Джоана Линдзи
Обичай само веднъж (4)

Глава четвърта

Пърсивал Олдън извика триумфално и подкара коня към края на Грийн Парк, откъм Пикадили.

— Дължиш ми двайсет лири, Ник! — извика той през рамо към виконта, който яздеше зад него. Никълъс Идън отправи мрачна гримаса към Пърси.

Поведоха конете на разходка в кръг. Двамата приятели бяха дошли току-що от Будълс след превъзходна партия карти. Там Пърси спомена за новия си черен жребец. Никълъс бе доста пиян, прие предизвикателството и накараха да доведат конете им.

— Можехме да строшим шантавите си вратове, знаеш ли? — произнесе Никълъс съвсем разумно, макар че виждаше почти двойно. — Напомняй ми да не го правя пак, нали?

Пърси си мислеше, че това е ужасно смешно и започна да се смее толкова силно, че почти загуби равновесие.

— Сякаш някой може да те спре да направиш каквото си намислил, особено когато си на градус. Но карай да върви, стари приятелю. Утре сигурно няма да помниш тази безумна лудория, пък и да си я спомняш, няма да повярваш на паметта си. Ах, къде в проклетия пъкъл се е дянала тази месечина, когато е толкова нужна?

Никълъс погледна нагоре към сребърното кълбо, което тъкмо се подаваше иззад един облак. Виеше му се свят. Проклятие! Надбягването трябваше да го отрезви поне малко.

Той спря несигурния си поглед върху приятеля си.

— Колко искаш за това животно, Пърси?

— Не искам да го продавам. С него ще печеля и други надбягвания.

— Колко? — повтори упорито Никълъс.

— Платих за него двеста и петдесет, но…

— Триста.

— Не се продава.

— Четиристотин.

— О, хайде, Ник! — запротестира Ник.

— Петстотин.

— Утре сутринта ще ти го изпратя.

Никълъс се ухили доволно.

— Трябваше да вдигна до хиляда. — Пърси му върна гримасата. — Но пък зная къде мога да купя брат му за двеста и петдесет. Пък и не искам да печеля от теб.

Никълъс се засмя.

— Прахосваш си таланта, Пърси. Трябва да си намериш работа на пазара Смитфийлд като продавач на конско месо.

— И да дам на скъпата си майка още един повод да проклина деня, в който е родила син? Не, благодаря. Ще продължа да карам както си знам и да давам възможност на такива като теб, дето много се пазарят, да припечелят по нещичко. По-весело е във всеки случай. И като заговорих за веселба, не трябваше ли да се появиш у Шепфърд тази вечер?

— По дяволите! — изръмжа Никълъс. Чувството му за хумор бе изчезнало. — Защо трябваше да ми напомняш?

— Моето добро дело за днес.

— Няма да се показвам там, ако моята малка птичка не се нуждае от подрязване на крилцата — довери Никълъс.

— Ядосала те е, нали?

— Мислиш ли, че иска да ме накара да ревнувам? — попита обидено Никълъс.

— Ти? Да ревнуваш? — изкикоти се Пърси. — Умирам да доживея до този ден!

— Можеш да дойдеш с мен и да гледаш какво правя. Ще разиграя на лейди Е., великолепен спектакъл, преди да скъсам с нея — каза мрачно Никълъс.

— Нямаш намерение да извикаш бедния човечец навън, нали?

— Велики боже, заради една жена? Не, разбира се. Но тя ще си помисли точно това, а аз фактически ще му дам благословията си да остане с нея. И ще я оставя да оплаква глупостта си, защото ще ме види за последен път.

— Това е нов подход към тези неща — разсъждаваше Пърси. — Трябва да запомня и да го опитам. Слушай, защо не ми дадеш благословията си аз да остана с нея? Лейди Е. е хубавица. — Пърси погледна през улицата. — Тъкмо говорехме за… онова там не е ли нейната карета?

Никълъс погледна в посоката, към която кимна Пърси, и видя добре познатия кабриолет, боядисан крещящо в розово и зелено.

— Не е възможно — промърмори той. — Тя по-скоро би умряла, отколкото да закъснее за този бал. А той отдавна е започнал.

— Не познавам друг притежател на толкова елегантна кола — забеляза Пърси. — Отдавна се каня да пребоядисам и моята в такива цветове.

Никълъс му хвърли ужасен поглед и се загледа пак към улицата.

— Кой от нашите познати живее на тази улица?

— Не се сещам за никого — започна Пърси. — Чакай малко! Мисля, че познавам къщата, пред която е спряна. Тя принадлежи на младия Малъри — ох, как му беше името? Знаеш го. Не оня, дивия, който не се е вясвал с години насам. Другият, дето няма по-добър стрелец от него… а, сетих се! Антъни, лорд Антъни. Велики боже! Нали не си мислиш, че тя иска да те накара да ревнуваш от него? Даже ти не би посмял да се сдърпаш с него, Ник.

