Серия
Макензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mackenzie’s Magic, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 169 гласа)
Форматиране
Xesiona (2012)

Глава 1

Главата я болеше.

Болката тъпо пулсираше в черепа й и притискаше очите. Стомахът й се сви тревожно, сякаш раздразнен от цялото това неразположение.

— Боли ме главата — оплака се жаловито Марис Макензи.

Тя никога не бе имала главоболие. Въпреки деликатния си вид, бе наследила здравата структура на Макензи. Именно това странно състояние я накара да проговори на глас.

Не отвори очи и не си направи труда да погледне часовника. Будилникът мълчеше, значи още не бе време за ставане. Може би, ако успееше пак да заспи, болката щеше да стихне.

— Сега ще ви донеса аспирин.

Марис рязко отвори очи и движението предизвика ужасни пулсации в главата й.

Гласът беше мъжки и изумително — звучеше близо до нея. Толкова близо, че дъхът от изречените шепнешком думи опари ухото й. Матракът се размърда, когато той се изправи.

Чу се звук, до леглото светна лампа и светлината предизвика експлозия в главата й. Марис бързо затвори очи, като малко преди това успя да види широк мускулест, гол мъжки гръб и добре оформена глава с късо подстригана, гъста, тъмна коса.

Обхвана я паника. Къде беше? Още по-важно, кой беше този мъж? Един поглед се оказа достатъчен, за да разбере, че това не бе нейната спалня. Леглото беше стабилно и удобно, но не бе нейното.

Когато мъжът включи осветлението в банята, забръмча някакъв вентилатор. Не рискува да отвори отново очи и използва другите си сетива за ориентация. Може би се намираше в мотел. Да, приличаше. Настойчивото бръмчене, което се чуваше, идваше от климатика.

Беше спала много пъти в мотели, но никога с мъж. Защо се намираше в непозната стая, а не в малката си уютна къщичка в непосредствена близост до конюшните? Ползваше мотел само, ако се налагаше да пътува служебно, но откакто преди няколко години се засели в щата Кентъки пътуваше само до родния дом, за да навести семейството си.

Полагаше огромни усилия, за да мисли. Не се сещаше за нито една причина, заради която да се намира в мотел и то с непознат мъж.

Изпълни я остро разочарование, което временно разпръсна мъглата в главата й.

Никога не спеше, с който й падне, и сега чувстваше отвращение към себе си за стореното, за случка, която не помнеше, с мъж, когото не познаваше.

Трябваше да напусне стаята, но не можеше да намери сили да стане от леглото и да избяга. Да избяга?! Като в мъгла разсъждаваше за странния си избор на думи. Можеше да си тръгне във всеки един момент, ако поиска и… ако успееше да се раздвижи. Тялото й беше напълно отпуснато, неспособно на нищо друго, освен да лежи. Трябваше да направи нещо, знаеше го, но какво точно — не бе сигурна. Дори и ако пренебрегнеше главоболието, не можеше да разсъждава ясно. В главата й се въртяха неуловими мисли.

Матракът се размърда отново, когато той седна до нея, този път откъм стената, по-далече от болезнената светлина. Марис внимателно отвори очи подготвена за болката, но изглежда пулсирането в главата й бе намаляло. Бегло погледна едрия мъж, седящ толкова близо до нея, че топлината на тялото му проникваше през чаршафа, с който беше завита.

Сега бе пред нея и тя видя много повече, не само гърба му. Очите й се разшириха.

Това беше той.

— Ето — каза мъжът, като й подаде аспирина.

Равният тих баритон прозвуча странно познато, макар че не допускаше някога да е говорила с него.

Взе аспирина от дланта му и го постави в устата си, мръщейки се на горчивия вкус на хапчето и собствения си идиотизъм. Разбира се, че гласът му бе познат! В края на краищата бяха спали в едно легло, така че би трябвало преди това да са разговаряли, въпреки че не можа да си спомни нито как са се срещнали, нито как са се оказали тук.

Подаде й чаша вода. Марис се повдигна на лакти, за да изпие хапчето, но главата й се взриви от болката и тя се отпусна обратно на възглавницата, с ръка на челото. Какво ставаше с нея? Никога не бе боледувала и нямаше проблеми с координацията. Внезапната неотзивчивост на тялото й я разтревожи.

— Позволи ми да ти помогна.

Той подпъхна ръка под рамото й и леко я изправи, като постави главата й в извивката на врата си. Непознатият беше топъл и силен, а лекия мускусен аромат предизвика у нея нужда да се притисне по-силно. Необходимостта от това я изненада, защото никога не бе чувствала такова желание към някой мъж. Поднесе чашата към устните й и тя отпи жадно, преглъщайки таблетката. После я отпусна обратно на леглото и дръпна ръката си. Удивително, загубата на неговия допир, предизвика у нея спазъм на остро съжаление.

