Фредерик Форсайт
Отмъстителят (4)

3.
Магнатът

В сграда „А“ живееха десет млади пилоти, други осем бяха в съседната сграда „Б“. На светлозелената трева на пистата бяха изкарани два-три самолета „Хърикейн“ с техния отчетлив гърбав силует, дължащ се на изпъкналостта зад кабината. Машините не бяха нови и кръпките по корпусите им показваха местата на бойните рани, получени в небето над Франция през предишните две седмици.

Настроението в спалните помещения не можеше да контрастира повече на топлото лятно слънце, което грееше на 25 юни 1940 г. при Колтишол фийлд, Норфък, Англия. Настроението на мъжете от 242 ескадрила на Кралските военновъздушни сили, известна просто като Канадската ескадрила, никога не беше било по-лошо, при това основателно.

Двеста четирийсет и втора воюваше едва ли не от първия изстрел на Западния фронт. Бяха водили изгубената битка за Франция от източната граница до брега на Ламанша. С настъплението на мощната Хитлерова военна машина, която бе изтласкала френската армия настрани, пилотите, опитващи се да спрат пороя, заварваха базите си евакуирани, докато те са били във въздуха. Трябваше да се снабдяват с храна откъдето намерят, същото се отнасяше за квартирите, резервните части и горивото. Всеки войник, който някога е участвал в отстъпление, знае, че най-подходящото прилагателно е „хаотичен“.

Базирани оттатък Ламанша в Англия, те бяха водили втората битка над пясъците на Дюнкерк, докато британската армия се опитваше да спаси всичко, което можеше да плава, обратно в родината, чиито скали мамещо се белееха отвъд спокойното море.

Когато английските войници напуснаха онзи ужасен бряг и последните защитници попаднаха в германски плен за пет години, канадците бяха изтощени. Те бяха дали ужасни жертви: девет убити, трима ранени, трима свалени и взети в плен.

Три седмици по-късно те все още бяха базирани в Колтишол, без резервни части и инструменти, които бяха изоставени във Франция. Командирът на ескадрилата „папа“ Гобиъл беше болен от седмици и нямаше да се завърне на поста си. И все пак британците им бяха обещали нов командир, когото очакваха всеки момент.

Измежду хангарите се появи малка открита спортна кола и спря до двете дървени спални помещения. От нея с известна трудност слезе някакъв мъж. Никой не излезе да го посрещне. Той тромаво закрачи към сграда „А“. След няколко минути излезе оттам и се запъти към сграда „Б“. Канадските пилоти го наблюдаваха през прозорците, озадачени от олюляващата му се походка с разкрачени крака. Вратата се отвори и той се появи на прага. На раменете си носеше пагони на командир на ескадрила. Никой не се изправи.

— Кой е най-старши тук? — гневно попита мъжът.

Един набит канадец се изправи на няколко метра от Стив Едмънд, който се беше отпуснал на стола си и разглеждаше новодошлия през синия тютюнев дим.

— Май че съм аз — отвърна Стан Търнър. Това бе още в началото. По онова време Стан Търнър вече имаше два потвърдени свалени самолета в сметката си, но щеше да ги закръгли на четиринайсет и затова щеше да получи цяла фуражка медали.

Британският офицер с гневни сини очи се завъртя на пети и се заклатушка към един от самолетите на пистата. Канадците се измъкнаха от спалните помещения, за да го гледат.

— Не вярвам на очите си — прошепна Джони Лата на Стив Едмънд. — Копелетата са ни пратили безног командир.

Така си и беше. Новодошлият се движеше с протези. Той се вмъкна в кабината на самолета, запали двигателя „Ролс Ройс Мърлин“, обърна срещу вятъра и излетя. В продължение на половин час той изпълни с изтребителя всяка известна въздушна маневра от учебниците и още няколко, които не фигурираха там.

Биваше го, отчасти защото бе един от асовете на авиоакробатиката, преди да изгуби краката си в катастрофа много преди войната и отчасти защото нямаше крака. Когато прави остър завой или рязко се спуска надолу — две от жизненоважните маневри във въздушния бой, пилотът изтребител подлага тялото си на силна гравитация. В резултат той изтласква кръвта надолу от горната половина на тялото си, докато получи припадък. Тъй като този пилот нямаше крака, кръвта трябваше да остане в горната половина на тялото, по-близо до мозъка, и неговата ескадрила щеше да научи, че той може да завива по-остро от тях. Накрая офицерът се приземи, слезе от самолета и се заклатушка към смълчаните канадци.

— Казвам се Дъглас Бейдър — представи се той — и с вас ще станем най-добрата ескадрила в целите проклети военновъздушни сили.

