Фредерик Форсайт
Отмъстителят (22)

21.
Йезуита

Макар да бе сигурен, че няма да позволят на ФБР да разсекрети неговата операция „Скитник“, Пол Девъроу беше смутен от бурната среща с Колин Флеминг. Той не подценяваше нито интелигентността на заместник-директора, нито влиянието му, нито всеотдайността му. Безпокоеше го обаче опасността от забавяне.

След две години начело на операция, толкова секретна, че за нея знаеха само директорът на ЦРУ Джордж Тенет и президентският съветник по въпросите на контратероризма Ричард Кларк, Девъроу се готвеше да затвори капана, за чиято подготовка бе положил огромни усилия.

Наричаха целта просто ОБЛ — инициали, заместващи името на Осама бен Ладен. През лятото на 2001-ва цялата вашингтонска разузнавателна общност бе убедена, че ОБЛ готви терористичен акт срещу САЩ. Деветдесет процента смятаха, че атаката ще бъде насочена срещу американски интереси извън страната и само десет процента допускаха успешно нападение на територията на Съединените щати.

Тази фиксидея обхвана всички служби, но главно контратерористичните отдели на ЦРУ и ФБР. Те имаха твърдото намерение да разкрият какво е замислил ОБЛ и да го предотвратят.

Независимо от президентска заповед 12333, която забраняваше „мокрите работи“, Пол Девъроу не се опитваше да предотврати действията на ОБЛ, а да го убие.

Още в началото на кариерата си възпитаникът на Бостънския колеж беше разбрал, че напредването му в Управлението ще зависи от някаква специализация. В младежките му години, времето на Виетнам и Студената война, повечето дебютанти бяха избирали Съветския отдел. Врагът очевидно бе СССР и трябваше да учат руски. Коридорите започнаха да се претъпкват. Девъроу предпочете арабския свят и по-широкото изучаване на исляма. Смятаха го за побъркан.

Той впрегна огромния си интелект за овладяването на арабски език, докато накрая можеше да мине за арабин, и изучава исляма с усърдието на истински учен. Доказателство за правотата му бе Коледата на 1979-та, когато СССР нахлу в страна на име Афганистан, която повечето агенти в Ленгли трябваше да търсят на картата.

И тогава се оказа, че освен арабски Девъроу сносно знае урду, официалния език на Пакистан, и е запознат с пущу, езика на племената по северозападната пакистанска граница и прилежащите части на Афганистан.

Кариерата му получи силен тласък. Той пръв заяви, че СССР е лапнал прекалено голям залък, че афганистанските племена няма да се съгласят с чужда окупация, че съветският атеизъм оскърбява техния фанатичен ислям, че с материалната помощ на Съединените щати може да бъде разпалена яростна, базирана в планините съпротива, която постепенно ще обезкърви Четирийсета армия на генерал Борис Громов.

Междувременно се промениха много неща. Муджахидините върнаха в родината им петнайсет хиляди руски войници в ковчези и въпреки чудовищните зверства спрямо афганистанците окупационната армия не успя да наложи контрол и бойният й дух се изпари.

Афганистан и идването на Михаил Горбачов на власт доведоха до разпадането на СССР и края на Студената война. Пол Девъроу се бе прехвърлил от Аналитичния в Оперативния отдел и заедно с Милт Биърден беше помагал за разпределението на въоръжение на стойност един милиард долара годишно за „планинските бойци“.

Докато бе живял и се беше сражавал в афганистанските планини, той бе наблюдавал пристигането на стотици млади идеалисти, антисъветски доброволци от Средна Азия, които не говореха нито пущу, нито дари, но бяха готови да се бият и умират далеч от дома си, ако се наложи.

Девъроу знаеше какво прави там: сражаваше се със суперсила, която представляваше заплаха за неговата. Но какво правеха там младите саудитци, египтяни и йеменци? Вашингтон не обръщаше внимание нито на тях, нито на докладите на Девъроу. Ала те го заинтригуваха. Агентът от ЦРУ часове наред слушаше разговорите им на арабски, като се преструваше, че знае не повече от десетина думи на език, който говореше като роден, и постепенно проумя, че арабите не се бият срещу комунизма, а срещу атеизма.

