Джоана Линдзи
Обичай само веднъж (28)

Глава двадесет и осма

Реджи се усмихна разсеяно, когато малкото юмруче докосна гърдата й. Обичаше да кърми сина си и винаги се радваше на това време, но тази вечер мислите й бяха на долния етаж. Тя дори не забеляза кога малката устичка престана да суче.

— Той заспа, Реджи — прошепна Тес.

— О, вярно. Но не за дълго, а?

Реджи повдигна нежно бебето, положи го на рамото си и потупа гръбчето му. Главичката му се сгуши там, то продължи за миг да суче във въздуха, преди да отпусне устни. Реджи се усмихна на старата си бавачка, която сега гледаше сина й.

— Този път може да поспи — прошепна Реджи на Тес, като го остави в леглото му. Но в момента, в който го постави на коремче, главата му се вдигна, той започна да рита и отвори очи с въпросителен поглед.

— Трябваше да се очаква — ухили се Тес. — Сега вече не му е необходим толкова много сън. Расте.

— Скоро ще трябва да ти намеря помощничка тогава.

— Още е рано — отвърна Тес. — Когато стане на шест месеца и започне да пълзи, тогава ще имам нужда от помощничка.

— Щом казваш — усмихна се Реджи. — Но ти върви сега да вечеряш. Аз ще постоя при него, докато се нахраниш.

— Не, моето момиче. Долу имаш компания.

— Да — въздъхна Реджи, — моят съпруг. Но тъй като нямам какво да му кажа, няма да сляза долу. Върви, Тес. И моля те, помоли ги да ми донесат вечерята тук.

— Но…

— Не. — Реджи отново взе на ръце напълно разбуденото бебе. — Точно този господинчо тук е единствената компания, която искам тази вечер.

Тес излезе и Реджи престана да се прави на дама, коленичи на пода и започна да играе със сина си, като имитираше звуците и жестовете му и го караше да се смее. На него не му беше още до смях, но и това щеше скоро да стане, защото чуваше достатъчно смях около себе си. Всичките му посетители — от прислугата до вуйчовците му — се опитваха да го разсмиват с налудничави щуротии, които бяха също толкова смешни, колкото и тези на майка му.

Колко обичаше Реджи това малко човече! Точно преди да се роди, тя изпадна в ужасна депресия. Но след раждането, което изуми лекаря с лекотата си, Реджи бе преизпълнена с ентусиазъм. Нейното дете чисто и просто разведри живота й. Всъщност през последните два месеца тя беше толкова заета да свиква с майчинството си и да му се радва, че рядко мислеше за Никълъс — поне не повече от десетина пъти дневно.

— Но той се върна, скъпи. Какво ще правим сега? — въздъхна Реджи.

— Не очакваш да ти отговори, нали?

— О, Мег, стресна ме!

— Искаш ли да ти го сложа тук, на пода? — Мег държеше поднос с храна. — Пътьом хванах прислужницата, която идваше насам с подноса.

— Ей там на масата, ако обичаш — посочи Реджи. — А сега ми разкажи всичко за срещите си с Харис.

Никълъс бе изоставил Харис, за негово безкрайно нещастие. През всичките тези месеци горкият човек беше неутешим и особено нещастен, след като Реджи се нанесе в градската къща. Той се държеше направо враждебно и с Мег бяха имали няколко разгорещени спора, в които всеки защитаваше своята територия.

След като дойде бебето, всичко това се промени рязко. Харис стана по-сърдечен с Реджи или по-точно с Мег. Мег и Харис с удивление откриха, че се харесват. Те дори излизаха заедно напоследък и се разбираха страхотно, ако Мег не споменаваше нищо лошо за виконта.

Мег остави подноса с трясък.

— Няма какво да ти разправям за този твърдоглав господинчо, с когото си прекарвам времето. Не смятам да продължавам. Какво направи той в мига, в който чу, че виконтът е тук? Без дори да каже нещо, се втурна надолу, за да намери господаря си! А аз можех да му спестя усилието. Тес ми каза, че току-що са му занесли още една бутилка бренди в стаята за музика.

— Стаята за музика ли? А, да — ухили се внезапно Реджи. — Стаята за музика. Бях забравила какво направих с кабинета му.

— Тес каза, че двамата с леля му Ели крещели там — информира Мег.

— Така ли? Боя се, че не ме интересува.

— Глупости — порица я Мег. — Би дала какво ли не, да разбереш какво са си говорили за теб.

— Предполагаш, че са спорили за мен?

— Ако не за теб, за какво тогава?

— За какво ли наистина? — попита Никълъс от прага на отворената врата.

Мег се обърна, проклинайки се, че не е затворила вратата. Реджи, легнала на пода, обърна глава си назад, за да огледа съпруга си изотдолу. Беше легнала по гръб, а синът й беше проснат върху гърдите й. Тя бавно се надигна.

Никълъс се приближи до нея, гледайки малката главичка на рамото й и едно юмруче, лакомо пъхнато в устата. Черните букли и живите сини очи не можеха да се сбъркат. Малъри от край до край.

Той обиколи около Реджи и й подаде ръка.

— Често ли го правиш, любов моя?

Тя не се подлъга от мекия тон. Устните му бяха здраво стиснати, а очите му блестяха възбудено. Та той изобщо не бе доволен от сина си! Как можеше да стои така и да го гледа, без да се зарадва? Майчинската гордост на Реджи изплува на повърхността. Тя улови ръката му и се изправи, но щом стъпи на крака, му обърна гръб.

— Ако не си дошъл тук, за да видиш Томас, можеш да си тръгваш — обяви ледено тя.

— О, но аз дойдох да го видя — усмихна се мрачно Никълъс. — Нарекла си го Томас, на баща си?

