Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

Част втора

17.
Снимката

След опита на ФБР да го идентифицира преди шест години Декстър бе решил, че няма нужда от лични срещи. Вместо това изгради няколко защитни стени, за да скрие местонахождението и самоличността си.

Една от тях беше малък апартамент в Ню Йорк, но не в Бронкс, където можеше да го познаят. Нае го мебелиран, плащаше на четиримесечие, точно като часовник и винаги в брой. Така не привличаше вниманието на властите.

Освен това използваше мобилни телефони само с предплатени СИМ карти. Купуваше ги в големи количества от друг щат, използваше ги веднъж-дваж и ги хвърляше в Ийст Ривър. Въпреки техниката си за подслушване и проследяване на телефонни разговори дори АНС не може да се добере до притежателя на такъв мобифон, нито да насочи полицията към местонахождението му, ако той е в движение, разговаря кратко и после изхвърля устройството.

Друг трик е добрата стара телефонна кабина. Набираните от нея номера могат да се проследят, естествено, но те са толкова много милиони, че ако не бъде набелязана конкретна кабина или група кабини, почти не е възможно да се засече даден разговор, да се разпознае издирваният човек и да се установи местонахождението му.

Накрая Декстър използваше толкова оплюваните пощи на САЩ, като писмата му се пращаха до един невинен корейски плод-зеленчук на две преки от апартамента му в Ню Йорк. Това нямаше да го защити, ако поставеха под наблюдение писмото или магазина, но нямаше никакви основания за това.

Той се свърза с подателя на обявата на посочения мобилен телефон. Обади се от един от мобифоните си за еднократна употреба, при това навлезе доста навътре в Ню Джърси.

Стивън Едмънд веднага се представи и с пет изречения му разказа какво се е случило с внука му. Отмъстителя му благодари и затвори.

В САЩ има няколко грамадни библиотеки за вестникарски материали и най-известните са библиотеките на „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“ и Лексис Нексис. Той използва третата, влезе в нюйоркската й база данни и плати в брой.

Имаше достатъчно данни, потвърждаващи самоличността на Стивън Едмънд. В „Торонто Стар“ намери две статии за изчезването на внука му, студент, доброволец в Босна. Изглежда, случаят беше истински.

Декстър повторно се обади на канадеца и му продиктува условията си: значителни оперативни разходи, хонорар, който трябва да се преведе на банкова сметка, и премия при предаване на Жилич под американска юрисдикция, която няма да се изплати в случай на неуспех.

— Това са много пари за човек, когото не съм виждал и очевидно никога няма да видя. Може да ги вземете и да изчезнете — отбеляза канадецът.

— А вие, господине, можете пак да се обърнете към американските власти, от които, предполагам, вече сте искали помощ.

Последва кратко мълчание.

— Добре, къде да пратя парите?

Декстър му продиктува номер на банкова сметка на Кайманите и нюйоркски пощенски адрес.

— Превеждате парите на сметката и пращате абсолютно всички събрани материали на адреса — каза той и затвори.

Карибската банка щеше да прехвърли парите през десетина различни сметки в компютърната си система, но също щеше да открие кредитна сметка в една нюйоркска банка. Тя щеше да е на името на холандски гражданин, който щеше да се представи с идеален холандски паспорт.

След три дни в един корейски плод-зеленчук в Бруклин се получи папка в дебел плик. Получателят господин Армитидж отиде да си я вземе. Вътре имаше ксерокопие на целия доклад на Следотърсача от 1995 г. и допълнението от пролетта на 2001-ва, плюс признанията на Милан Раяк. На канадеца не бяха показали нито едно от досиетата на Зоран Жилич в архивите на различните американски разузнавателни служби, затова той не знаеше много за сърбина. Най-лошото беше, че нямаше снимка.

Декстър се върна към архивите на медиите, които днес са основен източник за всеки, интересуващ се от най-нова история. Едва ли съществуват събития и личности, направили някакво впечатление, за които да не е писал журналист или да не са били заснети от фотограф. Ала Зоран Жилич почти бе успял.

За разлика от жадния за слава Желко Разнатович — Аркан, Жилич се беше ужасявал от фотографирането и очевидно бе правил всичко възможно, за да избягва всякаква публичност. В това отношение той приличаше на някои палестински терористи като Сабри ал Бана, известен като Абу Нидал.

Декстър се натъкна на един по-голям материал в „Нюзуик“, който датираше от войната в Босна и разказваше за всички сръбски така наречени „командири“, ала за Жилич се споменаваше само мимоходом, сигурно поради липса на данни.

Имаше само две снимки, едната от коктейл, очевидно уголемена, което я правеше малко мъглява. На втората беше фотографиран юноша — тя бе от архива на белградската полиция и явно датираше от времето на уличните банди в Земун. Така или иначе, човек можеше да го подмине на улицата, без да го познае.

Англичанинът — Следотърсача — споменаваше за частна детективска агенция в Белград. Войната вече беше свършила, Милошевич си бе отишъл. Югославската столица, в която Жилич беше роден и отраснал и от която бе изчезнал, изглеждаше най-подходящата отправна точка. Декстър взе полет от Ню Йорк за Виена и оттам за Белград и се настани в хотел „Хаят“. От прозореца му на десетия етаж се виждаше почти целият опустошен балкански град. На по-малко от километър се издигаше хотелът, в чието фоайе бяха убили Разнатович, въпреки многобройните му телохранители.

Декстър се качи на такси до детективска агенция „Чандлър“, все още собственост на Драган Стоич, почитателя на Филип Марлоу. Американецът се представи за журналист, който пишел биография на Разнатович за „Ню Йоркър“. Стоич кимна и изсумтя.

— Всеки го знае. Ожени се за поппевица, супер гадже. Какво искате от мен?

— Всъщност аз имам почти всички материали, които ми трябват за статията — отвърна Декстър, чийто американски паспорт го представяше за Алфред Барнс. — Но трябва да спомена за едно нещо. За един някогашен съвременник на Аркан в Белград. Някой си Зоран Жилич.

Стоич тежко изпъшка.

— Виж, това е доста трудно — каза детективът. — Той не обичаше да пишат за него, да го снимат и даже да го обсъждат. Хората, които го безпокояха по този повод, получаваха… визита. Няма почти никаква информация.

— Разбирам. Коя е най-добрата белградска база данни за вестникарски материали?

— Има само една. Казва се ВИП, офисът й се намира във Врачар и главен редактор е Славко Маркович.

Декстър се изправи.

— Това ли е всичко? — попита балканският Марлоу. — За толкова не си струва да ви взимам пари.

Американецът извади стодоларова банкнота и я остави на бюрото.

— Всяка информация си има цена, господин Стоич. Даже едно име и адрес.

С друго такси отиде в агенция ВИП. Господин Маркович беше на обяд, затова Декстър намери малко ресторантче и си поръча лек обяд и чаша местно червено вино.

Маркович отговори също толкова песимистично, колкото детектива. Но провери в база данните на агенцията, за да види с какво разполагат.

— Само един материал, при това случайно е на английски — съобщи той.

Беше статията в „Нюзуик“ от времето на войната в Босна.

— Само това ли е? — попита Декстър. — Този човек е бил влиятелна, известна личност. Не може да няма нито следа от него.

— Точно това е проблемът — поясни Маркович. — Той наистина беше влиятелен и известен. И жесток. Изглежда, че преди да замине, е унищожил всичките си следи. Полицейски досиета, съдебни документи, държавна телевизия, медии, всичко. Роднини, съученици, бивши колеги, никой не желае да говори за него. Предупредени са. Човек без лице — това е той.

— Помните ли кога за последен път са се опитвали да пишат нещо за него?

Маркович се замисли.

— Сега се сещам, че съм чувал за такова нещо. Но без резултат. След падането на Милошевич и изчезването на Жилич някой се опитал да напише материал, обаче го отхвърлили.

— В кое издание?

— В едно белградско списание, „Огледало“.

„Огледало“ още съществуваше и негов главен редактор продължаваше да е Вук Кобач. Въпреки че в този ден печатаха поредния брой, той се съгласи да отдели няколко минути на американеца. Когато чу въпроса, въодушевлението му се изпари.

— Ще ми се никога да не бях чувал за оня главорез — отвърна журналистът.

— Защо, какво е станало?

— Имаше едно младо момче, симпатяга. Кипеше от желание за работа. Искаше да постъпи при нас. Нямах свободни места, но то ме помоли да му дам шанс. Затова му възложих задача. Казваше се Петрович. Сречко Петрович. Беше само на двайсет и две, нещастникът.

— Какво стана с него?

— Прегазиха го, това стана. Паркирал срещу блока, в който живееше с майка си, и тръгнал да пресича. Иззад ъгъла се появил мерцедес и го прегазил.

