Хедър Греъм
Триумф (9)

Глава 8

Той бе провалил всичките й надежди, че тази нощ ще успее да заспи.

Докато прекосяваше спалнята си, Тия чуваше отново и отново гласа му, предизвикателен, дори подигравателен. Годайва. Нима бе решил да я заплашва?

Да, разбира се, заплашваше я, че ще разкрие тайната й. Все някога, а може би още утре, той ще разкаже цялата истина на баща й. Ще му каже каква е всъщност и какво върши.

И баща й ще я убие със собствените си ръце.

Не, ще бъде още по-лошо: той ще бъде напълно разочарован от нея. Засрамен от поведението на дъщеря си.

Трябва на всяка цена да се види с Тейлър. Да говори с него.

Какво, да не бе полудяла? Не можеше просто така да почука на вратата му. Нали можеше да събуди родителите си или брат си, или пък Алайна, Рийвс, Лили или някой друг в къщата.

Отвори балконската врата. Нощният въздух ставаше все по-хладен, но не беше студено. Пристъпи навън боса. Отлично си спомняше, че преди малко го бе видяла на задния балкон на неговата стая. Още нищо не бе намислила, само крачеше замислено по балкона. Не усети как се озова пред вратата на стаята за гости. Поколеба се за миг. Не, не си въобразявай, че ще успееш, не го прави!, предупреди я вътрешният й глас. Въпреки това обаче тя открехна вратата и плахо надникна вътре.

Беше тъмно, но отвън проникваше слаба лунна светлина. Тия можа да различи очертанията на леглото. Стъпвайки на пръсти, полека тръгна към него.

Съзря силуета му, широките му рамене, добре очертаните мускули под бялата риза. В сянката той изглеждаше заспал, дори й се стори, че леко изсумтя. Тия се поколеба, но после приседна до него на леглото.

— Трябва да поговорим. Моля ви, изслушайте ме…

Едва не изкрещя от ужас, когато той се извърна, сграбчи я с яките си ръце и я повали до себе си на леглото. Зашепна й нещо разгорещено. Но тя не можа да разбере нищо. Дали не бе нечие име?

Опря ръце на гърдите му. В нея се надигна дива ярост.

— Трябва да поговорим, искам да ме изслушате.

Но ръката му вече бе обвила кръста й.

— Госпожице Маккензи! Каква игра сте си наумили сега?

— Полковник Дъглас…

— Да, същият. Изненадана ли сте?

— Не, разбира се, не, но аз…

— Какво искате да кажете, по дяволите? Че сте сбъркали стаята ли, Годайва? Че сте решили да потърсите обожавания си южняшки любовник? Защото той ще приеме всичко от вас, защото с него можете да си позволявате всякакви волности?

— Вие сте един жалък подслушвач. И освен това сте най-грубото и безсърдечно създание, което съм…

— Аз ли съм груб? Защото не се уморявам да ви повтарям истината? Знаете, че мога да бъда много по-лош.

— Исках само да поговорим.

— Ние? Вие и аз? О, значи затова се появихте тук по нощница. Не мога да отрека, Годайва, че умеете да подбирате съблазнителни одеяния, за да разговаряте с мен.

— Не съм имала намерение да търся Реймънд! — настоя тя.

— Щом така твърдите. Колко мило. Тръгнали сте да ме търсите в тази прелестна полупрозрачна нощница, така ли? Очевидно сте нахлули в стаята ми с някакво намерение. Искрено съм поласкан и ни най-малко не съм изненадан.

— Спрете! Ще повикам баща си, брат си, цялата армия на конфедерацията!

— Да спра ли? Мога ли да ви напомня, че не аз вас, а вие мен преследвате?

— Въобще не ви преследвам.

— Тогава защо си създавате усложнения? Защо не повикате още сега баща си? Или още по-добре цялата армия на Конфедерацията? Тогава ще бъда заставен да се отбранявам пред противник, който ще ме превъзхожда числено.

— Слушайте, аз въобще не ви преследвам, защото…

— Но се озовахте в леглото ми.

— Моля ви!

— В такъв случай не мога да намеря друго обяснение, освен че приличам на добрия стар полковник Уиър — добави той. — Значи всичко е просто невинна грешка, за която е виновен нощният мрак.

— Как смеете да обиждате полковник Уиър! Той е лоялен и се сражава за своя щат, той е решителен, джентълмен и…

— И добър човек. В това не се съмнявам.

— Тогава…

— Той е фанатик. Прекалено много е чел Макиавели. Готов е на всичко в името на една цел. Би предпочел да унищожи този щат, но не и да му позволи да се присъедини към Съюза.

— Ние все още не сме изгубили войната!

— Ще я изгубите.

