Читателски коментари от domino1

* 1925-а.

От години си мисля, че тази книга е много подходяща за екранизация, а се оказа, че тя е екранизирана още в годината на написването ѝ — далечната 1925-та.

https://en.wikipedia.org/wiki/The_Thundering_Herd_(1925_film)

Страхотни природни картини са описани в нея, а от статията може да се види, че такива са присъствали и във филма.

За съжаление, явно лентата от 1925-та е загубена. През 1933-та романът е екранизиран отново.

https://en.wikipedia.org/wiki/The_Thundering_Herd_(1933_film)

Karel, мисля, че Голсуърти пише за Първата световна война в своя разказ (за който сърдечно благодаря на Вас и на debora).

Имате право, а и доста хора са на Вашето мнение. Аз също считам, че много от нашумелите автори на трилъри (макар и да са хора в зряла възраст) нямат никакъв житейски опит да пишат в този жанр. Разбира се, комбинацията от агресивния маркетинг и ниските критерии на читателите е решаваща за успеха на дадена книга като търговски продукт.

Ако под „девойка“ имате предвид Александра Андорил (дамската половинка на дуета „Ларш Кеплер“), то тя е била на 44г., когато е написана книгата.

Ех, въздишам по японските технологии, японската образователна система, японската медицина, японското активно дълголетие, но не и по японските корпорации.

Аз също харесвам тази книга на Амели Нотомб. За мен Нотомб пише по-добре от Семов. Но книгата на Нотомб също се нуждае от по-задълбочено тълкуване, защото описаният психически тормоз в големите компании, е характерен не само за Япония. Работил съм няколко години в западноевропейски и български компании и ще ви кажа, че нещата там не са много по-различни. Макар че формите на тормоз са по-други, резултатът е сходен. „Случайният“ човек е подложен на тежко изпитание на такива места. Проблемът, който описва Нотомб е социален, а не национален, но човек може да го усети истински само от личен опит. „Култът към шефа“ e налице и в Западна Европа, а неизповядващите го са подложени на репресии под една или друга форма. Хубавото е, че живеем в свободен свят и за хората, обичащи личната си свобода, има и други пътища освен големите компании. Уви, човеството е така устроено — за да могат едни хора да си почиват, други трябва да работят в „трудовите лагери“, независимо къде се намират — Япония, САЩ, Западна Европа, България. Независимо дали е капитализъм или социализъм. За да имаме работеща икономика, трябва да има и „трудови лагери“. Но животът в такива „лагери“ допада на хора, които са свикнали да работят рутинни дейности и да бъдат изпълнители, а нямат качества да излязат извън тази среда.

Книгата на Нотомб показва обаче и нещо друго, което е характерно за японската действителност. Амели е с висок социален статус (дъщеря е на дипломат), но започва от ниско ниво в йерархията на компанията. Във Франция или Белгия щеше да започне от друго, по-високо ниво, бъдете сигурни, да не говорим за България. Но други хора под нея щяха да имат нейната „японска“ съдба. Нещо повече, с характерното си светоусещане Амели трудно би могла да работи в компания, където и да било по света. Нейният път е литературата.

За да тълкуваме книгата е добре да сме наясно и с някои части от биографията на автора, които услужливо се премълчават. Нека не забравяме, че по онова време не всеки можеше да стане журналист, преподавател в университет, камо ли да пътува в гнилите капиталистически държави. То и днес в Софийския университет и БАН, за да запишеш докторатура, ти искат препоръки от влиятелни хора и ти проучват родата. Пращам един линк към материал от вестник „Стършел“ от декември миналата година, с автор Михаил Вешим. Става дума за един студентски изпит на младия Вешим при другаря преподавател Семов.

https://www.starshel.bg/45525/kak-se-kalyavashe-peroto-mi/

Това е от периода на Семов преди да започне да развива т. нар. народопсихология — един нахален опит да слагаме отново хората в калъп, без да отчитаме индивидуалните им особености.

По повод на първия коментар, че авторът бил българин до мозъка на костите си. Бай Ганьо социален или национален герой е? В тозил смисъл авторът си е семов до мозъка на костите, но като българин се срамувам да ме слагат под един знаменател с него. На моменти книгата е откровено просташка и сексистка. Хубаво е, че все пак е минала през редактор, защото много от брошурите на автора, издадени от Софийския университет, са написани и отпечатани на диалект с правописни грешки.

Казват, че всяка планина се мери по върховете, а не по пропастите ѝ. Бих казал, че за една нация можем да съдим по нейния елит. Ако хора като автора са елитът на една нация, то жалко за нацията. А за върховете на Япония всички сме наясно.

