Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

20.
Самолетът

Когато видя къщата, Кал Декстър не можеше да не оцени иронията на живота. Вместо превърналият се в адвокат военен да получи хубавата къща в Уестчестър, тя бе станала собственост на мършавия хлапак от Бедфорд Стайвъсант. За тринайсет години Уошингтън Лий явно беше преуспял.

Когато в тази неделна утрин в края на юли Уошингтън отвори вратата, Декстър видя, че е поправил зъбите си, направил е пластична операция на кривия си нос и грижливо е подстригал буйната си африканска коса. Това бе трийсет и две годишен бизнесмен с жена и две малки деца, хубава къща и скромна, но процъфтяваща компютърна консултантска фирма.

Декстър беше изгубил всичко, което някога бе притежавал. Уошингтън Лий никога не се беше надявал на това, което бе спечелил. След като го беше намерил, Декстър му се бе обадил, за да го предупреди за визитата си.

— Влизай, адвокате — покани го бившият хакер.

Взеха си по чаша безалкохолно и седнаха на брезентови столове в задния двор. Декстър подаде на Лий една брошура. На корицата имаше двумоторен самолет, който летеше над синьо море.

— Трябва да намеря един такъв самолет. Конкретен самолет. Трябва да науча кой го е купил, кога, кой го притежава в момента и на първо място къде живее този човек.

— И смяташ, че този човек не иска да знаеш тези неща, така ли?

— Ако собственикът живее открито и под собственото си име, значи съм сбъркал. Ако съм прав, той се крие някъде под фалшиво име, защитаван от въоръжена охрана и пластове компютърна защита.

— И ти искаш да вдигнеш тези пластове.

— Да.

— През последните тринайсет години тия неща станаха много по-сложни — отвърна Лий. — По дяволите, аз съм един от хората, които ги направиха по-сложни от техническа гледна точка. Законодателите направиха същото в правно отношение. Ти искаш да извърша влизане с взлом. Това е абсолютно незаконно.

— Знам.

Уошингтън Лий се озърна наоколо. Две момиченца пищяха и се плискаха в надуваемия басейн в отсрещния край на моравата. Жена му Кора готвеше обеда в кухнята.

— Преди тринайсет години ме очакваше дълго лежане в пандиза — продължи той. — Щях да изляза и да се върна, за да седя на стълбището пред блока в гетото. Вместо това получих шанс. Четири години в една банка, девет години сам съм си шеф и изобретявам най-добрите системи за сигурност в Щатите. Сега е време да си платя. Добре, адвокате. Какво искаш?

Първо се заеха със самолета. „Хоукър“ бе използвала британската авиация през Първата световна война. През 1940-та Стивън Едмънд беше летял на хоукър „Хърикейн“. Последният модел изтребител бе свръхманевреният „Хариър“. През 70-те по-малките компании просто не можеха да си позволят разходите за разработване на нови бойни самолети. На това бяха способни единствено американските гиганти и дори те си бяха сътрудничили. „Хоукър“ все повече се използваше в гражданската авиация.

През 90-те почти всички авиокомпании във Великобритания бяха под една шапка, „Бритиш Ероспейс“. По-късно „Хоукър“ бе купен от Рейтиън Корпорейшън от Уичита, Канзас. Те запазиха малко представителство в Лондон и ремонтен завод в Честър.

За своите долари Рейтиън получиха популярния ХС 125, „Хоукър“ 800 и мощния „Хоукър“ 1000.

Но проучванията на Декстър бяха показали, че моделът 1000 е слязъл от производство през 1996-та, така че ако Зоран Жилич притежаваше такъв самолет, той трябваше да е купен на старо. Нещо повече, бяха построени само петдесет и два такива и трийсет от тях летяха в американската чартърна авиация.

Той търсеше един от останалите двайсет и два, продаден преди две-три години. В разредената атмосфера на тези скъпи самолети орбитираха неколцина търговци, но при продажбата самолетът сигурно бе претърпял пълен ремонт и това навярно беше станало в завода на Рейтиън. Поради което имаше голяма вероятност те да са извършили продажбата.

— Нещо друго? — попита Лий.

— Регистрацията. P4-ZEM. Тя не фигурира в главните международни регистри на гражданската авиация. Номерът е от малкия остров Аруба.

— Никога не съм чувал за него.

— Някогашните Холандски Антили, наред с Курасо и Бонер. Последните два острова са си холандски и до днес, но Аруба се отдели през осемдесет и шеста. Занимават се с тайни банкови сметки, фирмени регистрации, такива неща. Адски е досадно за международното законодателство, обаче това е евтин доход за острова, който иначе няма никакви ресурси. На Аруба има малка петролна рафинерия. Иначе доходите й са само от туризъм заради коралите и тайните банкови сметки, шарените марки и бързите регистрации. Предполагам, че моят човек е променил старата регистрация с нова.