Никълъс не отговори. Бавно, много бавно той излезе от парка и прекоси улицата. Ако това беше Силина, значи тя с право твърди, че знае къде я е видял. Всяка вечер се връщаше от клуба към къщи по този път. Случи се така, че онази вечер те излязоха от парка близо до края на Пикадили и ако Пърси не бе видял екипажа, той също можеше да не го забележи. Но сега му ставаше все по-любопитно. Дали Силина седи в затворената кола и го чака да мине, без да знае, че той вече е наблизо? Дали не бе успяла да си намери компаньон за проклетия си бал и не бе решила да го завлече там със себе си? Не бе възможно да познава Антъни Малъри. Той и приятелите му, все женкари, се движеха в съвсем отделен кръг и живееха напук на обществото. Репутацията на Никълъс също не беше блестяща, но даже той не би искал да го считат за един от онези нехранимайковци.

Но тя може някак да се е запознала с Малъри. И какво от това? Все едно не би избрала тази вечер измежду всички други, за да виси тук. Балът на Шепфърд беше много важен за нея. През последния месец бе говорила само за него.

И все пак, възможно ли беше да е дошла тук на среща с Малъри? Никълъс спря до бордюра; оставаха три къщи. Пърси го настигна. Изглеждаше разтревожен.

— Знаеш ли, не беше кой знае какъв подвиг, че се върнах — каза сериозно Пърси. — Нали не мислиш да направиш някоя глупост?

— Просто мисля, Пърси. — Никълъс се хилеше. — Ако лейди Е. е там, ще излезе всеки момент.

— Откъде знаеш?

— Балът. Може и да закъснее, но няма да го пропусне. Не и тя. Но в края на краищата може би все пак ще го пропусне. Да, за нея ще бъде много добре да не отиде. Една жена не бива до такава степен да се отдава на нещо, че да престане да забелязва мъжа на живота си. Тя трябва да получи този урок, не мислиш ли? Да, ясно. Съвсем ясно. Значи няма да повтори тази грешка отново.

— Монтиът! Какво, по дяволите, си намислил? — извика Пърси уплашено.

Никълъс не отговори. Надолу по улицата се отвори една врата и вниманието му бе приковано натам. Усмивката му стана още по-широка, когато Силина Едингтън излезе оттам. Тя закрепваше на очите си черно домино и бе вдигнала ръце пред лицето си, но той би разпознал тази черна коса където и да било. Беше в дълга пелерина, поръбена с кожа и закопчана на шията. На раменете пелерината бе отметната и откриваше красива розова рокля. Никълъс бе стъписан. Розово? Тя не обичаше този цвят. Наричаше го презрително „цветът на невинността“ — качество, което отдавна бе загубила и за което не съжаляваше. Никълъс предположи, че има намерение да смае дукесата на Шепфърд с младостта си.

Тя се обърна към мъжа, който стоеше зад нея и Никълъс разпозна Антъни Малъри. Познаваше добре този мургав хубавец. Често го бе виждал по клубовете, макар да не бяха толкова близки познати, че да си говорят. Силина сигурно го намира привлекателен; Никълъс го признаваше. Е, той й пожела късмет. Малъри бе по-заклет ерген даже от Никълъс. Силина никога няма да го заведе пред олтара. Дали си даваше сметка за това?

Забавно беше да види как тя прегръща Малъри, после го целува бързо. Очевидно той нямаше да я води на бала, защото беше облечен само с домашния си халат.

— Е, какво си мислиш за всичко това? — попита Пърси смутено и докара коня си по-близо. — Това е лейди Е., нали?

— Да, и колата се насочва насам, Пърси, тъй че аз тръгвам в друга посока. Направи ми една услуга: попречи им да обърнат обратно. Колкото можеш по-дълго.

— По дяволите, какво си намислил?

— Да закарам лейди Е. у дома, какво друго? — Никълъс се позасмя. — Ще заобиколя квартала, ще пресека Мейфеър и ще се върна на Парк Лейн с нея. Чакай ме там.

— Какъв проклетник си, Ник! — възкликна Пърси. — Малъри стои точно там!

— Да, но няма да хукне да ме гони по улиците пеша, нали? И оръжието не му е подръка, защото току-що се е търкалял с нея. Може и да се порадва на това забавление.

— Недей, Ник.

Но Никълъс не беше изтрезнял достатъчно, за да мисли. Смушка коня по улицата в посока към кабриолета и набра скорост, преди да стигне до него. После внезапно обърна към тротоара и смая всички, като препусна точно между къщата и кабриолета, забави леко за момент, грабна Силина и я метна на коня.