Нещо повече, те изпитваха също толкова страстна ненавист и презрение към християнството, Запада и особено САЩ. Сред тях бе трескавият, темпераментен, разглезен наследник на невъобразимо богат саудитски род, който харчеше милиони за тренировъчни лагери в безопасния Пакистан, финансираше приюти за бежанци, купуваше и раздаваше храна, одеяла и лекарства за другите муджахидини. Казваше се Осама.

Искаше да го взимат за велик воин като Ахмад Шах Масуд, но всъщност в късната пролет на 1987-ма беше просто хлапак и нищо повече. Милт Биърден го наричаше „глезльо“, обаче Девъроу внимателно го наблюдаваше. Зад безкрайните му позовавания на Аллах кипеше омраза, която някой ден щеше да си намери друга цел освен руснаците.

Пол Девъроу се завърна в Ленгли, за да бъде увенчан с лаври. Беше решил да не се жени и предпочиташе ученето и работата си пред жената и децата, които само щяха да го разсейват. Покойният му баща му бе оставил голямо богатство и в красивата му къща в стара Александрия имаше възхитителна колекция от ислямско изкуство и персийски килими.

След поражението на Громов той се опита да убеди началството си да не зарязва Афганистан на произвола на гражданската война, ала еуфорията след падането на Берлинската стена доведе до убеждението, че с възцаряването на хаоса в СССР, прозападното ориентиране на бившите съветски сателити и гибелта на световния комунизъм, последните заплахи за единствената останала суперсила в света се изпаряват като мъгла на изгряващо слънце.

Девъроу едва се бе завърнал в родината, когато през август 1990-та Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт. В Аспен президентът Буш и Маргарет Тачър, победителите от Студената война, решиха, че няма да търпят такова безочие. След две денонощия от Тумраит в Оман излетяха първите F–15 „Ийгъл“ и Пол Девъроу пое за американското посолство в Рияд, Саудитска Арабия.

Темпото беше бясно, иначе може би щеше да забележи нещо. Един млад саудитец, също от Афганистан, който се обявяваше за водач на група партизани и организация, наречена просто „Базата“, предложи услугите си на крал Фахд в защита на Саудитска Арабия от войнствения му северен съсед.

Саудитският монарх сигурно също не обърна внимание на военния командир и неговото предложение. Вместо това той пусна на своя територия половин милион чужди войници и пилоти от коалиция на петдесет държави, които изгониха иракската армия от Кувейт и защитиха саудитските петролни полета. Деветдесет процента от тези войници и пилоти бяха неверници, което означаваше християни, и техните кубинки тъпчеха земята на свещените места Мека и Медина. Близо четиристотин хиляди бяха американци.

За фанатика това бе оскърбление към Аллах и неговия пророк Мохамед, което просто не можеше да се търпи. Той обяви своя лична война, първо срещу управляващата династия, която допускаше такова нещо. Ала кипящата ярост, която Девъроу беше забелязал в планините на Хиндокуш, най-после бе открила своята цел. ОБЛ обяви война на Америка и се зае да крои планове.

Ако бяха назначили Пол Девъроу за заместник-началник на Контратерористичния отдел веднага след Войната в Залива, историята може би щеше да тръгне по друг път. Но през 1992-ра КТ все още не беше приоритетно направление. Управлението премина в ръцете на Уилям Клинтън и ЦРУ и ФБР навлязоха в най-лошото десетилетие от съвместното си съществуване. За ЦРУ това означаваше разтърсващата новина, че Олдрич Еймс е предавал страната си в продължение на повече от осем години. По-късно щеше да стане ясно, че Робърт Хансън от ФБР все още е продължавал да го прави.

И когато трябваше да празнуват победата си след четирийсетгодишната борба против СССР, двете служби търпяха кризи на лидерство, нисък дух и некадърност.

Новите господари почитаха нов бог: политическата коректност. Скандалите с Ирангейт и незаконната помощ за никарагуанските контри лиши новите господари от смелост. Качествените хора бяха зарязани и за шефове на отдели бяха назначени дребнави душици. Мъже с десетилетен опит на фронтовата линия бяха избутани в трета глуха.

