Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

27.
Наблюдението

Декстър бе впечатлен от триумфа на охрана и самозадоволяване, постигнат от природата, човешката находчивост и парите, на полуострова под хълмовете. Ако не разчиташе изцяло на робски труд, този модел щеше да е достоен за възхищение.

Щръкналият в морето триъгълник беше по-голям, отколкото предполагаше макетът в нюйоркския му апартамент.

Основата, към която гледаше в момента от своето планинско скривалище, беше широка около три километра. Както бяха показали въздушните му снимки, тя стигаше от море до море и в двата й края хълмовете се спускаха с вертикални скали към водата.

Катетите на равнобедрения триъгълник бяха дълги към пет километра, което означаваше, че площта на сушата е около осем километра. Тя беше разделена на четири части, всяка с различна функция.

Под него в подножието на хълмовете се намираха частната писта и селото на работниците. На триста метра от скалата от край до край минаваше три и половина метрова телена мрежа с бодлива тел отгоре. С помощта на бинокъла Декстър видя, че в двата края мрежата стърчи от скалата и свършва с бодлива тел. Оградата не можеше нито да се заобиколи, нито да се прескочи.

Пистата заемаше две трети от ивицата между хълмовете и оградата. От двете й страни имаше голям хангар, плац и множество по-малки сгради, които трябваше да са работилници и складове за гориво. Към отсрещния край — до морето, заради прохладния бриз — бяха пръснати пет-шест малки вили, които навярно бяха за пилотите и поддържащия персонал.

До пистата можеше да се стигне само през железен портал. Там нямаше кабинка за пазач, но двете антени и колелцата под водещите краища на вратата показваха, че се задвижва дистанционно. В пет и половина на пистата не помръдваше нищо.

Третата третина от ивицата бе заета от селото. То беше отделено с друга ограда, която минаваше перпендикулярно на хълмовете и също бе увенчана с бодлива тел. Селяните явно нямаха достъп до пистата.

Звънът на железен лост по релса утихна след минута и селото оживя. Облечени в белезникави панталони и ризи и обути с еспадрили, първите фигури се появиха от колибите и се запътиха към общите умивални. Когато всички се събраха, Декстър пресметна, че са около хиляда и двеста.

Явно имаше хора, които работеха в селото и не ходеха на нивите. Отмъстителя ги видя да приготвят закуска от хляб и овесена каша в открити кухни. Дълги маси и пейки бяха поставени под навеси от палмови клони, които предпазваха работниците от свирепото слънце и понякога от случайни дъждове.

При втория звън на желязната релса селяните взеха паниците си и по половин самун хляб и седнаха да закусват. Нямаше градини, магазини, жени, деца, училище. Това не беше истинско село, а трудов лагер. Единствените останали сгради, изглежда, бяха складове за хранителни стоки, дрехи и постелки, както и черквата с къщата на свещеника. Селището бе функционално — място за работа, хранене, сън, молитви за освобождаване и нищо друго.

И пистата, и селото представляваха триъгълници, ограничени от хълмовете, телената мрежа и морето. Имаше само една разлика. От прохода в планинската верига се спускаше осеян с дупки лъкатушещ път — единствен излаз по суша към континента. Той очевидно не ставаше за тежки камиони и Декстър се зачуди как снабдяват полуострова с тежки товари като бензин, дизелово и авиационно гориво. Получи отговор на този въпрос, когато слънцето се издигна по-високо в небето.

Утринната мъгла в далечината забулваше третата част от имението, оградените пет акра в края на носа. Декстър знаеше от въздушните снимки какво има там: великолепното бяло имение, в което живееше сръбският бандит, пет-шест вили за гости и висш персонал, отлично поддържани морави, цветни лехи и храсти, а от вътрешната страна на високата над четири метра ограда — долепени една до друга сгради за домашния персонал и складове за бельо, хранителни стоки и напитки.

