Фредерик Форсайт
Отмъстителят (32)

31.
Ужилването

Водата в потока подейства като балсам на голата му кожа, изгорена от парещите слънчеви лъчи. Ала тази вода бе опасна, тъй като скоростта й постепенно се увеличаваше и тя все по-бързо се носеше по бетонното си корито към морето.

Там, където влезе в потока, Декстър все още можеше да се измъкне на отсрещния бряг. Но той се намираше прекалено далеч от желаното място, а и чуваше лая на кучетата. Освен това беше видял дървото от хребета на хълмовете и преди това — на въздушните снимки.

Последното, което оставаше от екипировката му, беше малка сгъваема кука с шестметрово здраво въже. Докато водата го носеше по коритото, Отмъстителя разгъна трите шипа на куката, застопори ги и вкара дясната си длан в клупа на въжето.

Излезе иззад поредния завой на канала и видя дървото пред себе си. То растеше на брега откъм самолетната писта и два от дебелите му клони висяха над потока. Когато го наближи, Декстър замахна с ръка и хвърли куката високо над себе си.

Чу тъп звук от забиването на шиповете в клоните и усети болка в дясното си рамо, когато бързото му движение по течението рязко спря.

Изтегли се по въжето и измъкна горната половина на тялото си от потока. Натискът на водата отслабна. Като заби пръстите на свободната си ръка в пръстта и тревата, Декстър изпълзя на брега.

Куката беше скрита в клоните. Той просто вдигна ръце колкото можеше по-нависоко, преряза въжето с ножа си и го остави да виси над водата. Знаеше, че се намира на стотина метра от оградата на пистата, в която четирийсет часа по-рано бе пробил дупка. Не му оставаше нищо друго, освен да допълзи дотам. Кучетата бяха най-малко на километър и половина оттатък потока. Щяха да намерят мостовете, но дотогава имаше още време.

Лежейки в мрака до телената ограда на пистата, преди две нощи той бе направил вертикален и хоризонтален разрез като две страни на триъгълник, но беше оставил един тел непокътнат, за да държи мрежата на място. Ножиците бяха скрити във високата трева зад оградата.

Двата разреза бяха завързани с тънка градинарска жица. Отне му по-малко от минута, за да ги развърже, чу глух звън при прерязването на последния тел и се промъкна през мрежата. Все още по корем, Декстър се обърна и отново завърза разрезите. Човек можеше да ги забележи най-малко от десетина метра.

Пеоните косяха тревата във фермата за фураж, но от двете страни на пистата тя бе висока трийсетина сантиметра. Отмъстителя намери мотопеда и другите откраднати неща, облече се, за да не изгори на слънцето, легна и неподвижно зачака. На километър и половина оттам чу лая на доберманите, които бяха намерили окървавените дрехи.

 

 

Когато майор Ван Ренсберг стигна пред портала на къщата, новите стражи тъкмо бяха пристигнали. Тежко въоръжените мъже скачаха от каросерията на спрелия пред входа камион, стиснали автомати М–16 в ръце. Младият офицер ги строи в колони. Дъбовият портал се отвори и те бързо се пръснаха в парка. Южноафриканецът ги последва вътре и порталът се затвори.

Намираха се пред стълбището, по което се беше качил Макбрайд, за да стигне до терасата с басейна, но майорът зави надясно. Американецът видя вход за долния етаж и електрически врати на три подземни гаража.

Икономът ги чакаше. Той ги поведе покрай гаражите, изкачиха се по друго стълбище и се озоваха в жилищното крило на къщата.

Сърбинът беше в библиотеката. Въпреки прохладата на късния следобед той бе предпочел дискретността и сега седеше в заседателната зала с чаша черно кафе. Жилич покани с жест двамата си гости да седнат. Телохранителят Кулач зорко стоеше в дъното на стаята с гръб към цяла стена с неразгръщани първи издания.

— Докладвайте — безцеремонно нареди сърбинът. Ван Ренсберг трябваше да направи унизителното признание, че натрапникът се е промъкнал съвсем сам в неговата крепост, представил се е за местен работник, избавил се е от кучетата, убил е един от охраната, облякъл е неговата униформа и е хвърлил трупа в бързия поток.

— И къде е сега?

— Между стената и телената ограда.

— Какви мерки възнамерявате да вземете?

— Всичките ми хора, и последният човек, който носи тази униформа, ще бъде повикан по радиостанцията и проверен.

— Quis custodiet ipsos custodes? — попита Макбрайд. Другите двама неразбиращо го погледнаха. — Извинете. Кой пази самите пазачи? С други думи, кой ще провери проверяващите? Как ще разберете, че гласът по радиостанцията не лъже?

Последва мълчание.

— Добре — накрая каза Ван Ренсберг. — Ще се наложи да ги върна в казармата, където ще ги проверят взводните им командири. Може ли да отида в радиозалата, за да издам заповедта?

Жилич го освободи с кимване на глава.

Това отне един час. Слънцето навън залезе зад хребета на хълмовете. Спусна се тропическият мрак. Ван Ренсберг се върна.

