Джоана Линдзи
Обичай само веднъж (20)

Глава двадесета

Реджи гледаше втренчено през прозореца на каретата, но успяваше да види само собственото си отражение. Тя се изчерви, когато стомахът й се обади от глад, но не погледна към Никълъс, за да види дали е чул. Той седеше срещу нея в плюшената карета с неговия герб на вратичките.

Вече два часа пътуваха, но все още не бяха спрели в някоя странноприемница, за да вечерят. Реджи беше гладна, но за нищо на света нямаше да помоли.

На гостите за сватбата беше сервирана тежка вечеря в къщата на Малъри, но Реджи не остана там. Никълъс я заведе в къщи направо от църквата, като й каза да вземе необходимото за преспиване и да нареди да изпратят останалия й багаж в Силвърли. Двамата заминаха още преди да пристигнат гостите за вечеря.

Той я беше накарал да пътува през целия следобед и вечерта, но тя не искаше да се оплаква, не и когато той седеше срещу нея толкова замислен, без да я погледне нито веднъж. Откакто тръгнаха от Лондон, не беше промълвил нито една дума.

Той беше женен и поради това беше вбесен. Е, тя очакваше, че ще бъде така. Но това, че я водеше в имението си в провинцията, предвещаваше добро развитие, нали? Тя не бе очаквала това. Не знаеше какво е очаквала.

Стомахът й отново се обади и Реджи накрая реши да попита:

— Скоро ли ще спрем за вечеря?

— Последната странноприемница беше в Монтиът. Наближаваме Силвърли — отвърна рязко Никълъс.

Щеше да е добре, ако й го беше казал по-рано.

— Силвърли голямо имение ли е, Никълъс?

— Долу-горе толкова голямо, колкото и твоето, което е в съседство.

Очите й се разшириха.

— Не знаех това!

— Как така?

— Защо се ядосваш? Ами това е чудесно! Сега именията ще се съединят…

— Което искам да направя от години. Но твоят вуйчо със сигурност ти е казал. Той използва имението ти като примамка, за да ме накара да се оженя за теб.

Вбесена, Реджи се изчерви.

— Не ти вярвам!

— Че съм искал земята ли?

— Знаеш какво искам да кажа! — тросна се тя. — О, знаех, че е ставало дума за някаква земя, дори Тони каза, че това те е склонило, но аз… аз не му повярвах. Никой не ми е казал за това. Не знаех, че имението ти граничи със земята, която наследих от майка си. Не съм живяла там откакто… починаха родителите ми от пожара, в който изгоря къщата. Тогава бях само на две години. Никога не съм се връщала в Хампшър. За това, което остана от имението, винаги се е грижил вуйчо Едуард, както и за наследството от баща ми.

— Да, хубава сума наистина — петдесет хиляди лири — за която той щастливо каза, че се е утроила, благодарение на мъдрите му инвестиции и ти осигурява доста голям годишен доход.

— Мили боже, ти и затова ли си ядосан?

— Аз не преследвам богатството ти!

И тя започваше да губи търпение.

— О, стига, де! Кой нормален човек би те обвинил в това? Ти също не си просяк.

— Не е тайна, че исках тази земя, за която предполагах, че принадлежи на граф Пенуич, тъй като графът живя там последен.

— Там последен живя баща ми, а не настоящият граф Пенуич. Но тъй като той бе наследил земята от майка ми, тя не се полагаше на него, а тяхното желание беше да я наследя аз.

— Сега знам това! Твоят вуйчо Едуард сметна за доста забавно да ме информира, докато излизах от църквата, че вече не е необходимо да купувам имението. Нямаше търпение да ми го каже. Искал да облекчи душата ми, както се изрази. Дяволска работа! Знаеш ли как се нарича това?

— Съзнаваш ли, че ме обиждаш, сър?

Той имаше благоразумието да си придаде изненадан вид.

— Не исках да кажа, че…

— Разбира се, че искаше. Именно от това се оплакваш, нали така? Да не би хората да кажат, че си се оженил за мен заради наследството ми? Е, много ти благодаря. Не знаех, че това е единственият начин да си намеря съпруг.

Той сбърчи вежди и рече студено:

— Ще обсъждаме ли как си намери съпруг?

Очите й проблеснаха със сини искри и за миг тя се побоя, че ще изгуби самообладание. Едва успя да замълчи, а Никълъс се въздържа да не я предизвиква. И само след миг двамата откриха с облекчение, че каретата спря.

Никълъс излезе навън и протегна ръка, за да й помогне. Но щом тя стъпи на земята, той се качи отново. Тя го погледна с разширени от недоумение очи.

— Не би го направил! — каза тя, останала без дъх.

Той рече язвително:

— Не можеш да се изненадваш. Аз съм мъж, който държи на думата си, в края на краищата.

— Не можеш просто да ме оставиш тук — не и тази нощ.

— Тази нощ, утре — каква разлика има?

— Знаеш разликата!

— А, да, брачната нощ. Но ние изкарахме нашата, нали, любима?

Реджи рече задъхана:

— Ако го направиш, Никълъс — гласът й трепереше, — кълна се, че никога няма да ти простя.

— Значи си подхождаме, нали, щом и двамата държим на думата си? Ти получи това, което искаше. Носиш името ми. Сега ти давам и своя дом. Къде е написано, че трябва да живея с теб?

— Очакваш от мен да живея тук, докато ти продължаваш, както и преди, да си живееш в Лондон и…

Той поклати глава.

— Лондон е прекалено близо за нашето споразумение. Аз ще напусна Англия. Де да го бях направил, преди да се срещнем!