— Значи в Рейтиън едва ли имат данни за P4-ZEM.

— Почти със сигурност нямат. Освен това те не съобщават подробности за клиентите си. Категорично.

— Ще видим — измърмори Уошингтън Лий.

За тринайсет години компютърният гений бе научил много неща, отчасти защото беше изобретил много неща. Повечето истински компютърджии в Америка са в Силиконовата долина и за да се отнасят с благоговение към един жител на Източното крайбрежие, той трябваше да е адски печен.

Първото, което хиляди пъти си повтори Лий, бе: гледай никога повече да не те пипнат. Докато обмисляше първата незаконна задача, която си поставяше от тринайсет години, той реши, че следите му в никакъв случай не бива да водят до дома му в Уестчестър.

— Колко е голям бюджетът ти? — попита той.

— Колкото трябва. Защо?

— Искам да взема под наем каравана край езерото Уинъбейго. Трябва ми нормално електрозахранване, за да мога да си свърша работата и да изчезна. Второ, трябва ми възможно най-добрият персонален компютър. Накрая ще го хвърля в някоя голяма река.

— Няма проблем. Откъде ще започнеш атаката?

— По всички фронтове. Регистъра на Аруба. Трябва да изкихат всичко за оня хоукър. Второ, Зета Корпорейшън във фирмения регистър на Бермудите. Главен офис, комуникации, парични преводи. И така нататък. Трето, маршрутите на тия полети. Самолетът трябва да е пристигнал в оня емират, как го нарече?…

— Рас ал Хайма.

— Добре, Рас ал еди-как си. Хоукърът трябва да е дошъл там отнякъде.

— От Кайро. Пристигнал е от Кайро.

— Значи маршрутът е регистриран в архива на авиодиспечерството в Кайро. Който е компютризиран. Ще се наложи да го посетя. Хубавото е, че едва ли ще имат много защитни стени.

— В Кайро ли ще ходиш? — попита Декстър.

Уошингтън Лий го погледна така, сякаш се е побъркал.

— Да ходя в Кайро ли? Защо да ходя в Кайро?

— Нали каза, че трябвало да посетиш архива им.

— Имах предвид в киберпространството. Мога да посетя база данните на диспечерската кула в Кайро от някоя горска поляна във Върмонт. Виж, защо не се прибереш вкъщи, адвокате? Това не е твоят свят.

Уошингтън Лий взе под наем каравана и купи персонален компютър плюс необходимия софтуер. Плащаше за всичко в брой, въпреки въпросително вдигнатите вежди, освен караваната, за която му трябваше шофьорска книжка, обаче една взета под наем каравана не означава непременно хакер. Освен това купи бензинов електрогенератор, за да си осигури захранване за компютъра.

Първата и най-лесна задача беше да проникне в регистрационния архив на Аруба, който действа от офис в Маями. Вместо да го направи през уикенда, когато незаконното проникване щеше да бъде засечено в понеделник сутрин, той проникна през работен ден, когато база данните отговаряше на много въпроси и неговият щеше да се изгуби сред другите.

„Хоукър“ 1000 с регистрационен номер P4-ZEM по-рано бе носил обозначението VP-BGG и това означаваше, че е бил регистриран някъде в британската регистрационна зона.

Уошингтън Лий използваше система, създадена, за да крие самоличността му, и местонахождение, наречено ПА или „пълна анонимност“. Трябваше да създаде два кода, явен и таен. Налагаше се да праща явния код, защото той можеше само да кодира, а получените отговори щяха да са на неговия таен код, който можеше само да разкодира. Преимуществото от негова гледна точка бе, че системата за кодиране, разработена от някой патриот, за когото чистата теоретична математика беше само хоби, бе толкова непроницаема, че едва ли някой щеше да е в състояние да разкрие него или местонахождението му. Ако не оставаше дълго време в мрежата и променяше местонахождението си, всичко щеше да е наред.

Втората му защитна линия беше много по-елементарна: щеше да праща и чете имейли само в компютърни клубове в градовете, през които минаваше.

Архивът на авиодиспечерството в Кайро показа, че хоукърът с регистрационен номер P4-ZEM е зареждал гориво в земята на фараоните и всеки път е пристигал от Азорските острови.