И удържа думата си. След изгубването на битката за Франция и едва избегнатия разгром в битката при Дюнкерк предстоеше големият сблъсък: Гьоринг беше обещал на Хитлер господство в небето, което да позволи нашествие във Великобритания. Битката за Великобритания бе борба за това небе. Когато приключи, канадците от двеста четирийсет и втори, винаги водени в бой от своя безног командир, бяха постигнали най-добро съотношение на свалени самолети спрямо загуби.

До края на есента германското Луфтвафе имаше достатъчно загуби и трябваше да се оттегли във Франция. Хитлер отприщи гнева си към Гьоринг и насочи вниманието си на изток към Русия.

В трите битки — за Франция, Дюнкерк и Великобритания, водени през шестте месеца на лятото на 1940-та, канадците бяха свалили осемдесет и осем самолета, само шейсет и седем от които в битката за Великобритания. Ала бяха изгубили и седемнайсет пилоти, само трима от които не бяха канадци.

Петдесет и пет години по-късно Стив Едмънд се изправи от бюрото си и както беше правил безброй пъти през годините, се приближи до снимката на стената. На нея не се виждаха всички мъже, с които бе летял — някои бяха загинали, преди да се появят други. Бяха се снимали седемнайсет канадци в един горещ и безоблачен ден в края на август при Дъксфорд, точно в разгара на битката.

Почти всички бяха мъртви. Повечето бяха убити през войната. Тези момчета, от деветнайсет до двайсет и две годишни, гледаха жизнерадостно, бодро, с надежда изправени на прага на живота, и все пак на повечето не им беше писано да го видят.

Той се втренчи по-внимателно. Бензи беше свален и убит над устието на Темза на 7 септември, две седмици след снимката. Соландърс, момчето от Нюфаундленд, загина на другия ден.

Джони Лата и Уили Макнайт, които стояха рамо до рамо, щяха да умрат крило до крило някъде над Бискайския залив през януари 1941-ва.

— Ти беше по-добър от всички ни, Уили — промълви старецът. Макнайт беше техният безспорен ас: девет свалени самолета през първите седемнайсет дни от битката, двайсет и една въздушни победи до смъртта му десет месеца след първия му полет на двайсет и една годишна възраст.

Стив Едмънд бе оцелял, остарял и забогатял — най-големият минен магнат в Онтарио. Но през всички тези години беше държал снимката на стената — и когато живееше в колиба заедно с кирката си за компания, и когато направи първия си милион долара, и когато (особено тогава) списание „Форбс“ го обяви за милиардер.

Държеше я, за да му напомня за ужасната крехкост на това, което наричаме живот. Често се питаше как е оцелял. Когато за пръв път го свалиха, той остана в болницата, докато през декември 1941-ва неговата 242-ра ескадрила замина за Далечния изток. След като се възстанови, го пратиха да обучава млади летци.

Ядосан от назначението си, той бомбардираше командирите си с молби да го разпределят в бойно поделение и накрая желанието му беше изпълнено навреме за десанта в Нормандия. Дадоха му нов изтребител-бомбардировач „Тайфун“, много бърз и изключително мощен, истински танк убиец.

За втори път го свалиха при Ремаген, когато американците форсираха Рейн. Той пилотираше един от десетината британски тайфуна, които прикриваха настъплението им. Прякото попадение в двигателя му даде няколко секунди да набере височина, да отвори купола и да се катапултира, преди обреченият самолет да експлодира.

Скокът бе нисък и приземяването — тежко. Счупи и двата си крака. Лежеше със замъглен от болка ум в снега, почти без да забелязва кръглите стоманени каски, които тичаха към него. По-ясно съзнаваше, че немците изпитват особена омраза към тайфуните и че хората, които е бомбардирал, са от танкова дивизия на СС — войници, които не бяха известни с търпимостта си.

Една мъглява фигура спря и се вторачи в него. Разнесе се глас.

— Я виж ти.

Той облекчено въздъхна. Малцина от хората на Адолф говореха с южняшки акцент.

Американците го върнаха оттатък Рейн, упоен с морфин. По-късно го пренесоха със самолет в Англия. Когато краката му заздравяха, лекарите решиха, че само заема легло, нужно за новодошлите от фронта, затова го пратиха в санаториум на Южното крайбрежие, за да куцука там, докато го върнат в Канада.

Дилбери Манър му хареса, порутено имение от Тюдоровата епоха, просмукано с история, с морави като зелено сукно на билярдна маса и няколко хубавки медицински сестри. През оная пролет той беше на двайсет и пет и имаше ранг на командир на ято.

