Читателски коментари

До трета глава не ме впечатли, ще видим нататък. Ще продължа само заради коментарите.

Тази е най-слабата книга от поредицата.

След като разбрах, че са в поредица, прочетох и следващата книга. Тя също е много интересна.

Всички книги от поредицата ми харесаха!

По средата на пролетта, май месец, както е чудесно времето за разходка най-неочаквано може да завали студен проливен дъжд. И това неприятно усещане Иван Вазов го сравнява с наказание. Хората, които по нечестен начин са придобили материални блага и си живеят щастливо, най-неочаквано съвестта им припомня греховете.

Липсващата втора глава (по редакция от 2013 г.). Поздрави: авторът.

2.

Пред очите на Емил и Ана се вееше, без обаче да има вятър, платнище с огромен надпис, съставен от букви в различни разцветки:

Добре дошли в Ада!

Под него, с по-дребен пъстър шрифт, бяха поставени топли благопожелания:

Пожелаваме ви весело и приятно прекарване, мили деца.

Силно се надяваме да не успеете да се изкарате от тук.

— Коридорът към Ада. — уточни Ана.

Сечението му имаше форма на съвършен правилен шестоъгълник. По наклонените му стени се плъзгаха шарени черги с премигващи цветни ивици, които променяха ширината и дължината си; въртяха се; ускоряваха, а после се забавяха; ставаха на вълни; разбиваха се една в друга и пречупваха границите помежду си. Прилив правеше вълните широки и дълбоки, а отлив ги всмукваше и ги превръщаше в слаби тесни повърхностни потрепвания.

Правият таван проблясваше от цветни взривове, които преливаха един в друг подобно на причудливи стъкълца от калейдоскоп. Стъкълцата се деляха сякаш бяха живи клетки: свиваха се и се раздуваха, сливаха се и се отразяваха едно от друго.

На огледалния под двете пъстри представления се съчетаваха в съвършено единство и образуваха двойно по-чудна игра на палавите багри.

— Свещени сметачи!

Емил се беше нагледал на „шарени черги“ и смайваща компютърна анимация. Дори беше правил такава.

— Страхотни екрани! — допълни той.

— Остави ги и гледай напред. — рече неговата закрилница. — Има натрапници.

Първият от тях като че ли само чакаше да чуе думите на Ана и на мига изскочи от завоя: изтупан амбулантен търговец с разтворено куфарче, провиснато на шията, и множество дрънкулки, окачени на колана.

Със задаването му, пъстротата на коридора се притъпи и стените започнаха да светят в бяло, което се разнообразяваше само от прелитащи златни и сребристи ленти със заврънкулки отгоре.

— Душа, не заслужава ли това прелестно създание да му купиш нещо красиво? Най-красивите накити за най-красивите дами на най-изгодните цени! Купувай, душа!

В кадифето на куфарчето на търговеца бяха забодени десетина лъскави украшения: пръстени със скъпоценни камъни, блестящи гривни и обеци, няколко дамски часовника със златни верижки и скъпоценни инкрустации, сребърна лазерна показалка, платинена писалка, кристална огърлица, ювелирни диамантени и рубинени фигурки, сапфирена брошка.

Емил погледна своята дама в прекрасните ириси и се разтопи от умиление.

— Заслужава, разбира се, но се боя че нямаме от вашата валута…

— Да се махаме от този… Нямам нужда от лъскави боклуци!

— Хе-хе-хе, и духовито било момичето! Бръкни в джобовете си и ще намериш банкнота. Ще останете доволни, уверявам ви!

В левия долен джоб на якето младежът наистина намери книжка, която приличаше на някаква валута.

— Да се махаме, Емиле!

— Няма да се махате! Ще купувате ли?! Най-ниски цени! Суперкачество!

— Колко струва този часовник? — попита момчето.

— О, Хенкелхайдн? Всичките ми часовници са Хенкелхайдн! — търговецът издърпа левия ръкав на черното си сако и показа сбирка от лъскави машинки. — Най-високото качество за най-красивите купувачи!

— Остави го тоя идиот! Това е измама! — кипеше Ана. Емил обаче беше отдал цялото си внимание да съзерцава зениците на продавача, и не я чуваше.