На партита, на които се събираха хора от кол и въже, Пол Девъроу учтиво се усмихваше на конгресмени и сенатори, гордо заявяващи, че поне арабският свят обича САЩ. Те говореха за десетте принцове, които току-що бяха направили официално посещение. Йезуита години наред се бе движил като сянка по мюсюлманската улица. Един гласец в главата му шепнеше: „Не, те ни мразят до мозъка на костите си“.

На 26 февруари 1993-та четирима арабски терористи оставиха взет под наем бус на втория етаж на подземния паркинг под Световния търговски център. В него имаше около шестстотин и осемдесет килограма саморъчно приготвен експлозив. За щастие на Ню Йорк това далеч не бе най-мощният експлозив в света.

Въпреки всичко взривът беше силен. Никой обаче не знаеше със сигурност и не повече от десет души подозираха, че това е само първият залп в една нова война.

Девъроу вече беше заместник-началник на целия отдел „Средна Азия“. Офисът му се намираше в Ленгли, но постоянно пътуваше. Отчасти видяното по време на пътуванията му, отчасти купищата доклади, пристигащи от бюрата на ЦРУ в ислямския свят привлякоха вниманието му от арабските министерства и дворци.

Тогава започна да иска допълнителни сведения от своите агенти — не за поведението на местния премиер, а за настроението на улицата, пазара, в стария квартал, джамията, училището, медресето, за оня кипеж на новото поколение местно образовани мюсюлмански младежи. Колкото повече гледаше и слушаше, толкова повече се безпокоеше.

„Те ни мразят до мозъка на костите си — казваше му гласецът в главата му. — Просто им трябва способен координатор.“ Девъроу започна самостоятелно търсене и отново попадна по дирите на саудитския фанатик. Той научи, че ОБЛ е бил прогонен от Саудитска Арабия, задето е заклеймил владетеля, че е допуснал неверници на свещения пясък.

И сега се намираше в Судан, друга чисто ислямска държава, където властваше фундаменталисткият фанатизъм. Хартум предложи да предаде саудитския фанатик на САЩ, ала никой не прояви интерес. И тогава ОБЛ изчезна, завърна се в афганистанските хълмове, където гражданската война бе спечелена от най-фанатичната фракция, ултрарелигиозната талибанска партия.

Девъроу забеляза, че саудитецът проявява огромна щедрост. Дарявайки талибаните с милиони долари, той скоро се превърна във важна фигура в страната. Той пристигна с близо петдесет лични телохранители и завари там неколкостотин от своите чуждестранни (неафгански) муджахидини. По пазарищата на граничните пакистански градове Квета и Пешавар се разпространи вестта, че ОБЛ е започнал два невероятни проекта: строеж на сложни пещерни комплекси на десетина места и организиране на тренировъчни лагери. Лагерите не бяха за афганистански военни — а за доброволци терористи. Пол Девъроу внимателно следеше всичко това. Ислямистката омраза към неговата родина бе намерила своя координатор.

Избиването на американските рейнджъри в Сомалия дойде и замина, резултат от слабо разузнаване. Но имаше още. Не само че беше подценена опозицията на диктатора Айдид, но там се сражаваха и други — не сомалийци, а по-опитни саудитци. През 1996-та грамадна бомба унищожи небостъргачите Ал Хобар в Дхаран, Саудитска Арабия, където загинаха деветнайсет американски военнослужещи и бяха ранени много други. Пол Девъроу поиска среща с Джордж Тенет.

— Позволете ми да се прехвърля в Контратероризма — помоли той.

— Местата в отдела са попълнени и КТ се справя добре — отвърна директорът.

— Шестима убити в Манхатън, деветнайсет в Дхаран. Това е Ал Кайда. Зад атентатите стоят ОБЛ и неговите хора, даже да не са поставили лично бомбите.

— Това ни е известно, Пол. Работим по въпроса. Бюрото също. Не сме го оставили на произвола на съдбата.