Бяха по двама офицери в стая, но мина седмица, преди да пристигне неговият съквартирант. Той беше горе-долу на същата възраст, американец, и не носеше униформа. Лявата му ръка и рамо бяха смазани по време на сражение в Северна Италия. Това означаваше секретни операции в тила на врага. Спецчасти.

— Здрасти — каза новодошлият. — Питър Лукас. Играеш ли шах?

Стив Едмънд идваше от суровите миньорски лагери в Онтарио и през 1938-ма беше постъпил в Кралските канадски военновъздушни сили, за да се спаси от безработицата в рудодобивната промишленост, тъй като по онова време светът нямаше за какво да използва никел. По-късно същият този никел щеше да се превърне в задължителен компонент на всеки самолет. Лукас произхождаше от елита на Нова Англия и още от раждането си притежаваше всичко.

Двамата младежи седяха на моравата от двете страни на шахматната дъска, когато по радиото в столовата с невъобразимо изискания акцент на едновремешните говорители на Би Би Си съобщиха, че фелдмаршал Фон Рунщед е подписал безусловната капитулация на Германия. Беше 8 май 1945 г.

Войната в Европа бе свършила. Американецът и канадецът седяха и си спомняха за всички приятели, които никога нямаше да се завърнат у дома, и по-късно двамата щяха да си помислят, че тогава за последен път са плакали пред друг човек.

След седмица се разделиха и се завърнаха в родината си. Ала в онзи санаториум на английското крайбрежие те положиха основите на дружба, която щеше да продължи до края на живота им.

Когато стъпи на родна земя, Стив Едмънд откри една нова Канада, а и той бе нов човек, отличен с медали военен герой, завръщащ се в условията на процъфтяваща икономика. Той произхождаше от долината на Съдбери. Там и отиде. Баща му беше миньор, дядо му също. Канадците добиваха мед и никел край Съдбери от 1885 г. И родът Едмънд бе участвал в рудодобива почти от самото начало.

Стив Едмънд установи, че военновъздушните сили му дължат тлъста заплата, и я използва, за да завърши колеж. Беше първият от рода с висше образование. И естествено, следва минно инженерство, като специализира металургия. През 1948-ма завърши на едно от челните места в курса и веднага беше грабнат от Международната никелова компания, основен работодател в Долината.

Създадената през 1902 г. Международна никелова компания бе допринесла за превръщането на Канада в най-голям производител на никел в света и главното находище, разработвано от компанията, се намираше край Съдбери, Онтарио. Едмънд постъпи като стажант-управител.

И щеше да си остане управител, обитаващ удобна, но посредствена чифликчийска къща в едно предградие на Съдбери, ако неспокойният му ум не му подсказваше, че трябва да има по-добър начин.

В колежа беше научил, че изходната руда на никела, пентландитът, съдържа много други елементи: платина, паладий, иридий, рутений, родий, телурий, селен, кобалт, сребро и злато. Едмънд започна да изучава редките земни метали, тяхното приложение и евентуален пазар. Никой друг не си правеше този труд, тъй като съдържанието им бе толкова малко, че извличането им не беше икономически оправдано и ги изхвърляха заедно с шлаката. Малцина знаеха какви редки метали има там.

Почти всички големи състояния се основават на някаква забележително добра идея и на куража да бъде реализирана. Усърдната работа и късметът също са от полза. Добрата идея на Стив Едмънд се изразяваше в това да се връща в лабораторията, докато другите млади управители допринасяха за унищожаването на ечемичената реколта, като я изпиваха. В резултат той откри процес, днес известен като „киселинно филтриране“.

По същество този процес предполагаше разтваряне на малкия процент редки метали в шлаката и повторното им преобразуване в метал.

Ако се беше обърнал с откритието си към Международната никелова компания, щяха да го потупат по гърба, може би дори щяха да го поканят на вечеря. Вместо това той напусна компанията, качи се в третокласен вагон на влака за Торонто и отиде в Патентното бюро. Беше на трийсет и тепърва започваше.

Естествено взе заем, но не много голям, защото бе хвърлил око на нещо, което не струваше скъпо. След като изчерпеха пентландитовата руда от дадено находище или поне след като добивът й станеше неикономичен, рудодобивните компании оставяха огромни купища шлака. Това бяха отпадъци, никой не ги искаше. Само Стив Едмънд. И ги купуваше за стотинки.

Той основа „Едмънд Метълс“, известна на борсата в Торонто просто като Емис, и цената на акциите й започна да се покачва. Стив обаче не ги продаваше, въпреки убежденията, не пое никакви рискове, предлагани му от банки и финансови съветници. Така избегна всякакъв вид сътресения, на четирийсетгодишна възраст стана мултимилионер, а на шейсет и пет — през 1985-та — носеше невидимата мантия на милиардер.

