Фредерик Форсайт
Отмъстителят (11)

10.
Чудакът

През 1985 г. Кал Декстър напусна „Хъниман Флайшър“, но не заради служба, която да му осигури оная разкошна къща в Уестчестър. Той постъпи в службата за обществена защита и стана юридически съветник. Това място не бе бляскаво и доходно, ала му носеше нещо, което не можеше да постигне във фирменото или данъчното право, и Декстър го знаеше. Наричаше се „удовлетворение от работата“.

Анджела го беше приела добре, по-добре, отколкото се бе надявал той. Всъщност нямаше нищо против. Семейство Мароци бяха много близки помежду си, обитатели на Бронкс до мозъка на костите си. Аманда Джейн учеше в училище, което обичаше, заобиколена от приятелите си. Декстър нямаше нужда от по-добра работа.

Новата служба бе свързана с абсолютно ненормирано работно време. Трябваше да представлява хора, които се бяха проврели през дупка в мрежата на американската мечта. И да защитава хора, които не можеха да си позволят да плащат за правна защита.

За Кал Декстър „беден и необразован“ не означаваше непременно „виновен“. Винаги се радваше, когато оправдаеха някой замаян и признателен „клиент“, който въпреки всичките си останали недостатъци, не беше извършил онова, в което го обвиняваха. Една гореща лятна нощ през 1988-ма той срещна Уошингтън Лий.

Само на остров Манхатън се гледат над сто и десет хиляди криминални дела годишно, при това без гражданските процеси. Съдебната система постоянно изглежда на ръба на претоварването и изригването, но някак си успява да издържи. В онези години това отчасти се дължеше на денонощния конвейер от съдебни изслушвания, които безкрайно течаха в огромната гранитна сграда на Сентър Стрийт 100.

Подобно на скъп водевил, сградата на криминалния съд можеше да се похвали с рекламата „Ние никога не затваряме“. Сигурно щеше да е преувеличение да се каже, че „целият живот е тук“, но там определено се проявяваха по-нисшите форми на манхатънския живот.

Онази нощ през юли 1988-ма Декстър бе нощна смяна като адвокат на повикване. Клиентите му се определяха от съдията. Беше два часа през нощта и той се опитваше да се измъкне, когато един глас го повика обратно в зала АР2А. Декстър въздъхна — не можеше да се спори със съдията Хасълблад.

Той се приближи към скамейката до прокурора, който вече стоеше там с папка в ръце.

— Уморен сте, господин Декстър.

— Предполагам, че и вие сте уморен, ваша чест.

— Няма спор, но искам да поемете още едно дело. Не утре, сега. Вземете документацията. Този младеж, изглежда, здравата е загазил.

— Вашето желание е заповед за мен, господин съдия.

На лицето на Хасълблад се изписа усмивка.

— Просто обожавам уважението — отвърна той.

Декстър пое папката от прокурора и двамата напуснаха залата. На корицата пишеше: „Народът на щата Ню Йорк срещу Уошингтън Лий“.

— Къде е той? — попита Декстър.

— Тук е, в една от килиите.

Както можеше да прецени от полицейската снимка в досието, клиентът му беше мършаво хлапе с оня вид на смутена обнадежденост, типичен за необразованите, които са били всмукани, сдъвкани и изплюти от която и да било съдебна система в света. Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото умен.

Обвиняемият бе осемнайсетгодишен, жител на онзи грозен квартал, известен като Бедфорд Стайвъсант, част от Бруклин, която всъщност е негърско гето. Дори само това събуди интереса на Декстър. Защо го съдеха в Манхатън? Предположи, че малкият е прекосил реката и е откраднал кола или е обрал някого с портфейл, достоен за крадене.

Но не, обвиняваха го в банкова измама. Може би пробутване на фалшив чек, опит за използване на крадена кредитна карта или дори стария трик на едновременно теглене в двата края на гишето от фалшива сметка? Не.

Обвинението беше странно, прекалено общо. Окръжната прокуратура просто го обвиняваше в измама, възлизаща на повече от десет хиляди долара. Жертвата беше Ийст Ривър Банк, клон в центъра на Манхатън, което обясняваше защо делото се води на острова, а не в Бруклин. Измамата била открита от банковия отдел за сигурност и банката настоявала за наказание с цялата строгост на закона, както го изисквала фирмената политика.

Декстър окуражително се усмихна, представи се, седна и предложи цигари. Той не пушеше, но деветдесет и девет процента от клиентите му се нахвърляха на цигарите. Уошингтън Лий поклати глава.

— Вредни са за здравето, готин.

