Хедър Греъм
Триумф (8)

Глава 7

— Тия, защо така пребледня? Като че ли видя цялата армия на янките да нахлува в любимия ти Юг? — Тия чу думите на брат си като в мъгла.

Не, за съжаление беше много по-лошо.

Той наистина бе тук. Кошмарният безименен янки. При това насред нейната морава, пред прага на нейния роден дом. Докосваше я отново. Той я познаваше. Познаваше Иън. Беше тук, в къщата на баща й.

О, Господи…

Тя се взираше в светлокафявите му очи, в които проблясваха дяволити искрици. Усещаше силата на стоманените му пръсти, които сякаш я обхващаха цялата. Искаше й се да изкрещи тъй силно, че да се чуе чак до небето. Как можа съдбата да се подиграе така безмилостно с нея?

Иън приближи и предложи помощта си. На врата му висеше синът му, на седмото небе от радост. Иън се наведе да помогне на Тия да се изправи, но Тейлър го изпревари, чевръсто се надигна и й помогна да не падне насред пътеката. А тя бе толкова изумена, че едва се задържа на краката си. Той продължаваше да я гледа втренчено — не можеше да повярва на очите си. Щеше му се да потъне вдън земя.

— Тия! — остро рече Иън.

Сепната, Тия стисна клепачи и сведе глава, за да събере сили и да си поеме дъх. Нали това бе домът на баща й? Именно тук бе уговорено да се проведат преговорите за размяна на военнопленниците, за освобождаване на южняците от затвора на янките…

Ох, мили Боже, той ще ме издаде! И веднага ще плъзне слухът за Годайва, яздеща гола по горските пътеки, за да отвлича вниманието на войските на янките, да ги обърква и заблуждава, да ги насочва по грешни следи…

— Аз… аз… — заекна тя. Зъбите й тракаха, лицето й бе бяло като платно.

— Тия, скъпа, струва ми се, че все някога си се срещала с полковник Тейлър Дъглас — малко сковано заговори Иън. — Той не е просто един от гостите ни, защото е наш далечен роднина. Не знам дали си спомняш, но неговата баба е леля на чичо Джеймс.

— Не… не. Никога не сме се срещали! — припряно заговори тя.

Едва сега се осмели да погледне в очите проклетия си преследвач, който имаше нахалството да се появи в нейния роден дом. Ще я предаде, непременно ще я издаде, ще разкрие пред всичките й близки тайната й. И то с небивала, сатанинска наслада!

— Госпожице Маккензи — заговори той, без да забрави, като истински кавалер, да свали шапката си и да й се поклони изискано. Но веднага надигна глава и отново впери пронизващия си поглед в мъртвешки бледото й лице. — Разбира се, че вече сме се срещали.

— Аз… аз… о, не, пътищата ни никога не са се пресичали. Иначе щях да си спомня. Работата е там, че нямам много познати сред янките, така че аз…

Той се усмихна възпитано и повдигна вежди, преструвайки се, че нищо не е чул.

— Колко жалко, че не си спомняте — промърмори той и поклати глава.

— Да не би да сте се срещали някъде? — намеси се Иън. На Тия й се стори, че долавя нотка на подозрение в гласа на брат си и побърза да отрече:

— Не…

— Е, тогава бяхте още бебе — кавалерски уточни Тейлър, — така че мога да разбера защо не си спомняте предишното ми посещение в Симарон.

Отново й се зави свят. Коленете й сякаш омекнаха от вълнение. А той най-невъзмутимо й се усмихваше. Все още можеше да я издаде.

Челюстите й си оставаха сковани от вълнение и тя заговори с усилие:

— Добре дошли в Симарон, господин Дъглас. А сега, ако ме извините, ще се върна при Ариана на верандата. Шон Маккензи, ела веднага тук. Остави баща си с неговия гост. Ние тримата ще влезем вътре, за да потърсим баба, нали? — Тя пое Шон от ръцете на баща му. Тригодишният й племенник я дари с най-чаровната си усмивка и зарови пръсти в косата й.

— Лельо Тия, искам още от сладкишите!