Самият факт, че маршрутът му минава от запад на изток през намиращите се в средата на Атлантическия океан португалски острови до Кайро и оттам до Рас ал Хайма, предполагаше, че хоукърът започва полета си някъде в Карибския басейн или Южна Америка. Това не бе доказателство, но изглеждаше логично.

От един паркинг в Северна Каролина Уошингтън Лий убеди база данните на азорското авиодиспечерство да признаят, че P4-ZEM е пристигнал от запад, но е кацнал на частна писта, собственост на Зета Корпорейшън. Това обезсмисляше търсенето по регистрираните маршрути.

Бермудските острови също предлагат система за банкова анонимност и фирмена поверителност за клиенти, готови да платят големи суми за голяма сигурност.

База данните в Хамилтън не успяха да издържат на вкарания от Уошингтън Лий троянски кон и признаха, че Зета Корпорейшън наистина е регистрирана на островите. Но системата съдържаше само имената на трима местни фигуранти — директори с безупречна репутация. Не се споменаваше нито Зоран Жилич, нито друго сръбско звучащо име.

 

 

Въз основа на предположението на Уошингтън Лий, че хоукърът излита от Карибите, завърналият се в Ню Йорк Кал Декстър се свърза с чартърен пилот, когото някога бе защитавал.

— Опитай в Регистрите с информация за полетите — посъветва го пилотът. — Там знаят кой излита от тяхна територия.

РИП за района на Южните Кариби се намира във венецуелската столица Каракас. Оттам потвърдиха, че „Хоукър“ 1000 P4-ZEM лети от там. Отначало Декстър си помисли, че си губи времето с всички други линии на търсене. Изглеждаше съвсем просто. Попитай местните РИП и те ще ви отговорят.

— Имай предвид, че самолетът не трябва да е там — обърна му внимание чартърният пилот. — Просто е регистриран в този район.

— Не те разбирам.

— Елементарно е. На кърмата на една яхта може да пише Уилмингтън, щата Делауеър, защото е регистрирана там. Обаче може постоянно да плава около Бахамите. Хангарът на този хоукър може да се намира на километри от Каракас.

Затова Уошингтън Лий предложи последното средство и инструктира Декстър. След два дни уморително шофиране компютърният специалист стигна в Уичита, щата Канзас. Когато бе готов, той се обади на Декстър.

 

 

Вицепрезидентът, който отговаряше за продажбите, отговори от кабинета си на петия етаж.

— Обаждам се от името на Зета Корпорейшън — каза гласът. — Спомняте ли си, че преди няколко месеца ни продадохте един хоукър хиляда с регистрационен номер VP-BGG, онзи, британския? Аз съм новият пилот.

— Разбира се, господине. С кого разговарям?

— Само че на господин Жилич не му харесва вътрешното разположение и иска да го промени. Можете ли да го направите?

— Ние постоянно правим такива преустройства в завода, господин…

— И в същото време можете да ремонтирате двигателите.

Вицепрезидентът се сепна. Отлично си спомняше продажбата. Всичко бе ремонтирано и освен ако новият собственик не летеше непрекъснато, двигателите трябваше да работят без основен ремонт най-малко още година.

— Може ли да попитам точно с кого разговарям? Не си спомням двигателите да се нуждаят от основен ремонт.

Гласът отсреща изгуби самоувереността си и запелтечи.

— Нима? Уф, божичко. Извинявайте. Трябва да съм объркал самолетите.

И затвори. Вицепрезидентът вече бе обзет от подозрения. Доколкото си спомняше, никога не беше споменавал за продажбата на регистрацията на британския хоукър, предложен от компанията Автек от Бигин Хил, Кент. Реши да поиска от отдела за сигурност да проследят обаждането.

И щеше да закъснее, естествено, защото мобилният телефон с предплатена СИМ карта вече потъваше в Ийст Ривър. Но междувременно вицепрезидентът си спомни пилота от Зета Корпорейшън, който бе пристигнал в Уичита, за да закара самолета на новия му собственик.

Много симпатичен югославянин, бивш полковник от военновъздушните сили на тази балканска държава, с документи в идеален ред, включително диплома от американската авиошкола, в която се беше обучавал да пилотира хоукър. Той провери в архива: капитан Светомир Степанович. И имейл адрес.

Бизнесменът написа кратък имейл и съобщи на капитана на хоукъра за странното, смущаващо обаждане. Паркирал караваната зад няколко дървета край добре поддържания парк, заобикалящ административната сграда, Уошингтън Лий наблюдаваше устройството за засичане на електромагнитно излъчване и благодареше на звездите си, че вицепрезидентът не използва системата „Темпист“, за да защитава компютъра си от такива монитори. С помощта на това устройство той засече имейла. Текстът нямаше значение. Интересуваше го адресът.