В средата на стената имаше масивен двукрил портал, до който водеше чакълен път. Порталът се отваряше автоматично от къщичката на пазача, а от вътрешната страна на стената имаше парапет, който позволяваше на въоръжените стражи да патрулират по цялата й дължина.

Цялата площ между телената ограда под Декстър и стената на три километра от него беше заета от обработваема земя. Когато сумракът окончателно се разсея, той се увери в нещо, което бе предполагал по снимките: фермата произвеждаше почти всичко, от което се нуждаеха обитателите на крепостта. По пасбищата пасяха стада говеда и овце. В далечните бараки навярно отглеждаха свине и домашни птици.

Имаше ниви с пшеница, варива, картофи. Овощните градини раждаха десетки видове плодове. Зеленчуци растяха или на открито, или в продълговати полиетиленови оранжерии. Фермата очевидно произвеждаше всевъзможни видове салати и плодове, наред с месо, масло, яйца, сирене, олио, хляб и червено вино.

Нивите и овощните градини бяха осеяни с плевници и хамбари, работилници, кланица, мелница, фурна и винарна.

Надясно, близо до морето, но в границите на фермата, имаше малка казарма за охраната с десетина по-удобни бунгала за офицерите и два-три магазина.

Наляво, също край морето и във фермата, имаше три големи склада и лъскава алуминиева цистерна. В самия край на скалите се издигаха два големи крана. Това решаваше един проблем: тежките товари пристигаха по море.

Пеоните приключиха със закуската и отново се разнесе острото удряне на железен лост по релса. Този път реакциите бяха няколко.

От казармата покрай десния бряг се изсипаха униформени стражи. Един от тях доближи свирка към устните си. Декстър не чу нищо, но откъм фермата дотичаха десетина добермана и влязоха в оградения лагер край казармата. Явно не бяха яли от едно денонощие — те се нахвърлиха на паниците със сурово месо и го изгълтаха за броени секунди.

Това обясняваше какво става всяка вечер. Когато всички служители и роби се оттеглеха в съответните си зони, пускаха кучетата в хиляда и двестате хектара на фермата. Сигурно бяха обучени да не закачат добитъка, овцете и свинете, ала никой натрапник нямаше да се спаси от острите им зъби. Бяха прекалено много, за да ги победи сам човек. Не можеше да става и дума за проникване на полуострова през нощта.

Наблюдателят се бе скрил толкова дълбоко под храстите, че ако някой отдолу вдигнеше поглед към хребета, нямаше да види отблясък на бинокъл, нито да зърне неподвижния, облечен в камуфлажна униформа мъж.

В шест и половина, когато фермата беше готова да ги приеме, звънът призова селяните на работа. Те се стълпиха при високия портал, който разделяше селото от нивите и градините.

Той бе далеч по-сложен от другия при пистата. Отваряше се навътре към фермата на две крила. Вътре имаше пет маси, зад които седяха надзиратели. Други стояха прави до тях. Пеоните се строиха в пет колони.

После се затътриха напред, спираха пред съответната маса и показваха висящите на шията им номера на седналите надзиратели, които проверяваха номера и го записваха. След това на групи от по стотина ги отвеждаха към бараките за инструменти край главния път, за да вземат каквото им трябва.

Някои бяха определени за нивите, други за овошките, оборите, мелницата, кланицата, винарната или зеленчуковата градина. Пред погледа на Декстър огромната ферма оживя. Но охраната не намали бдителността си. Когато селото най-после опустя, двукрилият портал се затвори и хората се пръснаха по постовете си, Отмъстителя се съсредоточи върху охраната и се зае да търси слабите й места.

 

 

Малко преди обяд полковник Морено получи отговор от двамата си агенти, които беше пратил да проверят чуждите паспорти.