Сега немирникът Шон се държеше като истински ангел. Имаше защо — нали бе успял да я принуди да изтича на двора и да я тласне в ръцете на проклетия янки…

Тия се обърна и забърза към къщата, носейки Шон на ръце. Ала колкото и да се опитваше да се отдалечи от мъжете, зад гърба си тя чуваше стъпките на Иън и Тейлър. На верандата Тия завари малката Ариана, с широко разтворени емни очи, обидена, че е била изоставена от любимата си леля.

— Хайде, момичето ми — кротко я заговори Тия и я хвана със свободната си ръка. — Нека да се качим в детската стая. Нали обичаш да си играеш там с играчките? Горе те чака твоето дървено конче. Навремето и аз съм играла в същата стая. Един приятел на моя чичо го е изработил за мен, когато съм била на твоите години, Ариана.

Тия чу, че мъжете влязоха в къщата след нея, чу също как майка й я извика от кабинета на баща й, но се престори, че нищо не е чула. Вместо това продължи нагоре по стълбите към детската стая заедно с Ариана и Шон. На горния етаж забеляза, че вратата на стаята на брат й се затвори зад него — вътре беше Алайна, жената на Иън, пристигнала в Симарон малко след Иън. Двамата съпрузи разполагаха с много малко време да останат насаме. Тия си каза, че като се бе нагърбила с грижите за двете им деца, тя му подаряваше на Коледа това, от което сега Иън и Алайна най-много се нуждаеха — да останат сами. Питаше се само как Алайна намираше толкова сили, след като бе пропътувала почти цяла Флорида, за да стигне дотук, в околностите на Тампа Бей. Разбира се, сега брат й и жена му най-малко биха искали някой да ги безпокои и това го разбираха всички в къщата. Като пристигна в Симарон, Алайна бе толкова уморена, че Тия на драго сърце се зае с децата. Усилията й бяха възнаградени с усмивката на Алайна, преливаща от благодарност. Тия познаваше добре навиците на племенниците си, понеже военната болница на Джулиан не беше далеч от Сейнт Джон, по чието поречие се намираше укрепеният пункт Сейнт Огъстин, където Алайна бе намерила убежище. Децата обикновено я слушаха, но точно днес на Шон му бе станало скучно, защото Тия четеше приказка на Ариана. Момчето се бе измъкнало от детската стая и така се стигна до гонитбата в задния двор. Макар че в плантацията имаше предостатъчно прислужници, които можеха да поемат грижите около деца та, Тия изрично бе настояла да ги поверят на нея — беше много привързана към тях.

Детската стая беше най-отдалечена от салона. Пълна беше с играчки и детски книжки. Обзавеждането в тази стая но бе променяно от години. На старото място си бяха и люлката, и бебешкото кошче. Не липсваха дори и кубчетата за игра, въпреки че бяха поизтъркани от няколко поколения палавници. Нейните родители вярваха, че децата им ще израснат, ще се задомят и на свой ред ще доведат в тази детска стая своите деца. Дървеното конче все още си стоеше в средата на стаята.

— Шон, не се качвай на кончето без седло — пошегува се тя.

Момчето веднага се настани на кончето. На Ариана й се доспа и Тия побърза да я настани в един от широките люлеещи се столове. Но сърцето на младата жена продължаваше да бие учестено, макар че привидно се стараеше да изглежда спокойна. Той е тук, в къщата. Като гост. Непознатият янки се представи с името си и с военното си звание и сега никои не може да го прогони оттук, нещо повече — той говори приятелски с брат й, а нищо чудно да беседва и с баща й след вечеря.

— Атака! — развика се буйно Шон от гърба на дървеното конче. — Напред, в атака!

Ариана се усмихна сънено на Тия и затвори очи. Сега приличаше на ангелче. Тия продължи да люлее стола, за да я приспи напълно. Но вратата на детската стая внезапно се отвори и тя застана нащрек.

— Тия?

Младата жена въздъхна облекчено. Беше Алайна. Тя също подкрепяше пламенно борбата на Юга срещу Севера, но умееше по-добре от всички наоколо да подрежда живота си, защото нищо не можеше да я сломи. Алайна твърдо вярваше, че скоро ще бъде сложен край на проклетата война.