Като в мъгла го наблюдаваше как заобикаля леглото. Висок, тъмнокос, силен. Мускулестото тяло подсказваше, че мъжът се занимава с физическа работа, а не седи по цял ден в офис. Остана едновременно облекчена и разочарована, че не бе напълно гол. Носеше тъмносиви боксерки, които бяха плътно прилепнали по мускулестите му бедра и задник. Тъмни косъмчета покриваха широките гърди, челюстите му бяха потъмнели от наболата брада. Не беше красив, но физическото му присъствие привличаше окото. Бе привлякъл вниманието й още първия път, когато попадна пред очите й преди две седмици в плевнята, докато хвърляше сено.

Собствената й реакция тогава й се видя странна и Марис реши да изхвърли мислите за мъжа от главата си и да не му обръща внимание. Или най-малкото опита. Умишлено не разговаряше с него, когато се срещнеха, въпреки че винаги се стараеше добре да опознае хората, които се грижеха за нейните коне. На подсъзнателно ниво, чувстваше излъчваната от него заплаха, което поставяше вътрешната й защита винаги в пълна готовност. Този мъж беше опасен.

Той също я наблюдаваше. Понякога младата жена улавяше съсредоточения му поглед и чувстваше топлина от проявеното внимание. Непознатия се бе оказал временен работник — от скитниците, които се задържаха по няколко седмици, колкото да напълнят малко джоба и тръгваха пак да обикалят — докато тя бе треньор в конефермата на ранчо „Соломон Грийн“. Тази престижна длъжност беше мечта за много хора, но за първи път я бяха дали на жена. Тя се ползваше с голяма репутация в тази сфера, бе нещо като звезда, факт, който изобщо не я вълнуваше. Предпочиташе да бъде сред конете, а не да облича скъпи дрехи и да украсява с присъствието си мероприятията на Стоничър, които бяха собственици на „Соломон Грийн“ и често настояваха за нейното участие. Не страдаше от снобизъм, но положението й се отличаваше от това на временния работник, нает в конюшнята да почиства оборския тор.

Нямаше как да не признае, че непознатият умее да се справя с конете. Той се чувстваше удобно с големите животни и те го харесваха, което още повече привлече вниманието й. Не искаше да забелязва как дънките се опъваха по задника му при клякане и навеждане, нещо, което правеше по хиляда пъти на ден, докато работеше. Не желаеше да гледа мускулите, които изпъваха шевовете на ризата на раменете му, когато вдигаше тежко напълнените лопата или вила. Мъжът имаше красиви силни ръце, на които също не искаше да обръща внимание, както и умни сини очи. Той може и да бе скитник, но сигурно имаше причини за непостоянството му. Едва ли беше от тези, които не можеха да си осигурят стабилен живот.

В живота й нямаше време за мъже, а и не се интересуваше особено. Цялото й внимание бе съсредоточено върху конете и кариерата на треньор. В самотата на собствената си спалня, през нощта, когато не можеше да затвори очи и неспокойното тяло гореше в огън, Марис с ирония си признаваше, че мъжът най-накрая бе накарал хормоните й да препускат в галоп. Но той щеше да изчезне след няколко седмици, ако не и след дни. Оставаше единственото решение — да игнорира мъжа и копнежите си да бъде близо до него.

Очевидно не беше успяла.

Тя вдигна ръка и предпази очите си от светлината, като продължи да наблюдава мъжа, който връщаше чашата в банята. Тогава забеляза в какво бе облечена. Не, не беше гола. Беше с бикини и голяма тениска, раменете, на която се бяха смъкнали по ръцете й. Без съмнение, неговата тениска.

Той ли я беше съблякъл, или сама го бе направила? Ако се огледаше, щеше ли да види разхвърляни в безпорядък дрехите им? Мисълта за това, как той я съблича, повлия странно на дихателните й функции, стегна гърдите й и затрудни притока на кислород. Марис искаше да си спомни всичко. И макар да й бе необходимо, изминалата нощ си оставаше бяло петно. Трябваше да стане и да се облече, но не можеше. Не й оставаше нищо друго, освен да лежи и да се мъчи с главоболието, докато се опитваше да предаде смисъл на безсмислените неща.

Когато се върна в леглото, мъжът внимателно я погледна с притворените си сини очи, невероятно ярки на тази слаба светлина.

— Добре ли си?

— Да — преглътна Марис.