Адвокатът се изкушаваше да отговори, че и седем години в щатски затвор няма да са много полезни, но се въздържа. Външността на господин Лий, забеляза той, не беше просто скромна — той си бе направо грозен. Тогава как беше омаял банката да му даде толкова много пари? Както изглеждаше, дрипав и прегърбен, едва ли щяха да го пуснат в мраморното фоайе на престижната Ийст Ривър Банк.

Калвин Декстър се нуждаеше от повече време, отколкото имаше, за да обърне дължимото внимание на случая. Първо трябваше да уреди формалностите и да провери дали няма, макар и минимална, вероятност за пускане под гаранция. Макар че се съмняваше.

След час двамата с прокурора пак бяха в съда. И Уошингтън Лий беше там — с напълно смутен вид.

— Готови ли сте за делото? — попита съдията Хасълблад.

— Ако съдът е съгласен, трябва да помоля за отлагане — отвърна Декстър.

— Приближете се — нареди съдията. Когато адвокатът и прокурорът застанаха срещу катедрата, той се обърна към Кал: — Проблем ли имате, господин Декстър?

— Случаят е по-сложен, отколкото изглежда, ваша чест. Обвинението е за над десет хиляди долара, откраднати от голяма банка. Имам нужда от повече време, за да се запозная с подробностите.

Съдията погледна прокурора, който сви рамене, за да покаже, че не възразява.

— Точно след една седмица — реши съдията.

— Бих желал да помоля за пускане под гаранция — прибави Декстър.

— Възразявам, ваша чест — заяви прокурорът.

— Определям гаранция, равна на сумата от обвинението, десет хиляди долара — каза съдията Хасълблад.

Не можеше да става и въпрос за това и всички го знаеха. Уошингтън Лий нямаше и десет долара. Следователно се връщаше в килията. На излизане от съда Декстър помоли прокурора за услуга.

— Бъди приятел, прати го в Гробниците, не на Острова.

— Естествено, няма проблем. Опитай се да поспиш, а?

Манхатънската съдебна система използваше два ареста. Въпреки прякора си, който загатваше за подземия, Гробниците всъщност бяха висока сграда до самия съд и за адвокатите бе далеч по-удобно да посещават клиентите си там, вместо на Райкърс Айлънд, далеч на север по Ийст Ривър. Въпреки съвета на прокурора да поспи, делото навярно нямаше да му позволи. Ако искаше на другата сутрин да поговори с обвиняемия, трябваше да прочете някои неща.

За опитното око документите по делото разказваха цялата история за разкриването и ареста на Уошингтън Лий. Измамата била засечена вътрешно и свързана с Лий. Шефът на банковия отдел за сигурност, някой си Дан Витковски, бивш детектив от нюйоркската полиция, убедил бившите си колеги да отидат в Бруклин и да арестуват младежа.

Отначало го отвели в един участък в центъра. Когато в килиите се събираха достатъчен брой задържани, полицаите ги караха в криминалния съд и ги поставяха на постоянна диета от сандвичи със салам и сирене.

После колелата се бяха завъртели по безпощадния си курс. Досието му включваше няколко дребни улични престъпления: кражби от магазини и монетни автомати. След уреждане на формалностите Уошингтън Лий бил готов за съд. И тогава съдията Хасълблад поискал младежът да има защитник.

Честно казано, този младеж бе роден за и без нищо, щеше да се прехвърли от бягствата от училище към кражбите и все по-често щеше да гостува на гражданите на Ню Йорк някъде „по реката“. Тогава как беше измъкнал десет бона от Ийст Ривър Банк, която дори нямаше клон в Бедфорд Стайвъсант? Нямаше отговор. Поне в документите по делото. Само голо обвинение и една разгневена и отмъстителна манхатънска банка. Присвояване на средства в извънредно големи размери. Седем години затвор.

Декстър поспа три часа, изпрати Аманда Джейн на училище, целуна Анджела за довиждане и се върна на Сентър Стрийт. И в стаята за разпити в Гробниците успя да измъкне историята от чернокожото хлапе.

В училище той не блестял с нищо. Оценките му били катастрофални. Бъдещето не му предлагало нищо, освен пътя към престъплението и затвора. И тогава един от учителите, може би по-умен от другите или просто по-добър, позволил на недодяланото момче да ползва компютъра му. (Тук Декстър четеше между редовете на пресекливия разказ.)

Това било все едно да дадеш на малкия Йехуди Менухин възможност да подържи цигулка. Той зяпал клавишите, зяпал екрана и започнал да твори музика. Учителят, явно компютърен маниак по време, когато персоналните компютри бяха по-скоро изключение, отколкото правило, бил заинтригуван. Това било преди пет години.

