Читателски коментари от domino1

Не ми се сърдете, ако книгата не ме „грабне“, не си губя времето да я чета цялата.

Хората, участващи в извънбрачни връзки, не водят диалози, характерни за ученици от пети или шести клас. Това важи както за онова време, така и днес. Наивитетът (както го наричате) на автора за мен не е качество, а недостатък. Наивитет, характерен за много от творбите на тази тема, писани по времето на соца, и влизащ в конфликт с реалния живот от онова време, когато под черупката на привидното благоприличие бушуваха страсти, неподвластни на политическия строй. Затова си позволих да оценя книгата като морално остаряла. Иначе вероятно не съм по-модерен от Вас, споделям много от възгледите Ви.

Вероятно книгата НЕ Е ТОЛКОВА ЗЛЕ, щом като „под думите“ откривате скритите от автора послания, недостъпни за повърхностни читатели.

Не съм казал, че в книгата има пропаганда. Но считам, че „успешната“ кариера на автора не се дължи на литературна дарба, което е видно от биографията му, запознайте се по-добре с нея.

В епохата на социализма са писани шедьоври, не отричам литературата от това време. Но за мен тази книга не е от тях.

Ако реша да прочета нещо, посветено на любовта, бих зачел от творбите на Толстой, Булгаков, Гросман, Мопасан, Зола, Балзак, Мороа, Мориак, Хесе, Киплинг, Юго, Стендал, Лондон, Моравия…Вероятно тези автори не са толкова награждавани като Иван Мартинов, но не са за изхвърляне. Ако сте чели нещо от тях, може би ще разберете защо считам, че книгата е бедна на изразни средства. И какво означава да се изгради литературен герой. Между другото, добрият литературен герой не е задължително да бъде „герой“ в смисъла, който Вие влагате в тази дума. И тук ще си позволя да не се съглася с Вас — всички сме герои на сцената на живота.

Коментарът Ви ми беше по-интересен от самата книга. Поздрави!

Един от любимите ми научнофантастични разкази.

Описаната от Харди случка в началото на книгата не може да се окачестви като нереалистична.

Съдилищата в Обединеното кралство започват да гледат бракоразводни дела от 1857г. Дотогава официалният развод е бил привилегия само на богатите хора — действително е било необходимо да се плати сериозна сума, за да се получи разрешение от Парламента. Но и след 1857г. процедурата по развода е била доста скъпа за бедните хора. Любопитно е, че до 1753г. браковете не били официално регистрирани.

Продажбите на съпруги (британски обичай, на който властите не противодействали особено силно) просъществували с изолирани случаи чак до около 1913г. Описаните в книгата събития биха могли да бъдат отнесени не по-рано от 1830-1840г. Самата продажба е представлявала един вид публично обявяване на раздяла на съпрузите пред обществото. Във викторианската епоха се предполага, че са се състояли няколкостотин подобни продажби, т.е. явлението не е било толкова масово.

Решението за продажбата най-често е било съгласувано между съпрузите. Жената е имала право на избор на кого да бъде продадена в процеса на „търга“. Много често единственият купувач е бил новият любовник на жената.

Имало е случаи, в които мъжът просто харизвал жена си безплатно, или я продавал символично за халба бира…

Не са редки случаите, при които след време продадената съпруга се връщала при мъжа, извършил продажбата, за да изживее живота си с него. Понякога купувачът се женил официално за купената жена едва след смъртта на официалния ѝ съпруг.

Мисля, че огромната част от творбата e написана от Лайза Татъл, бивше гадже на Мартин от 70-те години на миналия век. Личи си, че книгата е написана от твърде сантиментална жена. В книгата има и силни моменти, но ако сте почитатели на „Пясъчните крале“ и „Пътешествията на Тъф“, то тази книга по-скоро ще ви разочарова.

За съжаление, това също е вярно. Истинските жертви на домашно насилие не са обичайните клиентки на психотерапевтите.

Познавам една доста богата дама, която от нямане какво да прави, само по психотерапевти ходи, за да се оплаква от поредния си мъж. Някои от описаните клиентки в книгата леко ми напомнят на нея.

„Заспалият разум ражда кошмари“, както казва Франсиско Гойя.

За името на творбата Стайнбек се е вдъхновил от стихотворението на Робърт Бърнс „На едно мишле“, което също може да прочетете в сайта.

Ето част от него:

„Ний с теб, мишле, сме все в беда,

кроиме смело — суета,

с една съдба сме на света

и мишките, и хората.“

Напълно подкрепям. Многократно се връщам към тази книга.