— Никълъс, не можеш. Аз съм…

Реджи се спря, преди да направи декларацията, която би могла да промени решението му. Нямаше да последва пътя на хилядите други жени само за да задържи мъжа до себе си. Ако той не иска да остане по свое желание…

— Ти си… какво, любима?

— Твоя съпруга — рече гладко тя.

— Да, така е — съгласи се той и устните му се свиха в една черта. — Но ще си спомниш, че не съм те молил да ставаш моя съпруга, и те предупредих да не настояваш за брак. Винаги съм бил ясен по този въпрос, Реджина!

Той затвори вратата на каретата и почука по покрива, за да даде сигнал на кочияша. Реджи гледаше втренчено, без да може да повярва, докато каретата потегли.

— Никълъс, върни се! — извика тя. — Ако тръгнеш… Никълъс! О, мразя те! Мразя те! — изкрещя тя от безсилие, тъй като знаеше, че не може да я чуе.

Изумена, Реджи се обърна и погледна огромната къща от сив камък. С централната си кула и малките кули в ъглите тя изглеждаше като мрачен замък в тъмната нощ. Такава беше обаче и погледната отблизо и Реджи не знаеше докъде се разпростират назад и отстрани асиметричните й форми и височини. В задната част на къщата имаше дори и голяма оранжерия с купол, издигаща се отдясно над крилото за прислугата.

Извитите прозорци от двете страни на вратата бяха тъмни. Ами ако вътре нямаше никой? Страхотно. Изоставена през първата си брачна нощ, при това в празна къща!

Е, не й оставаше нищо друго. Тя изправи рамене, насили се да се усмихне и приближи до входната врата, сякаш нямаше нищо странно булката да пристигне без младоженеца. Почука, първо по-тихо, сетне по-силно.

Когато най-сетне вратата се отвори, Реджи видя сепнатото лице на едно младо момиче. Тя изобщо не беше свикнала да отваря врати. Това беше дълг на Сойърс. Той се възприемаше много сериозно.

— Не очакваме гости, милейди, иначе съм сигурна, че Сойърс щеше да чака тук, за да ви отвори. Но вие чукате толкова тихо. Какво мога да направя за вас?

Реджина се ухили и се почувства далеч по-добре.

— Можеш да ме пуснеш вътре като начало.

Момичето отвори по-широко вратата.

— Дошли сте на гости на графинята лейди Мириам ли?

— Май съм дошла, за да живея тук — поне за известно време. Но мисля, че като начало мога да се запозная с лейди Мириам.

— Господи! Дошли сте да живеете тук? Сигурна ли сте, че искате това?

Думите бяха изречени с такава неподправена изненада, че Реджи се засмя.

— Защо? Да не би тук да има дракони и духчета?

— Мога да говоря само за един. Два, ако броим госпожа Оутс. — Момичето въздъхна, сетне се изчерви. — Не исках… о, простете ми, милейди.

— Няма нищо. Как се казваш?

— Хали, мадам.

— Е, Хали, дали можеш да кажеш на лейди Мириам, че съм пристигнала? Аз съм новата графиня Монтиът.

— Боже! — изпищя Хали.

— Точно така. А сега, ще ми покажеш ли къде да почакам лейди Мириам?

Прислужницата въведе Реджи вътре.

— Ще кажа само на госпожа Оутс, че сте тук, а тя ще се качи, за да каже на графинята.

Антрето беше с под, постлан с мрамор и една-единствена тясна и продълговата маса, сложена до една от стените. Красив сребърен поднос за визитни картички стоеше в центъра на масата, а отзад висеше прекрасен гоблен. Противоположната стена беше украсена с огромно венецианско огледало със свещници от всяка страна, а срещу входната врата се отваряха двукрили врати.

Хали отвори двойните врати и пред Реджи се разкри още по-голяма зала, висока два етажа, с великолепен таван във формата на купол. Централното стълбище се намираше в центъра на дясната стена. А в края на тази зала се отвориха врати, които водеха към предверие, от което Реджи съзря прозорци със стъклопис, които покриваха почти изцяло външната стена. Впечатлението, което се създаваше, беше за изключително голяма къща.

В другия край на коридора отляво беше библиотеката и точно там Хали въведе Реджина. Дванайсет метра дълга и шест метра широка, библиотеката беше с високи прозорци на далечната стена, които пропускаха достатъчно светлина през деня. Останалите три стени бяха покрити с книги и огромни портрети, окачени високо над библиотечните шкафове.

Имаше камина и дивани от двете й страни. Край прозорците бяха наредени красиво изработени столове, кресла и писмени маси. Имаше и антична поставка за четене, в лакирана позлата. Подът беше покрит с килим в ярко кафяво, синьо и златисто. В отдалечения край на стаята имаше бюро със столове наоколо и рисуван кожен параван, който можеше да отдели и превърне този ъгъл в удобен кабинет.

— Не би трябвало да отнеме много време, госпожо — каза Хали. — Графинята, о, боже, графиня Дауиджър е тя сега, нали? Също като старата, бабата на лорда. Но лейди Мириам ще ви посрещне с нетърпение, сигурна съм — каза любезно тя, като изобщо не прозвуча убедено. — Мога ли да ви донеса нещо? Тук на масата има бренди, също и вино от черници, което обича графинята.

— Не, просто ще седна тук, благодаря — отвърна с усмивка Реджи.

— Много хубаво, госпожо. А мога ли да бъда първата, която да ви каже, че се радва да ви посрещне? Надявам се да ви хареса тук.

— И аз, Хали — въздъхна Реджи. — И аз се надявам.