Уошингтън Лий започнал да учи. И да пести. Когато разбивал и обирал монетни автомати, той не изпушвал плячката, не я пропивал, не я инжектирал в ръката си, нито я профуквал за дрехи. Пестял, за да си купи евтин компютър от разпродажба на фалирал магазин.

— А как метна Ийст Ривър Банк?

— Влязох в сървъра им — отвърна хлапакът.

Отначало Кал Декстър си помисли, че може да става дума за обир, затова помоли клиента си да му обясни. Момчето за пръв път се оживи. Говореше за единственото нещо, от което разбираше.

— Готин, имаш ли представа колко са слаби тия защитни системи, дето трябва да пазят база данните?

Декстър призна, че този въпрос никога не го е занимавал. Подобно на повечето неспециалисти, той знаеше, че компютърните системи разполагат с „противопожарни стени“ срещу неправомерен достъп до важни бази данни. Никога не бе мислил как се създават, камо ли как могат да се заобиколят. Той успя да накара Уошингтън Лий да му разкаже историята си.

Ийст Ривър Банк съхранявала всички подробности за притежателите на сметки в огромна база данни. Тъй като финансовото състояние на клиентите се смята за изключително поверително, достъпът до тези подробности бил ограничен със сложна система от шифри. Ако не били въведени вярно, на екрана излизало съобщението „Достъпът отказан“. При трети грешен опит се задействала алармена сигнализация.

Уошингтън Лий заобиколил шифрите, без да задейства алармата, и можел да накара главния компютър в подземията на банката в Манхатън да изпълнява неговите инструкции. Накратко, справил се с изключително скъпа техника.

Инструкциите му били прости. Поискал компютърът да намери всички спестовни и депозитни сметки и да определи месечната им лихва. После му наредил да извади по една четвърт от всяка лихва и да я прехвърли на негова сметка.

Тъй като нямал такава, той си открил в местния клон на Чейс Манхатън. Ако знаел достатъчно, за да прехвърли парите на Бахамските острови, сигурно изобщо нямало да го хванат.

Изчисляването на лихвата върху дадена сметка е доста трудно, тъй като зависи от лихвата за съответния период, която се мени. Всичко това изисква време, с каквото повечето хора не разполагат. Те оставят на банката да прави изчисленията и ги приемат за верни.

Но не и господин Толстой. Той може и да бил на осемдесет, обаче умът му още бил остър като бръснач. Само дето ужасно скучаел в малкия си апартамент на западна Сто и осма улица. След като цял живот бил статистик в голяма застрахователна компания, старецът бил убеден, че и стотинките имат значение, ако бъдат умножени достатъчно пъти. Затова се опитвал да хване банката в грешка. И един ден успял.

Господин Толстой забелязал, че лихвата му за април е с една четвърт по-малка. Проверил данните за март. Същото. Върнал се два месеца назад. И тогава подал жалба.

Местният управител щял да му върне липсващия долар, но правилникът си е правилник. Той приел жалбата. В главния офис решили, че става дума за грешка само в една сметка, но извършили случайни проверки на още пет сметки. И се натъкнали на същото. Тогава били повикани компютърджиите.

Те установили, че сървърът го прави с всяка сметка в банката и че това продължава двайсет месеца. И го попитали защо.

— Защото вие така ми казахте — отговорил компютърът.

— Не сме — възразили те.

— Е, тогава ми е казал някой друг.

Тогава се обърнали към Дан Витковски. Не отнело много време. Всички тия стотинки били превеждани на сметка в Чейс Манхатън в Бруклин. Име на клиента: Уошингтън Лий.

— Я ми кажи, колко ти донесе всичко това? — попита Декстър.

— Един милион долара без малко.

Адвокатът захапа края на молива си. Нищо чудно, че обвинението бе толкова мъгляво. „Повече от десет хиляди долара“, наистина. Самият размер на кражбата го наведе на една мисъл.

Господин Лу Акърман обичаше да закусва. За него това бе най-хубавото хранене през деня — човек никога не бързаше като на обяд, никога не преяждаше като на банкет. Той обожаваше чашата си леден сок, хрускането на корнфлейкса, пухкавите бъркани яйца, уханието на прясно кафе. На балкона над западен Сентръл Парк в прохладата на лятното утро, преди да се спусне истинският зной — това беше просто прелест. И бе жалко, че господин Калвин Декстър трябваше да развали удоволствието му.