А финалът на романа е един от най-въздействащите в световната литература.

Изключително симпатичен ми е главният герой. Но дали болезненото му чувство за чест не изглежда твърде „старомодно“ от днешна гледна точка, когато мнозина от нас възпитават децата си да бъдат успешни на всяка цена и с всякакви средства? Щастлив съм, че толкова много читатели оценяват високо този шедьовър.

Може би коментарът ми ще подразни много хора. Причината да пиша е, че през последните години съм свидетел на брутални случаи на домашен тормоз върху жени, част от които завършват с тежки здравословни проблеми или самоубийство на жертвите. При това става дума за семейства с добре обгрижвани деца и партньори с положение в обществото.

Преди години, когато книгата излезе у нас, реших да потърся мнението на жени относно написаното в нея. Коментарите им варираха от „тъпа и скучна“ до „забавна и успокояваща“. Повечето класифицираха „половинката“ си като някой от описаните типажи на мъже „задници“, но гледаха на нещата откъм смешната им страна.

Мисля обаче, че книгата е сериозна и ще бъде полезна и за мъжката аудитория. Никой от нас не е застрахован от това да се прояви като „задник“ в определен етап от живота или личностното си развитие. Препоръчвам и другите книги на авторите, които не са издадени още на български език.

Сравнително точно е описано формирането на характера на жертвите на домашно насилие, както и на самите насилници.

Не съм съгласен с написаното във въведението, че „жените винаги са били доброжелателно настроени…“. Мисля, че голяма част от жените са изключително обиграни в манипулирането на околните, независимо дали са мъже или жени. Мисля, че ако една жена се научи да се справя с жените около себе си, тя ще се научи да разпознава и мъжете „задници“. В последно време съм свидетел и на брутален психически тормоз, практикуван от жени върху жени на работното място, което е резултат от прекомерното феминизиране на средните управленски нива у нас.

Мъжете „задници“ са описани в книгата като блестящи манипулатори. Мъжете обаче по принцип са и лесно манипулируеми. Често се оказва, че жените, подложени на тормоз от мъжете си, са жертва на интриги на друга жена — майка на мъжа или любовница.

За съжаление, жертви на домашно насилие се оказват най-често жени с вродена доброта и дълбока чувствителност. Жените „задници“ никога не биха изпаднали в подобна ситуация.

Оказва се, че това е един ранен превод на български на част от романа „Белю Пушилката“, по-известна у нас като „Величието на жената“, също качена в „Моята библиотека“. Любима моя творба, която с удоволствие препрочетох за пореден път.

Segoi, съгласен съм с Вас, че сюжетът е доста сходен с този на друг велик разказ на Лондон — „Мъжеството на жената“. Но в случая наистина става дума за „Белю Пушилката“. Всичко съвпада — както сюжетът, така и имената на героите.

Изключително е полезно това, че е качен и английският текст на творбата. Съпоставяйки двата варианта на българския превод (от 1934 и 1976), не мога да не се възхитя отново на по-късния превод на великия Сидер Флорин.

Скъпа Еми, не бъдете така жестока. Имате право — деца не биха посегнали към тази книга в настоящия ѝ вид. Но „Моята библиотека“ не се посещава само от деца. Ако трябва да сме честни, съвременните млади хора рядко посягат към книги от този жанр, даже и да са издадени в наши дни. Ако се водим от предпочитанията на мнозинството млади хора, би следвало да четем само еротична литература, автобиографията на Криско, SMS съобщения с характерния им „правопис“.

Ще си призная, че и при мен четенето на книги със стар правопис върви бавно. Но бавното четене ме кара да осмислям в по-голяма дълбочина прочетеното. Пък и никакъв стар правопис не може да ме спре да прочета книга от любим автор.

За мен четенето на книги със стар правопис не е по-трудно, отколкото четенето на „съвременния правопис“, практикуван от повечето ни сънародници.

Тази книга е част от историята на българското книгоиздаване. Вероятно тази творба на Джек Лондон няма следващи издания на български език. И с това тя е ценна, включително и с остарелия си правопис, който е част от автентичната атмосфера на времето. Вероятно екипът на сайта ще предостави в бъдеще и осъвременения ѝ вариант, както е правено и с други подобни ретро издания.

Не вярвам да доживея 70 години (твърде далеч съм от тях), затова се заемам с четенето на книгата още сега :)

Благодаря на A. Б. и Karel за споделената поредна доза щастие! Поздрави и на Вас, Еми!