— Всички се явиха в казармата, общо осемдесет души. Взводните командири потвърдиха самоличността им. А той още е някъде там навън.

— Или някъде тук — подхвърли Макбрайд. — Петият ви взвод патрулира около къщата.

Жилич се обърна към шефа на охраната си.

— Наредили сте тези двайсет души да дойдат тук, без да ги проверите, така ли? — ледено попита той.

— Не, разбира се. Те са елитният ми взвод. Командва ги Джани Дюплесис. Ако има дори само едно непознато лице, той веднага ще го забележи.

— Кажете му да се яви тук — заповяда сърбинът.

След няколко минути младият южноафриканец влезе в библиотеката и застана мирно.

— Лейтенант Дюплесис, след моята заповед вие избрахте двайсет души заедно с вас и преди два часа ги доведохте тук, нали?

— Да.

— Познавате ли всички по лице?

— Да.

— Прощавайте, но когато влизахте през портала, в какъв строй се движехте? — обади се Макбрайд.

— Аз бях начело. Следваше ме сержант Грей. После войниците, по трима в редица, по шестима в колона. Общо осемнайсет.

— Деветнайсет — поправи го Макбрайд. — Забравихте опашката.

В тишината натрапчиво ясно се чу тиктакането на часовника над камината.

— Каква опашка? — промълви Ван Ренсберг.

— Не ме разбирайте грешно, може да съм сбъркал. Мисля, че иззад камиона се появиха деветнайсет души и влязоха през портала. С еднаква униформа. Изобщо не ми направи впечатление.

В този момент часовникът удари шест и избухна първата бомба.

Не бяха по-големи от топки за голф и бяха напълно безобидни, по-скоро за плашене на гарги. Имаха часовникови механизми, настроени на осем часа, и Отмъстителя бе хвърлил и десетте през стената в десет часа сутринта. От въздушните снимки беше научил точно къде са най-гъстите храсти в парка около къщата, а в юношеските си години се бе научил да мята надалече. Все пак фойерверките издадоха пукот, много напомнящ гърмежи на едрокалибрено оръжие.

Някой в библиотеката извика „Залегни“ и петимата ветерани се хвърлиха на пода. Кулач се претърколи, скочи на крака и застана до господаря си с извадено оръжие. После на първия от стражите навън му се стори, че е зърнал нападателя, и откри огън.

Избухнаха още две бомбички и изстрелите зачестиха. Един от прозорците се пръсна. Телохранителят стреля към мрака навън.

На сърбина му писна. Той се затича приклекнал към вратата в дъното на библиотеката, продължи по коридора и се спусна в мазето. Макбрайд го последва. Кулач се движеше последен, като вървеше заднешком.

Долу се намираше радиозалата. Дежурният радист беше пребледнял и се опитваше да следи виковете и крясъците на честотата на радиостанциите на охраната.

— Представете се. Къде сте? Какво става? — питаше той.

Никой не му обръщаше внимание и престрелката в мрака продължаваше. Жилич се пресегна към пулта и завъртя едно копче. Възцари се тишина.

— Свържете се с летището. Съберете всички пилоти, целия технически персонал. Искам хеликоптера. Веднага.

— Хеликоптерът е повреден. Утре ще е готов. Поправят го от два дни.

— Тогава хоукъра. Да го приготвят за излитане.

— Сега ли?

— Да. Не утре, нито след един час. Веднага.

 

 

Изстрелите в далечината накараха мъжа във високата трева да застане на колене. Скоро щеше да се спусне пълен мрак и точно преди това зрението играеше номера, сенките се превръщаха в противници. Той изправи мотопеда, постави кутията с инструменти в предната кошница, избута го през пистата и се насочи към хангарите в отсрещния й край. Гащеризонът с емблемата на Зета Корпорейшън на гърба не се различаваше в здрача и в паниката, която скоро щеше да настъпи, никой нямаше да му обърне внимание през следващите трийсет минути.

 

 

Сърбинът се обърна към Макбрайд.

— Сега ще се разделим, господин Макбрайд. Боя се, че ще трябва да се приберете във Вашингтон със собствени средства. Проблемът тук ще бъде решен и ще трябва да си намеря нов шеф на охраната. Предайте на господин Девъроу, че няма да се отметна от сделката, но засега възнамерявам да убия оставащите дни, като се възползвам от гостоприемството на едни мои приятели в Емирствата.

Гаражът се намираше в дъното на подземния коридор и мерцедесът беше брониран. Кулач седна зад волана, а неговият господар — отзад. Американецът безпомощно стоеше в гаража, докато вратата се вдигаше нагоре. Лимузината се плъзна под него, прекоси чакъла и изхвърча през все още отварящия се портал.

Когато мерцедесът стигна до хангара, вътре вече светеше. Малкият влекач чакаше пред носа на хоукъра, за да го изтегли на пистата.

Последният монтьор затвори последния люк на двигателите, подвижната стълба се изтегли назад. В осветената кабина капитан Степанович и неговият млад френски копилот проверяваха уредите и системите.