Тия се втренчи в него. Светлокафявите му очи срещнаха нейните. Тя различи в мрака красивите, като изваяни черти на лицето му. В миг й се прииска да протегне ръка и да погали скулите му. Въобще не бе толкова ужасно да лежи, да бъде докосвана от него. Внезапно си помисли за затворената врата на стаята и за всички онези неща, които бе пропуснала, посвещавайки се на войната. Стисна зъби, бясна на себе си. Какво ставаше с нея и как можеше да лежи тук, до един заклет враг, за когото, изглежда, най-голямото удоволствие бе да я дразни, а тя въпреки това да копнее да го докосне. Топлината, която се разливаше по тялото й, й се струваше дяволско изкушение и в същото време — Бог да й е на помощ — тя го желаеше.

— Не дойдох тук, за да си говорим за войната.

— Сега вече наистина съм поласкан. Нима сте дошли, за да ме съблазните, госпожице?

— Не! — възмути се Тия. Осъзна, че бе повишила тон и тихо го прокле. Усмивката му я вбеси още повече. — По дяволите, престани!

— Нищо не съм направил.

— Престани да се държиш така!

Той отново се усмихна, поклати глава, но после лицето му придоби сериозно изражение.

— Добре, Годайва, говори.

— Ти все още не си ме издал — задъхано промълви младата жена, като го гледаше право в очите.

— Много уважавам баща ти, брат ти и майка ти — отвърна Тейлър. — Едва ли ще изпаднат във възторг, ако разберат за твоите опасни лудории.

— Това, което направих, не беше никаква лудория. Стана случайно. Трябва да ме разбереш. Нали беше там?

— Да, наистина бях там — тихо рече той. — Годайва беше отклонила група мъже надолу по една заблудена пътека, за да не заловят капитан Дикинсън и неговите кавалеристи. Още колко пъти след това е яздила?

— Това беше единственият път, кълна се. Нямах намерение да…

— Изглежда, доста често ти се случва случайно да се окажеш гола, което е доста странно за една добре възпитана южняшка лейди, не е ли така?

— Не бих го нарекла „случайност“; това беше моментен импулс, в изблик на отчаяние…

— Би трябвало наистина да кажа на баща ти, защото трябва да престанеш с това.

— Не бива да му казваш, моля те…

Той се наведе по-близо до нея.

— Могат да те убият. И когато намерят тялото ти, те ще разберат и мъката им ще бъде още по-голяма. А аз ще се чувствам виновен, че съм предал доверието им, защото съм знаел и съм си мълчал.

— Моля те…

— Обещай ми, че никога повече няма да го правиш. Независимо от обстоятелствата.

Тия затаи дъх, впила поглед в лицето му.

— Това е единственият начин, Годайва.

— Няма да се повтори. Не исках да го правя, вече ти казах…

— Независимо от обстоятелствата.

Тя стисна зъби.

— Независимо от обстоятелствата.

— В такъв случай никога няма да издам тайната ти.

Тия се вгледа в светлокафявите му очи, молейки се дано да й казва истината.

Изведнъж осъзна ситуацията, в която се намираше. Лежеше в неговото леглото, кракът му бе преметнат през нея, а ръката му обгръщаше кръста й. И беше гол.

Това откритие бе толкова внезапно, че очите й се разшириха от паника, а плътта й пламна от прилива на кръв.

— Ами тогава, аз… аз…

— Ти като че ли изведнъж се озова пред врага и разбра, че си изложена на смъртна опасност! — подразни я той и се наведе още по-близо към нея. — Е, но не е нужно да се опитвате да избягате така панически, скъпа госпожице Маккензи. Нима смятате, че ще загубя контрол в дома на баща ви и ще изнасиля дъщеря му под собствения й покрив?

— Не, аз… аз… Господи, това е…

— Шт! — Той внезапно притисна пръст към устните си. Тя не чу нищо обезпокояващо, но той скочи от леглото, втурна се към балконската врата и се спотаи зад завесите. Тия нервно хапеше устни, опитвайки се да не гледа към изящната му фигура, изваяна като бронзова статуя. Широките му рамене и мускулестите му ръце на приказната лунна светлина изглеждаха напрегнати като опъната тетива на лък. Бедрата му бяха също така мускулести, а краката му — дълги и чудесно оформени.

Той пристъпи крачка напред, предпазлив като хищник, който дебне плячката си. Напомни й за чичо й Джеймс и братовчедите й, воюващи със семинолите. В тишината Тейлър продължаваше да следи с поглед балконската врата и решетката пред нея, заслушан в нещо. Тя все още не можеше да разбере какво точно дебнеше той. След малко Тейлър се върна и трескаво нахлузи панталоните си.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Тихо! Не мърдай, чакай ме в леглото — заповяда й той.

За секунди Тейлър се озова на балкона и Тия чу как той шумно поздрави някого, който явно се разхождаше там.

— О, вие ли сте, полковник Уиър! И вас ли не ви хваща сън?

— Здравейте, полковник Дъглас — отвърна му Уиър. В гласа му прозвуча нотка, издаваща неловкост и неудобство.

— Красива нощ, нали? — попита Тейлър. — В този прекрасен дом, при това небе с блестящи звезди човек може дори да забрави, че някъде бушува война.

— Аз никога няма да забравя войната, сър.

— Да, разбира се, не се съмнявам — съгласи се Тейлър.

Тия долови ироничната нотка в гласа на Дъглас.

