Хедър Греъм
Триумф (17)

Глава 16

Тя изкрещя. Той пусна косата й, но продължи да стиска ръката й.

После я изви и тя за кратко усети страхотната сила на гнева му. Тия отново извика, но напразно. Двамата паднаха едновременно в плитката вода. Наоколо се разхвърчаха пръски. Той легна върху нея, наполовина потопен във водата, а тя трепереше неудържимо. Цялата бе вир-вода. Стана й студено, толкова студено, както никога досега. Вцепенена от студа, Тия не можеше да помръдне.

Той е полудял, помисли си тя, съвсем си е изгубил ума. Като нищо можеше да умре тук, след броени мигове, ако той не се смили над нея. Приличаше й на някакъв Отело, попаднал не на мястото си. Високата му фигура стърчеше застрашително над нея. Слънцето вече почти се скриваше зад хоризонта. Сега, когато сенките осезателно се удължаваха, блясъкът в очите му изглеждаше още по-плашещ.

Тя затвори очи, стисна зъби и зачака, макар че цялата трепереше. Гласът му беше необикновено напрегнат и дрезгав.

— Не можеш да избягаш толкова далеч, нито пък толкова бързо, че да не мога да те настигна и намеря — предупреди я Тейлър. — Отдавна трябваше да го запомниш. Където и да отидеш, аз ще узная. Където и да бъдеш, ще дойда за теб. Ти измисли всичко това; твоята лъжа постепенно се превърна в истина. Ти започна тази игра, обаче отсега нататък тя ще се води по нови правила. Разбра ли ме?

— Какви правила?

— Моите!

— Тъкмо с това не съм съгласна!

— Трябва да разбереш…

— Всичко, което разбирам, е, че ти няма да бъдеш тук, че заминаваш, за да преследваш врага — твоя враг, а не моя — и се очаква аз да живея сред врагове — моите, а не твоите! Лагерът на бунтовниците е съвсем наблизо. Мога да го намеря. Ориентирам се в горите не по-зле от братята си.

— Ти ще заминеш за Сейнт Огъстин!

Тя тръсна глава. Сълзи запариха в очите й.

— Защо не можеш да разбереш? — запита Тия.

— А защо ти не можеш да разбереш? Ти забърка тази каша, но аз въпреки всичко се ожених за теб, Тия.

— Между нас има само един лист хартия, който нищо не означава за теб! — припомни му тя с горчивина.

В очите му се появи мимолетна сянка, но Тия не разбра какво се крие зад нея.

— Не мога да допусна моята съпруга да шпионира военните планове на армията, в която служа като офицер. Нито ще се примиря с другите й слабости: да язди гола по горските пътеки, за да заблуждава отрядите на противника.

— Обаче ти самият не се свениш да залагаш капани на войниците от армията на бунтовниците. Шпионираш ги, душиш като хрътка по следите им…

— Аз не съм убил нито един от тези войници! — рязко я прекъсна Тейлър.

— Така ли? А възнамеряваш ли да вземеш и жена със себе си на тази мисия?

В очите му отново се появи онази сянка, която закри за миг гневните искри в тях. Лицето му внезапно се оказа по близо до нейното; пръстите му се плъзнаха по страните й.

— Любов моя, не смея!

— Тогава трябва да разбереш, че искам да се върна при Джулиан…

— Не.

— Не те моля за разрешение! Казвам ти какво трябва да направя.

— Във форт Марион има свободни килии — каза й той.

— За какво говориш?

— Говоря за един стар испански форт в Сейнт Огъстин, който сега е окупиран от янките. В него има затворнически килии. Сигурно си чувала за тях. Джеймс Маккензи е бил затворен в една от тях заедно с индианци и други хора със смесен произход.

Тейлър обхвана лицето й с ръце. После се наведе към нея и главите им почти се докоснаха. Тя чуваше плисъка на водата, която се разбиваше в брега. Потрепери, но след това й стана топло. Устните му настойчиво се впиха в нейните. Лицето й бе в плен на дланите му. Страстта му накара устните й да отстъпят пред неговите. Горещата сладост на атаката му мигом се просмука у нея. Изгарящата сила на целувката запали огън. Ако допреди малко бе искала да го докосне, сега жадуваше, копнееше до болка да почувства нещо повече.