— Бюрото не знае нищо за Ал Кайда, Джордж. Арабската психика им е непонятна, бива ги с гангстерите, обаче на изток от Суец все едно, че е тъмната страна на Луната. Аз мога да внеса ново мислене в тази работа.

— Искам да се занимаваш със Средна Азия, Пол. Там ми трябваш повече. Кралят на Йордания умира и не знаем кой ще го наследи. Синът му Абдула или брат му Хасан? Диктаторът на Сирия бере душа — кой ще вземе властта? Саддам прави живота на оръжейните инспектори все по-нетърпим. Ами ако ги изгони? Целият израелско-палестински конфликт се придвижва на юг. Имам нужда от теб в Средна Азия.

1998-ма осигури прехвърлянето на Девъроу. На 7 август пред две американски посолства в Африка бяха взривени две грамадни бомби: в Найроби и Дар ес Салам.

В Найроби бяха убити двеста и тринайсет души и бяха ранени четири хиляди седемстотин двайсет и двама. Дванайсет от загиналите бяха американци. Експлозията в Танзания взе по-малко жертви: единайсет убити и седемдесет и двама ранени. Не загинаха американци, но двама бяха осакатени.

Скоро стана ясно, че силата, организирала двата атентата, е мрежата на Ал Кайда. Пол Девъроу предаде задълженията си в Средния изток на един издигащ се млад арабист, който беше взел под крилото си, и се премести в Контратероризма.

Имаше ранг заместник-директор, но не измести дотогавашния титуляр. Изпълняваше ролята на нещо като консултант, ала скоро се убеди, че Клинтъновата заповед да се използват само „чисти“ източници за информатори е пълно безумие.

Тъкмо това безумие доведе до фиаското на реакцията към африканските атентати. Ракети със среден радиус на действие унищожиха една фармацевтична фабрика в предградията на суданската столица Хартум, тъй като се смяташе, че отдавна изчезналият ОБЛ произвежда химически оръжия там. Оказа се истинска фабрика за аспирин.

Още седемдесет ракети „Томахоук“ бяха изстреляни срещу Афганистан, за да убият ОБЛ. Те натрошиха няколко скали на парченца, но ОБЛ се намираше в другия край на страната. Заради този провал и настояването на самия Девъроу създадоха проект „Скитник“.

Всички в Ленгли бяха единодушни, че той трябва да е привлякъл влиятелни съмишленици, за да бъдат приети исканията му. Проект „Скитник“ беше толкова секретен, че само директорът Тенет знаеше какви са намеренията на Девъроу. Извън сградата Йезуита трябваше да докладва на още един: президентския съветник по въпросите на контратероризма Ричард Кларк, който бе започнал да работи при Джордж Буш старши и бе продължил при Клинтън.

В Ленгли мразеха Кларк заради безцеремонната му и оскърбителна критика, ала Девъроу искаше и се нуждаеше от него поради няколко причини. Президентският човек щеше да се съгласи с абсолютната безпощадност на неговата идея — когато искаше, той можеше да си държи устата затворена. Нещо повече, можеше да осигури на Девъроу нужните средства, когато му потрябваха.

Но първо Девъроу получи разрешение да хвърли в кошчето всички приказки, че няма да убиват обекта или да използват за тази цел престъпни информатори, ако се наложи. Това разрешение не идваше от Овалния кабинет. От този момент нататък Пол Девъроу се подчиняваше на собствената си политика и никой не приказваше за допълнително подсигуряване.

Той избра най-добрите хора за своя проект и директорът на ЦРУ отхвърли възраженията. Искаше малък, стегнат екип, в който всички бяха специалисти. Зае три офиса на шестия етаж на главната сграда с изглед към брезите и върбите по бреговете на Потомак — самата река се виждаше само през зимата, когато дърветата оголяваха.

Трябваше му добър, надежден заместник: солиден, заслужаващ доверие, лоялен — човек, който да върши каквото му казват и да не проявява инициатива. Избра Кевин Макбрайд.

Освен че и двамата живееха за работата си, бяха постъпили в Управлението на около двайсет и пет години и бяха служили три десетилетия, те по нищо не си приличаха.