Но защо Рей Уиър се разхожда по балкона? И то точно около нейната спалня?

— Струва ми се, сър, че тази вечер ние с вас свършихме добра работа — продължи Тейлър. — Толкова много кръв се проля. Да се спасява човешки живот е благородна мисия.

— Но свободата, сър, винаги иска жертви! Понякога животът е цената, която се плаща за оцеляването на нацията.

— Напълно вярно. Това обаче не омаловажава цената на нито един човешки живот — отвърна Тейлър. — Е, сър, не бих ви пречил, ако искате да се усамотите. Всъщност тази врата не води ли към стаята, където ви настаниха? Не предполагах, че сме съседи. Интересно подреждане на гостите са организирали нашите любезни домакини.

— Не, това не е моята стая. Просто реших да се пораздвижа по балкона откъм задната страна на къщата. Оттук се разкрива такава прелестна гледка към реката. Исках, хм, да се полюбувам на архитектурата на този разкошен южняшки дом.

— Аха, разбирам. Е, да, тогава тази стая е на някой от семейството, може би на Иън или не, по-скоро на неговата сестра, струва ми се.

— Вероятно е така — сковано отвърна Уиър.

— Добре, добре, нямам намерение да се намесвам в семейните тайни — добави Тейлър.

— Надявам се, сър, защото това би означавало, че таите някакви по-особени намерения към дъщерята на главата на семейството, в чийто дом сте подслонен! — сърдито заяви Реймънд.

— Не, сър, не е нужно да заемате отбранителна позиция. За всички тук е извън всякакво съмнение, че вие обожавате дъщерята на нашите любезни домакини.

— Защото тя е най-красивото създание, което някога съм виждал — призна Реймънд. — Обичам я, откакто я срещнах.

— Любопитно е, че вие така и не сте се оженили. Предполагам, че преди войната тя е била непълнолетна, нали не греша?

— Аз никога не се отказвам от целта, която съм си поставил, сър. Тази лейди копнее за пътешествия и приключения. Мисля, че преди да се задоми, ще поиска да обиколи света. Въпреки това аз винаги съм вярвал, че един ден ще се влюби в мен.

— Е, това може би е вярно, както е вярно и че все някога ще доживеем края на войната — заяви Тейлър.

— Да, и това ще стане. Вярвам, че ще се поздравим с победата.

— В такъв случай всичко хубаво, сър.

— Лека нощ — пожела Реймънд на Тейлър. — Ще се приберете ли да спите?

— Щеше ми се да се полюбувам на звездите още малко, но не искам да ви принуждавам да стоите навън само заради мен, сър.

— Да, хм, лека нощ, тогава.

Тия чакаше сгушена на кълбо в топлото легло на Тейлър. Той се върна в стаята си и се приближи към нея. Приседна в края на леглото. Тя за пръв път забеляза, че той носи около врата си златна верижка с медальон, а на безименния пръст на лявата му ръка има златна халка.

— Струва ми се, че любовникът ти бе излязъл на балкона, за да се срещне с теб. Беше се насочил към твоята стая. Нямам право да ви упреквам, ако сте си уговорили романтична среднощна среща, но съм уверен, че не би искала той да узнае, че в момента си в моята стая. Освен ако не възприемем появата ти тук като визита на учтивост. Сега можеш незабелязано да се промъкнеш обратно в стаята си, преди да се е появил още някой любопитен свидетел. Защото ако те открие тук някой от твоите роднини, нищо чудно да се стигне до проливане на кръв.

— Никой няма да си помисли, че мога да се замеся в някаква авантюра с един янки — увери го тя.

— Тогава как ще обясниш присъствието си тук? — усмихна се Тейлър.

— Ами може да се предположи, че съм дошла тук, защото… защото съм знаела коя е Годайва! Или съм решила да я предупредя, че янките са узнали за нея и че…

Тя млъкна, засегната от смеха му.

— Нима си въобразяваш, че родителите ти ще повярват на баснята, че съм те подмамил да се озовеш в леглото ми, за да беседваме за странното поведение на онази загадъчна личност?

— Защо не?

— О, стига, Тия, не се прави на глупачка. Много добре знаеш, че бедният полковник Уиър отчаяно копнее да бъде с теб. А ти си способна да отклониш вниманието на цяла войска и да я поведеш след себе си, за да прикриеш следите на вашите бойци. Не, Тия, ако се стигне до подобно разкритие, ще има дуел, по-скоро три дуела — с баща ти, брат ти и с Реймънд Уиър — и поне трима мъже ще загинат.

— И кои точно ще загинат?

— Не бих искал да съм между тях.

— Забравяш, че брат ми е сред най-добрите майстори на сабята…

— Но аз съм по-добър от него.

— Твоята арогантност е безгранична.

— Годайва, върни се обратно в леглото си и ме остави на мира.

— Няма да оспорвам решението ви, сър! — сърдито промърмори тя и се надигна от леглото.

