Джордж Р. Р. Мартин, Лайза Татъл
Планетата на ветровете (1)

Пролог

Бурята бушува почти през цялата нощ. Момичето лежеше будно, наострило слух под парцаливото вълнено одеяло в широкото легло, което делеше с майка си. Дъждът плющеше постоянно и настойчиво по тънките дъски, от които бе скована бараката: понякога се чуваше далечният екот на гръмотевиците, а когато проблясваха светкавици, светлината им проникваше между цепнатините на щорите и озаряваше миниатюрната стая. Ала угаснеха ли, стаята се потапяше отново в мрак.

Момичето долавяше и капещите по пода дъждовни капки и знаеше, че таванът е започнал да пропуска. Водата щеше да превърне отъпканата земя в кал и майка й щеше да се ядоса, но нищо не можеше да се направи. Майка й нямаше опит в запълването на покриви, а не можеха да си позволят да извикат майстор. „Някой ден — често казваше майка й — тази паянтова барака ще рухне под напора на бурята. И тогава двамата с теб най-сетне ще идем да видим баща ти.“ Момичето не помнеше добре баща си, но майка й често говореше за него.

Капаците се разтърсиха от поредния порив на вятъра и момичето уплашено се заслуша в страховитото поскърцване на дърво и плющенето на насмолената хартия, която служеше за прозорец. Майка й спеше безгрижно. Бурите бяха чести и майка й винаги ги проспиваше. Момичето се боеше да я събуди — майка й беше избухлива и не обичаше да я будят заради нещо толкова дребно, като уплахата на едно малко момиче.

Стените заскърцаха отново, почти едновременно удари гръм и небето се раздра от светкавица. Детето потрепери под одеялото — чудеше се дали това няма да е нощта, в която ще идат да видят баща й.

Но не беше.

Най-сетне бурята утихна и дори дъждът спря. В стаята се възцари мрак и тишина.

Момичето се пресегна и бутна майка си по рамото.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

— Бурята спря, мамо — рече момичето.

Едва тогава жената кимна и се надигна.

— Облечи се — рече тя на момичето, докато тършуваше за дрехите си в тъмнината. До зазоряване имаше поне още час, но сега най-важното бе бързо да слязат на брега. Детето знаеше, че бурите потапят малките рибарски ладии, забавили се в открито море или дръзнали да скитосват надалеч, а понякога и големи търговски кораби. Ако излезеш на брега веднага след буря, можеш да намериш какви ли не изхвърлени на пясъка предмети, всякакви неща. Веднъж дори намериха нож с нащърбено острие и с парите от продажбата му се храниха до насита цели две седмици. Но искаш ли да се снабдиш с хубави неща, не трябва да се отдаваш на леността си. Ленивият ще чака зазоряване и няма да намери нищо.

Майка й преметна през рамо празната платнена торба, в която прибираше придобивките. Роклята на момичето беше снабдена с големи джобове. Жената взе дълга тояга с резбована дървена кука на единия край — в случай че зърнат нещо да плува извън обсега им във водата.

— Побързай, дете — тросна се тя. — Не се мотай.

Брегът беше студен и тъмен, от запад духаше постоянен, смразяващ костите вятър. Не бяха сами. Пред тях вече имаше трима или четирима, които вървяха по мокрия пясък и оставяха пълни с морска вода следи. От време на време някой от тях спираше да разгледа нещо. Единият носеше фенер. Те също имаха някога фенер, когато баща й бе още жив, но по-късно се наложи да го продадат. Майка й често се оплакваше от загубата му. Тя не виждаше в мрака така добре, като дъщеря си, и понякога се спъваше или пропускаше неща, които трябваше да забележи.

Както винаги, се разделиха. Момичето пое покрай брега на север, а майката се отправи на юг.

— Ще свърнеш обратно призори — нареди майка й. — Имаш работа. Изгрее ли слънце, на брега няма да остане нищо.

Детето кимна и забърза към брега.

Тази нощ уловът беше оскъден. Момичето вървя дълго покрай морето, вперило поглед в земята. Обичаше да намира разни неща. Ако се прибереше с къс метал или може би зъб от сцила, дълъг колкото ръката й, закривен, пожълтял и страховит, може би майка й щеше да й се усмихне и да й каже, че е добро момиче. Но това не се случваше често. В повечето случаи майка й й се караше, задето е толкова вятърничава, или й задаваше глупави въпроси.