— Тия, толкова съм ти благодарна! — рече Алайна и влезе в стаята. Тия предупредително опря пръст до устните си, за дай подскаже, че малката Ариана вече е задрямала.

Алайна само кимна и се пресегна да поеме дъщеря си. Сгуши я до гърдите си и се усмихна на Тия.

— Сега съм много щастлива. Някои жени не са виждали съпрузите си от първите дни на тази налудничава война. Господи, аз очаквам с трепет кога Иън отново ще се върне у дома, но през цялото време тръпна ужасена, опасявайки се, че ще…

— …че ще научиш за ново кръвопролитно сражение и ще изтръпваш от страх всеки път, когато четеш следващия списък на загиналите на бойното поле — довърши Тия вместо нея.

— Ще отведа Ариана в леглото в нашата стая — каза Алайна. — После ще се върна за Шон.

— Алайна, моля те, не бързай толкова.

— Нямам много време. Реймънд Уиър и неговият адютант вече пристигнаха в имението. Баща ти и майка ти са се разпоредили и прислужниците са сервирали питиетата в кабинета на баща ти. Майка ти иска всички да слезем долу и да се присъединим към гостите. И Тейлър е тук.

Тия смръщи вежди.

— Ти… всъщност познаваш ли този Тейлър?

— Разбира се — усмихна се Алайна. — Той е втори братовчед на Сидни, Джеръм и Брент. Израснах сред тях, знаеш това. Той често се виждаше с чичо ти Джеймс. Не мога да повярвам, че никога не си се срещала с тях!

— О, срещала съм се с него.

— Кога?

— Ами… било е много отдавна, когато съм била съвсем малка — бързо отвърна Тия. — Разбира се, аз нищо не помня, но поне така ми обясниха.

— Той се е опитал да стои надалеч от Флорида. Дори и сега за него не е безопасно да кръстосва пътищата на щата.

— Сигурно е така — промърмори Тия.

— И за Иън не е лесно да остане тук — добави Алайна.

— Да, скъпа, и аз се тревожа за Иън. Знаеш колко обичам брат си…

— Разбира се. Макар че, знаеш ли, мисля, че не бива да мразим Тейлър само защото се сражава на страната на янките. Той наистина е изключителен мъж. Струва ми се, макар че нямам ясни спомени, че когато бях малка, май го ударих, защото ме беше ядосал. Само че не мога да си спомня повода за скарването ни.

— Звучи много забавно — промълви Тия, обаче Алайна не обърна внимание на саркастичната нотка в гласа й.

— Изненадана съм, че оттогава не си го срещнала нито веднъж. Той завърши академията в Уест Пойнт една година преди Иън. Сега и двамата са подчинени на генерал Магии, още от началото на войната, макар че имат различни задължения.

— Колко интересно — промърмори Тия. — Той е роднина с моите братовчеди и е приятел с брат ми.

— Да, така че няма за какво да се тревожим относно Тейлър Дъглас. Предполагам, че тази вечер на преговорите южняците ще бъдат представени от полковник Реймънд Уиър, докато Тейлър ще седи на отсрещната страна на масата като пратеник на янките. Очаквам преговорите да преминат гладко и да се стигне без проблеми до размяната на пленниците — нали е Коледа, за Бога? — Усмивката на Алайна беше заразителна и Тия последва примера й.

След като Алайна излезе от стаята, Тия стана и се приближи до дървеното конче, на което Шон още се клатушкаше.

— Атака! — отново се провикна момчето и размаха ръка във въздуха, сякаш държеше остра сабя. После се усмихна на Тия: — Баща ми е голям офицер от кавалерията!

— Да, така е — кимна Тия.

Младата жена се обърна, усетила с шестото си чувство, че някой е застанал на прага на детската стая. В първия миг си помисли, че Алайна се е върнала, за да отведе Шон да спи при сестричката си. А може би се опасяваше подсъзнателно, че отново ще се изправи пред Тейлър Дъглас. Но се оказа, че бе дошъл Реймънд Уиър — висок, красив офицер, с дълга руса коса, спускаща се чак до яката на изгладената му униформа.