В гласа й се долавяше едва сдържан гняв. Прииска й се да го удари, но успя да запази самообладание. Той се изправи пред нея, протегна ръка и нежно погали лицето й. Главата му се доближи до нейната. Устните му едва не докоснаха нейните. А тя още помнеше вкуса им. Тия не смееше да помръдне. И все пак не можа да се сдържи и импулсивно политна към него. Вече усещаше силните му мускулести гърди, опрени о нейните.

— Хм… — промърмори той. — Слава Богу, че никога няма да се влюбя в теб така безумно както онзи нещастник Реймънд Уиър. Да, Годайва, никога няма да оглупея дотам, че да загубя ума си по теб.

Тейлър се отдръпна и не я докосна повече. Тия едва сега усети полъха на хладния нощен въздух откъм отворената балконска врата.

Обзе я неукротима ярост.

Не можеше повече да се сдържа, вдигна ръка, готова да го удари.

Но не успя дори да го докосне. Ръката й увисна във въздуха, като че ли уловена в капан със стоманени челюсти. После изведнъж неведома сила я завъртя и Тия се озова притисната до гърдите му. Ръцете му плътно стискаха нейните.

— Трябва да си по-внимателна с този твой огнен темперамент, Годайва. Съветвам те най-приятелски, за твое добро. Още веднъж те предупреждавам, внимавай, много внимавай. Ако спазваш обещанието си, ще бъдеш в безопасност.

— А теб това какво те засяга? — предизвикателно извика тя.

— Брат ти ми е приятел, твоите братовчеди са и мои роднини, а пък баща ти наистина е достоен за уважение мъж.

— Няма защо да се безпокоиш за тях.

— Ами тогава може би просто трябва да им кажа истината?

— Не! — изкрещя тя, но след това продължи съвсем тихо: — Не, моля те.

— Добре. Ще внимавам да не споменавам пред никого каквото и да било по този деликатен въпрос, особено в присъствието на твои родственици. Но и ти трябва много да внимаваш.

— Аз също няма да споменавам нищо за теб.

— Най-добре се върни в леглото си, Годайва. И не забравяй, че съм те предупредил.

Тия се отдръпна от него, все още толкова смутена, че се затрудняваше да намери подходящи думи.

— Сега се води война, сър. Могат да ви убият.

— И теб могат да убият, малка глупачке.

— Лека нощ, полковник. Дано имаме късмет никога повече да не се срещнем.

Обърна се, готова да се отдалечи с достойнство. Ала той улови ръката й. Тия се изви, неспособна да се отскубне.

— Почакай! — прошепна Тейлър. — Не искаш ли да се видим някога, някъде, където няма да има опасност някой да ни проследи?

Тия прехапа устни до кръв, после сведе глава, но не отрони нито дума.

Тейлър веднага разбра какво изпитва тя и деликатно отстъпи крачка назад.

— Хайде, тръгвай — меко й рече той. И тя послуша съвета му.

* * *

Бъдни вечер, в навечерието на Коледа.

 

Нямаше причини Сидни да не си отиде във Флорида. Но съпругът й живееше във Вашингтон, така че редно бе тя да е там, при него, но тъй като не се бе виждала с него след тяхната набързо импровизирана женитба в затвора, никой не бе в състояние да разубеди Сидни да се върне у дома. Все още живееше в една квартира със Сиси и Марла — нейна приятелка ирландка, вдовица от войната, която им бе помагала навремето в шпионирането. Нейното убежище сега бе тук, във Вашингтон — стая три на три в апартамента, който трите жени бяха наели недалеч от Белия дом.

Във Вашингтон беше дяволски студено. Отвратителна зима. От покривите висяха ледени висулки, духаше пронизващ вятър. Да се прибере у дома, във Флорида, за Сидни означаваше слънце и топлина — термометърът там рядко спадаше под нулата. Да си бъде отново у дома означаваше да се види с майка си, с баща си, със сестра си. Може би ще завари там Джеръм — по-големия си брат. Стига да поиска, той беше способен да се придвижва с неподозирана скорост. Но ако не успее да се върне у дома за Коледа, Брент ще остане стотици мили на юг от нея. Евентуално Сидни можеше да се отбие при снаха си в Сейнт Огъстин или да прекоси Флорида и да прекара коледните празници в Симарон при леля си и чичо си.

Трябваше да престане да мисли по този начин. Имаше много други неща, които би трябвало да върши, вместо това, с което се занимаваше в момента…

Да рискува отново живота си като някоя идиотка!

— Хей, стойте!

Дежурният офицер бе млад мъж, около двадесет и пет годишен, слаб, с тъжно лице, посинял от студ. Пагоните му бяха на лейтенант. Около врата си бе увил износен шал. С пушка в ръка пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Тя дръпна поводите и зачака въпросите му. Той й се усмихна, пъхна пушката под мишница и духна в ръцете си, за да ги сгрее. Имаше ръкавици, но те целите бяха на дупки.

— Добър вечер, госпожо. Може ли да видя документите ви? Кажете каква е целта на пътуването ви.

Сидни му подаде пътните си документи.