Притисната към насипа, младата жена изпита отначало студ, а сетне прилив на гореща вълна. Усещането за студената вода се сливаше с допира на тялото, с жарта на целувките му. Тия за миг си спомни, че блузата, с която беше, не е нейна, но това нямаше значение, защото той бе решен да я освободи от нея, и то бързо. В съзнанието й се стрелна мисълта, че не е възможно да искаш някого толкова много, да изпитваш такъв разкъсващ глад — глада, който тя съвсем наскоро бе познала и как може да бъде задоволен. Опита се да протестира, но звукът замря в гърлото й, задушен от целувката му. Устните му останаха впити в нейните, пиеха до насита от сладкия им нектар, докато пръстите му търсеха копчетата, връзките, панделките. Тя потрепери от студения въздух и ледената вода, изви се към него, когато дланите му обхванаха гърдите й. После устата му пое едното зърно, влажно и горещо, докато всичко наоколо бе дяволски студено…

Ръката му се плъзна между бедрата й и ги разтвори. Тя усети пръстите му. У нея сякаш изригна сладък вулкан, а слабините й бяха обхванати от буен огън. Той продължи да целува устните и гърдите й. Пръстът му се движеше дълбоко в нея. Тия се гърчеше, извиваше, копнееща да избяга, копнееща за още. Дори когато хладният въздух я докосваше, усещането бе невероятно възбуждащо. Пръстът му продължаваше да навлиза безмилостно в нея. Галеше, дразнеше, разпалваше ненаситен глад. Толкова много бе копняла за докосването му. Ноктите й се впиха в раменете му, сетне пръстите й се плъзнаха надолу по гърба му.

Той се раздвижи и смъкна панталоните си. Притисна я още по-здраво към насипа и в следващия миг бе в нея, горещ, мълниеносен като светкавица, увличащ я във вихъра На бурята. Двамата сякаш изгаряха, обхванати от дивите пламъци на страстта, движеха се по-бързо от ветровете в зимна виелица, летяха по-нависоко от птиците в небето. Това бе огнена вихрушка, запалена и разгаряща се от безумието на страстта. Всички мисли за миналото и бъдещето отлетяха, дори настоящето нямаше значение. Бе останало единствено желанието към него, искаше да го усеща в себе си, всяко туптене, всеки тласък, който я издигаше все по-високо към онзи екстаз, който след като го вкусиш веднъж, става все по-сладък. Неуловим, почти непознат, но събуден от уханието на плътта му, от целувките му, от допира на пръстите й до хлъзгавата му бронзова кожа. Съчетан с безкрайно интимното усещане за най-съкровената част от плътта му, която пулсираше в нея, за устните му, за ръцете му…

Тялото му се изви и потрепери, когато достигна кулминацията си. Изпълни я топлина, която проникна в цялото й тяло, чувствена и сладка, пораждаща в нея същата сладостна вълна, която погълна целия свят, войната, насипа, нощта…

Беше толкова прекрасно, толкова естествено. Почти като вкуса на смъртта и със сигурност като надникване в рая. Макар че очите й бяха затворени, тя виждаше кадифената пелена на нощта, хилядите звезди, блестящи в небето. Сякаш се носеше върху пухкав облак и искаше завинаги да остане така, никога да не се спуска надолу. При все това, когато започна да се спуска, отначало сякаш нямаше нищо против, защото продължаваше да го усеща в себе си. Обичаше да чувства тялото му притиснато към нейното, да се опива от ръцете му, обвити около нея, от мириса му…

Тогава усети водата. Сега бе ледена. Всяка пръска я караше да тръпне от студ. Усети полъха на студения нощен вятър, ала Тейлър сякаш не забелязваше студа, докато тя не започна да трепери. Излезе от нея и се изправи, а тя се сви. Той намести панталоните си, събра мокрите дрехи, които бе пръснал наоколо, после се върна при нея и протегна ръка. Тя не пое ръката му, но взе мокрите си гащи. Трепереща неудържимо ги обу, той й помогна да облече корсета, пръстите му завързаха връзките, после закопчаха копчетата на блузата. Но просмуканите с влага дрехи не я стоплиха.

— Най-бързо и най-безопасно е да се върнем така, както дойдохме. На отсрещния бряг може да има постове, но полата ти и моят мундир са там. Трябва да преплуваме до тях.

Тия кимна и се гмурна във водата. Все още трепереше. Усети го от едната си страна и осъзна, че никога няма да избяга от него — нито на суша, нито във водата.

Стигна до брега, откъдето бе започнала безразсъдния си опит за бягство. Бе твърде студено, за да излезе от водата, и тя клекна в нея.

— Няма да ти стане по-топло, ако стоиш във водата — рече Тейлър, хвана я за ръка и й помогне да стане.

Тя се препъна и се вкопчи в него, докато се изправяше.

Той й подаде полата. Тя бе цялата мокра, но Тия я облече — иначе не можеше да се върне в лагера, а искаше да е там час по-скоро. Беше вцепенена от студ, чуждите дрехи бяха натежали от водата, а влажната, тежка и гъста коса бе полепнала по гърба й.

Мундирът му бе сух и той я наметна с него, после взе обувките й, ботушите и ризата си. Прегърна я и я поведе през дърветата.

— Има и по-кратък път — каза тя.

— О?

— Да, този, по който дойдох вчера.

— Води ме.

— Ти знаеш къде е, нали миналата нощ ме проследи.

— Хм, бях забравил.

Обърна се и я поведе покрай извитата тясна пътека между боровете. Излязоха от дърветата и се озоваха зад палатката му. Притичаха и пропълзяха под платнището. Газената лампа на масата бе запалена и изпълваше палатката с жълтеникава светлина.