Ще ми се да кажа и за японците няколко думи. Разбира се, има различни японци, както има и различни българи. През последните години съм бил свидетел как са идвали в България представители на различни технологични компании от Япония. Когато от страна на българските власти им се поиска рушвет (нещо, което е обичайно за започване на мащабен бизнес у нас), те си тръгват завинаги, но не дават рушвет. Учтиво стават и си тръгват, без скандал. Европейците и американците дават, японците си тръгват. Имат чувство за собствената си значимост, имат достойнство.

В практическата си дейност ежемесечно ми се налага да ползвам японския опит в моята професионална област. Добре е, че днес с изкуствен интелект можем да четем и на японски, можем да черпим от знанията и постиженията им. Практични хора, които не си губят времето в празни приказки, а създават блага — материални и нематериални. Да си активен и със свеж ум — това е част от японската концепция за щастие.

В книгата става дума за самоубийствата в Япония. Редно е да се каже, че по времето, когато е писана книгата, в България самоубийствата масово се прикриваха. Днес също броят самоубийства по официална статистика е силно занижен, по мнения на специалисти около два пъти. Е, по брой самоубийства на глава от населението в определени години надминаваме дори японците.

И за проституцията става дума в книгата. Не ми казвайте, че по времето на соца не е имало проституция у нас. У нас проститутките винаги са на високи постове в управленските и академични среди — те са професори, мениджъри. Проститутките у нас обичат титлите, обичат властта. В Япония проститутките обикновено са…проститутки, знаят си мястото и са ценени като такива. Не блянуват професорски титли и мениджърски постове.

Японците са обучени да не чакат подаяния. Всяка фирма има кризисен план за действие при извънредни обстоятелства. Нашият бизнес винаги чака дотациии от държавата в кризисно време. Така е защото и нашите капиталисти са назначени още от времето на соца.

Отидете в Япония и опитайте истинско вкусно българско кисело мляко.

Не се стърпях да оставя първия коментар.

Велика книга. Впечатляваща като тематика, стил, композиция и послания. Чудя се защо Нобеловият комитет пренебрегва писатели като Ъпдайк. Както се казва, само това да беше написал, щеше да остане в историята. Благодаря ви за положения труд по обработката на книгата!

Желая здраве и късмет през новата година на екипа на сайта и многобройните му читатели!

Безспорно творчеството на Спаркс е един печеливш бизнес модел, симбиоза между литература и кино. Хубави корици, харизматични актьори. Текстовете — в по-старите му книги красиво написани, но някак си неискрени, сега все по-инфантилни на моменти, нямащи нищо общо с реалния живот. Но не знам дали след краха на собствения си личен живот авторът все още вярва в приказките, които списва. Преди години, когато нашумя филмът по „Тетрадката“ (любимата книга на Григор Димитров — друг представител на романтичния жанр), попаднах на снимки на Никълъс със съпругата му Кейти. Независимо, че бяха „щастливо женени, с пет деца“, в погледите им си личеше, че са любители на различен тип порно, а раздялата им е само въпрос на време. Има някои неща, които се виждат въпреки заслепяващата светлина от силно обработените зъби на щастливата двойка. А интервютата на бившата Кейти Спаркс са една правдива резензия на творчеството на съпруга ѝ Никълъс. Не съм виждал друга съпруга на известен писател да се отнася с подобно презрение към бившния си съпруг — изкара го задръстен, импотентен, не му щяла романтиката („шибаните лебеди и писма в бутилка“). Сега е сита с милионите долари, които взе от мъжа си и с новите си любовници. А Никълъс пише ли пише — все по-инфантилно (а в тази книга и щипка политическа коректност се промъква). Има право да благодари на многобройните си потребители за тяхната благотворителност — пет деца са това, трябва да се гледат, за всяко трябва по няколко милиона да има. Пожелавам на автора да срещне новата си голяма любов, а слез нея още една, и още една — все по-голяма. И все със същия трепет да ги преживява и да отмята, да върви напред.

E, от справката се вижда, че не само Вазов е изключение :)

Начинът, по който Вазов и други негови български колеги употребяват думата „любезен“ е според мен едно влияние от руската литература. Може да срещнете „любезный“ (в смисъла на „мил“, „възлюбен“, „скъп“) в творчеството на Пушкин, Гогол, Тургенев. В съвременния руски употребата на думата е по-скоро в смисъла на „учтив“, както и у нас.

Цитат от анотацията на книгата:

„Майсторски трилър с абсолютно непредвидими обрати, който кара читателя да променя догадките си относно убийството и присъдата до последната страница, до финалното изречение“.

