Джоана Линдзи
Обичай само веднъж (22)

Глава двадесет и втора

— Понапълняла си малко, нали, котенце? — попита Антъни, като целуна Реджи по бузата и сетне седна до нея на ливадата. — Сигурно се тъпчеш, защото си нещастна. И нищо чудно, като живееш с тази студенокръвна риба.

Реджи остави на земята скицника си и се усмихна с обич на вуйчо си.

— Ако имаш предвид Мириам, тя не е толкова лоша. След първите ни две кавги стигнахме до споразумение. Просто не си говорим.

— Предполагам, че и това е начин да се спогаждаш с някого — отвърна Антъни с възможно най-сухия си тон.

Реджи се засмя зарадвана.

— О, Тони, толкова ми липсваше през последния месец! Наистина те очаквах да се появиш по-рано. Всички други вече ме посетиха.

— Едва ли щеше да искаш да ме видиш точно след като бях чул какво става. Доста време ми трябваше, за да се успокоя.

Тя въздъхна.

— Сигурно отново си искал да го убиеш.

— Дяволски си права. Опитах се да открия онзи мошеник, но той беше изчезнал.

— Можех да ти спестя неприятностите на търсенето — отвърна му тя решително. — Той ми каза, че напуска Англия. И сигурно е направил точно това.

Антъни се ядоса.

— По-добре да говорим за нещо друго, котенце. Твоят съпруг не е любимата ми тема. Какво рисуваш?

Реджи му подаде скицника си.

— Хрътка, която преследва падащи листа. Избяга в гората само няколко минути, преди да пристигнеш. Успях да уловя някои добри пози на градинарите и на конярите, докато упражняват конете. — Той разгърна страниците и се възхити на работата й. — Това е сър Търуит, един съсед — каза тя, когато той стигна до скица на един денди на средна възраст. — Би ли повярвал, че той и графинята…?

— Не!

— Е, не знам със сигурност, но когато е край него, тя е различен човек, държи се като момиче, ако изобщо можеш да го повярваш.

— Не мога — твърдо рече Антъни.

Реджи се засмя.

— А това е фермерът Гибс и младата му съпруга Фейт. Много я харесвам. Мириам е бясна, че двете станахме приятелки. Поканата за гостуване в Силвърли винаги е била чест, нали разбираш, така че когато казах на Фейт, че винаги е добре дошла, графинята остана в стаята си два дни, за да изрази колко е възмутена.

— Обича да се държи като господарка с по-нископоставените, така ли? — попита Антъни.

— О, тя се отнася много сериозно към това, Тони.

Антъни обърна друга страница.

— Мили боже, кои са тези типове?

— Предполагам, че са двама от градинарите. Тук има толкова много прислужници, че все още не познавам всичките. Скицирах тези мъже вчера до езерото.

— Трябва да си била особено унила вчера. Направила си ги да изглеждат доста зловещи.

Реджи сви рамене.

— Не е било от настроението ми. Те наистина изглеждаха зловещо. Разкараха се, когато видяха, че ги рисувам, затова трябваше да довърша скиците си по памет.

— Изглеждат като пристанищни кавгаджии — рече той, — а не като градинари.

— О, глупости. Всички хора тук са наистина приятни, щом ги опознаеш.

— Освен студенокръвната риба.

— Не бъди нелюбезен, Тони. Смятам, че животът й не е бил много щастлив.

— Това не е извинение, задето си изкарва нещастието на другите. А говорейки за…

— Недей — рече тя сковано. — Аз съм напълно добре, Тони, наистина.

— Не можеш да ме лъжеш, котенце. Погледни се. Нямаше да пълнееш, ако правеше гимнастика, а единственото време, когато си безучастна и унила и пренебрегваш здравето си е когато си нещастна. Познавам те, не забравяй това. Ти си точно като майка си в някои отношения. Но ти не си длъжна да живееш тук, знаеш го. Можеш да си дойдеш вкъщи.