Не се перчеше с това, никога не забравяше откъде произлиза, даваше много за благотворителност, избягваше политиката, като в същото време се държеше любезно с всички политици и беше известен като човек, който държи на семейството си.

През годините имаше неколцина глупаци, които взимаха меката външност за самия човек и се опитваха да го излъжат, измамят или оберат. И установиха, често прекалено късно от тяхна гледна точка, че в Стив Едмънд има също толкова стомана, колкото и във всички самолети, които бе пилотирал.

Ожени се само веднъж през 1949-та, точно преди голямото си откритие. Двамата с Фей бяха влюбени и продължиха да се обичат до смъртта й през 1994 г. от нервно-мускулно заболяване. Имаха едно дете — дъщеря им Ани, родена през 1950 г.

На стари години Стив Едмънд я обожаваше, както винаги, категорично одобряваше професор Ейдриън Коленсо, учения от Джорджтаунския университет, за когото тя се омъжи на двадесет и две годишна възраст, и много обичаше единствения си внук Рики, тогава двайсетгодишен, запилял се някъде из Европа, преди да постъпи в колеж.

Стив Едмънд обикновено бе спокоен човек и имаше всички основания за това, но понякога беше раздразнителен. Тогава крачеше назад-напред в офиса си, високо над Уиндзор, Онтарио, и се взираше в младежките лица на снимката. Лица отдалеч и отдавна.

Вътрешният телефон иззвъня. Той се върна при бюрото си.

— Да, Джийн.

— Обажда се госпожа Коленсо от Вирджиния.

— Добре. Свържи ме. — Едмънд се отпусна назад на мекия въртящ се стол и зачака. — Здрасти, скъпа. Как си?

Докато слушаше, усмивката изчезна от лицето му. Той рязко се наведе напред.

— Какво искаш да кажеш с това „изчезнал“?… Опита ли по телефона?… В Босна? Няма телефон… Ани, знаеш, че днес младите не пишат писма… може да се е забавило по пощата… да, разбирам, че ти е обещал… добре, остави на мен. Къде е работил?

Той взе лист и химикалка и записа данните.

— „Хлябовете и рибите“. Така ли се казва? Фондация? Храна за бежанци. Добре, значи е регистрирана. Задължително е. Остави на мен, мила. Да, веднага щом узная нещо.

Когато затвори слушалката, Едмънд се замисли за миг, после се обади на заместника си.

— Някой от ония младоци, дето работят при теб, може ли да търси информация в интернет? — попита той.

— Естествено. Десетки.

— Трябват ми името и личният номер на шефа на една американска благотворителна организация, „Хлябовете и рибите“. И ми трябват бързо.

Получи ги след десет минути. Час по-късно вече бе провел междуградски разговор с лъскава сграда в Чарлстън, Южна Каролина, главен офис на един от ония телевизионни евангелисти, които презираше, получаващи огромни дарения от лековерници срещу гаранции за спасение.

„Хлябовете и рибите“ беше благотворителна организация, събираща средства за нещастните бежанци от Босна, по онова време разкъсвана от жестока гражданска война. Човек можеше само да се досеща каква част от дарените долари отиват за клетниците и каква — за флотилията от лимузини на преподобния. Но гласът от Чарлстън го осведоми, че щом е работил като доброволец в „Хлябовете и рибите“, Рики Коленсо трябва да е бил в техния разпределителен център в град на име Травник.

— Джийн, спомняш ли си, че преди няколко години един човек от Торонто изгуби две платна на стари майстори при обир във вилата му? Пишеше го във вестниците. После ги намериха. Някой в клуба спомена, че собственикът използвал изключително дискретна агенция, за да ги открият и да му ги върнат. Трябва ми името му.

Тази информация определено не можеше да се намери в интернет, но имаше и други мрежи. Джийн Сърл, негова дългогодишна лична секретарка, използваше мрежата на секретарките, а една от приятелките й беше секретарка на началника на полицията.

— Ръбинстийн ли? Добре. Свържи ме с господин Ръбинстийн в Торонто или там, където живее.

Това отне половин час. Откриха колекционера в Амстердам, където бе отишъл, за да види за пореден път Рембрандовата „Нощна стража“ в Рийксмузеум. Вдигнаха го от вечеря, но човекът беше извънредно услужлив.

— Джийн — каза Стив Едмънд, след като приключи разговора. — Обади се на летището да приготвят грумана. Заминавам за Лондон. Не, в Англия. По изгрев слънце.

Беше 10 юни 1995 г.