Финалът ми беше ясен още след прочитането на анотацията и цитата от Хенри Блек преди пролога. Броени минути, не повече. Просто отворих на последната страница и на финалното изречение, за да потвърдя предположението си.

На сайта на автора от тази серия се води и разказът „Bullseye“ (мисля, че не е преведен на български). „Bullseye“ се води и от серията „Уил Роби“.

Вече може да се добави и „Eкранизирано“ към характеристиките на книгата („Домът на дракона“).

За съжаление, на доста ученици явно им е любим, а и не само на учениците.

* „Евгений“ и „Спасителят“, съжалявам за грешките.

Още ли в училище обсъждаме „излишния човек“? За да изкараме шестичките, трябва да повтаряме като папагали и да зазубряме готовите анализи, нали? Така ще успеем в българската реалност и няма да сме обществено „излишни“. Но пък ще оглавим европейските класации за функционална неграмотност и неразбиране на текст.

Няма как „Евгени Онегин“ да „възражда забравения тогава образ на излишния човек“, тъй като терминът „излишен човек“ се появява в руската литература и литературна критика 25 години след публикуването на романа на Пушкин. Никога не ми е допадал този термин, въпреки че по времето на соца беше много популярен, явно е популярен у нас и днес. През годините руски критици са го употребявали (и продължават да го употребяват) за прекалено широк кръг типажи от руската литература — Онегин, Печорин, Обломов, Безухов, Мишкин, Белтов. Между другото, твърде широкото понятие „излишен човек“ не включва само смисъла, който Вие влагате в него.

На изток от нас обичат по инерция да етикетират хората — „малки хора“, „излишен човек“… Руските ученици се скъсват и днес да пишат клиширани литературни анализи за „излишния човек Онегин“. Не мисля, че на Пушкин би му харесало да се слага такъв етикет на неговия герой.

Не разбирам защо слагате под един знаменател Онегин и Холдън. Делят ги повече от стотина години, с различен социален статус са, на различна възраст, на различен етап от личностното си развитие. Не мисля, че Холдън е eдна млада версия на Онегин. Между другото, Пушкин и Селинджър умело използват отворен финал в края на творбите си, като ни оставят да се замислим за бъдещето на техните герои. И двата образа са доста сложни психологически, за да ги третираме толкова опростено.

Описаната в "Спасителя в ръжта " реалност е според Вас плод на извратеното съзнание на Холдън. Е, като порасТнете, ще разберете, че това не е така. Има нещо общо между Вас и Холдън. И двамата имате твърде малко житейски опит. Рано Ви е още за „Спасителя“.

Не съм съгласен, че „Eвгени Онегин“ е дал кошмари на българсите ученици. Мой познат учител наскоро бе провел анкета за любимите писатели на своите възпитаници, а Онегин се оказа любимият им руски писател. Преди година имах възможност да разменя няколко думи с една млада дама — студентка по българска филология, с доста медийни изяви напоследък като студентски активист, награждавана за млад лидер. Тя ми сподели, че имала желание да научи руски (баба ѝ била учителка по руски), за да прочете „романа на Евгени Онегин“. Съжалява, че в училище не изучавали този „велик руски писател“ Онегин. Мечтата ѝ е да стане учителка и да промени нещата.

Истина Ви казвам, образованието започва след като се измъкнем от калъпа на училището.

@Leontina,

Презервативи е имало през 1851г. :)

Книгата е част от голямата поредица „Inside“, в която американският журналист и писател Джон Гънтър описва състоянието на света в годините малко преди и след Втората световна война. За съжаление, малка част от книгите от поредицата са преведени на български, но могат да се намерят на английски в интернет.

Изключително увлекателна и написана по достъпен за читателя начин, въпреки дълбоките проблеми на личността и обществото, които засяга. Асоциациите със съвременната политическа ситуация са неизбежни. Книги като тази винаги ще бъдат актуални. Радвам се, че е качена тук, благодаря ви!

Поколения деца пораснаха със „Златна книга за нашите деца“, съставена и изрисувана от Божинов, където бе поместено и това прекрасно стихотворение.

https://chitanka.info/book/911-zlatna-kniga-za-nashite-detsa.pic#page14

Ще поставя поредната шестица.

В едно предаване за култура по БНР, посветено на историята на София, вчера млада журналистка разказа за „известния писател, художник и карикатурист Александър Божинов — Слона“. Упадъкът на т. нар. нова българска интелигенция е тотален.

Едно от най-добрите неща на Стивън Кинг, които съм чел.