Прочетох първите няколко реда, после последните страници. Бедна на изразни средства. Липсва дълбочина. Нелепи диалози. Жалък главен герой.

Иван Мартинов е от онези писатели, градили литературна и журналистическа кариера с партиен билет. Вижте и издателството… Според мен книгата е морално остаряла, за да се хареса даже на почитателите на турски сериали и съвременни любовни романи.

Да не прехвърляме вината на преводача. Според Нора Робъртс Артемис (т. е. Артемида) е бог:

„Another Greek god?“

„Yes, and Apollo’s twin…“

Преводачът просто коректно е превел английския текст…

Rambo123, не съм чел книгите на Дисксън в българския им вариант на „Фантастика Орфия“. Но по принцип „Дорсай!“ от 1976 е редактирана версия с увеличен обем на предхождащите я издания „Дорсай!“ (1959) и „Генетичният генерал“ (1960). Възможно е двете книги, издадени от „Фантастика Орфия“, да са с различаващо се съдържание.

Избраните творби на Балзак в десет тома!

NomaD, Иван Пешев, благодаря ви за положения труд!

И в празничните дни не пропуснахте да ни зарадвате с качествена литература!

Специални благодарности към Еми и NMereva за сборника с разкази на Карлос Фуентес, издаден от легендарното издателство „Христо Г. Данов“.

Светли Великденски празници! Желая здраве и успехи на екипа на сайта и многобройните му читатели!

Вторият роман, написан от Колдуел, е зловеща история за подземния свят в САЩ в началото на миналия век. Може би една от най-зловещите истории, които съм чел. Самият автор определя творбата си като „дяволски сън“. Ще допадне на любителите на „тежката“ литература.

Считам, че Колдуел е един от най-подценяваните автори в американската литература. Това не е случайно, като се има предвид тематиката на неговите произведения, както и остротата, с която засяга тежки обществени проблеми. Бих съпоставил творчеството му с това на великия Емил Зола.

Доста силно начало на годината за Моята библиотека. Чудесно е, че имаме възможността да се запознаем с последната голяма (и недовършена) творба на великия Карел Чапек. Благодарности към johnojhn за положения труд.

Фолтиновци откриваме във всички сфери на живота — изкуството, науката, бизнеса, политиката. Доста добре е описан начинът, по който „израстват“ подобен тип хора. Още в тинейджърска възраст те са изградени манипулатори и мошеници.

Спомням си как като студенти работихме на наши професори и доценти, за да могат те с нашия труд да растат в кариерата. Сега пък нашите неграмотни началници са заели тяхното място. Хората с влияние, власт и пари искат да бъдат „умни“, „талантливи“ и с титли. Постигат го — за съжаление, безнаказано. В този смисъл Карел Чапек не пести критиката си и към обществото, което допуска всичко това.

А публиката ръкопляска на „успешните“ хора. С „успешни“ хора ни облъчват ежедневно по медиите.

По-голямата част от тях са се издигнали по криминален начин, обсебвайки труда на стотици безименни талантливи хора. Независимо дали са пишман професори, IT босове, медици- милионери, изживяващи се като рок звезди, енергийни босове с поп фолк корени, крадливи политици с деца — таланти…

Днес няма трибуна за подобни силни сатирични творби.

Много ми хареса.

Подкрепям коментарите на хм, ketballu, моя милост, pasko74, Кremenski. В допълнение бих казал, че подобни „детски“ книги човек осмисля в пълнота в по-зрелите си години. Препрочитал съм я много пъти, посегнах към нея и днес, след като изпитах поредното си разочарование от обкръжаващото ни мошеничество, напоявано обилно от интриганството, примиренчеството и комформизма, така присъщи на повечето ни съграждани. Книгата възпитава ценности, за които често забравяме: толерантност, емпатия, справедливост, постоянство, борбеност. А колко много имаме нужда от тях, колко дефицитни са те днес! Все повече се убеждавам, че първите две са вродени, а за третата трябва неуморно да се борим. Четвъртото и петото се възпитават постепенно, още от детските години. Книгата е жизнеутвърждаваща, въпреки че засяга темата за смъртта.

Към моя милост: по книгата са правени чудесни филми. Но и те едва ли са достатъчни :).

Благодарност към gogo_mir и екипа на сайта.

Поздрави на всички непорастващи деца!

По-точно „книгите на своя вуйчо“.