Това беше лъжа, но по някаква причина, не искаше той да разбере, че бе безпомощна. Погледът й се плъзна по косматите гърди, по плоския корем, до издутината под тесните боксерки. Дали те наистина…? Това ли беше причината да са в мотелското легло заедно? Но ако са… тогава защо бяха по бельо?

Тези луксозни боксерки не подхождаха на човек, занимаващ се с временна работа в конеферма. По-скоро биха му подхождали обикновени, бели долни гащи.

Той изключи лампата и се настани до нея. Топлината на тялото му я обви, когато се мушна под завивката. Лежеше на една страна, с лице към нея, едната му ръка сгъната под възглавницата, другата — върху корема й, но без да я обгръща в прегръдка. Марис бе поразена от внимателно премерената му позиция — достатъчно близо, но без интимност.

Опита се да си спомни името му, но не успя.

Нямаше никаква представа, какво си мисли той за нея, и не можеше да понася повече мъглата в съзнанието си. Трябваше да внесе ред в тази бъркотия и щеше да е най-добре да започне с основното. Прочисти гърлото си.

— Съжалявам — каза тихо, почти шепнешком, — не си спомням името ти, нито как стигнахме до тук.

Мъжът застина, ръката му на корема й се стегна. Една дълга секунда не се помръдна, след това изведнъж седна с приглушено проклятие. От движението главата й подскочи и това предизвика неволно стенание. Той включи лампата и Марис затвори отново очи, за да се предпази от светлината.

— По дяволите — промърмори надвесен над нея. Вмъкна дългите си пръсти в косата й, прокара върховете им по кожата на черепа, разрошвайки копринените кичури. — Защо не ми каза, че си ранена?

— Не знаех, че съм — призна си тя.

Какво искаше да каже с това ранена?

— Трябваше да се досетя — гласът му бе мрачен, устата стисната в тънка линия. — Видях, че беше бледа и почти нищо не яде, но си помислих, че е просто от стреса.

Мъжът продължи да я изследва, докато пръстите му не докоснаха едно място, от което дъха й секна и силна болка прониза слепоочието.

— А, ето! — положи главата й на рамото си, за да може отблизо да разгледа раната. Пръстите му едва допряха кожата. — Тук имаш хубава цицина, колкото гъше яйце.

— Чудесно — промърмори. — Не бих искала да имам грозна цицина.

Той й хвърли още един поглед с притворените си сини очи.

— Имаш мозъчно сътресение, дявол да го вземе. Повдига ли ти се? Как е зрението ти?

— От светлината ме боли главата — призна тя, — но виждам ясно.

— Ами гадене?

— Малко.

— И аз ти позволих да спиш — изръмжа на себе си под нос. — Трябва да те заведа в болница.

— Не — отвърна веднага тя и вълна на тревога премина през тялото й. Последното нещо, което искаше, бе да се озове в болница. Не знаеше защо, но инстинктите й подсказваха да стои настрана от обществени места. — Тук е по-безопасно.

— Аз ще се погрижа за твоята безопасност. Трябва да отидеш на лекар.

Отново се появи онова натрапчиво чувство за нещо познато, но не можеше да разбере какво точно. Имаше други, по-сериозни проблеми, за които да се притеснява, затова позволи на усещането да й се изплъзне. Тя се концентрира върху физическото си състояние, защото мозъчното сътресение беше сериозна работа и може би щеше да се наложи да отиде в болница. Имаше главоболие, гадене… какво още? Зрението бе нормално, речта ясна. Паметта? Бързо преговори списъка на семейството си с имена и рождени дати, след това си спомни любимите си коне през годините. Паметта й си беше добре, с изключение на… Опита да си спомни последните събития. Последното нещо, за което се сети, бе обядът и след това връщането в конюшнята… Но кога беше това?

— Мисля, че ще се оправя — каза разсеяно. — Ако не възразяваш, искам да ти задам няколко въпроса. Първо — как се казваш и второ — как се озовахме заедно в леглото?

— Името ми е Макнийл.

Макнийл. Макнийл. Нахлуха спомени, които донесоха и името му.

— Спомних си — въздъхна с облекчение. — Алекс Макнийл.

Името се бе врязало в паметта й още при запознанството им, защото един от племенниците й имаше същото име. Вторият по големина син на брат й Джо също се казваше Алекс — Алекс Макензи. Не само имената им бяха сходни, но и фамилиите говореха за общи предци.

— Точно така. Що се отнася до втория ти въпрос, мисля, че това, което наистина искаш да знаеш, е — правили ли сме секс. Отговорът е „не“.

Марис си отдъхна с облекчение, след което се намръщи.

— Тогава, защо сме тук? — попита в недоумение.

Алекс вдигна рамене.

— Мисля, че откраднахме кон.