— Дойдох на юг с писма от приятели в „Олд Капитъл“. Имам разрешение от властите на янките да премина границата. Ето, полковник Мийк, чиито войски са се насочили към Харпър Фери, получи писмата и подписа документа за връщането ми във Вашингтон.

Офицерът се втренчи в нея.

— Госпожа Сидни… Маккензи Халстън?

Тя кимна.

Мъжът внезапно се усмихна.

— Ако се видите със съпруга си или братовчед си Иън, предайте им, че Рейф Джонстън им изпраща най-добрите си пожелания.

— Служили сте с братовчед ми Иън?

— И със съпруга ви. Заедно с Магий. Чух, че брат ви се е оженил за дъщерята на Магий.

— Те са много добре — рече Сидни. — Аз… — започна тя, но в следващия миг замръзна. От задната част на фургона се чу кихане.

Джонстън се вторачи в нея. Тя също впи поглед в него. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Представи си какво ще последва. Щеше да я арестува. Тя беше южнячка, тръгнала на север с избягали роби. Щеше да има процес, може би нямаше да има и щяха да я обесят още тази нощ, за назидание и като доказателство, че Югът няма да търпи шпиони и предатели, дори и сред своите.

Видя, че Джонстън сведе очи, после отново я погледна. Той знаеше какво прави тя.

Подаде й документите.

— Честита Коледа, госпожо Халстън. Празниците са много подходящо време да се помолим за мир.

От устните й се изтръгна тиха въздишка.

— Честита Коледа, лейтенант… — Вдигна юздите, но пръстите й бяха толкова вцепенени, че едва ги държеше. Пое дълбоко дъх и си спомни за подаръка, който бе взела, в случай че срещне брат си.

Ръкавици. Хубави нови ръкавици от телешка кожа, меки и еластични.

— Лейтенант… тези ръкавици са предназначени за брат ми Брент. Не успях да се видя с него. Моля ви…

— Не, госпожо, не мога да ги взема.

По погледа му разбра, че ръкавиците биха могли да бъдат сметнати за подкуп.

Тя поклати глава.

— Моля ви, толкова исках да ги подаря на някого, за когото да имат особена стойност. Моля ви…

Той погледна към ръкавиците в ръката й, после впи поглед в очите й. Взе ръкавиците.

— Благодаря ви. А сега побързайте.

Сидни сграбчи поводите, дръпна ги и подвикна на мулетата. Животните веднага потеглиха.

— Господ бди над нас! — задъхано прошепна Сиси.

— Все още сме на територията на Юга. А ни предстои да минем и през линиите на янките. Ако се натъкнем на някой проклет офицер, както последния път…

— Няма — увери я Сиси.

Сиси се оказа права. Беше Бъдни вечер. Дежурните в заставате на янките, също както техните колеги южняци, бяха настроени сантиментално. Всички искаха войната да свърши по-скоро. Всички искаха да си отидат по домовете. Бойните линии се огласяха от коледни песни.

Офицерът, който я спря на главния път, съвсем бегло погледна документите й.

Този път никой не кихна.

Минаха през града и най-после стигнаха до тъмната алея близо до Африканската методистка епископална църква на преподобния Хенри Търнър. Вашингтон може и да означаваме свобода за робите, но не им гарантираше добър живот, нито дори прилична храна. Преподобният Търнър бе духовник, страстно отдаден на призванието си да подпомага енориашите си, и затова тази вечер Сидни доведе Сиси, двама лъже и още три жени, които срещнаха малко преди алеята, където Търнър щеше да ги очаква, за да им намери подслон.

Те благословиха Сидни, когато слязоха от фургона. Един от мъжете носеше на ръце пребито бременно младо момиче, чиято история бе накарала Сидни отново да рискува живота си и да дойде на юг, превозвайки незаконно избягали роби.

Една от жените заобиколи фургона и дойде отпред. Погледна Сидни с огромните си тъмни очи. После сграбчи ръката й и се опита да я целуне.

— Моля те! — прошепна Сидни. — Сега трябва да вървиш. Честита Коледа.

— Господ да ви благослови, госпожо! — промълви един от мъжете и протегна огромната си черна длан.

— И теб — промърмори Сидни. Изчерви се от срам. Не биваше да прави всичко това. Когато получи бележката, в която се съобщаваше за умиращото момиче, тя бе толкова заета да се самосъжалява и в същото време ядосана на себе си, задето не бе напуснала Вашингтон.

— Аз ще отида с тях при преподобния — каза й Сиси. — Ще се оправиш ли сама?

— Да, разбира се.

Сиси поклати глава.

— Марла дори не е в апартамента. Отиде да посрещне Коледа със старата госпожа Лафърти и сираците.

— Всичко ще бъде наред, само дето съм много уморена.

— Ще се върна утре сутринта.

— Все някъде ще намерим прилично място за коледния обяд — кимна Сидни.

Тя остави Сиси и подкара фургона към конюшнята близо до апартамента.

— Доста е късно, за да се връщате сама вкъщи, госпожо Халстън — промърмори нощният пазач.

— Ще се справя.