Когато филипинският му прислужник донесе визитката на терасата, той погледна думата „адвокат“, намръщи се и се зачуди кой е посетителят му. Името му говореше нещо. Тъкмо се канеше да нареди на прислужника да помоли посетителя да дойде по-късно в банката, когато един глас иззад филипинеца каза:

— Знам, че е нахално, господин Акърман, и се извинявам. Но ако ми отделите десет минути, предполагам, ще се радвате, че не сме се срещнали в оживения ви офис.

Банкерът сви рамене и посочи стола срещу себе си.

— Предайте на госпожа Акърман, че имам съвещание — нареди на филипинеца той. После се обърна към адвоката. — Бъдете кратък, господин Декстър.

— Разбира се. Вие настоявате моят клиент господин Уошингтън Лий да бъде съден за това, че според вас е откраднал близо един милион долара от сметките на вашите клиенти. Струва ми се, че ще е по-разумно да оттеглите обвинението.

Изпълнителният директор на Ийст Ривър Банк изруга. Проявяваш любезност и какво получаваш? Само ти развалят закуската.

— Няма смисъл, господин Декстър. Разговорът приключи. Категорично. Момчето отива в затвора. Тия неща трябва да бъдат прекратени. Фирмена политика. Приятен ден.

— Жалко. Разбирате ли, той го е извършил по невероятен начин. Проникнал е във вашия сървър. Заобиколил е всичките ви прегради. Никой не би трябвало да може да го направи.

— Времето ви изтече, господин Декстър.

— Още няколко секунди. Ще има и други закуски. Вие имате около един милион клиенти със спестовни и кредитни сметки. Те са убедени, че средствата им са на сигурно място при вас. След няколко дни едно мършаво чернокожо хлапе от гетото ще се изправи в съда и ще заяви, че щом то го е извършило, всеки полуумен аматьор може да изпразни сметката на когото и да е от клиентите ви само с няколко часа електронно бърникане. Мислите ли, че това ще се хареса на вашите клиенти?

Акърман остави кафето си и отправи поглед към парка.

— Това не е вярно. Защо смятате, че ще му повярват?

— Защото местата за пресата ще са пълни, а отвън ще чакат телевизията и радиото. Според мен една четвърт от клиентите ви ще решат да сменят банката си.

— Ще обявим, че поставяме нова система за сигурност. Най-добрата на пазара.

— Само че се предполага, че вече би трябвало да разполагате с нея. А едно неграмотно хлапе от Бедфорд Стайвъсант се е справило с вашата система. Извадили сте късмет. Получили сте си целия милион обратно. Ами ако случаят се повтори, този път с десетки милиони за един ужасен следобед, които бъдат прехвърлени на Кайманите? Банката ще трябва да ги върне. Как ще приеме това унижение вашият директорски борд?

Лу Акърман се замисли за борда. Сред институционалните акционери бяха хора като Пирсън-Лиман, Морган Стенли. Хора, които не понасяха да ги унижават. И които можеха да отнемат работата на човек.

— Толкова ли е сериозно, а?

— Опасявам се.

— Добре. Ще се обадя в прокуратурата и ще им кажа, че нямаме интерес да продължаваме съдебната процедура, тъй като сме получили всичките си пари. Но ви предупреждавам, прокурорът може да продължи, ако иска.

— Тогава ще трябва да сте много убедителен, господин Акърман. Трябва да кажете само: „Измама ли, каква измама?“ И после нито дума повече, какво ще кажете?

Той се изправи и се обърна да си върви. Акърман знаеше да губи с достойнство.

— Банката винаги има нужда от добър адвокат, господин Декстър.

— Имам по-добра идея. Назначете Уошингтън Лий. Мисля, че петдесет хиляди долара годишно е прилична заплата.

Акърман скочи и разля кафето върху бялата покривка.

— За какво ми е онова нищожество, по дяволите?

— Той е цар на компютрите. Доказа го. Справил се е със система за сигурност, която ви е струвала адски много, и го е направил без никакви средства. Той може да ви постави абсолютно непроницаема система. Може да си направите реклама с това: най-сигурната база данни на запад от Атлантика. Много по-сигурно е да го вземете при вас, отколкото да е навън.

Освободиха Уошингтън Лий след едно денонощие. Той не беше съвсем сигурен защо. Нито прокурорът. Но банката бе получила пристъп на фирмена амнезия и окръжната прокуратура и без това беше затрупана с работа. Защо да настояват?

Банката прати лимузина в Гробниците да вземе новия им служител. Той никога не се бе качвал в такава кола. Момчето седна отзад и погледна провряната през прозореца глава на своя адвокат.

— Не знам нито какво, нито как си го направил, готин. Някой ден сигурно ще мога да ти се отплатя.

— Да, Уошингтън, някой ден сигурно ще ми се отплатиш.

Беше 20 юли 1988 г.