Йезуита бе висок и слаб и ежедневно тренираше в домашната си спортна зала. Макбрайд беше надебелял с годините, обичаше да се налива с бира през уикенда и повечето коса на темето му бе окапала.

Той имаше непоклатим брак с жена си Моли, две деца, които неотдавна бяха напуснали дома му, и скромна къща в квартал край околовръстната магистрала. Не притежаваше лично състояние и живееше скромно от заплатата си.

Беше прекарал голяма част от кариерата си в чужди посолства, ала така и не се бе издигнал до шеф на задгранично бюро. Не представляваше заплаха, а първокласен заместник. На него можеше да се разчита. Нямаше псевдоинтелектуално философстване. Ценностите на Макбрайд бяха традиционни, семейни, американски.

На 12 октомври 2000 г., дванайсет месеца след създаването на проект „Скитник“, Ал Кайда нанесе нов удар. Извършители бяха двама йеменци, които се самоубиха, за да постигнат целта си. За пръв път идеята за самоубийствения атентатор бе използвана през 1983-та в Бейрут срещу въоръжените сили на САЩ. В Търговския център, Могадишу, Дхаран, Найроби и Дар ес Салам ОБЛ не беше поискал от хората си най-голямата саможертва. За разлика от Аден. Залозите се покачваха.

Американският ескадрен миноносец „Кол“ се намираше в пристанището на старата британска въгледобивна станция и някогашен гарнизон в края на Арабския полуостров. Йемен бе родното място на бащата на ОБЛ. Американското присъствие трябва да го беше измъчвало.

Двама терористи с моторна надуваема лодка, натоварена с тротил, профучаха сред флотилията от обслужващи корабчета, забиха се между корпуса и кея и се взривиха. Поради налягането между корпуса и бетона се проби огромна дупка. Седемнайсет моряци на кораба загинаха, трийсет и девет бяха ранени.

Девъроу бе изучавал терора, неговото създаване и разпространение. Знаеше, че независимо дали се упражнява от държавата или от друг източник, той винаги има пет равнища.

На върха са онези, които замислят, планират, упълномощават, вдъхновяват. После идват помощниците, които се занимават с набор на изпълнители, обучение, финансиране и снабдяване. Трети са извършителите: лишени от нормално морално мислене, те хвърлят газови гранати, поставят бомби, натискат спусъка. На четвърто място са активните съучастници: те водят убийците, издават съседите си, показват скривалището, предават някогашния си приятел от училище. В дъното на пирамидата са широките маси: тъпи скотове, които възхваляват тирана и убийците.

С терора срещу Запада като цяло и в частност САЩ Ал Кайда изпълняваше първите две функции. Нито ОБЛ, нито неговият заместник по идеологическата част египтянинът Айман Кавахери, нито оперативният му заместник Мохамед Атеф, нито международният пратеник Абу Зубайда не поставяха бомби и не караха камиони, натоварени с експлозив.

Религиозните училища, медресетата, осигуряваха постоянен поток млади фанатици, вече заредени с искрена омраза към целия свят, който не беше фундаменталистки, плюс изопачен вариант на няколко преиначени откъси от Корана. Към тях можеха да се прибавят още някои възрастни, заблудени да мислят, че масовите убийства гарантират ислямския рай.

Оттук нататък Ал Кайда просто планираше, набираше хора, обучаваше ги, снабдяваше ги, насочваше ги, финансираше ги и ги наблюдаваше.

На връщане с лимузината от скандала с Колин Флеминг, Девъроу отново се замисли за моралността на това, което вършеше. Да, отвратителният сърбин беше убил един американец. Някъде там имаше човек, който бе убил петдесет и щеше да продължава да убива.

Спомни си отец Доминик Ксавие, който му беше поставил един морален проблем.

— Един човек иска да те убие. Той има нож. Обсегът му на действие е метър и двайсет. Ти имаш право на самозащита. Нямаш щит, но имаш копие. Обсегът ти на действие е близо три метра. Ще хвърлиш ли копието, или ще изчакаш?