Минаваше полунощ, но по време на война не бе необичайно да се срещнат хора по улиците в такъв късен час. Сидни мина покрай група офицери, които си поделяха манерка с уиски край огъня, запален насред улицата. Те повдигнаха шапките си и я изгледаха с любопитство. Тя им кимна и забърза към апартамента си.

В дневната беше много уютно, защото в камината гореше буен огън. На масата имаше бележка от Марла:

Сид,

 

Ще изиграя ролята на Дядо Коледа, за да зарадвам сирачетата. Майор Кантор ни купи печено месо и бутилка превъзходно бордо. (Сигурна съм, че е превъзходно, понеже го опитах.) Оставям ти затоплена баня. В нея ще намериш подарък от мен — лавандулов сапун. Страхувам се, че банята няма да е вече затоплена, когато се върнеш. Затова оставям чайника на огъня.

С любов, Марла

Сидни се усмихна. Дори да бе далеч от дома, приятелките й си оставаха верни. Смъкна наметалото си и ботушите в дневната. Отиде до тънещата в мрак спалня и с радост откри, че и там в камината бе запален огън. Светеше само една лампа, оставена край затоплената вана. Жената докосна водата с пръсти. Все още бе топла. Чайникът къкреше на огъня. Сидни доля гореща вода във ваната, после започна да се съблича. Щом смъкна полата си, от джоба й изпаднаха пътните документи. Изморена, копнееща по-скоро да се изкъпе, тя ги остави там, на пода, и се потопи във ваната.

Затвори клепачи и се отпусна назад.

Но след миг изпита много странно, обезпокояващо усещане.

Отвори клепачи.

И замръзна на място.

Джеси беше там. Седеше на едно от креслата в отдалечения полутъмен ъгъл на стаята. Той беше съблякъл панталоните на униформата си, ботушите и бялата памучна риза. Погледът му бе мрачен, а красивото му лице й се стори отслабнало. Гледаше я смълчан и замислен.

— Джеси… — прошепна задъхано смаяната жена.

Той се изправи и закрачи към ваната.

— Къде беше?

— Къде съм била?

— Вече минава полунощ. Къде беше?

Сидни отчаяно затърси отговор. Но нищо не й идваше наум. Потопи се още по-дълбоко във водата, сви колене до гърдите си. Трепереше от тревога.

— Аз… аз не искам точно сега да обсъждаме ситуацията, Джеси. Не очаквах да те намеря тук.

— Очевидно.

Сидни присви очи.

— Не сме се виждали от шест месеца! — избухна тя. — Всъщност ти ми нареди да анулирам брака ни.

— Но ти не изпълни нареждането ми. Пак те питам: къде беше?

— Навън!

— И къде по-точно?

— Наистина не те засяга къде съм била и с какво съм се занимавала. Наистина е малко прекалено да ме разпитваш сега, докато още съм във ваната. Ако излезеш и ме оставиш ла се облека…

— Аз се ожених за теб, Сидни — тихо добави той, наведе се напред и потопи пръстите си във водата. — А след това постъпих като истински джентълмен и заминах на война. Тази вечер се върнах. Но не те заварих тук. Така че имам основание да те попитам: къде беше?

Погледите им се срещнаха. Очите му гледаха строго, неотстъпчиво, с безмилостни отблясъци. Шест месеца. Шест дълги месеца. Той се бе променил. Сидни сведе глава и внезапно си припомни дните, когато той бе в затвора на Конфедерацията, а тя бе медицинската сестра, избрана да се грижи за него. Спомни си как я гледаше той тогава, в ушите й сякаш отново прозвуча гласът му, преливащ от топлина, очарователният му смях, джентълменските му обноски, трепетното очакване за всяка следваща среща.

Тя отново го погледна. Той не бе същият, какъвто го помнеше. Сякаш я гледаше друг, непознат човек.

— Бях навън, с едни приятели.

Той се обърна, наведе се и вдигна от пода падналите документи. Прочете ги внимателно. После ги захвърли.

— Донесла си от юг писма от починали бунтовници? — попита я той.

После рязко се обърна, хвана я за раменете и започна да я измъква от ваната.

— За Бога, нали ми обеща, нали ми се закле! — изкрещя й той. — Закле ми се, че повече няма да се занимаваш с шпионаж. И аз обещах, че няма да бъдат предприемани акции срещу Съюза, в които ти да бъдеш замесена. Аз дадох думата си! Заложих моята честна дума заради теб!

Тя никога досега не го бе виждала така обезумял. Джеръм Халстън винаги умееше да се владее. Нали той най-добре от всички умееше да избира правилните решения, нали нямаше по-разсъдлив, по-любезен от него. Когато не й разреши да напусне града заедно с Джеръм, дори когато я арестува — точно тогава той се ожени за нея, — той съумяваше да се владее. Дори и след женитбата им не се бе променил. Гневът му винаги преминаваше, при това доста бързо. А сега…

Сидни дори не можеше да реагира. Стоеше пред него цялата насапунисана и от нея се стичаше вода. Безпомощно търсеше най-подходящите думи, за да се оправдае. Не! Тя не бе изменила на Съюза, но наистина беше пътувала на юг…

Ръката му внезапно се отметна и изплашената жена прикри лицето си с ръце и стисна зъби, сигурна, че той ще я удари. Шест месеца, разделяха ги тези проклети шест месеца. Толкова отдавна очакваха тази среща, а ето как започна тя.