Властите в Кайен, столицата на Френска Гвиана, не се разтакавали. Те не се зарадвали много, че трима невинни рибари са били арестувани, задето двигателят им се е повредил в морето, нито че петима специалисти са били задържани без никакво основание. Осемте френски паспорта били обявени за стопроцентово истински и било отправено настойчиво искане техните притежатели да бъдат освободени и пратени обратно.

В холандското консулство в Парамарибо реагирали по същия начин — паспортите на двамата холандци били истински, визите били в ред, тогава какъв бил проблемът?

Испанското посолство беше затворено, но човекът от ЦРУ бе уверил полковник Морено, че беглецът е висок около метър седемдесет и седем сантиметра, докато испанецът беше над метър осемдесет и два. Оставаше само изчезналият господин Хенри Наш от Лондон.

Шефът на тайната полиция нареди на своя агент в Кайен да се прибере, а на другия в Парбо — да обходи всички агенции за автомобили под наем, за да установи каква кола е взел лондончанинът и да запише регистрационния й номер.

 

 

По това време жегата вече се бе спуснала над хълмовете. На няколко сантиметра от лицето на неподвижния наблюдател пропълзя гущер с вдигнат червен гребен зад главата. Той се вторачи в човека, не долови опасност и отмина по пътя си. При крановете на скалите настана раздвижване.

Четирима мускулести младежи изтикаха деветметрова алуминиева патрулна лодка до един ландроувър и я натовариха отгоре. Джипът я закара при една петролна помпа, където я заредиха. Навярно щеше да прилича на туристическа яхта, ако не бе трийсеткалибровата картечница браунинг.

Накрая поставиха лодката под единия кран. От правоъгълната рамка се спуснаха четири кабела, завършващи с яки стоманени клеми, които закрепиха за корпуса на яхтата. Заедно с екипажа, тя бе издигната от площадката и спусната в океана.

След няколко минути Декстър отново я видя в морето. Мъжете на борда изтеглиха и изпразниха две рибарски мрежи и пет капана за омари, заложиха нови примамки, хвърлиха ги обратно и продължиха патрула си.

Отмъстителя бе забелязал, че всичко пред него не би могло да съществува без два животворни еликсира. Първият беше бензинът, с който работеше генераторът зад склада на пристанището. Той осигуряваше електричеството, задвижващо всички устройства и двигатели в цялото имение — от порталите до нощните лампи.

Вторият еликсир бе водата, прясната, чиста вода в неограничено количество. Тя идваше от планинския поток, който беше видял още на въздушните снимки.

Този поток се намираше малко наляво под него. Той извираше от склона, след като идваше някъде от дълбините на джунглата. Водата падаше от височина пет-шест метра и навлизаше в бетонен канал, очевидно специално направен за нея. За да стигне до фермата, тя трябваше да мине под пистата. За тази цел бяха използвани квадратни шахти. По същия начин потокът минаваше и под телената ограда. Декстър не се съмняваше, че входът и изходът са затворени с яки решетки. Ако нямаше решетки, всеки можеше да се вмъкне в потока от пистата, да мине под оградата и да избегне кучетата. Създателите на имението обаче бяха предвидили тази възможност.

Преди обяд се случиха две неща. Изтеглиха хоукъра от хангара. Декстър се обезпокои дали сърбинът няма да замине занякъде, ала самолетът бе изваден навън само за да направи място. Последва го малък хеликоптер, с каквито патрулира пътната полиция. Ако се наложеше, той можеше да увисне само на сантиметри от скалистия склон и Декстър трябваше да е невидим, за да не го забележат. Но вертолетът остана долу с неподвижни ротори, докато ремонтираха двигателя му.

После от фермата се появи мотоциклет и спря пред електрическия портал. Мъжът използва дистанционно устройство, за да отвори портала, продължи напред, весело поздрави монтьорите при хеликоптера и се насочи към мястото, където потокът минаваше под пистата.

Там отново спря, свали една плетена кошница от багажника и погледна течащата вода. След това хвърли няколко мъртви кокошки в потока, преди водата да навлезе в шахтата. После прекоси пистата и отново се вторачи във водата от другата страна. Кокошките трябва да бяха отнесени от течението и притиснати към решетката.