Жилич и Кулач наблюдаваха от убежището на колата. Когато изтеглиха хоукъра на пистата, вратата се отвори, стълбата със съскане се спусна и копилотът застана на входа.

Кулач излезе от мерцедеса сам, тичешком прекоси няколкото метра, качи се по стълбичката и се втурна в просторния самолет. Първо погледна наляво към затворената врата на кабината. Трябваха му две крачки, за да стигне до тоалетната отзад. Рязко отвори вратата. Никой. Върна се на входа и повика шефа си. Сърбинът слезе от колата и се затича към стълбичката. Когато влезе вътре, люкът се затвори. Най-после бяха в безопасност.

Навън двама души си сложиха слушалки. Единият включи външния акумулатор и капитан Степанович запали двигателите. Двата „Прат & Уитни“ 305 с вой се включиха.

Вторият мъж стоеше отпред, така че пилотът да го вижда, с неонови палки в двете ръце. Той насочи хоукъра към началото на пистата.

Капитан Степанович обърна самолета, за последен път провери спирачките, освободи ги и натисна дроселите.

Хоукърът се понесе напред. Все по-бързо. На няколко километра оттам прожекторите около господарската къща угаснаха и хаосът стана пълен. Носът се повдигна на север към морето. Отляво бяха хълмовете. Двумоторният самолет се откъсна от асфалта, слабото бучене престана, вилите край скалите останаха под носа и хоукърът полетя над огряното от луната море.

Капитан Степанович вдигна колесниците, предаде управлението на французина и се съсредоточи върху плана за полета и първото кацане за зареждане на Азорските острови. Няколко пъти бе летял до ОАЕ, ала никога толкова внезапно. Самолетът се наклони надясно, зави на североизток и достигна височина три хиляди метра.

Подобно на повечето реактивни самолети от този тип, „Хоукър“ 1000 има малка, ала луксозна тоалетна отзад, която заема цялата широчина на корпуса. Задната й стена е подвижна и зад нея има малко помещение за лек багаж. Кулач беше проверил тоалетната, ала не и това помещение.

Пет минути след излитането мъж в гащеризон отмести стената и се вмъкна в тоалетната. Той извади деветмилиметровия автоматичен зигзауер от кутията с инструменти, за пореден път провери механизма, вдигна предпазителя и влезе в салона. Двамата мъже на обърнатите едно срещу друго кресла мълчаливо го зяпнаха.

— Няма да посмееш да го използваш — каза сърбинът. — Ще пробиеш корпуса и ще взривиш самолета.

— Куршумите са модифицирани — спокойно отвърна Отмъстителя. — С четвърт заряд. Достатъчно, за да пробият дупка в теб, да останат вътре и да те убият, но не и да пробият корпуса. Кажи на твоя човек, че искам да извади патлака си с два пръста и да го остави на килима.

Последва кратък разговор на сърбохърватски. С потъмняло от гняв лице телохранителят извади глока си от левия подраменен кобур и го пусна на пода.

— Ритни го към мен — нареди Декстър. Жилич се подчини. — И пистолета на глезена.

Кулач носеше по-малък пистолет под чорапа на левия си глезен. Той също бе изритан на разстояние. Отмъстителя извади чифт белезници и ги хвърли на килима.

— За левия глезен на приятеля ти. Направи го сам. Така че да виждам ръцете ти, иначе ще те прострелям в капачката на коляното. Много съм точен.

— Един милион долара — каза сърбинът.

— Действай — заповяда американецът.

— В брой, в която банка искаш.

— Губя търпение.

Гривната бе поставена на глезена.

— По-стегнато.

Кулач потрепери от стягането на метала.

— През крака на креслото. И за дясната китка.

— Десет милиона. Само глупак ще откаже.

Отговорът беше втори чифт белезници…

— За лявата китка, през веригата на твоя приятел, после за дясната китка. Изправи се. Да те виждам, иначе, повтарям, ще се сбогуваш с капачката на коляното си.

Двамата мъже клечаха един до друг на пода, оковани един за друг и за седалката. Декстър се надяваше, че тя е по-здрава от исполинския телохранител.

Той ги заобиколи и се запъти към кабината. Когато вратата се отвори, капитанът реши, че собственикът идва да се осведоми за полета. Към слепоочието му се притисна пистолетно дуло.

— Вие сте капитан Степанович, нали? — попита нечий глас. Уошингтън Лий беше прихванал имейла от Уичита. — Нямам нищо лично против вас — продължи похитителят. — Вие и вашият приятел си вършите работата. Аз също. Нека си остане така. Професионалистите не вършат глупости. Съгласен ли сте?

Капитанът кимна с глава и се опита да погледне назад към салона.

— Вашият работодател и неговият телохранител са обезоръжени и приковани за пода. Няма да ви се притекат на помощ. Моля, правете само каквото ви казвам.

— Какво искате?

— Променете курса. — Отмъстителя погледна електронната система за управление на полета над дроселите. — Въведете триста и пет градуса. Заобиколете източния край на Куба.

— Крайна цел?

— Кий Уест, Флорида.

— В Съединените щати ли?

— Земята на моите деди — отговори мъжът с пистолета.