— Струва 9999, но на Вас ще го продам само за 9909, защото сте ми много симпатични.

— Хе-хе, оказва се, че онази банкнота е точно от 9909!…

— Емиле! Чуй ме, Емиле! — крещеше девойката и дърпаше младежа за лявата ръка.

— Да ви напиша ли фактура? — мазно попита търговецът.

— Неееее! Не фактура! — заповядваше умолително момичето и не спираше да дърпа Емил.

"Лазерът! Лазерът! " — опита да помогне шефът, който продължаваше да поддържа връзка.

Скромната лазерна показалка изглеждаше да е единственото оръжие на девойката срещу измамника. В преддверието обаче на етикета й пишеше мощност най-много пет мижави, незначителни, миливата… Какво оръжие е 5 миливатов лазер?

— Много е слаб! — възмути се Ана на глас.

Търговецът се услуша.

„Ана, спомни си къде се намираш!“ — продължи шефът.

— Да, ако обичате. — вежливо прие предложението Емил.

— Ей сега ще ви приготвим фактурката… А ти, прелестна красавице, с кого си шушукаш самичка?!

Девойката скочи зад Емил и закри с лявата си длан очите му. С нежните пръсти на дясната ръка пък натисна, с все сила, копчето на лазера и насочи лъча право в лъскавите метали и стъкълца.

— Куч… Прелестно създание, не в очите! — закряка амбулантният търговец. Клепачите му вече инстинктивно се бяха затворили. — Не в очите, ти казах!

— Ана, какво става? — шашна се Емил.

— Искам да ти направя изненада.

— Ура!… Каква!?

— Само гледай!

Търговецът поквича — „Първо се купува, души!“ — и избута няколко суперизгодни ултралъскави бижута преди да успее да напипа сребърна лазерна показалка.

— Сега ми падна, кучк…; прелестно създание!

— Ей, мери си приказките! Какво става, Ана?!

— Потърпи още малко, изненадата идва след минута!

Разгневеният продавач заплашително приближаваше въображаемото продължение на дулото на лазера към лицето на Ана. Капката злоба, която се процеди през зъбите. — Сега ти видях сметката, кучко! — обаче преля чашата на търпението на Емил и той избухна.

— Прекали, тъпанар! Бягай от тук с лъскавите си джунджурии, докато не съм те фраснал!

Рицарят се изви, за да освободи очите си от ухаещата длан на Ана. Пред смаяния му поглед блесна лазерен лъч, изтичащ от същата показалка, която й бе подарил… Само дето беше двайсет пъти по-ярък и по-съсредоточен. Лъчът свършваше в скъпоценностите на продавача, от които се пречупваше, разсейваше се и се разделяше на части, които се събираха като по конец в очите му.

— Ще купуваш! Няма по-евтина и по-качествена стока от моята! Хайде, сваляй тоя лъч, кучко, или ще ослепя приятелчето ти!

Нахалникът си мислеше, че владее положението и широко отвори очи , за да се наслади на ужаса у жертвите си.

— Не гледай, Емиле! — предупреди, със заледена от ужас интонация, девойката.

— Ха-ха-ха, нищо не може да спре високосъгласуваното ултракохеретно супермощно хиперунищожително лъчение на моя лъчестрел! Който не купува, си плаща!

За съжаление на съществото, представящо се за амбулантен търговец обаче, сребърният лазер заяде, тъй като се продаваше без батериите да са включени в цената…

— Н-е-е-е-е-е-е-е! — беше последната дума на мошеника, преди потокът от фотони да го прати у дома му: по дяволите.

Стоката му обаче остана във въздуха без опора и се заби в огледалния под, предизвиквайки избухването на мощна цветна бомба под себе си. Когато завихрянето на ударната й вълна се успокои, шарените шевици отново заиграха палави танци.

— Какво се случи! Защо онзи те обиждаше?! — объркан попита Емил.

— Защото е измамник и злодей. По-нататък ме слушай, като ти говоря!

— Само исках да ти направя подарък…

Сребърната лазерна показалка се търкулна към краката на младежа.