Тейлър остави ботушите си, нейните обувки и ризата си до сандъка и се обърна към нея.

Тя продължаваше да трепери. Той свали мундира си от раменете й и заповяда:

— Веднага съблечи тези дрехи.

Беше й толкова студено, че не можеше да помръдне. Искаше да възрази, просто по навик, но не го направи. Остана неподвижна и той се зае с малките мокри копчета и връзки.

Когато дрехите й се скупчиха в краката й, Тейлър я уви с едно одеяло, събра мокрите дрехи и се запъти към изхода на палатката.

— Тейлър! — промърмори тя и се уви по-плътно в одеялото.

— Какво?

— Какво… какво ще обясниш?

— Че дрехите ти са мокри?

Страните й пламнаха.

— Но…

— Никой няма да задава въпроси — отвърна той и излезе. Тия се сви на леглото, загърната с одеялото, опитвайки се да се стопли. Тейлър се върна след няколко минути. Носеше в ръка войнишко канче, от което се издигаше пара и се разнасяше апетитна миризма.

— Това е прочутата пилешка супа на Хенсън — рече той и й подаде канчето.

Тя го пое, благодарна на топлината, която първо стопли дланите й, а когато отпи няколко глътки, се разля по цялото й тяло.

— Изглежда, Хенсън пак е откраднал някое южняшко пиле — пошегува се Тейлър.

— А за теб няма ли? — попита Тия.

— Аз ядох по-рано с войниците.

Тя не възрази. Умираше от глад, а супата на Хенсън — независимо дали бе сготвена от откраднато пиле или не — беше много вкусна.

Той я наблюдава известно време, после се обърна, отново излезе навън и се върна с две чаши кафе. Тия бе изпила супата, Тейлър взе канчето от ръцете й и й подаде чашата с кафе.

Младата жена изпи и кафето. Вече почти се бе стоплила.

Той взе чашата от ръката й, а тя се отдалечи от леглото, без да сваля одеялото от себе си. Чу как той свали мокрите си панталони, повдигна стъклото на лампата и духна пламъка.

Тя продължи да стои неподвижно в тъмнината, на няколко крачки от леглото.

Тия го чу как се промъкна под завивките, после чу въздишката му.

— Ела в леглото, Тия.

— Кога тръгваш?

— Скоро.

— Не се чувствам уморена, за да си лягам.

— Ела при мен, за да се стоплиш.

— Вече не ми е студено.

— Ела тогава, за да се успокоиш.

— Няма от какво да се успокоявам.

— Много скоро ще има от какво. Имам много малко време и не искам да го прекарвам сам. Ела в леглото.

Тя пристъпи бавно. Тейлър я придърпа към себе си, без да сваля одеялото. Тя почувства ръцете му, докосването му, тялото му. Искаше да заспи до него и да се събуди до него.

Но той нямаше да остане дълго.

Трепна изненадано, когато чу шепота му:

— Тия, мислиш ли, че аз искам да замина?

Тя се извърна към него и зарови лице на гърдите му, опитвайки се да задържи този миг. Ръката му погали косата й и тя се притисна още по-силно към него. След малко чу учестеното му дишане и осъзна, че нейните пръсти, галещи гърдите му, го възбуждат. После те се спуснаха надолу по стегнатия му корем и продължиха, докато достигнаха члена му… докоснаха го едва-едва, съвсем лекичко, но предизвикателно…

След миг тя вече се извиваше в прегръдките му, а той я любеше бавно, толкова бавно, че я подлуди, и тя започна да го обсипва с целувки, опитвайки се да задуши вика на наслада, напиращ на устните й…

После отново се върна към реалността извън интимността на техния малък свят, към тъмнината, страха, лагера на янките.

— Никак не ми се иска да заминавам точно сега — изрече тихо той.

— Тогава не заминавай.

— Трябва.

— Получил си заповед.

— Не е само това. Аз вярвам в това, което правя.

— Аз също — прошепна тя. — Аз също!

В същия миг й се прииска да не бе казвала тези думи, защото осъзна, че макар той да не й отговори и да продължи да я прегръща, тялото му сякаш се напрегна. Тейлър лежеше буден и се опитваше да разбере дали тя наистина вярва в това, което прави. Както и онова, което я правеше толкова опасна.

— Тейлър, кълна ти се…

— Ти вече толкова пъти ме лъга!

— Но…

— Ще отидеш в Сейнт Огъстин. И ще останеш там, докато дойда да те взема.

* * *

— Добро утро.