— Знам, че сгреших, Тони, но не искам целият свят да узнава за това. Разбираш ли ме?

— Заради него ли? — попита остро той.

— Не — отвърна Реджи, сетне додаде колебливо: — Килограмите, за които ми опяваш, не са от това, което мислиш, Тони. Бременна съм.

Настъпи момент на сепване и тишина. Сетне той каза:

— Не можеш толкова скоро да го знаеш. Омъжена си едва от месец.

— Аз съм бременна, Тони.

Кобалтовосините му очи, които толкова приличаха на нейните, се разшириха, сетне се свиха вбесено:

— Ще го убия!

— Не, няма да го убиеш — отвърна Реджи, като за кой ли път сложи вето на любимото му решение. — Как ще обясниш на детето, че си убил баща му?

— Той заслужава поне един як бой — изръмжа вуйчо й.

— Навярно — съгласи се тя. — Но не и затова, че ме е прелъстил преди сватбата. Аз участвах с желание в зачеването на това дете.

— Не се труди да го защитаваш, котенце. Забравяш, че той е точно като мен, а аз знам всичките номера. Той те е прелъстил.

— Но аз знаех точно какво правя — настоя тя. — Аз… аз постъпих изключително глупаво, сега го знам, но мислех, че това ще помогне да промени отношението си към мен. Той продължаваше да ме кара да разваля годежа, разбираш ли? Никога не ме е заблуждавал да мисля, че иска да се ожени за мен.

— Той се съгласи!

— Да, но мислеше, че може да ме накара да се откажа от сватбата.

— Трябваше да го направиш.

— „Трябваше“ вече не върви, Тони.

— Знам, знам, но по дяволите, Реджи, как можа да те зареже, като е знаел…

— Не съм му казала! Нали не мислиш, че ще опитам да задържа един мъж по този начин? — Тя изглеждаше дълбоко потресена.

— Ох — каза Антъни победен. Сетне додаде мрачно: — Честно, котенце, ти наистина си като майка си. И Мелиса те роди само няколко месеца след сватбата си.

Реджи зяпна.

— Наистина ли? Но… но защо никой от вас не ми е казал това?

Антъни се изчерви и се обърна настрани.

— Е, трябваше ли да ти кажем: между другото, скъпа, ти едва се вмести в срока на законородените.

Реджи се изкикоти и се наведе да целуне бузата на Тони.

— Е, благодаря ти, че ми каза. Радвам се да разбера, че не съм единствената в семейството с безразборни връзки — освен вуйчо Джейсън, искам да кажа — подразни го тя.

— Безразборни ли? Твоят баща поне не изостави Мелиса. Той я обожаваше. Щеше да се ожени по-рано за нея, ако поради нейната твърдоглава гордост не бяха разделени толкова дълго.

— Никога не съм чувала за това — прошепна шокирана Реджи.

— Имаха няколко ужасни скандала. Тя разваля годежа три пъти, като всеки път се кълнеше, че никога повече не иска да го вижда.

— Но всички винаги са ми казвали, че те са се обичали много — запротестира Реджи.

— Така беше, котенце — увери я Антъни. — Но тя беше избухлива като мен. И най-дребното неразбирателство се превръщаше в сериозен сблъсък. Благодаря на Бога, че ти не си наследила това от нея.

— О, не знам — замисли се Реджи. — Ако някога се върне Никълъс, няма да му простя. Той ме накара да го обичам, а после дори не пожела да даде шанс на брака ни. И аз имам известна гордост, дори на практика да го умолявах да не ме напуска. Моята любов се е превърнала в… е, направо се вбесявам, като мисля за него.

— Браво. Мисли си, че ще се върнеш у дома, нали така? Няма причина да не си при семейството си за раждането на бебето. Ще държим външните хора надалеч от теб.

— Е, аз имам Мег при себе си и…

— Помисли за това — заповяда й строго той.

Тя му се ухили.

— Да, вуйчо.