— Знам, но онзи те беше омаял и ти не ме слушаше. Казах ти, че не си падам по лъскави украшения. Не съм такова момиче!

— Наистина ли?!

— Лазерът, който ми подари, е поне две на двайста степен пъти по-красив от всичките безполезни стъкълца в тоя ненужен куфар! — Ана го подритна, преди да се приближи до редицата от часовници, която до скоро кичеше лявата ръка на амбулантния търговец. — Виж тези часовници „Хенкелхайдн“: пластмасовата ти електронна „Ксин Джя“ е най-малко две на двайсет и първа степен по-красив от златните им обвивки…

Емил засия като слънцето в небето от оня свят, но сребърният лазер чукна дясната му маратонка и го накара да погледне и към земята.

— А този лазер харесва ли ти?

— Единственото полезно нещо у нахалника, но вероятно няма батерии. Иначе…

— Може би има на колана?… — подсказа Емил.

По колана на бившия търговец висяха още старовремски дамски и мъжки ръчни часовници „Хенкелхайдн“ със стрелки, един джобен лъскъв тупуз „Радка“,

още няколко огърлици,….

— Ето, тук трябва да има батерии!

…празна кутия, която някога може и да е съдържала зарядни батерии за — както пишеше на книжката върху нея — „Високосъгласуван ултракохерентен супермощен хиперунищожителен интерференчен лъчестрел“: ВУСХИЛ. Според популярната реклама, една батерия е имала заряд 9.99 лъчеви минути непрекъсната работа при 99 процента от пълната мощност. При това, ако купувачът започне да стреля до 4.99 секунди след като е купил батериите, получава 9.99% увеличение на мощността и живота на батерията напълно безплатно!

— Подлецът е искал да ни пробута и лазер без заряд. — заключи гневно Ана.

— Не е ли твърде нелогично… — усъмни се Емил, докато се навеждаше да вземе сребърната показалка. — Щяхме да пожелаем да го изпробваме, а като няма

батерии, нямаше да можем, следователно нямаше да го купим.

— Може би си прав… Или пък един мошеник залъгва шараните, докато дойде следващият…

— Е, сега пък си прекалено логична… — въздъхна момчето.

(Коментарът може да съдържа спойлери, четете на своя отговорност.)

За първи път се осмелявам да пиша коментар тук. Обикновено не коментирам произведения, които съм чела на хартиен вариант или в друга платформа, извън тази. Единственото ми опасение се съдържа във факта, че най-вероятно ще прозвуча грубо. И може би ще бъда груба, кой знае.

Фен съм криминалните романи, трилърите, мистериите. Нямам наблюдения върху български автори, творящи в тези жанрове, единствено съм запозната с творчеството на Богомил Райнов, който ми е любимец. Развълнувах се, когато прочетох заглавието, после видях, че пише „Българска криминална проза“, годината на издаването, та си казах, че съм попаднала на джакпот. След прочита на резюмето обаче, косите ми се изправиха без намесата на преса. И не беше от вълнение, а точно обратното.

Сюжетът автоматично ми напомни на нискобюджетен американски филм, съчетаващ всички възможни клиширани сценарии и образи, а да не говорим, че България е описана като някакво щатско градче. Реших все пак да дам шанс и да погледна главите отгоре-отгоре. Не, и тук не намерих нищо очарователно. Още на втора глава, първият абзац ме отказа. Продължих да чета надолу, все пак надеждата умира последна и въпреки това умира. Какво е това запознанство? Та Никол веднага е запленена от този порядъчен мъж, Адам. Защо ли?

Ето я и тайната. Ах, мъжът е израснал в Щатите и има „лек английски акцент“, пленителна усмивка и още други епитети за цвят. Езикът ни е труден за чужденците, би трябвало Адам вече да е свикнал да говори български, защото за нашия език няма „лек акцент“ — или говориш добре езика, или не го. Казвам го като човек, който се занимава с езици и е комуникирал с чужденци, изучаващи българския език. Това са „леки“ недоразумения, които са по-скоро на личен опит, така че няма да задълбавам, не го считам за фрапираща грешка на фона на всичко останало. Описанията са сухи, но пък вмъкваш силни прилагателни (пр. „невероятната симфония“), което е абсурдно, фатаално, обезпокоително. Мярнах правописни и пунктуационни смущения, което за съжаление е вече често срещано явление, но няма да се учудя, когато премахнат пълния член след време.