Той изправяше един ученик срещу друг със задачата да защитават противоположните гледни точки. Девъроу не изпитваше колебания. По-голямото добро срещу по-малкото зло. Човекът с копието ли беше причина за схватката? Не. Значи имаше правото да хвърли копието. Не да контраатакува — за тази цел трябваше да остане жив след атаката. А да нанесе изпреварващ удар. В случая с ОБЛ Йезуита нямаше никакви угризения. За да защити родината си, щеше да убива, независимо от това, че трябва да привлича на помощ отвратителни съюзници. Флеминг грешеше. Той имаше нужда от Жилич.

Пол Девъроу отдавна мислеше над въпроса за своята родина и отношението на света към нея и смяташе, че го е разрешил.

Около 1945-та, точно преди да се роди той, и през следващото десетилетие до началото на Студената война, САЩ не бяха просто най-богатата и могъща във военно отношение държава, а и най-обичаната и уважаваната.

След петдесет години първите две качества продължаваха да са в сила. Съединените щати бяха по-силни и по-богати отвсякога — единствената останала суперсила, очевидна господарка на целия свят.

И в огромни части от света, черна Африка, Исляма, лява Европа — обект на жестока омраза. Какво се беше объркало? На този въпрос не можеха да отговорят капитолият и медиите.

Девъроу знаеше, че неговата родина далеч не е съвършена — тя допускаше грешки, често прекалено много. Ала в сърцето си бе добронамерена. Той беше обиколил света и отблизо бе виждал истинската му грозота.

Повечето американци не разбираха метаморфозата, настъпила между 1951-ва и 2001-ва, затова се преструваха, че нищо не се е случило, и приемаха учтивата маска на Третия свят за чиста монета.

Нима Чичо Сам не се бе опитал да проповядва демокрацията срещу тиранията? Нима не беше дал най-малко трилион долара помощи? Нима през изминалите пет десетилетия не бе изсипвал достатъчно средства за военната защита на Западна Европа? Какво оправдаваше ненавистта на демонстрантите, обсажданите посолства, изгаряните знамена, изпълнените с омраза лозунги?

В края на 60-те години, когато положението във Виетнам все повече се влошаваше и започваха вълненията, в Лондон му го обясни един стар британски шпионин.

— Скъпо мое момче, ако бяхте слаби, нямаше да ви мразят. Ако бяхте бедни, нямаше да ви мразят. Не ви мразят въпреки многото милиарди долари — мразят ви заради многото милиарди долари.

Старецът посочи към Гросвийнър Скуеър, където леви политици и брадати студенти замеряха посолството с камъни.

— Те не мразят родината ти, защото тя напада тяхната — а защото я защитава. Никога не се стремете към популярност. Можеше да бъдете господари или да ви обичат, но никога и двете. Чувствата към вас са десет процента искрено несъгласие и деветдесет процента завист.

Никога не забравяйте две неща. Никой никога не прощава на своя закрилник. Не съществува по-силна омраза от тази към собствения ти благодетел.

Старият шпионин отдавна бе мъртъв, ала Девъроу беше виждал истината на неговия цинизъм в петдесетина столици. Независимо дали му харесваше, родината му бе най-могъщата страна в света. Някога римляните бяха имали тази съмнителна чест. Те бяха отвръщали на омразата с безпощадната сила на оръжието.

Преди сто години над света беше господствала Британската империя. Тя бе отвръщала на омразата с апатично презрение. Сега силата беше на страната на американците и те тършуваха из съвестта си, за да открият къде са сбъркали. Йезуита таен агент отдавна бе решил. В защита на родината си той щеше да направи каквото според него се налагаше. Някой ден щеше да иде при своя Създател и да му поиска прошка.

Когато стигна в офиса си, Кевин Макбрайд го чакаше с мрачно изражение.

— Нашият приятел се обади. Гневен е и се е паникьосал. Мисли, че го дебнат.

Девъроу се замисли — не за човека, който се оплакваше, а за Флеминг във ФБР.

— Да върви по дяволите — каза той. — Проклет да е. Не вярвах, че ще успее — поне не толкова бързо.