„Чудесен номер“, поздрави се той. Ако беше трезвен, не би могъл да го направи по-добре. Зад него се чуха викове, но той не забави ход. Жената, преметната напряко през коня му, започна да пищи, но той бързо напъха бялата си копринена кърпичка в устата й и тя млъкна. После върза ръцете й с шарфа си.

Тя се мяташе толкова силно, че се страхуваше да не я изпусне. Вдигна я, сложи я да седне пред него, метна пелерината върху главата й и я омота здраво. Също като чувал, помисли си той с удоволствие. Когато завиха зад ъгъла и се насочиха към Парк Лейн, той се позасмя.

— Не се чува някой да ни следва, скъпа. Изглежда кочияшът ти Тови ме е познал и е сигурен, че си в ръцете на познат. — Той се засмя пак, като чу глухите звуци, които тя издаваше под пелерината. — Да, зная, че си ми сърдита, Силина. Успокой се, ще можеш да дадеш воля на гнева си, когато те пусна да си вървиш… утре сутринта.

Тя започна пак да се бори, но след няколко мига той спря пред къщата си на Парк Лейн. Пърсивал Олдън вече стоеше от другата страна на улицата, пред тъмния масив на Хайд Парк. Само той видя как Никълъс метна вързопа на рамо и го внесе в къщата. Икономът се мъчеше да не показва колко е стъписан.

Пърси го последва в къщата и рече:

— Те даже не се и опитаха да те преследват.

— О, това означава, че кочияшът ме е познал. — Никълъс се засмя. — Сигурно вече е обяснил на Малъри, че дамата и аз сме приятели.

— Още не мога да повярвам, че го направи, Ник. Тя никога няма да ти прости.

— Зная. Сега бъди добро момче, последвай ме горе и запали няколко лампи, преди да стоваря багажа си. — Той спря и се ухили на иконома, който се взираше в краката, висящи от рамото на негова светлост. — Тиндъл, кажи на камериера да извади вечерния ми костюм. Искам да изляза след десет минути. И ако някой се отбие, все едно за какво, кажи му, че съм тръгнал за бала на Шепфърд преди час.

— Разбира се, милорд.

— Все пак ще отидеш, така ли? — попита изумено Пърси, докато вървяха с иконома след Никълъс.

— Но разбира се! — отговори Никълъс. — Смятам да танцувам цяла нощ.

Той спря пред една спалня на третия етаж откъм задната част на къщата и бързо провери дали там няма нещо, което Силина би могла да счупи в гнева си. Остана доволен, каза на Тиндъл да донесе ключа и кимна на Пърси да запали лампата на камината.

— Бъди добро момиче, скъпа, и не вдигай много шум. — Той я потупа фамилиарно по гърба. — Ако се разпищиш или направиш някоя друга глупост, Тиндъл ще бъде принуден да те спре. Сигурно няма да ти хареса да прекараш следващите няколко часа вързана на леглото.

Той махна на Пърси да излезе от стаята, преди да я остави на леглото. След това разхлаби възела на ръцете й, излезе от стаята и я заключи с меко щракване. Знаеше, че рано или късно тя ще извади запушалката от устата си, но нямаше да бъде наблизо, за да я чуе.

— Ела, Пърси. Имам и други вечерни костюми, ако искаш да дойдеш с мен на бала.

Пърси поклати смутено глава и последва Никълъс на втория етаж, където се намираха неговите стаи.

— Мога и да дойда, но не виждам защо ще отиваш на бала, щом тя няма да е там.

— Това е венецът на творението. — Никълъс се засмя. — Какъв смисъл има лейди Е. да отсъства от бала, ако утре най-скъпите й приятели не й кажат, че съм танцувал от пристигането до тръгването си?

— Това е жестоко, Монтиът.

— Не е по-жестоко, отколкото тя да ме изостави заради Малъри.

— Но ти не даваш и пет пари за това! — подчерта Пърси раздразнен.

— Не, не давам. И все пак, това заслужава някаква реакция, нали? В края на краищата, дамата би била съкрушена, ако не направя нищо.

— Ако тя можеше да избира между твоите реакции, Монтиът, не мисля, че би избрала точно тази.

— О, хайде. По-добре това, отколкото да извикам Малъри на дуел. Не мислиш ли?

— Небеса, да! — Пърси наистина бе ужасен. — А и ти не би се изправил срещу него.

— Така ли мислиш? — промърмори Никълъс. — Е, може би не бих го направил. В края на краищата той има по-голям опит от мен. Но ние никога няма да разберем, нали?