Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Teufel und seine Großmutter, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Живял някога един цар, който непрекъснато водел войни. Той имал много войници, но им плащал малки заплати, които за нищо не им стигали.

Веднъж трима войници се наговорили да избягат.

— Ако ни хванат — казал единият, — ще ни обесят. Какво да правим?

Виждате ли онези големи житни полета? — рекъл другият. — Ако се скрием там, никой не ще може да ни открие. И без това войската утре тръгва на поход, няма кой да ни търси там.

Скрили се те в житното поле, ала войската все стояла край полето. Стояли там два дни и две нощи и така огладнели, че едва не умрели от глад.

— И какъв е смисълът, че избягахме? — попитал единият войник. — Все едно, ще умрем от глад!

Изведнъж долетял огнен змей, спуснал се над тях и ги попитал:

— Защо сте се скрили тук?

— Ние сме трима войници; избягахме от войската, защото заплатите ни за нищо не стигат. Ако останем тук, ще умрем от глад, а ако излезем, ще ни хванат и ще ни обесят.

— Ако се съгласите да ми служите седем години — рекъл змеят, — аз ще ви преведа през войската, без да ви заловят.

— Е, изглежда, нямаме друг избор — казали войниците. — Ще трябва да се съгласим.

Тогава змеят ги хванал с ноктите си и ги пренесъл над войската далече, далече в друга земя. Ала това не бил змей, а самият дявол. Той им дал едно камшиче и рекъл:

— Щом ударите с камшичето, ще се посипе толкова злато, колкото поискате; ще живеете богато, ще имате коне и красиви каляски. Като изминат седем години, ще станете моя собственост. Но преди това ще ви задам една загадка и ако успеете да я разгадаете, ще бъдете свободни от моята власт.

Змеят отлетял, а тримата войници тръгнали на път. И понеже имали много пари, купили си красиви дрехи, коне и каляска и поели по света. Живеели от богато по-богато, ядели, пиели и се веселели, но никому зло не сторили. Така времето отлетяло бързо и когато седемте години били вече към края си, двама от войниците започнали да се тревожат, ала третият гледал на живота по-леко и казал:

— Не бойте се, братлета, не съм толкова глупав, че да не мога да разгадая загадката.

Седнали тримата войници край пътя да си починат; двамата стояли с наведени глави и не проронвали нито дума. Изведнъж до тях се приближила една старица и ги попитала защо са така оклюмали.

— Че какво те интересува теб? — рекли те. — И без това не можеш да ни помогнеш.

— Може и да ви помогна — отговорила старицата. — Само че първо ми разкажете какво се е случило.

Тогава войниците й разказали как станали слуги на дявола, как седем години той им давал злато колкото поискат и как ще трябва да останат негова собственост, ако не успеят да разгадаят неговата загадка.

— Ако искате да ви помогна — казала старицата, — един от вас ще трябва да отиде в гората, да намери една скала, която прилича на дървена колиба, и да влезе вътре — там ще намери помощ.

Двамата войници тъжно помислили: „За нас спасение няма да има“. Те останали край пътя, а веселият им побратим се отправил към гората. Вървял, вървял и накрая намерил скалата, която приличала на дървена колиба. Влязъл вътре и видял една много, много стара баба. Тя била бабата на дявола. Войникът й разказал всичко, а на бабата й дожаляло за него и обещала да му помогне. Повдигнала един голям камък, под който бил входът към избата, и рекла:

— Ти ще се криеш тук и всичко ще чуеш. Само че трябва да седиш тихо, без да помръдваш. Когато дойде змеят, аз ще го разпитам за загадката и той всичко ще ми каже. А ти слушай внимателно какво ще отговори.

Точно в полунощ змеят долетял и поискал да яде. Баба му сложила масата и донесла храна и напитки. Като се нахранили, тя започнала да го разпитва как е преминал денят и колко души е успял да вземе.

— Е, днес не ми провървя много — отговорил дяволът, — но трима войници са вече в ръцете ми.

— Не бъди толкова сигурен — рекла баба му, — войниците може и да ти избягат.

— Не — казал насмешливо дяволът, — те са вече мои. Ще им задам такава загадка, че никога няма да я разгадаят.

— А каква е загадката? — попитала бабата.

— Сега ще ти кажа — отговорил дяволът. — На дъното на Голямото море лежи мъртва една маймунка — това ще им бъде вместо печено, когато дойдат с мен в ада; ребро на кит ще им служи вместо сребърна вилица, а конско копито — вместо чаша.

После дяволът легнал да спи, а бабата повдигнала камъка и пуснала войника да излезе.

— Запомни ли всичко добре? — попитала го тя.

— Да — отвърнал войникът, — сега вече знам достатъчно и ще мога да се справя.

Той бързо се върнал при своите другари и им разказал как бабата надхитрила дявола и как научила отговора на загадката. Тогава войниците се развеселили, ударили с камшика и веднага се посипало злато колкото можели да носят.

Скоро седемте години изтекли. И ето че дяволът се появил.

— А сега искам да ви взема в ада — казал той. — Там ще получите обяд; трябва да познаете какво ще бъде печеното. Ако отговорите, ще бъдете свободни и ще вземете камшичето завинаги.

Първият войник отговорил:

— На дъното на Голямото море лежи една мъртва маймуна — тя ще ни бъде вместо печено.

Дяволът се намусил и казал:

— А какво ще ви служи вместо вилица?

— Ребро на кит — отговорил вторият войник.

— Хм-хм — рекъл дяволът, още по-сърдит. — Тогава кажете какво ще ви служи за чаша!

— Конско копито — отвърнал третият войник.

В този миг дяволът надал страшен вик и отлетял. Камшикът останал у тримата войници. Всеки ден те взимали злато, колкото поискали и живели до смъртта си доволни и щастливи.

Край
Читателите на „Дяволът и неговата баба“ са прочели и: