Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

28.
Гостът

За един ден взиране от хребета на хълмовете Отмъстителя разбра две неща, които не можеха да се видят на снимките. Първо, че не целият склон е стръмен. По него спокойно можеше да се спусне до трийсетина метра от равнината, където ставаше отвесен. Но той носеше достатъчно дълго катераческо въже.

И второ, че голотата на склоновете се дължи на човека, а не на природата. Някой беше пратил работници с алпинистко снаряжение, за да прочистят урвите от всички фиданки и храсти в цепнатините по склона, така че да няма абсолютно никаква растителност.

Съвсем тънките фиданки бяха изтръгнати от корен. Някои от по-дебелите бяха отрязани, ала не достатъчно ниско. Пъновете им образуваха стотици опори за опитния катерач.

На дневна светлина мигновено щяха да забележат този катерач, ала не и в мрака.

В десет часа луната вече беше изгряла, тънък полумесец, колкото да осветява пътя на катерача, но не и да го кара да изпъква на фона на скалите. Трябваше да внимава, за да не събори някой камък. Като се придвижваше от пън на пън, Декстър започна спускането към пистата.

Когато склонът стана прекалено стръмен, той използва навитото около раменете си въже, за да измине останалото разстояние.

Остана три часа на пистата. Преди години друг негов „клиент“ от Гробниците в Ню Йорк го бе научил на джентълменското изкуство да отключва всевъзможни ключалки и комплектът шперцове, който носеше със себе си, беше дело на майстор.

Остави на мира катинара на хангара. Ако се опиташе да я отвори, двукрилата врата щеше да вдигне шум. Отстрани имаше по-малка врата с елементарна ключалка, която му отне не повече от трийсет секунди.

Човек трябва да е опитен техник, за да поправи хеликоптер, и още по-опитен — за да го повреди по такъв начин, че опитният техник да не може да открие повредата, нито даже да забележи, че някой е бърникал машината.

Техникът, който поддържаше хеликоптера на сърбина, беше опитен, но и Декстър го биваше. Отблизо видя, че вертолетът е ЕС 120 Юрокоптър, едномоторна версия на двумоторния ЕС 135. Големият плексигласов купол отпред осигуряваше отлична видимост на пилота и пътника до него. Отзад имаше места за още трима души.

Отмъстителя пренебрегна главния роторен механизъм, а се съсредоточи върху по-малкия опашен ротор. Ако той дефектираше, хеликоптерът просто нямаше да излети. Повредата щеше да се отстрани изключително трудно.

Люкът на хоукъра бе отворен и Декстър имаше възможност да разгледа вътрешността му и да се увери, че самолетът не е подлаган на сериозно вътрешно преоборудване.

След като заключи главния хангар, той се вмъкна в склада и взе каквото му трябваше, без да оставя следи. Накрая безшумно изтича до отсрещния край на пистата, който граничеше със задната страна на вилите, и прекара последния час там. На сутринта един от техниците с раздразнение щеше да забележи, че някой е взел мотопеда му от задната ограда.

Накрая Декстър се върна при висящото въже и се покатери до дебелия пън, на който беше завързано. После продължи от корен на корен, докато стигна наблюдателния си пост. Дрехите му бяха толкова мокри от пот, че можеше да ги изцеди. Утешаваше го мисълта, че телесната миризма е единственото нещо, на което никой няма да обърне внимание в тая част на света. За да възстанови изгубената течност, той си позволи да изпие половин литър вода, провери останалото количество и заспа. Тихият будилник на часовника му го събуди в шест часа сутринта, точно преди железният лост да заудря по релсата.

 

 

В седем Пол Девъроу вдигна Макбрайд от леглото му в хотел „Камино Реал“.

— Нещо ново? — попита Девъроу.

— Нищо. Почти е сигурно, че се е върнал под името Хенри Наш, англичанин, туристически предприемач. После се е изпарил. Взел е под наем един форд от Суринам. По някое време днес Морено ще го обяви за национално издирване.

Шефът му дълго мълча, седнал по халат в трапезарията си в Александрия, Вирджиния, преди да отиде на работа в Ленгли.

— Не е достатъчно — накрая заяви Девъроу. — Трябва да предупредя нашия приятел. Разговорът няма да е лесен. Ще изчакам до десет. Ако има нещо ново по залавянето на тоя Хенри Наш, веднага ми се обади.

— Непременно — обеща Макбрайд.

Нямаше нищо ново. В десет Девъроу се обади в Сан Мартин. Изтекоха десет минути, докато повикат сърбина от басейна в радиозалата — малко помещение в мазето, натъпкано със супермодерна недопускаща подслушване техника.

В десет и половина Отмъстителя забеляза раздвижване в имението под наблюдателния му пост. От голямата къща на самия връх на носа се понесоха джипове, които вдигнаха воали от прах. Изтеглиха хеликоптера от хангара и приготвиха главните му ротори за полет.

„Изглежда, някой го е предупредил“ — помисли си той.

Пилотите пристигнаха от домовете си в края на пистата с два мотоскутера. След няколко минути те вече седяха в кабината и големите ротори бавно се завъртяха. Двигателят изрева и скоростта на ротора се увеличи.

Опашният ротор, който не позволяваше на машината да се завърти около собствената си ос, също се въртеше. После нещо вътре сякаш заяде. Разнесе се скърцане на метал и главината се строши. Един монтьор отчаяно замаха с ръце на мъжете в плексигласовия купол и прокара ръка през гърлото си.

Пилотите видяха на контролния пулт, че повредата е в един от главните опашни лагери. Угасиха двигателя. Главните ротори спряха и екипажът слезе навън. Около опашката се събраха хора, които се взираха нагоре към повредения ротор.

В пустото село се изсипаха униформени стражи и започнаха да претърсват колибите, складовете и дори черквата. Други яхнаха мотоциклетите си и се отправиха към отсрещния край на имението, за да предупредят господарите си да внимават за следи от натрапника. Такива нямаше. Просто бяха заличени осем часа по-рано.

Декстър преброи униформените. Бяха стотина. На летището имаше десетина души. Плюс хиляда и двеста работници. Отделно охраната, домашната прислуга в господарската къща и още двайсетина монтьори в генераторната станция и ремонтните работилници. Вече имаше представа срещу колко противници се изправя. А още не бе видял самата господарска къща и нейните несъмнено сложни защитни системи.

 

 

Малко преди обед Пол Девъроу се обади на своя човек в центъра на бурята.

— Трябва да отидеш при нашия приятел, Кевин. Разговарях с него. Адски е възбуден. Нямам думи да изразя колко е важно тоя нещастник да изпълни ролята си в проект „Скитник“. Не трябва да се изнизва точно сега. Някой ден ще мога да ти обясня колко е важен. Засега стой до него, докато хванат и неутрализират натрапника. Хеликоптерът му явно се е повредил. Помоли полковника да ти даде джип, за да отидеш на полуострова. Когато стигнеш там, ми се обади.

 

 

По обед Декстър видя, че към скалите се приближава малък товарен кораб. Той стовари сандъци от палубата и трюмовете си, които крановете вдигнаха върху бетонната площадка. Там чакаха пикапи. Очевидно доставяха луксозни стоки, които хасиендата не можеше да си произведе.

Последният товар бе четири хиляди и петстотин литрова алуминиева цистерна с гориво. След като спуснаха празна цистерна на палубата, корабът отплава в синьото море.

Малко след един часа надясно под Декстър се появи джип, мина през прохода и продължи по пътя към селото. Имаше санмартински полицейски обозначения. До шофьора седеше пътник.

Синият ландроувър стигна до портала в телената ограда и спря. Шофьорът слезе и показа документите си на охраната. Войниците се обадиха по телефона, най-вероятно за да искат разрешение от господарската къща.

Междувременно и вторият мъж слезе и любопитно се заозърта наоколо. Той се обърна и погледна към хълмовете, откъдето идваше. Високо над него един бинокъл фокусира лицето му.

Също като невидимия наблюдател на хребета, Кевин Макбрайд беше впечатлен. От две години работеше с Пол Девъроу върху проект „Скитник“, още от установяването на връзка и вербуването на сърбина. Бе виждал досиетата, мислеше си, че знае всичко за него, ала никога не се бяха срещали. Девъроу винаги запазваше това съмнително удоволствие за себе си.

Синият полицейски джип потегли към високата стена на вътрешната зона.

Отвори се една малка врата в портала и отвътре излезе едър мъж по спортен панталон и памучна риза. Ризата бе спусната върху панталона, за да скрива деветмилиметровия глок. Макбрайд го позна от досието: Кулач, единствения, когото сръбският бандит беше взел със себе си от Белград, неговия вечен телохранител.

Мъжът се приближи до предната дясна врата и даде знак. След две години в чужбина той все още не знаеше нито дума на друг език освен сърбохърватски.

— Muchas gracias. Adios[1] — каза на полицая Макбрайд. Шофьорът кимна, нетърпелив да се върне в столицата.

Зад исполинския дървен портал от греди колкото железопътни траверси имаше маса. Опитно претърсиха Макбрайд за скрито оръжие, после провериха ръчната му чанта върху масата. От горната тераса се появи облечен в колосани бели дрехи иконом и зачака обискът да приключи.

Кулач изсумтя одобрително. Двамата последваха иконома по стълбището. Макбрайд за пръв път видя господарската къща.

Тя бе триетажна, заобиколена от идеално поддържани морави. В далечината се виждаха двама пеони в бели туники, които се грижеха за цветните лехи. Къщата приличаше на някои по-луксозни вили по френската, италианската и хърватската Ривиера — всички стаи на горните етажи имаха балкони, ала прозорците бяха със стоманени щори заради слънцето.

Настланият с плочи вътрешен двор се намираше на няколко метра над портала, през който бяха влезли, и въпреки това беше под горния край на външната стена. Виждаше се хребетът на хълмовете, откъдето бе дошъл Макбрайд, но дори някой снайперист да успееше да се добере до къщата, нямаше да може да стреля над стената и да улучи хората на терасата.

Във вътрешния двор имаше син басейн и до него — голяма маса от бял мрамор, приготвена за обяд. Среброто и кристалът искряха.

Отстрани бяха наредени няколко шезлонга около маса, на която имаше кофичка за лед с бутилка „Дом Периньон“. Икономът даде знак на Макбрайд да седне. Телохранителят остана изправен и нащрек. От дълбоките сенки на вилата излезе мъж с бял панталон и кремава копринена риза.

Американецът едва позна човека, който някога се беше наричал Зоран Жилич, рекетьор от белградския квартал Земун, мафиот, издирван в Германия и Швеция, убиец от войната в Босна, трафикант на проститутки, дрога и оръжие и беглец от правосъдието.

Новото лице почти не приличаше на снимката от досието на ЦРУ. Същата пролет швейцарските хирурзи бяха свършили отлична работа. Светлата славянска кожа бе скрита под тропически загар и само тънките белези отказваха да потъмнеят.

Ала Макбрайд знаеше, че ушите, също като пръстовите отпечатъци, са специфични за всеки човек и не могат да се променят, освен с операция. Ушите на Жилич бяха същите, както и пръстовите му отпечатъци, и когато се ръкуваха, американецът забеляза кафявите зверски очи.

Жилич седна до мраморната маса и кимна към единственото свободно място. Макбрайд прие поканата. Последва кратък разговор на сърбохърватски между Жилич и телохранителя. Мускулестият главорез се оттегли да обядва някъде другаде.

Много младо и красиво местно момиче в синя униформа на камериерка напълни две чаши с шампанско. Жилич предложи наздравица. Той впери поглед в кехлибарената течност и я пресуши до дъно.

— Оня човек — на приличен, макар и не безупречен английски каза сърбинът. — Кой е той?

— Не знаем точно. Наемник. Извънредно потаен. Известен е само с избрания от самия него псевдоним.

— А именно?

— Отмъстителя.

Сърбинът се замисли, после сви рамене. Други две момичета започнаха да сервират обяда. Имаше омлет от яйца от пъдпъдък и аспержи в топено масло.

— Всичко това в имението ли се произвежда? — попита Макбрайд.

Жилич утвърдително кимна.