Едно от странните явления, съпътстващи брачния живот, вероятно се състоеше в това, че Тия се събуди по-уморена, отколкото беше снощи, преди да си легне. Гласът, който я събуди, в първия миг й се стори съвсем непознат. С мъка повдигна клепачи, но в следващия миг широко отвори очи от изненада. Видя Риса, съпругата на братовчед й Джеръм, настанила се удобно на войнишкия стол на Тейлър. Тя изглеждаше прекрасно — свежа, красива, отпочинала, нямаше нищо общо с този лагер и с войната. Беше елегантна и самоуверена. Кестенявата й коса бе стегната в кок на тила й; очите й, зелени като боровата гора, светеха оживено. Риса бе дъщеря на генерал Магии от армията на юнионистите. Някога, преди войната, тя за малко не се бе омъжила за Иън. Войната си прави странни шеги — Иън се бе оженил за Алайна, която бе въплъщение на идеалите на стария Юг, а Риса, която пламенно вярваше в идеите на Съюза, се бе омъжила за Джеръм — беглец от Юга, който непрекъснато нарушаваше блокадата около Флорида, наложена от флотата на янките.

— Риса!

— Тия Маккензи — извини ме, трябваше да кажа тия Дъглас. Боже, Боже, каква ли още изненада ще ни поднесе тази война! — пошегува се Риса.

На Тия й се искаше да скочи от леглото и да прегърне снаха си, но се засрами, че не е облечена. Риса хвърли бегъл поглед към книгата, оставена на масата, и рече:

— Би трябвало да прочета тази книга — „Опасни плитчини и пясъчни насипи по крайбрежието на Флорида“. Но съпругът ти има и великолепни издания на Шекспир, Бейкън, Дефо… Питам се дали въобще има време да чете за удоволствие, макар че съм чувала, че много от офицерите, които трябва да вземат важни решения в тази война, четат книги, за да не полудеят окончателно.

— Риса, много се радвам да те видя, но какво… — започна тя. Придърпа завивките към гърдите си и седна в леглото. — Канех се да те питам какво правиш тук, но мисля, че знам. Или брат ми, или съпругът ми са изпратили да те извикат, за да ме наглеждаш.

— Има нещо вярно — усмихна се Риса. — Малък ескорт от войници дойде вчера да ме вземе. Чувствам се малко виновна, задето точно в този момент, когато има толкова много ранени, изоставих новия доктор в Сейнт Огъстин. Но там има санитари, които му помагат. След сражението при Олъсти стейшън много военни са все още в щата… — Замълча и сви рамене. — Да не би да имаш някакви неприятности?

— Кой изпрати да те повикат — Тейлър или Иън? — попита Тия, без да отговори на въпроса й.

Риса се поколеба, но явно реши да й каже истината.

— Тейлър, но Иън знае за това, въпреки че според мен той не е много разтревожен за теб. Иън все още те смята за своята малка сестричка и е уверен, че въпреки някои твои погрешни схващания ти ще го послушаш. Брат ти не може да си представи, че няма да се подчиниш на него или на съпруга си, ако това, за което те молят, е в името на твоята безопасност.

Тия извърна поглед за миг.

— В такъв случай, съжалявам, че трябва да го кажа, но брат ми е глупак и по-добре е да се справя със собствената си съпруга, а не да се занимава с мен!

— Но отначало неговата жена не го обичаше, вали? — напомни и Риса. — Докато сега те споделят всичко. Освен това той вярва, че ти го обичаш.

— Обичам и двамата си братя и те го знаят. С Джулиан преживях най-тежките изпитания на войната и Иън го знае.

— Но това беше, преди да се омъжиш за федерален офицер, нали? Освен това Иън няма представа какво друго би могла да правиш.

Тия се втренчи изпитателно в снаха си.

— Да не би да намекваш…

Риса се наведе към нея.

— Да. Ще ти кажа точно за какво намеквам. Носи се слух за нов шпионин от Юга, съперник на Бел Бойд и Роуз Грийнхоу.

— Но това е абсурдно!

— След като не знаеш нищо, как можеш да отричаш тези слухове?

— Какво ти каза Тейлър?

— Тейлър не ми е казал нищо. Аз просто знам какво представлява войната и познавам теб.

— Никога не съм шпионирала никого! — сърдито заяви Тия.

— Слуховете често са доста преувеличени — съгласи се Риса. — Не е нужно да ми отговаряш, но аз ще ти кажа защо съм тук. Мисля, че ти си тази „Годайва“, за която всички говорят. Признавам, аз никога не съм срещала друга жена с такава буйна коса, която да прикрие голотата, и съм изненадана, че повечето хора още не са се досетили.

— Но това е нелепо! Много, много жени имат дълги коси.

— Жени с толкова дълги, лъскави гарвановочерни коси и с фигура като на Цирцея? И освен това трябва да е някоя, която отлично познава областта. Точно така ми описаха Годайва. Защото, разбираш ли, аз се срещнах с няколко от мъжете, които Годайва е заблудила.

— Риса, аз никога…

Тия млъкна, разтревожена от внезапния оглушителен изстрел, последван от серия залпове. Погледите на двете жени се кръстосаха. Видя, че Риса също като нея е много изплашена от суматохата.

— Господи, какво…

Тия скочи от леглото и се уви с одеялото. И Тейлър, и брат й бяха някъде навън. Трябваше да разбере какво се е случило.