Два дни по-късно караваната бе върната на чартърната компания, харддискът и софтуерът плаваха някъде в Мисури, а в Ню Йорк Уошингтън Лий се взираше в една карта. Той посочи с върха на молива си и каза:

— Там е. Република Сан Мартин. На осемдесетина километра източно от Сан Мартин Сити. И капитанът на самолета е югославянин. Струва ми се, че това е твоят човек, адвокате. А сега, ако ме извиниш, аз си имам дом, жена, две деца и бизнес, за които да се грижа.

Отмъстителя взе най-дребномащабните карти, които успя да намери, и още повече ги уголеми. В долния край на провлака с форма на гущер започва Южна Америка с Колумбия на запад и Венецуела точно в средата.

На изток от Венецуела се намират четирите Гвиани. Първата е бившата Британска Гвиана, днес наричана само Гвиана. После идва бившата Холандска Гвиана, днешният Суринам. Най-източна е Френска Гвиана, където се намира Дяволският остров, известен с историята за Пеперудата и с „Куру“, европейския космодрум. Между Суринам и френската територия Декстър откри триъгълника в джунглата, някога представлявал Испанска Гвиана, наречен след обявяването на независимост Сан Мартин.

Проучванията му установиха, че Сан Мартин се смята за последната истинска бананова република, управлявана от жесток военен диктатор, изолирана, бедна, мизерна и страдаща от малария. На такова място с пари човек можеше да си купи достатъчно сигурна защита.

 

 

В началото на август самолетът „Пайпър Шайен“ II прелетя по крайбрежието на умерената височина триста и осемдесет метра: достатъчно високо, за да не събуди прекалено големи подозрения — просто бизнесмен, пътуващ от Суринам за Френска Гвиана, — но достатъчно ниско, за да бъдат направени някои снимки.

Наетият на летището в Джорджтаун, Гвиана, пайпър имаше продължителност на полета близо две хиляди километра, колкото да премине френската граница и да се върне обратно. Клиентът, чийто паспорт показваше, че е американски гражданин на име Алфред Барнс, сега се представяше за строител на курортни селища, търсещ подходящи терени. Гвианският пилот си мислеше, че за нищо на света няма да отиде на почивка в Сан Мартин, но кой беше той, че да откаже такъв чартър, за който му плащаха с щатски долари в брой?

Както се искаше от него, пилотът се движеше на достатъчно разстояние от брега, за да може клиентът, който седеше на дясната седалка, да е готов за снимки, ако забележи подходящ участък.

След Суринам и река Комини километри наред нямаше пясъчни плажове. Брегът бе обрасъл с ризофори, пълзящи в кафявите, гъмжащи от змии води между джунглата и морето. Прелетяха над столицата Сан Мартин Сити, която дремеше във влажната жега.

Единственият плаж бе на изток от града при Ла Бая, но това беше курорт, запазен за богатия и влиятелен местен елит, с други думи, за диктатора и неговите приятели. В края на републиката, на петнайсет километра от брега на река Марони и границата на Френска Гвиана, се намираше Ел Пунто.

Триъгълен като зъб на акула полуостров, защитен от сушата с планинска верига, минаваща от бряг до бряг, разполовен от един-единствен път. Но полуостровът бе обитаем.

Пилотът никога не беше стигал толкова на изток, затова за него тази земя представляваше просто триъгълно парче земя на неговите навигационни карти. Долу обаче имаше оградено имение. Пътникът започна да снима.

Декстър използваше трийсет и пет милиметров никон Ф5 с моторче, което му осигуряваше пет кадъра в секунда. Лентата му щеше да свърши за седем секунди, ала категорично не можеше да си позволи да обикаля, за да зареди нова.

Първия път снима имението в края на полуострова със стената и огромния портал, плюс нивите, плевниците, селскостопанските сгради и телената ограда, разделяща обработваемата земя от квадратните бели колиби, в които, изглежда, живееше обслужващият персонал.

Неколцина души погледнаха нагоре и той видя, че двама униформени се затичват. Те прекосиха имението и се запътиха към френската територия. На връщане американецът нареди на пилота да лети навътре над сушата, за да види имението от другата страна. На пътя стоеше страж, който записа номера на пайпъра.

Декстър изразходва втората лента за частната писта в подножието на хълмовете, засне сградите, работилниците и главния хангар. Един влекач изтегляше двумоторен самолет в хангара и скоро се скри от поглед. Американецът обаче успя да види номера на опашката, преди да потъне в сенките. Беше P4-ZEM.