Но удар не последва. Ръцете му изненадващо се впиха в раменете й и той я раздруса силно, после я блъсна и тя падна във ваната. Водата се разплиска на всички посоки. Пръстите й напипаха сапуна. Запрати го по него. Той обаче успя да приклекне и да избегне удара. После се вгледа още по-намръщено в нея и тя изтръпна. Разбра, че най-лошото тепърва предстои.

Той скочи при нея във ваната. Сидни се изви, опитвайки се да освободи ръцете си. В крайна сметка успя да се измъкне от ваната, но той я улови пред камината. Тя го ритна, решена на всяка цена да се отърве от него.

— Пусни ме, глупако! Нали искаше развод, ще го имаш, полковник Халстън! — Изруга, ала това не й помогна.

— Лъжкиня! — кресна той. — А аз ти вярвах! — просъска Джеси. Вярвах ти като последен глупак, въобразявах си, че държиш на думата си.

Този път тя се озова не във ваната, а върху матрака. Той се хвърли отгоре й.

— Махни се от мен, махни се от моя апартамент. Моята дума има своята стойност, проклет юнионист.

— Шпионка на бунтовниците.

— Северняшко копеле.

— Индианка! — ревна той в ухото й.

— Бог ми е свидетел, че ще те скалпирам! — не му остана длъжна тя.

— Къде беше? — повтори Джеси.

— Не е твоя работа. Пусни ме! Махни се от мен!

— Не и този път. Ще се върнеш обратно в затвора, скъпа моя женичке. Този път ще се погрижа да не се замесваш в никакви заговори.

Сидни за миг затаи дъх.

— Чудесно! Върни ме в затвора. Така ще получиш развода, за който толкова жадуваш.

— Да, ще го получа.

Но той не помръдна. Продължаваше да я притиска с цялата си тежест.

— Върни ме обратно — прошепна тя. Но не мислеше за това. Господ й бе свидетел, че съвсем не искаше да каже това. Ненавиждаше затвора. А сега… — Хайде, направи го! Върни ме в затвора! — повтори тя.

— Не сега.

— Защо? Нека да е сега, още сега… — Допирът на тялото му изгаряше като жарава. Толкова пъти се бе страхувала, той няма да се върне, че ще загине някъде по бойните полета. — Хайде! Какво чакаш? Направи го! — диво закрещя тя и го заудря като изпаднала в транс. — Направи го, направи го, направи го…

Той сграбчи китките й и поклати глава.

— Дойдох си у дома, за да посрещна Коледа, да прекарам Бъдни вечер с жена си. Тази война е толкова дълга, мъчителна, обричаща мъжете на самота. Толкова копнеех да съм с жена си за Коледа.

Устните му сякаш сами намериха нейните. Впиха се в тях. Тя се опита да се дръпне, дори обърна глава. Сълзи бликнаха от очите й. Ала неговите устни прекъснаха хлипането й и тя неочаквано усети, че откликва на целувките му. Припомни си как навремето се влюби в него още на първата им среща. И колко й бе трудно да се опитва да го намрази, за да го отблъсне от себе си, да не му позволи да я завладее.

А сега… Целувките му, допирът на ръцете му. Усещането за глад, гняв, страх. Мокрите му дрехи бяха полепнали по тялото му. Огън и лед се преплитаха в нея.

Той напълно осъзнаваше това, което става, но в същото време се молеше дано тя да го обича…

Само целувката му, докосването му. Изгарящо, разтърсващо. Събуждащо диво желание, което я караше да се притиска в него и в същото време да се бои. Той беше страстен, но нетърпелив в гнева си.

Тя извика и се задави, искаше й се да умре. Ноктите й се забиха в раменете му. Той застина, изчакващ. Очите му срещнаха нейните. Нейните се затвориха. Той отново започна да се движи. Тя продължаваше да си мисли, че ще умре. Болката продължаваше… но примесена с някакво ново усещане. Тя стисна зъби, опитвайки се да го отблъсне. Зарови глава на рамото му, вкопчи се по-силно в него, внезапно изпълнена с желание за още и още, започна да се движи заедно с него, искаше още, още…

По тялото й се разля сладостна нега, като разтопена стомана, увличайки в огнената си вихрушка силата и гнева, и всяка друга мисъл, оставяйки само опиянението на мига, което я издигна до върховете на екстаза. Тя се сля с тази магия, с жарта на прегръдката му, а после пак се понесе надолу и пак й бе студено, а тялото й пулсираше болезнено, увито в оплетените чаршафи и дрехите му.

Той лежеше до нея. Не каза нито дума за извинение. След малко стана и свали мокрите си и измачкани дрехи. Тя потрепери, впила поглед в тялото му, обляно от лунната светлина. То беше съвършено. Бронзовият загар по раменете му бе Прорязан от бялата линия на раната от Гетисбърг. Вероятно заради тази рана е получил ново повишение за проявен изключителен героизъм на бойното поле.