— Тия, почакай! Не бива да тичаш навън, когато чуеш изстрели! — извика Риса като истинска дъщеря на генерал. Но Тия вече беше изскочила от палатката. Сърцето й сякаш бе заседнало в гърлото. Наоколо тичаха десетки мъже. Риса я хвана за ръката. — Не можеш да се появиш така навън! Поне се облечи.

Тия изгуби няколко скъпоценни секунди, мислейки, че някой може би лежи умиращ, докато тя трябва да се съобразява с изискванията за благоприличие. Беше се омотала плътно в одеялото.

— Това може би дори не касае Тейлър и Иън! — настоя Риса.

— Сигурна съм, че са застрашени. Знам го! Помогни ми! Нямам нищо…

— Имаш. Аз ти донесох дрехи.

— Тогава бързо ми подай нещо да облека! — нетърпеливо я подкани Тия.

— Добре, ще ти помогна.

Тия се върна в палатката. Риса измъкна една памучна рокля и я нахлузи през главата на Тия.

— Благодаря ти — промърмори Тия и без да си даде труд ща обуе обувките си, изхвръкна навън. Видя, че войниците се събират в кръг около болничната палатка. Запроправя си път през тях, усети две ръце на раменете си и разбра, че Риса е с нея. Видя, че в средата на кръга са се струпали група мъже. Мъжете говореха развълнувано и отвсякъде се чуваха викове.

— Какво става?

— Ще има схватка, голяма схватка! — радостно се провиква един от войниците, а после я погледна. — О! Госпожо Дъглас, хм… Тейлър.

В средата на групата военни тя видя Тейлър. Тия се загледа в него, но в следващия миг видя, че в центъра на кръга освен него имаше още трима мъже. Единият от тях й се стори познат. Вгледа се по-внимателно и се досети, че това бе редник Лонг — онзи, който бе споделил за убитите от янките ранени войници от армията на Юга.

Тейлър беше само по панталони и ботуши, без мундир, дори без риза.

— Та те са трима срещу него! — възмути се Тия. — Не стига, че преди малко се стреляше, ами сега и това! Какво става тук?

Войникът, който бе говорил с нея преди малко, я изгледа смутено.

— Стана инцидент… с тези южняци — промърмори той.

— Дайте му да разбере, полковник, ударете го в лицето! — провикна се някой. — Точно така, полковник, по дяволите, сър, но това беше дяволски добър удар.

В този миг Тия видя брат си на отсрещната страна на кръга. Опита се да си пробие път през мъжете.

— Госпожо, сега не бива да се намесвате — любезно, но твърдо заяви войникът и я спря.

Тя се опита да се промъкне от другаде. Един сержант с посивяла коса я спря.

— Госпожо Дъглас, не можем да позволим да пострадате!

— Тия, успокой се и изчакай! — извика й Риса.

— Те ще го убият! А Иън просто стои там! — гневно извика Тия и се измъкна от ръката на снаха си.

Изскубна се ядосано от следващия мъж, който се опита да я спре, и успя до стигне до другата страна на кръга, където беше Иън. В момента един от мъжете лежеше на земята. Другите двама изчакваха и явно се готвеха да се нахвърлят върху Тейлър.

— Иън! Какво става? Спри този ужас! Господи…

Опита да се промуши покрай брат си, но не успя. Той я сграбчи отзад, без ни най-малко да се притеснява да използва силата си срещу нея.

— Спри, Тия. Стой тук и не се намесвай.

— Да не се намесвам! Но те ще го пребият…

— Той сам избра това.

— Сам избрал? Но те ще го убият!

— Тия, имай му доверие. Той си знае работата.

Виковете, дюдюканията и подигравателните подвикванията не секваха.

— Иън…

Мъжете се затъркаляха в прахта заедно с Тейлър. Тя опитваше да се отскубне от Иън. Гледаше безпомощно размахващите се юмруци и надигащата се пушилка. Не можа да повярва на очите си, когато двамата войници, които бяха върху Тейлър, излетяха високо във въздуха и се стовариха на земята.

В следващия момент Тейлър се изправи.

Изгледа отвисоко падналите мъже, сложил ръце на кръста. Беше покрит с гъст слой прах, а на гърдите му се червенееше дълга драскотина. По лицето му също имаше следи от схватката. Но тримата, които го бяха нападнали, бяха на земята в прахоляка и не мърдаха. За миг Тия дори ги помисли за мъртви. Смутена, онемяла, тя само слушаше глъчката в шумните поздрави на юнионистите към техния смел полковник. Усети как някой отпусна ръка на рамото й.

Обърна глава и когато видя брат си, гневно запита:

— Какво става тук?

— Предполагам, че ти точно от това се опасяваше.

— За какво говориш?

Кобалтовосините очи на Иън се втренчиха в лицето й.

— Наш патрул по случайност се натъкнал на група ранени противникови войници.

— И? — нетърпеливо запита Тия.

— Един от тях беше полумъртъв.

— Така ли? — Сърцето й се качи в гърлото.