— Нехаен шофьор.

— Прекалено нехаен. Успял да го прегази два пъти. После изчезнал.

— Обезсърчаващо.

— И упорито. Даже от изгнание продължава да поръчва и плаща за извършване на удари в Белград.

— Имате ли адреса на майката?

— Почакайте. Пратихме венец. Трябва да е било на техния адрес.

Той го намери и се сбогува с посетителя си.

— Един последен въпрос — каза Декстър. — Кога се случи всичко това?

— Преди шест месеца. Точно след Нова година. Един съвет, господин Барнс. Пишете само за Аркан. Той е мъртъв. Оставете Жилич на мира. Той ще ви убие. Извинете ме, днес печатаме списанието.

Адресът бе в Нови Белград, блок 23. Американецът намери Нови Белград на картата, която беше купил от хотелската книжарница. Това бе доста мрачен квартал, в който се намираше самият хотел, разположен на полуострова между Сава и Дунав.

През комунистическите години за работниците бяха строени огромни високи жилищни блокове. Те бяха заемали празните места в Нови Белград, исполински бетонни кошери, състоящи се от мънички апартаменти с врати към открит коридор, брулен от природните стихии.

Някои се бяха запазили повече от други. Зависеше от благоденствието на обитателите и поддръжката. Блок 23 представляваше гъмжащо от хлебарки бунище. Госпожа Петрович живееше на деветия етаж и асансьорът не работеше. Декстър можеше да ги вземе на бегом, но се чудеше как се справят по-възрастните хора, още повече, че всички сърби сякаш палеха цигара от цигара.

Нямаше смисъл да се качва, за да се срещне сам с нея. Тя едва ли говореше английски, а той не знаеше сърбохърватски. Едно от хубавите интелигентни момичета на рецепцията в „Хаят“ се съгласи да му помогне. Младата сръбкиня пестеше за сватбата си и двеста долара за час работа след смяната й щяха да й дойдат добре.

Стигнаха в блока в седем. Тъкмо навреме. Госпожа Петрович чистеше офиси и всяка вечер излизаше в осем, за да работи цяла нощ оттатък реката.

Тя бе от хората, победени от живота, и бръчките по умореното й лице говореха красноречиво. Навярно беше около четирийсет и пет годишна, мъжът й бе загинал при производствена авария и й бяха платили минимално обезщетение, бяха убили сина й под прозореца на апартамента й. Както винаги с крайно бедните, към които се обръщат очевидно богати хора, първата й реакция беше подозрение.

Той й носеше голям букет цветя. Отдавна не й бяха подарявали цветя. Ана, момичето от хотела, ги подреди в три вази из малката бедняшка стая.

— Искам да напиша за случилото се със Сречко. Знам, че това няма да го върне, но може би ще успея да разкрия човека, който го е извършил. Ще ми помогнете ли?

Жената сви рамене.

— Не знам нищо — отвърна тя. — Никога не съм го разпитвала за работата му.

— Вечерта, когато е загинал… носел ли е нещо със себе си?

— Не знам. Бяха претърсили тялото. Взеха всичко.

— Претърсили са тялото, така ли? На улицата ли?

— Да.

— Оставил ли е бележки? Тук, в апартамента?

— Да, имаше купища хартия. Напечатани на пишещата му машина и написани с молив. Но никога не съм ги чела.

— Може ли да ги видя?

— Няма ги.

— Къде са?

— Те ги взеха. Взеха всичко. Даже лентата на пишещата машина.

— Полицията ли?

— Не, мъжете.

— Какви мъже?

— Те се върнаха. През нощта след два дни. Накараха ме да седна ей в оня ъгъл. Претърсиха навсякъде. Взеха всичките му вещи.

— Абсолютно нищо ли не е останало от онова, върху което е работел за господин Кобач?

— Само снимката. Бях забравила за снимката.

— Моля ви, разкажете ми за тази снимка.

Три дни преди да го убият, младият репортер Сречко бил на новогодишен купон и върху дънковото му яке разлели червено вино. По-късно майка му сложила якето в чувала за пране.

След като умрял, вече нямало смисъл. Тя забравила за чувала с прането, а на бандитите изобщо не им хрумнало да я попитат. Когато събирала дрехите на покойния си син, изпаднало лекьосаното дънково яке. Жената бързо опипала джобовете, за да види дали няма пари, но намерила нещо друго. Снимка.

— Пазите ли я? Може ли да я видя? — попита Декстър.