Реджи нежно сложи бебето в леглото му и се наведе да го целуне. Обърна се и застана лице в лице срещу съпруга си.

— Томас Аштън Малъри Идън.

— Да, със сигурност си се погрижила за твоята част от семейството, а?

Неговият сарказъм я накара да кипне.

— Ако си искал да бъде кръстен на твоята част от семейството, трябваше да си тук за раждането му.

— Защо не ми каза?

Очите й се присвиха. След миг щяха да се разкрещят един срещу друг, а тя нямаше намерение да позволи това да стане в детската стая.

— Мег, остани с Томас, докато се върне Тес, моля те. — После се обърна към Никълъс: — Моите стаи са от другата страна на коридора. Ако искаш да довършим този разговор, можеш да ме посетиш там.

Реджи не го изчака и се втурна през коридора в своята дневна. Никълъс я последва, като затвори шумно вратата. Тя се обърна и го погледна яростно:

— Ако искаш да тръшкаш вратите, моля те да го правиш в друга част на къщата.

— Ако искам да тръшкам врати, което не съм сторил сега, ще го правя, в която искам част на къщата. Сега ми отговори! Защо не ми каза?

Какво да отговори? Нямаше намерение да признава, че не е искала да го задържи по този начин. Точно тогава изобщо не беше сигурна, че нещо можеше да го задържи; не бе сигурна и сега, когато той не показа дори с най-малък намек, че се радва на нея и на сина си.

Най-сетне тя просто попита:

— Щеше ли да има някаква разлика?

— Как бих могъл да зная, след като не си ми казала? — В тона му се прокрадна язвителна нотка: — Разбира се, има възможност и ти да не си знаела и следователно да не си могла да ми кажеш.

— Да не знам, че съм бременна в четвъртия месец? — Тя се усмихна. — Наистина имах съвсем малко симптоми, вярно е. Но в четвъртия месец? Всяка жена би го разбрала дотогава.

Той се приближи, докато застана точно пред стола й.

— В четвъртия месец обикновено знаят и всички наоколо — тихо каза той. — Поради простата причина, че талията се разширява. При теб това го нямаше, любов моя.

Очите на Реджи срещнаха неговите и се разшириха от това, което прочетоха.

— Ти мислиш, че не е от теб? — прошепна тя недоумяваща. — Нищо чудно, че почти не го погледна! — Тя стана, а той отстъпи назад, за да я пусне да мине. — О, това е страхотно! Дори не ми е минавало през ума!

Въпреки всичко обаче Реджи виждаше хумора в това и при други обстоятелства щеше да се разсмее. Какво идеално отмъщение за отношението му към нея — да го посрещне с детето на друг мъж при завръщането му. Но Реджи не бе в състояние да се засмее. Беше изживяла шока отново да го види и още по-гадния потрес от грозното му заключение.

Никълъс я докосна по рамото и я завъртя, за да бъде с лице към него.

— Тази престорена изненада най-доброто представление ли е, на което си способна, мадам? Имала си достатъчно време, за да измислиш някакво извинение, за да ми обясниш защо сватбената ти рокля така добре прилягаше на тънката ти талия в деня, когато се ожених за теб. Много съм любопитен да чуя какво си съчинила.

Циганската извивка на очите й пролича още по-ясно, те се стесниха до две гневни цепки, но гласът й остана спокоен.

— Така ли? Имам си очевидното извинение на силно пристегнатия корсет. Ще ми повярваш ли? Не! И правилно, защото никога не си пристягам корсетите.

— Значи признаваш — озъби се той.

— Какво да признавам, Никълъс? Казвам ти, че прекарах една твърде необичайна бременност. Беше толкова необичайна всъщност, че после започнах да се притеснявам да не би нещо да не е наред с бебето, когато бях в седмия месец и срещнах една жена в петия, която беше два пъти по-наедряла от мен. — Тя пое дълбоко дъх. — Вуйчо Джейсън ме увери, че баба ми била същата. Хората изобщо не разбирали, че е бременна, докато не се родят бебетата. Каза ми, че той и братята му се родили малки като Томас, а виж какви са станали сега. И беше прав. Томас расте с дни, идеално оформен е и е напълно нормален. И вероятно един ден ще стане едър като баща си. — Тя свърши, останала без дъх и все още разярена, но малко облекчена. Беше му казала всичко. Дали вярваше или не, си беше негова работа.

— Това беше хубава, оригинална история, любов моя, със сигурност по-добра, отколкото очаквах.

Реджи поклати глава. Той си беше намислил нещо и нямаше намерение да се отказва от него.

— Ако не искаш да признаеш Томас за свое дете, не го признавай. Наистина не ме е грижа какво мислиш — рече просто Реджи.

Никълъс избухна.

— Кажи ми, че е мой! Кажи ми го с прости думи!

— Той е твой!

— Не го вярвам!

— Хубаво. — Тя кимна с разбиране. — А сега, извини ме, но вечерята ми изстива.

Той се втренчи в нея с изумление, докато минаваше покрай него, запътила се към вратата.

— Няма ли да се опиташ да ме убедиш?

Реджи го погледна и се поколеба. Обърканият му, изпълнен със слаба надежда поглед, почти я накара да се поддаде. Но тя направи каквото можа. Убеждаването зависеше от него.

— За какво? — отвърна тя. — Томас няма нужда от теб. Той има мен. А и със сигурност няма да му липсва мъжко внимание при четирима вуйчовци, които да го глезят.

— Не е много вероятно! — изрева той. — Няма да позволя тези копелдаци да възпитават моя… — Никълъс затвори устата си и я загледа разярено. — Върви да си ядеш вечерята!

Като се върна в детската стая, Реджи се усмихваше, отново в добро настроение. Е! Имаше за какво да си мисли, нали така?