— Има ли сред тези южняци някого, когото ние с теб познаваме?

Иън я изгледа пронизващо.

— Неговото състояние се влоши още повече, след като групата му пристигна тук.

— Как стана това?

— Паднала превръзката на раната му, разкъсали се шевовете му и започнал кръвоизлив. Едва не умрял от загуба на кръв.

— Паднала превръзката му…

— Тия, нали ти ми каза, че си чула някакви мъже от лагера да говорят за избиване на ранени войници от армията на Конфедерацията? Тейлър явно те е чул и е имал едно наум. После той поразпитал своите хора и се досетил кой би могъл да е свършил това безобразие. По това време ранените вражески войници току-що били открити и пленени. Тейлър продължил да следи заподозрените и ги изненадал точно когато се готвели да убият един от ранените. Успял да ги издебне, обаче в суматохата те едва не го застреляли. Той побесня, домъкна ги тук и… и тогава се събра тази тълпа.

— Те са се опитали да го застрелят! А той не им е останал длъжен и също е открил огън…

— Те твърдят, че са помислили, че ги нападат противникови войници.

— А освен това са се опитали да убият беззащитен човек! — смаяно прошепна младата жена. — И са били готови да го застрелят от упор…

— Ако Тейлър бе решил да отвърне на стрелбата както се полага, нямаше да пропусне мишените, но тогава щеше да го очаква военен съд.

— Те са стреляли по него!

— Но нали ти казах, че настояват на своята версия: смятали, че са обект на вражеска атака. Помислили, че южняците са дошли да приберат ранените си другари. Това е напълно логично. А след поражението ни при Олъсти… Тейлър и за много по-малко провинение можеше да получи сурова присъда от военния съд. Сега виновните ще бъдат изпратени в Сейнт Огъстин, където ги очаква заслужено наказание.

Тя се обърна назад и потърси Тейлър. Но той бе изчезнал. Както и групата мъже, които го бяха наобиколили. Войниците, които той бе повалил в прахта, бяха отведени от другарите си.

— Къде е той? — нетърпеливо попита Тия.

— Предполагам, че е отишъл да се измие на потока — отвърна Иън. — Нали видя, че изглежда сякаш е събрал половината прах от цяла Флорида.

— Иън…

Ръката му се отдръпна от рамото й.

— Според мен най-добре е сега да отидеш при него.

Тия набързо прекоси лагера, проправяйки си чевръсто път сред войниците и боровете. Край палатката на Тейлър имаше часовой, но той само й се усмихна и й направи път. Тя се затича между дърветата — искаше да стигне по-скоро до езерото, където бяха предишната нощ. Както Иън бе предположил, Тейлър бе там, с гръб към нея, приседнал на един повален дънер. Беше измъкнал от джоба си униформения жълт шал на кавалеристите от армията на Севера, за да намокри раната на гърдите си и да спре кръвта.

На две крачки от него Тия се спря — двоумеше се дали в този момент той ще иска да говори с нея. Но той явно бе усетил присъствието й и заговори пръв:

— Любов моя, моля те, не стой там, не ме гледай така втренчено. Ела тук. Можеш да ми помогнеш.

Тя се доближи до него и ахна, като видя колко дълбока бе раната на гърдите му. Помогна й опитът, който бе придобила от военните болници. Веднага коленичи до него, пое кърпата от ръката му и започна да попива кръвта, като му шепнеше трескаво:

— Иън ми разказа какво се е случило, но аз все още не разбирам…

Тейлър хвана ръката й и погали лицето й. Повдигна го към своето и се вгледа замислено в красивите й очи.

— Ти се оказа права. Има неколцина сред нашите войници, които смятат, че всички противници трябва да бъдат избивани до крак. Снощи наш патрул се натъкнал на група ранени южняци и довел пленниците в лагера. Тази сутрин реших да проверя как са. Не можех да повярвам, че сред нашите войници има такива хора, но явно тази война е много жестока. При капитан Ейърс има доста фанатици и знаех кого трябва да наблюдавам. — Вдигна ръце. — Да посегнеш на толкова безпомощен човек е равносилно на хладнокръвно убийство. Те се паникьосаха и се опитаха да ме застрелят.

— Ти щеше да си в правото си да стреляш в самоотбрана.

— Благодаря, но не. Изкушението бе голямо, но нямам никакво желание да отговарям пред военния съд по обвинение в убийство. Струва ми се, че строших няколко кости и достатъчно ясно показах на всички какви са правилата тук. Освен това провинилите се ще бъдат арестувани и преместени оттук.

— Но погледни тази рана на гърдите си! Трябва да бъде зашита.

— А, сега разбирам загрижеността ти. Просто искаш да забиеш иглата в мен!

— Тейлър, говоря сериозно.

— Аз също.

— Правя отлични шевове. А ако се боиш от мен, в лагера има достатъчно морфин!

Той я потупа по бузата.

— Никакъв морфин и никакви шевове за такава малка драскотина, а и със сигурност сега не е моментът. През времето, което ми остава да съм тук, искам да бъда в пълно съзнание и да владея чувствата си.