Когато бледорозовото сияние на хоризонта започна да поглъща звездите, тя беше прибрала в джобовете си само млечноват къс морско стъкло и една мида. Мидата беше колкото дланта й и тежка, с назъбена, твърда като камък черупка, което означаваше, че ще става за ядене и че месото й ще е черно и сочно. Останалото, на което се натъкна, бяха само полуизгнили парчета дърво.

Тъкмо се готвеше да поеме обратно, както й беше казала майка й, когато зърна в небето металически отблясък — краткотрайно сребристо сияние, сякаш бе изгряла нова звезда, но по-ярка от останалите.

Беше на север от нея, навътре в морето. Тя се загледа натам и след миг звездата блесна отново, този път вляво. Вече знаеше какво вижда: криле на летец, уловили лъчите на слънцето преди те да озарят останалата част от света.

Момичето искаше да го последва, да се затича и да го зърне отблизо. Обожаваше да проследява полета на птиците, на дребните дъждовни птички и на свирепите нощни ястреби, огромните лешояди, но най-вече — летците с техните грамадни сребърни криле, по-добри от крилете на всяка птица. Но беше почти светло, а майка й й бе наредила да си тръгне преди изгрев-слънце.

Тя се затича. Ако беше достатъчно бърза, ако тичаше, може би щеше да успее да погледа поне малко преди майка й да усети, че закъснява. Тичаше все по-бързо покрай ленивите поспаланковци, които току-що бяха излезли да обикалят по брега. Мидата подскачаше в джоба й.

Когато най-сетне доближи площадката на летците — изравнена част от пясъчния плаж, където те най-често кацаха, точно под отвесната скала, от която пък излитаха, небето на изток беше бледооранжево. Тя обичаше да се катери на скалата и да ги наблюдава отблизо, провесила боси крака от ръба, докато вятърът рошеше косите й. Но днес нямаше време. Трябваше да се връща, инак майка й щеше да се ядоса.

И без това беше закъсняла. Летецът тъкмо кацаше.

Той описа последен изящен кръг над пясъчния бряг, разперил криле на двайсетина метра над нея. Тя спря и го загледа, разтворила широко очи. Тъкмо когато се озова над водата, той се наклони, едното сребърно крило посочи надолу, другото — нагоре, после той изведнъж направи обратен завой, изправи крилете и кацна грациозно, едва докосвайки с крака земята.

На брега имаше двама души — млад мъж и възрастна жена. Те изтичаха при летеца, помогнаха му да спре и след това направиха с крилете нещо, от което те се свиха. Двамата ги сгънаха внимателно и прилежно, докато летецът разкопчаваше презрамките, които ги придържаха към тялото му.

Момичето приближи още малко и видя, че това е онзи, когото харесва. Бе виждала много други летци и дори ги познаваше по лице, но само трима от тях идваха насам често — тримата, които живееха на техния остров. Момичето си мислеше, че живеят високо в скалите, в къщи, наподобяващи птичи гнезда, но със стени от безценен сребрист метал. Жената до летеца беше побеляла и намръщена. Младият мъж беше почти момче, чернокос и удивително красив, с приятен глас, който й допадаше. Но любимецът й бе летецът — висок и строен, с широки рамене, каквито имаше баща й, гладко обръснат, с кафяви очи и къдрава рижо-кестенява коса. Вечно беше засмян и изглежда, летеше по-често от другите двама.

— Здрасти — подхвърли той.

Момичето се огледа уплашено, после забеляза, че той й се усмихва.

— Не се плаши — рече й той. — Нищо лошо няма да ти направя.

Тя пристъпи напред. Често бе идвала тук да зяпа летците, но досега никой от тях не я бе заговарял.

— Коя е тази? — обърна се летецът към своя помощник, спрял зад него със сгънатите криле.

Младият мъж повдигна рамене.

— Знам ли? Събирачка на миди. Често я виждам да се навърта тъдява. Да я изпъдя ли?

— Не — рече мъжът, усмихна й се отново и попита: — Защо те е страх? Не се бой, момиченце, нямам нищо против да идваш тук.

— Мама ми е казала да не преча на летците — призна момичето.

Мъжът се разсмя.

— Да де. Е, на мен не ми пречиш. Може някой ден, като порастеш, да идваш тук да ми помагаш — като този младеж например. Какво ще кажеш?