— Реймънд! — извика тя, зарадвана, че няма да е принудена да търпи присъствието на Тейлър Дъглас.

— Тия! — откликна той, смъкна шапката си и леко се поклони като истински джентълмен.

— Привет, сър! — поздрави го и Шон и отривисто козирува.

Преди да отвърне на поздрава, Реймънд Уиър замислено изгледа детето.

— Да не би да е момчето на Иън? — попита той.

Тя му кимна, сетне се усмихна и прошепна:

— Само че Шон е още много малък и затова не бива да се смята за сериозен противник.

Реймънд Уиър се засмя, само че имаше нещо сковано и неестествено в смеха му, с което може би искаше да й подскаже, че не вижда нищо смешно в темата за войната.

— Тук няма врагове — меко рече той. — Господи, Тия, така се радвам да те видя. Сега си толкова близо до мен и в същото време… толкова далеч. Така се вълнувах дали пак ще те видя някога. Да, знаех, че по-голямата част от тези месеци си прекарала в болницата на Джулиан, но дори и това не ме успокояваше, защото болезнено копнеех да те срещна отново.

— Не, Реймънд, не искам да страдаш заради мен — отвърна му Тия. — Най-важното сега е да оцелеем, да доживеем края на тази кошмарна война.

— Така ми се иска да направя нещо, за да мога по-често да те виждам — повтори той.

Доловила страстта, скрита зад думите му, Тия се смути и притвори клепачи. Ако войната не бе избухнала, дали тя… Щеше да се омъжи за него? Или майка й отново щеше да се окаже права: Тия щеше да продължи да флиртува безгрижно, без да се замисля какво всъщност иска сърцето й, страхуваща се да рискува и да дари сърцето си на някой мъж? Той изглеждаше толкова привлекателен, очароващ, обаятелен.

Но какво ли би си помислил, ако узнаеше за нейните последни подвизи?

— Така се радвам, че си тук — промълви Тия. — Също как то в добрите стари времена, преди…

— …преди да започне войната — довърши вместо нея той.

Тя кимна.

— Оценявам много високо усилията на баща ти да поддържа равновесието в района. Жалко, че той не осъзнава какво бъдеще очаква Флорида. Надявам се, че все пак след време ще осъзнае реалностите.

Тия си припомни, че позицията на баща й никак не се бе променила от началото на войната и той явно нямаше никакво намерение да я коригира.

— Може би е редно поне сега, в навечерието на Коледа, да забравим за нашите позиции — примирително предложи младата жена.

Рей не й отговори. В този миг Алайна се върна в детската стая, за да прибере сина си.

— Хайде, Шон, време е да си лягаш, момчето ми. О, Рей, кога си дошъл? Колко се радвам, че си жив и здрав! Изглеждаш много добре.

— Алайна! Какво удоволствие е за мен да те видя отново.

— Да не би да си решил да отседнеш в детската стая? — попита Алайна.

Реймънд Уиър се усмихна и поклати глава.

— Не. — После се обърна към Тия. — Майка ти бе така любезна да ме настани в стаята за гости. На долния етаж чух някой да споменава, че Тия била с децата в тази стая, затова дръзнах да се появя тук.

— Все пак може би си искал да намериш спокойствие в детската стая — предположи Алайна.

— Тъкмо обратното, търсех това, което винаги ме е вълнувало — опроверга я той.

Алайна сбърчи вежди и погледна към Тия.

— Е, тогава, Шон, скъпи мой, хайде да вървим. Тия, майка ти се безпокои кога ще се върнеш долу. Вече ни очакват за вечерята.

— Скоро ще сляза при тях — увери я Тия. Алайна и Шон излязоха от стаята. Тия също тръгна към вратата, но Реймънд не помръдна, приковал поглед в нея.

— През тези години си станала още по-красива. Не вярвах, че това е възможно, но сега, когато си истинска жена, хи още по-силно ще обсебваш сърцето и мечтите ми.

— Много мило от твоя страна, Рей.