Слязох още надолу. Главите са кратки, отново ще повторя — сухи. Диалозите са почти без никаква авторова реч. Този подход не се използва за някакви случайно хвърлени реплики, надявам се, че си запозната. Обикновено се среща, когато в диалога се случва нещо, а не да си говорят:

„Оо, видях те в бара. Така ли? Да. Супер, мерси. Много ми беше приятно. Чао.“ Напълно безсмислено.

Добре, че имаше на места удивителни и въпросителни знаци, ама това пак не подсказва. Вика ли този човек, радва ли се, шокиран ли е. Изграждането на героите е не по-лесно от това да изградиш гласа на героя посредством диалози. Ситуациите разкриват характера. Не е просто да напишеш колко обичаш да правиш това и колко си честен, примерно.

Както и да е, текстът е лишен от всякакви художествени качества. Липсват основни познания. Писането не е шега работа и никой не почва да пише, без преди това да е чел. А това, че четеш много като количество, не е показател за това какво влиза в главата ти. Всички известни автори са повлияни от други преди тях. Поздравявам авторката за смелостта и късмета да издаде. Трудоемко е, имах късмета да наблюдавам пряко как става това, но се надявам занапред да пуска някои по-качествени неща.

И още нещо, романтиката почти няма място в криминалните романи. Комерсиализиран жанр, който задоволява женската част от публиката. Никакви философски възгледи и бедно пресъздаден. Героините се влюбват в мъже, които в реалния живот биха били категоризирани като психопати или социопати. Да не говорим за ненужната секс-сцена по-нататък, с риск да спойлна какво се случва. Това е вече лично мое мнение. По-добре ще изглежда, ако само някои странични герои споделят някакви романтични чувства и това е свързано със сюжета по някакъв начин. Главните герои пък може да са вече сгодени/сключили брак, да имат семейство и примерно да загубят всичко това. Ако обаче си чела „Петдесет нюанса сиво“ или на Силвия Дей каквото и да е, съжалявам, но имам лоши новини за теб.

Съветвам те няколко неща. Първо, уповавай се на качествени редактори. Такива, които наистина четат нещо качествено, разбират и са запознати със занаята. Второ, чети и се упражнявай. Има сума ти наръчници със съвети за писане, пълно е с тях в Интернет и извън. Пожелавам ти много успехи и не спирай да твориш, писането е красиво. Стигнеш ли до издаване, работата е по-сериозна и е друго животно. Надявам се, че модераторите ще ми пуснат градивния коментар (срещала съм и далеч по-обидни изказвания тук, но е въпрос на гледна точка, предполагам). Желая ти леко начало на месеца!

Присъединявам се към коментара на Светлана.

Хареса ми!

Няма да повторя, но според мен, за един прочит става.

Имам книгата и в момента съм на 23-та глава. Намирам я за изключително интересна и поне за момента съжетът върви много динамично, без да ме успива. Харесва ми и това, че главите са кратки и можеш да спреш по всяко време, без да се чудиш после къде си стигнал.

Уникална книга. Вчера на обяд я купих, днес на обяд я бях прочел.

А аз дори не харесвам Стиван Кинг

Забавно и леко - хареса ми.

Леко и приятно четиво, даже бих я прочела отново. Препоръчвам.

Честно казано едва я прочетох, не успя да ме грабне. Хубаво, че нямах големи очаквания.

Става. Един път, да се прочете, да ,,убиеш " времето с един час.

Бива, интересно ми беше, но не бих повторила, освен ако няма какво друго да прочета.

Съгласна съм, не е кой знае какво, но става за един прочит.

Слаба работа, но става за един прочит.

И тази, не ми беше много интересна. Цялото действие се развиваше много мудно и около един годежен пръстен. Не съжалявам, че я прочетох, но няма да повторя.