Момичето поклати глава.

— Не.

— Не? — Той повдигна рамене и се усмихна. — Какво искаш тогава? Да летиш?

Момичето кимна пак, едва забележимо. Жената се изхили, но мъжът я скастри с поглед. След това приближи момичето, наведе се и го хвана за ръката.

— Добре тогава — рече той. — Щом смяташ да летиш, първо трябва да се научиш. Искаш ли да се научиш?

— Да.

— Още си малка за крилете — рече летецът. — Я да опитаме. — Той я обгърна със силните си ръце и я вдигна на раменете си, а тя се вкопчи в разрошената му коса. — Не — рече й той. — Не бива да се хващаш, ако ще ставаш летец. Сега ръцете ще ти бъдат криле. Можеш ли да ги разпериш встрани?

— Да — отвърна тя, повдигна ръце и ги разпери като криле.

— Скоро ръцете ти ще се изморят — предупреди я той. — Но ти не бива да ги отпускаш. Не и ако искаш да се научиш да летиш. Летецът трябва да има силни ръце, които никога не се изморяват.

— Аз съм силна — не се предаваше момичето.

— Хубаво. Готова ли си за полет?

— Да! — Тя размаха ръце.

— Не, не, не — спря я той. — Не махай. Ние не сме като птиците. Мислех, че си ни наблюдавала.

Момичето се опита да си спомни какво е виждала.

— Хвърчила — извика тя зарадвано. — Носите се като хвърчила.

— Понякога — кимна доволно летецът. — И като нощни ястреби и други птици. Ние не летим, момиченце. Ние планираме като хвърчилата. Носим се по вятъра. Ето защо не бива да махаш с криле, трябва да държиш ръцете си изпънати и да се опиташ да почувстваш вятъра. Усещаш ли го сега?

— Да. — Вятърът беше топъл и носеше мириса на море.

— Улови го тогава с ръцете си. Остави го да те понесе.

Тя затвори очи и се опита да почувства вятъра с ръцете си.

И полетя…

Летецът се бе затичал по пясъка, сякаш го гонеше вятърът. Наклонеше ли се тя, и той се накланяше, сменяйки бързо посоката. Тя държеше ръцете си изпънати и вятърът сякаш се усилваше и сега вече той бягаше с пълна сила, а тя подскачаше върху раменете му.

— Ще ме отнесеш във водата! — извика й. — Обърни, обърни!

Тя наклони криле, така както го бе наблюдавала да прави често, едната ръка надолу, а другата нагоре, а летецът сви надясно и започна да описва кръг. Тя отново изправи ръце и той се понесе към мястото, откъдето бяха тръгнали.

Тичаше и тичаше, а тя летеше, докато двамата не останаха без дъх. Но се смееха.

Най-сетне той спря и каза:

— Стига толкова. Един начинаещ летец не бива да остава твърде дълго във въздуха. — Свали я от раменете си и я пусна да стъпи на пясъка. — Това е то — рече засмяно.

Ръцете я боляха от неудобната поза, но беше толкова развълнувана, че щеше да се пръсне, макар да знаеше, че вкъщи я чакат неприятности. Слънцето беше високо над хоризонта.

— Благодаря — измърмори тя, все още задъхана от полета.

— Аз съм Ръс — представи се той. — Ела пак, ако искаш да летиш. Аз си нямам мои малки летци.

Момичето кимна ентусиазирано.

— Ами ти? — попита той, докато изтупваше пясъка от дрехите си. — Как се казваш?

— Марис — отвърна тя.

— Хубаво име — усмихна се летецът. — Е, аз трябва да тръгвам, Марис. Но може друг път пак да полетим, а? — Той й се усмихна отново, обърна се и закрачи по брега. Двамата му помощници се присъединиха към него — мъжът носеше крилете. Веднага го заговориха и тя чу смеха му.

Изведнъж Марис се затича след него, зад петите й хвърчеше пясък. Той я чу и се обърна.

— Какво има?

— Заповядай. — Тя бръкна в джоба си и му подаде мидата.

На лицето му се изписа изненада, която изчезна в сиянието на топлата му усмивка, и той прие мидата съвсем сериозно.

Тя вдигна ръце, прегърна го внезапно и силно и после побягна. Тичаше с разперени ръце, толкова бързо, че сякаш летеше.