Джоана Линдзи
Обичай само веднъж (7)

Глава седма

Реджи седеше пред тоалетката и се взираше унесено в малката синина на гърлото си. Любовният знак на Никълъс Идън. Докосна го. Добре, че не бе отметнала пелерината, когато миналата нощ се върна в къщата на Тони. А сега се налагаше да носи някакъв шарф, докато изчезне синината.

Наближаваше обед. Беше спала много повече от обичайното. Братовчедките й вече бяха закусили. Ако си бяха вкъщи, щеше да се наложи да им разкаже всичко преживяно снощи от нея и от Тони.

Още преди Реджи да се прибере, Тони бе изпратил съобщение на брат си Едуард. В него се казваше само, че тя няма да отиде на бала. Само това, без да се посочват причини. Разбраха се да казват, че тя не е заварила Тони у дома му и се е принудила да го чака часове наред. А когато най-после той пристигнал, си поговорили и станало толкова късно, че тя просто се прибрала и си легнала. Слугите на вуйчо Едуард щяха да потвърдят, че Тони я е довел тук и че тя си е легнала веднага.

Реджи въздъхна и позвъни на Мег. После трескаво затърси някакъв шарф. Мег също не трябваше да види любовното ухапване.

Когато слезе долу след половин час, леля Шарлот и братовчедките Клер и Даяна приемаха гости. Те и гостенките — лейди Брадък и дъщеря й, госпожа Фаради и сестра й Джейн и две непознати дами — седяха в гостната. Когато тя влезе, всички се втренчиха в нея. Реджи се почувствува крайно неудобно заради лъжите, които се канеше да изрече.

— Скъпа Реджина — каза госпожа Фаради със съчувствие в гласа. — Изглеждаш просто божествено, като се има предвид…

Реджи почувства, че под лъжичката й се събира корава топка. Не. Не беше възможно. Само нейното виновно съзнание я караше да мисли, че е възможно да знаят за снощната лудория.

Никълъс Идън, четвърти виконт Монтиът, лежеше проснат на голямото си легло с ръце под главата. Само един тънък чаршаф покриваше голото му тяло. Беше се събудил преди около час, но не се и опита да стане и да срещне деня. Отдавна не бе излизал на обичайната утринна разходка на кон из Хайд Парк.

Нямаше нищо неотложно, с което да се налага да се заеме. Трябваше да напише ново писмо на граф Пенуич и да настоява за отговор относно земята, която искаше да купи, но това можеше да почака. Все едно, щеше да стане повод за ново раздразнение, защото онзи не бе отговорил на нито едно негово писмо.

Трябваше да се свърже с управителя на фирмата за превози по море в Саутхамптън и да отмени кораба, който бе поръчал за себе си. Беше се канил да обърне гръб на Лондон за няколко месеца и да отплава отново за Западните Индии. Но след снощните събития нищо не бе в състояние да го накара да напусне Лондон.

Името й беше Реджина. Произнесе го на глас. Остави го да се изтърколи сладостно от езика му. Сладката, бяла Реджина с абаносовите коси и сините очи… Тези очи! Стигаше само да затвори очи и ги виждаше да му се усмихват, да му се смеят. О, в тях имаше толкова живот! Реджина — най-чистата от чистите, несравнимата красавица!

Никълъс се засмя на фантазиите си. „Пърси сигурно ще каже, че съм се побъркал. А дали не съм? Е, не. Разбира се, че не. Но не мога да си спомня някога да съм искал някоя жена толкова много, колкото Реджина Аштън.“

Той въздъхна. Леля Ели ще каже да се ожени за момичето и да бъде щастлив. След като умря баща му, тя бе единствената, която мислеше поне мъничко за него. Баба му може би също мислеше, но може би и не. Трудно беше да се каже за Ребека, старата тиранка.

Е, разбира се, съществуваше и неговата „майка“. Тя беше последната, която би му пожелала нещо добро. Заради нея той не би могъл да се ожени — или не би се оженил — за Реджина или за което и да било момиче от добро семейство. Той няма да се ожени, докато жената, известна на света като негова майка, не умре. С нейната смърт щеше да изчезне заплахата, която тя представляваше за него.

Никълъс отхвърли чаршафа и седна. Мисълта за графиня Дауиджър бе помрачила прелестната идилия. Заради нея си ходеше толкова рядко в Силвърли, имението му в Хампшър. Въпреки това си го обичаше и то му липсваше до болка. Но все едно, отиваше там само, когато графинята отсъства. А тя живееше там почти постоянно, само и само да държи Никълъс настрана.

Той позвъни на Харис и бе информиран, че лордовете Олдън и Малъри го чакат в трапезарията. Не обърна особено внимание, защото тези двамата често се отбиваха без предупреждение.

Когато се появи при тях след малко, Дерек Малъри се беше настанил пред голяма чиния с храна, а Пърси стоеше до бюфета и отпиваше кафе. Дерек го поздрави весело и продължи да ухажва младата сервитьорка. Пърси, ухилен съзаклятнически, повика Никълъс при себе си.

— Зная коя е малката птичка, дето я донесе в гнездото си снощи — пошепна Пърси и кимна към Дерек. — Той не знае още, но ще научи до довечера, разбира се.

Сякаш мощен юмрук се стовари в корема на Никълъс. Той запази самообладание и прошепна:

— Бъди така добър, кажи ми как стигна до теб тази информация?

— Че то не е тайна! — засмя се Пърси. — Обзалагам се, че всички ще я научат до довечера. Самият аз я чух на Ротън Роуд. Яздех до две хубавици, а те нямаха търпение да ми разкажат последните клюки.

— Как? — избухна Никълъс. Възклицанието му бе достатъчно силно, за да стигне до Дерек. Той погледна към двамата, но после пак се обърна към сервитьорката.

— Лейди Е., не се ли сещаш? Изглежда нейният кочияш си е помислил, че тя ще е много любопитна да узнае всичко за твоя хитър план. И не щеш ли, тя умирала от удоволствие при мисълта, че си направил нещо толкова ужасно в пристъп на ревност. Нямала търпение да разкаже на всички приятели за това. И даже не само на приятелите. Цяла сутрин се е трудила по въпроса.

— Проклета да бъде тази кучка!

— Да. Е, ако бях на твое място, щях да напусна Лондон за известно време.

— И да оставя момичето да се справя само?

— По-рано не те беше грижа за такива неща.

Пърси получи гневна гримаса за тази реплика.

— Стига си лаял по мен, Ник! Тя ще се оправи по-добре от теб, ще се омъжи подобно на другите твои девственици и ще си живее щастливо. Но ти трябва да помислиш за чичото на Дерек, да не говорим за баща му. Роднините на това момиче ще те накарат да се скриеш. Малко вероятно да се отървеш без драскотина, след като си компрометирал момичето, както направи с останалите.

— Зарежи това! Не съм пипнал момичето!

— Разбира се, че не си, но кой ще ти повярва? — каза Пърси натъртено. — Най-добре ще е да изчезнеш, преди някой от вуйчовците й да те е извикал на дуел!

В този момент на вратата се появи Тиндъл и обяви:

— Слугата на лорд Малъри моли за една дума, милорд. — Дерек погледна учудено и видя слугата, който стоеше зад Тиндъл.

— Ники, сигурно има някаква грешка. Този приятел не работи при мен.

— Така и предполагах — промърмори Никълъс, а Пърси изстена.