Тя се изчерви и сведе очи, но отново настоя:

— Тейлър, раната наистина трябва да бъде зашита. Ако не ми вярваш…

— Но аз ти вярвам — прекъсна я той и Тия усети как сърцето й се изпълни с радост. — Поне за това ти вярвам.

Тя вдигна поглед и очите й гневно блеснаха.

— Е, аз много добре знам как се чувстваш по отношение на останалото. Риса е тук, за да ме държи под око.

— Аз мислех, че Риса ти е приятелка, все пак е жена на братовчед ти Джеръм.

— Да, съпруга на опасен беглец бунтовник.

— Този опасен беглец бунтовник е и мой роднина, Годайва.

— Не ме наричай така! — прошепна младата жена и внимателно докосна раната. — Не бива да се отнасяте толкова лекомислено към раната си, полковник Дъглас, защото може да се окажете жертва на инфекция. А нищо чудно да прерасне и в гангрена.

— Всичко ще бъде наред. — Той отново хвана ръката й. — Вземи каквото ти е нужно от доктор Брайър и се върни в палатката, а аз ще се измия от калта. Върви.

Тя се изправи и побърза да изпълни молбата му — раната наистина трябваше да се зашие. На връщане към лагера внезапно я спря капитан Ейърс.

— Госпожо Дъглас, искам само да знаете, че много съжалявам. Повечето войници никога няма да се опитат да убият ранен враг; те много добре знаят, че също могат да бъдат пленени от противника. Трябва да ми повярвате. Не знаех, че сред хората ми има способни на такава отвратителна постъпка. Не намразвайте всички северняци заради жестокостта на неколцина мъже, които са преживели прекалено много сражения.

— Няма, сър — побърза да го увери Тия, смутена от начина, по който Ейърс я наблюдаваше. Запита се дали някой ден той ще разбере, че тя е жената, която бе изненадал при онзи поток. — Извинете ме, моля, трябва да се погрижа за съпруга си.

Тя взе каквото й трябваше от болничната палатка и забърза към тяхната. Тейлър вече се бе върнал. Панталоните и косата му бяха мокри. Беше се измил от прахта и кръвта, но раната на гърдите му още кървеше.

Седеше на походната маса с бутилка уиски в ръка. Отпи голяма глътка и я попита:

— Готова ли си?

Тия кимна и приближи към него с конци и игла в ръка. Той я погледна изпитателно и й подаде бутилката.

— Ти трябва да пиеш, за да изтърпиш болката, а не аз. Нали искаш шевът да бъде малък и хубав?

Той се усмихна.

— Подадох ти уиски, за да промиеш раната с него — обясни Тейлър и сам изля от течността върху гърдите си. Потрепери от болка, но стисна зъби. Тя измъкна бутилката от ръцете му, коленичи до него и започна да шие. Работеше колкото можеше по-бързо и сръчно, а когато свърши, завърза внимателно края на конеца и вдигна поглед към него. Без да откъсва очи от нея, Тейлър отпи още една голяма глътка.

— Справи се много добре.

— Болеше ли?

— А ти искаше ли да боли?

— Аз първа те попитах. Болеше ли?

— Не много. Разочарована ли си?

— Не съвсем, макар че малко повече болка може да те накара в бъдеще да бъдеш по-внимателен.

Той я потупа по бузата.

— Аз бях внимателен. Много добре знаех какво правя. Освен това смятах, че ти ще бъдеш доволна, когато този въпрос се уреди.

— Доволна съм. — Тя сведе очи. — Натъжих се, когато узнах, че страданията на един безпомощен мъж са се увеличили. Наистина съм ти благодарна.

— Не е нужно да си ми благодарна, Тия. Не го направих заради теб, а защото смятам, че така е правилно.

Тя се отдръпна от него и се изправи. Той улови един кичур от косата й и без да й причинява болка, я придърпа към себе си. Тия отново коленичи пред него, а той хвана брадичката й, за да срещне очите й.

— Не го направих заради теб, но ще се чувствам щастлив, ако си доволна от постъпката ми.

— Защо трябваше да им позволяваш да те нападат?

— Защото бях ядосан. Исках да ги нараня заради онова, което са направили. Аз мога да прострелям летяща муха и Бог ми е свидетел, но в тази война има много, които ще се изправят срещу мен, ако се стигне до военен съд. Да си призная честно, исках да забия юмрука си в лицето на единия от войниците и го направих. — Поколеба се, без да сваля поглед от нея. Пръстите му галеха нежно косата й. — Тия, всичко стана заради Гили.

— Какво? — Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Хората й, тези, които искаше толкова отчаяно да защити, бяха заловени.

— Твоят приятел, един от младежите, който беше с теб, когато се срещнахме за пръв път.

Тия понечи да се изправи.

— Трябва да отида при него! Трябва да видя с какво мога да му помогна.

Той й попречи да стане и поклати глава.

