава пари след смъртта на баща ми. А когато поисках ръката на Сабрина, категорично отказа. Можеше да я принуди, след като вие се махнахте, но се заинати. Беше мекушав и глупав и един ден ми стана ясно, че трябва да го пратя на оня свят.

Очите на Карлос отново се впиха в тялото на Сабрина и Брет бе обхванат от панически страх. За да отвлече вниманието му, направи опит да го предизвика.

— Карлос, вие наистина сте глупак! Нямате достатъчно разум да ръководите такова голямо ранчо. Слаб сте, а нямате и ум в главата си. Проявете поне малко смелост и се изправете срещу мен в честен дуел! Страхливец, който се крие зад пистолета си!

Думите на Брет подействаха. Карлос побесня от гняв и изрева:

— Ще видим, гринго, ще видим! — Посочи вратата към фоайето. — Да излезем навън, тогава ще видим дали ще говорите така надуто. Ей сега ще ви докажа, че глупакът сте вие!

Брет усети огромно облекчение. Ако можеше да примами Карлос навън, далеч от Сабрина, съществуваше възможност противникът да допусне грешка.

Тръгна бавно към вратата, готов по всяко време за нападение. Но Карлос не му даде възможност. Вървеше плътно зад него и притискаше дулото на пистолета в гърба му. На вратата спря за миг, грабна газената лампа и забърза надолу по стълбите. Излязоха навън и спряха на няколко крачки от къщата.

Странна усмивка заигра по лицето на Карлос, призрачно в бледата нощна светлина.

— Готов ли сте, гринго? — изсмя се злорадо той. Брет кимна, въпреки че не разбираше намеренията му. Слава богу, Сабрина остана на сигурно място.

— Тогава виж как умира жена ти! — изсъска Карлос и с един замах запрати лампата във входа.

Стъклото се разби със силен тъп, пламъкът профуча като стрела и Брет едва не полудя, когато му стана ясно какво бе сторил Карлос. Сабрина щеше да умре, а той бе принуден да стои и да гледа. След това идеше и неговият ред. Безпомощно проследи с очи как огънят се разпростираше с бясна скорост по фасадата на къщата. Само след минути пламъците щяха да достигнат Сабрина, а тя беше безпомощна.

Изведнъж всичко му стана безразлично. Независимо дали трябваше да умре или не, той не можа ни да гледа бездейно как жена му, единствената му любов, и нероденото им дете загинат в пламъците. Нададе гневен вик и се нахвърли върху Карлос.

Испанецът беше запленен от пожара и нападението на Брет го свари неподготвен. Направи отчаян опит да се освободи от желязната хватка. Двамата паднаха на земята, вкопчени един в друг, и се претърколиха в калта. Пистолетът се оказа между тях и Карлос отчаяно се опита да го насочи в тялото на врага си. Ала безграничният гняв придаде на Брет нечовешка сила. Бавно, но неотклонно пистолетът напредваше към сърцето на Карлос. Пръстите на Брет стегнаха спусъка като в железен обръч, куршумът изхвърча от дулото и тялото на Карлос се разтресе.

Брет го пусна да падне, без дори да погледне колко тежко беше ранен. Претърколи се на една страна, скочи на крака и хукна като луд към къщата, още преди ехото от изстрела да е заглъхнало. Сърцето му едва не спря, защото пред очите му се разкри страшна картина. Цялата предна фасада на къщата гореше, пламъците жадно се протягаха към покрива.

Заревото на пожара събуди прислугата. Мъжете хукнаха да гасят огъня и в общото объркване никой не забеляза двамата вкопчени в смъртна схватка мъже. Но всички чуха изстрела и Оли се втурна към тях като луд.

— Какво стана? Къде е госпожата?

Без да откъсва очи от горящата къща, Брет рязко заповяда:

— Донеси ми одеяло и изсипи кофа вода върху него! Побързай, човече!

Само след секунди той вече тичаше презглава към входната врата, наметнат е мокрото одеяло. Пое дълбоко въздух и се мушна под свода, откъдето само преди минути бе излязъл е Карлос. Посрещна го гореща вълна, отхвърли го назад, но Брет упорито продължи пътя си. На всяка цена трябваше да стигне до Сабрина. Гъстият дим спираше дъха му, ала успя да влезе в салона. Наведе се над безжизненото тяло, вдигна го на ръце, молейки се безмълвно пушекът и огънят да не са я убили. След миг усети дъха й на бузата си и изстена от щастие. Притисна я до себе си и се запрепъва обратно към вратата. Дори не забеляза, че зад него се сгромоляса огромна пламтяща греда — точно върху мястото, където миг преди това лежеше Сабрина. Всяка фибра на тялото му виеше от изтощение и в продължение на един ужасен миг се уплаши, че няма да успее да я пренесе. Извървя е мъка последните крачки и излезе в нощта, притискайки в обятията си изпадналата в безсъзнание Сабрина. Навън, в свежия въздух, който ги обгърна като благословен балсам.