Джоана Линдзи
Обичай само веднъж (15)

Глава петнадесета

— Чудя се защо забелязваш на минутата кога е излязла от стаята с някого?

Никълъс се завъртя и срещна спокойния поглед на Антъни Малъри.

— Следите ли ме, лорде? — попита той.

— Вече няма смисъл да стоите тук, след като представлението е свършило — отвърна Антъни приятно. — При това какво представление. Само десет минути след като си е тръгнала, вие също тръгвате. Прави лошо впечатление.

Никълъс го погледна гневно.

— Изненадан съм, че не я последвахте, за да се уверите, че Фаулър ще я заведе направо вкъщи. Нали доброто куче пазач трябва да прави точно това?

Антъни се усмихна под мустак.

— И за какво? Тя ще прави това, което иска, независимо какво й казвам. А и повече й вярвам, когато е с Фаулър, отколкото когато е с вас. — Той направи пауза и прочисти гърло: — Дори той да е един от мъжете след последния й сезон. Ако не я заведе направо у дома, е, не можете да го вините, нали? Вие правите всичко, което е по силите ви, за да създадете у тези младоци впечатлението, че е още свободна. — Тони изчака малко. — Нали?

Очите на Никълъс се разшириха.

— Ако възразяваш срещу поведението ми, знаеш какво можеш да направиш по този повод.

— Точно така — отвърна студено Антъни, като всякакъв хумор у него се изпари само за миг. — Ако знаех, че Реджи няма да вдигне олелия за това, веднага бих те повикал на дуел. Когато престане да те защитава, ще го уредим — можеш да разчиташ на това.

— Ти си дяволски лицемер, Малъри.

Антъни сви рамене.

— Да, така е, когато е замесен някой от близките ми. Знаеш ли, Монтиът, Джейсън може и да мисли само добри неща за теб, но той познава само положителните страни от твоя характер. Не знае какво се опитваш да постигнеш, но аз знам.

— Така ли?

Щом влезе Пърси, двамата тутакси млъкнаха. Антъни се отдалечи от ухиления Никълъс, а Пърси пристъпи съчувствено към приятеля си.

— Значи още веднъж се сблъска с него, а?

— Нещо такова — процеди Никълъс.

Пърси тръсна глава. Проблемът на Никълъс се състоеше в това, че в своя живот рядко срещаше опозиция. Той беше достатъчно едър и дързък, за да смее някой да го надприказва, камо ли да се сбие с него. Сега роднините на лейди Аштън налагаха волята си над него и неговото отчаяние го погубваше.

— Не трябва да го приемаш толкова навътре, Никълъс. Просто никога досега не си излизал срещу някой, който е ужасен колкото теб самия, а сега срещу теб се бори цяла пасмина. — Когато Никълъс не отвърна, той продължи: — Ще стане по-добре, когато се ожениш.

— Дяволска работа! — изруга Ник. Той остави Пърси и отиде да си вземе наметалото.

Никълъс пое дълбоко от нощния въздух. Беше излязъл навън, за да изчака каретата си, която беше от другата страна на улицата. Сетне отново си пое дъх. Това не го успокои.

— Почакай, Ник. — Пърси слезе по стълбите. — Може да ти помогне, ако поговориш с приятел.

— Не тази вечер, Пърси, едва се сдържам.

— Заради Малъри ли? — изсумтя той. — О, заради това, че тя си тръгна с Джордж, нали така?

— Тя може да си тръгва, с когото й се прииска, изобщо не ме интересува.

— Боже, недей да ме ядосваш! — запротестира Пърси, като малко се отдръпна. — Старият Джордж е наистина… всъщност не безобиден, но… е, както и да е, тя е сгодена за теб. Тя… — Той забеляза, че това само влошава положението. — Не мога да повярвам. Възможно ли е безчувственият Монтиът истински да ревнува този път?

— Разбира се, че не ревнувам — тросна се Никълъс. — Само се надявах, че тази вечер всичко ще свърши.

Само дето му беше причерняло, когато Джордж Фаулър хвана Реджина под ръка. Фаулър беше млад, красив и проклет да е Малъри, който му каза, че миналия сезон ухажвал Реджина!

— За какво, по дяволите, говориш, Ник? Какво ще свърши?

— Този фарс, наречен годеж. Ти всъщност не си смятал, че ще се оженя за момичето само защото са ме сплашили да се съглася?

Пърси си подсвирна леко.

— Значи това си правил, докато душеше около госпожа Х. Знаех си, че не е твоят тип. — Никълъс поклати глава. — Но смятах, че искаш да накараш твоята дама да ревнува.

— Да я вбеся достатъчно, за да ме зареже. Това не е първият път, когато съм преследвал някоя фуста в нейно присъствие. Дори отдадох цялото си внимание на Силина, колкото и да съм отвратен от нея. Но и досега Реджина не е отворила нито дума за това.

— Може би те обича това момиче — рече просто Пърси.

— Не искам любовта й, а омразата й — изръмжа Никълъс. Сега, каза си той, след като бе свикнал с любовта й, след като бе започнал да зависи от нея и й бе отвърнал, нямаше да може да понесе омразата й.

— Е, хубавичко си се забъркал тогава. Ами ако не иска да се раздели с теб? Ти ще я зарежеш ли?

Никълъс погледна към небето.

— Дадох дума, че ще се оженя за нея.

— Значи тогава може би ще направиш точно това.

— Знам.

— Толкова ли ще е лошо?

Никълъс се боеше, че ще бъде рай, но нямаше намерение да казва това на Пърси. Каретата му спря до тротоара и той попита:

— Ще ми направиш ли една услуга, Пърси? Върни се обратно вътре и предай вместо мен на бъдещия ми роднина следното: кажи му, че ще е по-добре да си поговори с племенницата си за това, кой я изпраща до вкъщи. — Той се усмихна под мустак. — Ако мисли, че това има значение за мен, може и да удвои собствените си усилия, за да я накара да ме зареже. Ако не друго, то поне съобщението ми ще го разсърди. А това ще ме направи щастлив. — И Никълъс наистина придоби по-добър вид.

— Много ти благодаря, старче. Той би могъл да ми отсече главата за подобно съобщение — каза Пърси.

— Можеш да разчиташ — усмихна се Никълъс. — Но ще го направиш за мен, нали? Добро момче.

Никълъс се разсмя на изражението на Пърси и махна, когато каретата му тръгна по алеята.

Беше необходим само миг, за да отлети доброто му настроение. Тази вечер беше доказателство, че той не може повече да понесе присъствието на Реджина. Едно-единствено нейно докосване го бе накарало да падне на колене. По дяволите! Той се бе опитал колкото е възможно да се държи настрана от нея, но колкото и по-удобно да бе това, то не променяше опасното му положение. Всъщност те все още бяха сгодени.

— До края на пътя, друже — фразата се вряза в унеса му.

Друже? От неговия уравновесен кочияш?

Никълъс погледна през прозореца и видя не своята къща, а дървета, които бяха много близо. Нищо друго, освен пълен мрак. Как е бил толкова отнесен, та не е разбрал, че го карат извън Лондон в провинцията? Или се намираше в някой от големите лондонски паркове? Ако беше така, това можеше да бъде и дяволската провинция, съдейки по нощното движение.

Какво, по дяволите, беше направил Антъни Малъри, да не би да беше наел някой убиец да се справи с него, за да може да се закълне пред Реджина, че не е докоснал Никълъс? Той си представи как вуйчо й се смее за това с приятелите си.

Усмихна се мрачно. Това беше един начин да се намали напрежението. Защо не се беше сетил за това?