Каквито и да бяха, съществата в потока между хълмовете и решетката изядоха месото. Декстър се сещаше само за един сладководен хищен обитател на тези краища: пиранята. Щом можеше да яде кокошки, значи можеше да яде и плувци. Вече нямаше значение дали тунелът е по-дълъг, отколкото можеше да плува под вода Отмъстителя — това беше тристаметров канал, по който плуваха пирани.

След телената ограда потокът прекосяваше фермата и захранваше мрежа от искрящи на слънцето напоителни канали. Други подземни шахти навярно отвеждаха вода към селото на работниците, вилите, казармата и господарското имение.

След като обслужеше всички части на полуострова, потокът завиваше към пистата и се изливаше в морето.

В ранния следобед зноят лежеше над земята като грамадно задушаващо покривало. Работниците се бяха трудили в имението от седем до дванайсет. Пуснаха ги да се скрият на сянка и да изядат храната, която носеха в памучните си торбички. Оставиха ги да почиват до четири. После продължаваха работа.

Декстър лежеше и пъшкаше, завиждайки на саламандъра, който се грееше на една недалечна скала, неподвластен на жегата. Изкушаваше се да изпие няколко глътки скъпоценна вода, за да се поразхлади, ала знаеше, че трябва да я разпределя, за да не се обезводни, а не да я пие за удоволствие.

В четири часа звънът на желязната релса съобщи на работниците да се връщат на нивите и в плевниците. Декстър пропълзя до ръба на наблюдателния си пост и проследи с поглед фигурките в груби памучни ризи и панталони, с тъмнокафяви лица, скрити под сламени шапки сомбреро. Те отново взеха мотиките и кирките си и продължиха да плевят насажденията.

Между крановете наляво се появи очукан пикап и спря със задницата към морето. Един пеон в окървавен гащеризон свали дълъг стоманен улей, закрепи го за каросерията и с вила започна да смъква нещо по него. То се плъзгаше по метала и падаше в морето. Декстър фокусира бинокъла и видя черна козина и волска глава.

Докато беше разглеждал снимките в Ню Йорк, му бе направило впечатление, че въпреки скалите не е проправен път до красивото синьо море. Нямаше стъпала, нямаше платформи за гмуркане, нямаше салове, нито вълноломи. Сега разбираше причината. Водата около целия полуостров гъмжеше от риби-чук, тигрови и огромни бели акули. Ако се появеше нещо друго освен риба, щеше да оцелее няколко минути.

 

 

Приблизително по това време по мобилния телефон на полковник Морено се обади неговият агент от Суринам. Англичанинът Наш взел под наем кола от малка частна фирма, поради което им отнело толкова много време, за да я открият. Автомобилът бил форд. Човекът продиктува номера.

Шефът на тайната полиция издаде заповед на другата сутрин да претърсят всеки паркинг, гараж и улица за форд със съответната суринамска регистрация. После се поправи. Форд с каквато и да е регистрация. Търсенето трябваше да започне призори.

 

 

Здрачът и нощта в тропиците се спускат изненадващо бързо. Слънцето се бе скрило зад гърба на Декстър едва преди час, носейки му мечтаното облекчение. Работниците се прибраха, като уморено тътрузеха крака. Те предадоха инструментите си и бяха проверени един по един на портала — по двеста души в пет колони.

Върнаха се в селото при другите двеста, които не бяха излезли на нивите. Във вилите и казармите светнаха първите лампи. В далечния край на триъгълника прожектори обляха имението на сърбина в бяло сияние.

Монтьорите на летището затвориха хангара и яхнаха мотопедите си към вилите в отсрещния край на пистата. Когато всички портали бяха затворени и заключени, пуснаха доберманите, светът се сбогува с шести септември и ловецът на хора се приготви да се спусне от хребета.