Тя кимна и като мишка изпълзя до кутия с шевни принадлежности в ъгъла. Върна се със снимката.

Мъжът беше фотографиран внезапно и бе видял фотографа в последния момент. Опитваше се да вдигне ръка, за да скрие лицето си, но беше закъснял. Бе сниман в анфас, в цял ръст, носеше риза с къси ръкави и спортен панталон.

Снимката беше черно-бяла и й липсваше професионална яснота, но с увеличение и изчистване щеше да свърши работа. Спомни си снимката на юношата и другата от коктейла, които бе намерил в Ню Йорк и носеше под хастара на дипломатическото си куфарче. Те бяха малко зърнести, ала нямаше съмнение, че това е същият човек. Жилич.

— Искам да купя тази снимка, госпожо Петрович — каза американецът.

Жената сви рамене и отговори нещо на сърбохърватски.

— Казва, че можете да я задържите. Не представлявала интерес за нея. Не знаела кой е мъжът — преведе Ана.

— Един последен въпрос. Точно преди смъртта си Сречко отсъствал ли е някъде?

— Да, през декември. За една седмица. Не ми каза къде е бил, но носът му беше изгорял от слънцето.

Тя ги изпрати до вратата и открития към стихиите коридор, който водеше към повредения асансьор и стълбището. Ана излезе първа. Когато се отдалечи и не можеше да го чуе, Декстър се обърна към сръбската майка, която също беше изгубила детето си, и тихо й заговори на английски.

— Ти не разбираш нито една моя дума, но ако някога пратя оня звяр в американския пандиз, това ще е и заради теб. Безплатно.

Естествено сръбкинята не го разбра, но отговори на усмивката му.

— Хвала. — След прекарания ден в Белград той знаеше, че думата означава „благодаря“.

Декстър беше поръчал на таксито да ги чака. Той остави Ана, която стискаше своите двеста долара, у дома и по обратния път до центъра отново разгледа снимката.

Жилич стоеше на открито пространство, може би бетон или асфалт. Зад него се виждаха големи ниски сгради като складове. На една от тях се вееше знаме, но част от него беше отрязана.

Още нещо излизаше извън кадър, ала американецът не можеше да разбере какво е. Той потупа таксиметровия шофьор по рамото.

— Имаш ли лупа? — Сърбинът отначало не го разбра, но след изпълнената от клиента му пантомима кимна с глава. Държеше лупа в жабката, за да може да разглежда картата на града, ако се наложи.

Продълговатата плоскост, която стърчеше отляво, се оказа край на самолетно крило, само че на не повече от метър и осемдесет над земята. Значи не бе пътнически, а по-малък самолет.

И тогава позна сградите в далечината. Не бяха складове, а хангари. Не огромни постройки, подслоняващи лайнери, а по-малки, за частни самолети, рядко по-дълги от десет метра. Мъжът се намираше на частно летище.

Помогнаха му в хотела. Да, в Белград имало няколко компютърни клуба, всички били отворени до късно. Той вечеря в ресторанта и взе такси до най-близкия клуб. Когато влезе в любимата си търсачка, Декстър поиска знамената на всички държави в света.

Знамето, което се вееше над хангарите на снимката на убития репортер, беше черно-бяло, но ясно се виждаше, че има три хоризонтални ленти, като долната бе толкова тъмна, че изглеждаше черна. Или много тъмносиня. Американецът заложи на черното.

Докато разглеждаше държавните знамена, той забеляза, че повече от половината са с герб. Знамето, което му трябваше, нямаше нищо. Това ограничаваше възможностите до другата половина.

Знамената с хоризонтални ленти без герб бяха не повече от двайсетина, а тези с черна или много тъмна долна лента бяха пет.

Габон, Холандия и Сиера Леоне имаха по три хоризонтални ленти, най-долната от които беше тъмносиня и можеше да изглежда черна на черно-бяла снимка. Само две страни имаха черна долна лента: Судан и още една. Но освен трите ленти, на суданското знаме имаше зелен триъгълник до пилона. Останалото знаме имаше вертикална ивица до пилона. Декстър се втренчи в снимката и едва различи четвъртата ивица — не се виждаше ясно, но я имаше.

Вертикална червена ивица до пилона, зелена, бяла и черна хоризонтални ленти, продължаващи до развяващия се край. Жилич стоеше на летище в Обединените арабски емирства.

В ОАЕ носът на един светлокож славянин можеше да изгори даже през декември.