— Хляб, зеленчуци, яйца, мляко, зехтин, грозде… Видях всичко това на идване.

Ново кимване.

— Защо ме преследва? — попита сърбинът.

Макбрайд не отговори веднага. Ако издадеше истинската причина, онзи можеше да реши, че няма смисъл повече да сътрудничи на САЩ и която и да е негова институция, след като и без това никога нямаше да му простят. Имаше задача от Девъроу да не изпусне това омразно изчадие от проект „Скитник“.

— Не знаем — излъга той. — Някой го е наел. Сигурно стар враг от Югославия.

Жилич се замисли, после поклати глава.

— Защо закъсняхте толкова, господин Макбрайд?

— Не знаехме за този човек, докато не съобщихте за самолета, който прелетял над имението ви и го снимал. Вие ни дадохте регистрационния номер. Чудесно. После пратихте хора в Гвиана да се намесят. Господин Девъроу смяташе, че ще открием натрапника и ще можем да го спрем. Но той се промъкна през мрежата.

Студените омари бяха с майонеза, също от местни продукти. За десерт имаше мускатово грозде, праскови и силно черно кафе. Икономът предложи пури и изчака, докато се разгорят добре, после се оттегли. Сърбинът изглеждаше умислен.

Трите красиви сервитьорки се бяха строили до стената на къщата. Жилич се завъртя на стола си, посочи едната и щракна с пръсти. Момичето пребледня, но се обърна и влезе в сградата, навярно за да се приготви за идването на господаря си.

— По това време си почивам. Това е местен обичай, при това доста добър. Преди да ви оставя, ще ви кажа нещо. Аз създадох тази крепост заедно с майор Ван Ренсберг, с когото ще се запознаете. Смятам я за най-безопасното място на света.

Не вярвам, че вашият наемник ще успее да проникне тук. Но даже да влезе в имението, никога няма да си тръгне жив. Охранителните системи са изпитани. Този човек може да ви е надхитрил, но няма да се приближи до мен. Докато аз си почивам, Ван Ренсберг ще ви разведе из имението. После можете да съобщите на господин Девъроу, че проблемът е решен. Доскоро.

Той се изправи и напусна масата. Макбрайд остана. Вратата в главния портал под терасата се отвори и по стълбището се качи друг човек. Макбрайд го познаваше от досиетата, но се престори, че го вижда за пръв път.

Адриаан ван Ренсберг също имаше бурно минало. По времето, когато Южна Африка се управляваше от Националната партия и нейната политика на апартейд, той бе работил в Бюрото за държавна сигурност и се беше издигнал до висок пост поради изключителната си безпощадност.

След избирането на Нелсън Мандела той бе постъпил в крайно дясната партия на Йожен Тер Бланш и след нейното разтурване беше решил, че е по-благоразумно да избяга от страната. След няколко години, през които бе работил като експерт по сигурността в различни европейски фашистки организации, той беше привлякъл вниманието на Зоран Жилич и му бе поверено проектирането, построяването и ръководството на хасиендата-крепост Ел Пунто.

За разлика от полковник Морено, южноафриканецът не беше дебел, а мускулест. Само шкембето, което преливаше над широкия кожен колан, издаваше вкус към огромни количества бира.

Макбрайд забеляза, че си е измислил и униформа: кубинки, камуфлажни дрехи, плантаторска шапка, поръбена с леопардова кожа, и пищни отличия.

— Господин Макбрайд? Американецът?

— Аз съм, приятел.

— Майор Ван Ренсберг, шеф на охраната. Наредено ми е да ви покажа имението. Какво ще кажете за утре сутрин? В осем и половина?

 

 

Един полицай намери форда на паркинга в курорта Ла Бая. Номерата бяха местни, но фалшиви. Наръчникът в жабката беше на нидерландски. Като в Суринам.

Много по-късно някой си спомни, че е видял мъж с грамадна раница да напуска курорта пеш. Отправил се на изток. Полковник Морено отзова всичките си хора и върна армията в казармите. На сутринта, каза той, щели да претърсят хълмовете откъм континента — от пътя до хребета.

Бележки

[1] Много благодаря. Довиждане (исп.). — Б.пр.