Тя сведе поглед и преглътна. Имаше време, когато и двамата се интересуваха от едни и същи неща, когато флиртуваха, когато се влюбиха един в друг. Някога бяха приятели. После се ожениха… а сега, когато нищо не изглеждаше добре, дойде този изблик на страст. Господи, как мечтаеше да бъде с него! Смях и може би бутилка шампанско, всички и възбуждащи и нежни думи, нашепвани в ухото й. Мразеше го, мразеше го, задето я бе осъдил. Отглас от болката се надигна у нея и заедно с това й се искаше той да легне до нея.

Той се върна до леглото, дръпна завивките и каза хладно:

— Пъхни се под чаршафите и одеялото. Цялата трепериш.

Ах, какви нежни и мили думи, подходящи за случая!

— Не ми е студено. Ядосана съм. Искам да си вървиш.

— Ти замръзваш. Направи каквото ти казвам… поне веднъж.

— Защото се намираме във Вашингтон и смяташ, че имаш та власт?

— Защото е логично.

Тя се отдръпна от него и се опита да стане. Той я дръпна надолу: чаршафите и одеялото я покриха. Легна до нея. Тя изстина на разстояние от него. Той я привлече към топлото си тяло, притисна я към себе си. Тя затвори очи. Имаше да му каже толкова много неща. Но нито едно от тях не каза.

После го почувства.

Устните му опариха тила й, все едно я жигосаха, после рамото, спуснаха се по гърба. Ръцете му обхванаха гърдите й, плъзнаха се надолу по корема, достигнаха до слабините. Пръстите му се притиснаха и загалиха…

Този път внезапно я обзе опустошителен огън. Извърна се към него, водена от инстинкта. Докосваше го, дразнеше, целуваше, подивяла от страст. Желанието избухна в гърдите й като изгаряща спирала, подлудяващо и покоряващо. Устните му бяха навсякъде. От всяко докосване на пръстите му лумваха пламъци. Тя се изви, тръпнеща и жадна под него. И когато той отново проникна в нея, тя отвърна на всеки негов тласък, обезумяла от страст, жадна и пулсираща от желание…

Сякаш светът експлодира. Войната бе свършила; животът бе свършил. Ослепителни светкавици прорязаха черните атлазени небеса, после всичко изчезна. Този път като че ли измина цяла вечност, докато летеше надолу и докато осъзнае, че той е с нея, също тръпнещ в екстаза на освобождението.

Беше чудо, истинско чудо. И тя отново бе влюбена, готова да му признае какво се бе случило, как се бе оказала въвлечена във всичко и как всъщност бе предала Юга, наследството си, това, в което бе вярвала и което винаги бе отстоявала. Никога нямаше да го направи отново. Ако не бяха любезността и справедливостта на лейтенант Джонстън, щяха да я заловят, но…

Той погали косата й и каза:

— Вече не може да става и дума за анулиране.

— Да — прошепна младата жена, извърна се към него и сгуши лице на гърдите му. Той ухаеше толкова прекрасно. Мускулите му потръпнаха под пръстите й. Топлината му я обгръщаше отвсякъде.

— Господи, колко ще ми бъде мъчно да те видя пак в затвора.

Тя застина. Отдръпна се.

— В затвора?

Очите му бяха много сериозни.

— Нима смяташе, че ще се оставя да бъда съблазнен и подмамен от страстта и ще забравя, че ти излъга, че ме направи на лъжец и глупак?

Тя рязко се отдръпна от него. Той се протегна и я сграбчи, за да й попречи да стане от леглото.

— Махни се от мен! Махни ръцете си от мен! Извикай стражите си и ме арестувай още тази нощ, макар и да не знам в какво ме обвиняваш! Извикай ги веднага! „Олд Капитъл“ е прекрасно място за прекарване на нощите, особено щом ти няма да си там! Ти си прав, там ще бъда сред свои — хора, които са като мен. Предпочитам да спя с бунтовници, отколкото със змии!

— Ела при мен.

— Не!

— Сидни…

— Ти смяташ да ме арестуваш отново; направи го.

— Не и тази нощ.

— Защо да не е тази нощ? Има време за всичко.

— Не, няма! Аз бих могла да вдигна въстание; да помогна Юга да спечели войната, докато ти спиш!

Ядосан, той я обхвана през кръста и я притисна към леглото. Сидни не можеше да повярва, че е възможно да изпитва такава силна болка.

— Мразя те!

— Съжалявам, но е война.

— Да, война е. Така че арестувай ме още в тази минута, или ме пусни да си отида.

— Не.

И той наистина не я пусна. Остана да лежи до нея, докато ръката му здраво я обгръщаше. Тя се извиваше, опитвайки се да се освободи, но напразно. После се обърна с гръб към него, но усещаше тежестта на ръката му. Бъдни вечер… Време за мир.

Тя никога досега не се бе чувствала повече като на война.