— Полковник Брайър наистина е добър човек и е един от най-способните хирурзи, с които съм имал удоволствието да работя. Знам, че ще направи всичко необходимо, а и Сесилия е с него. Риса им помага за останалите ранени. Знам, че искаш да го видиш, и по-късно това ще стане, но точно сега присъствието ти в болничната палатка не е необходимо.

— Но…

— Имам нужда от теб тук.

Тя кимна и леко потръпна. Ръцете й лежаха отпуснати върху бедрата му, беше толкова близо до него и двамата разговаряха почти като истински съпруг и съпруга.

— Тейлър…

— Той беше един от мъжете, които ти се опита да защитиш, играейки ролята на Годайва, и така попадна тук, нали?

— Тейлър, не съм играла нарочно никаква роля.

— И така, ти дойде тук и сега сме женени, уловени в капана на една лъжа, от която се оказа, че няма никаква полза. Въпреки всичко твоите ранени са били заловени от янките.

— Сега вече знаеш, че това, което чух да си говорят войниците, е истина! Нямах избор, Тейлър.

— По това може да се поспори. Ти си чула разговора им и ако беше осведомила капитан Ейърс…

— Откъде можех да знам, че Ейърс не е като тях?

— Виж до какво доведе безразсъдството ти.

Той я гледаше настойчиво и пръстите му продължаваха да я галят. Тя сведе глава, после изправи брадичка.

— Е, има много хора, които смятат, че ако една жена е толкова пропаднала, че да стане медицинска сестра, никога няма да си намери съпруг.

— Но ти се омъжи за един полудивак.

— Знам — отвърна сериозно тя.

Той се наведе напред и отново погали бузите й.

— Аз познавам невинността и безразсъдството ти. Знам, че действаш решително и прибързано. Знам, че си лоялна, упорита, дори прекалено твърдоглава. Знам, че си страстна и предана до смърт на Юга и генерал Робърт Лий може само да се гордее, че жени като теб помагат на неговата кауза. Каквото и да говорят разни стари квачки, ти би могла да избираш сред десетки кандидати за съпрузи преди войната, пък и сега и след нея. Но ти вече направи своя избор!

— Да… но това е обвързване на хартия — напомни му тя.

— Обвързване, с което ще трябва да живееш отсега нататък. — Палецът му се плъзна по бузата й. Той продължи да се взира в нея. — Скоро ще трябва да замина.

— Знам. След няколко дни…

— Днес.

Думите му я сепнаха, но много повече я изуми болката, която прониза сърцето й.

— Но ти си ранен…

— Драскотина.

— Аз те предупредих…

— Знам как да поддържам една рана чиста. Няма да умра от гангрена.

Тя отново сведе поглед.

— Колко време ще отсъстваш?

— Няколко седмици. Не знам какво ще стане, след като се върна; битката при Олъсти стейшън бе пълен разгром за нас. Може би ще получим заповед отново да се опитаме да навлезем във Флорида и да затегнем блокадата заедно с янките, които владеят крайбрежието. Може да ми наредят да се върна във Вирджиния. Но аз ще дойда в Сейнт Огъстин и искам ти да си там.

Тия затвори очи. Думите му прозвучаха почти като молба.

— Ще бъда там — тихо рече младата жена. Погледна го и поклати глава. — От години съм с Джулиан и нищо не се е случило. Не съм правила нищо друго, освен да му помагам за ранените. Никога не съм била в опасност. — Сведе глава при последните думи. — Не мисля, че разбираш. Нашите войници може отчаяно да се нуждаят от допълнителни помощници. Не съм направила нищо лошо.

— Не, няма нищо лошо в това, което си правила. Но не става въпрос кое е добро или кое е лошо. За Конфедерацията Годайва е голяма героиня. Проблемът е, че това, което си направила, е било опасно. Много опасно. Погледни ме — нареди той.

Тя се подчини.

— Закълни се, че никога повече няма да яздиш като Годайва и аз ще ти повярвам.

— Кълна се! — тихо промълви Тия.

— Ела при мен.

— Тейлър, но ти си ранен и кървиш!

— През следващите дни ще лежа самотен, единствено със спомените и копнежа — много по-голяма и болезнена рана от тази на гърдите ми. Не ми остава много време. Искам да бъда с теб.

— Но Тейлър…

— Да? — Лешниковите му очи се взираха тъжно в нея.

— Още е ден.

— Тия, повярвай ми. Никой няма да ни обезпокои.

Тя се повдигна и обви ръце около врата му. Отпусна глава на гърдите му, като внимаваше да не засегне раната му. Плъзна пръсти по мускулестите му ръце.

— Не искам да те нараня — колебливо прошепна младата жена.

— Любов моя, няма да ме нараниш — увери я той. Само след миг вече не я интересуваше дали е ден, дали слънцето грее и дали войната продължава. Времето бе скъпоценно и тя не знаеше нито какво мисли, нито дори какво точно чувства.

Единственото, което знаеше, бе, че иска да бъде с него.