Той я настигна и я хвана за ръцете. Поднесе ги към устните си и нежно ги целуна. Погледите им се кръстосаха. Младата жена остана безкрайно поласкана от галантния му жест, ала в същото време бе странно объркана. Харесваше го, винаги го бе харесвала. Той бе красив, обаятелен, неспокоен и дори малко див, истински образец на галантен южняк. Може би бе подходящ за нея и тя го чувстваше…

Добре. Точно тази вечер щеше да се нуждае от приятел.

— Ти също си красив — внезапно се усмихна Тия.

— Благодаря, госпожице — засмя се Реймънд. — Благодаря на Бога за възможността да бъда в Симарон, при това точно днес, когато и ти си тук!

— Майка ми…

— Да, зная, че се тревожи за теб. — Той отстъпи крачка назад. Истински образец на безупречен джентълмен. Щеше да бъде съвършен южняшки съпруг, винаги възпитан, тактичен, дискретен, дори непорочен. Тия внезапно усети как се изчерви.

— Извини ме, но трябва да сляза долу.

Тя мина покрай него и се втурна по коридора и после надолу по стъпалата. Много бързо стигна до кабинета на баща си. Вратата беше отворена.

Баща й се бе настанил на бюрото си, както винаги привлекателен, изискан и впечатляващ. Брат й, който много приличаше на баща си, седеше на стола отстрани, като в момента подаваше една книга от библиотеката на баща й на един от гостите — Тейлър Дъглас.

Сърцето й заби ускорено, когато тримата мъже се извърнаха към нея. Дъглас се изправи — беше висок колкото брат й — удивително елегантен с ослепително бялата си риза и грижливо изгладения си кавалерийски мундир. На ярката светлина на лампите Тия не пропусна да забележи гарвановочерната коса, старателно пригладена, както и блясъка на светлите му очи, а също и добре очертаните му скули. Стори й се, че макар и за миг, той успя да я заслепи с вида си. И тогава си припомни, че още при първата им среща я бе осенило прозрението, че вижда нещо познато в него, смътно напомнящо за братовчед й Джеръм, защото толкова черна коса можеха да имат само хора с индианска кръв.

Не можеше да откъсне поглед от него.

Той също се вгледа в нея.

Някой в стаята се изкашля. Тия примигна смутено.

Рийвс, личният камериер на баща й, който бе в Симарон, откакто се бе заселила тук нейната фамилия, сервираше уиски и шери. Той се намръщи, защото забеляза, че Тия продължаваше да гледа втренчено гостите, а после повдигна въпросително вежди, защото тя сбърчи устни, но доста бързо успя да възстанови самообладанието си и да посегне към чашката с шери, което внезапно се оказа много необходима подкрепа.

— Тия, най-после се появи! — каза баща й и стана от стола. Тя набързо надигна чашката с шери.

— Извинявай, татко. Нямаше да закъснея, ако не се бе наложило да се занимавам с немирните деца на брат ми. Доста време ми отнеха грижите за тях.

От погледа на Тия не убягна мигновеното смръщване на баща й. Веднага изпита съжаление за лекомислените си думи. Приближи се до баща си и го целуна по бузата, после добави:

— Всъщност завиждам на Иън за прекрасните му деца.

— Естествено, нали те са моята гордост и радост — обади се Иън, — само че няма защо да завиждаш. Един ден сигурно ще имаш свои.

— Няма, защото ще си живея по-добре като тяхна леля и стара мома! — увери го тя и допи шерито.

— Помниш ли Тейлър Дъглас, Тия? — попита Джарет.

— Не, не си го спомням — отвърна тя и погледна към Тейлър. Искаше й се да не я гледа по този начин, сякаш я познаваше твърде добре. — Но вече се запознах с него.

— Да, запознахме се. И бяхме официално представени — любезно отбеляза Тейлър, без да отделя поглед от нея. Усмивката му й се стори застрашителна. — Може би, сър, вашата дъщеря ми се струва позната от някога заради необикновената й сърдечност и чар.

— Ние посрещаме сърдечно всички новодошли в Симарон, нали, татко? — изрече Тия. Джарет повдигна вежди към дъщеря си и тя мигновено разбра, че той се съмнява в способностите й да посрещне учтиво и радушно един гост, който се сражава на страната на янките. Затова Тия побърза да се обърне към Рийвс с думите: — Бих приела още едно шери с благодарност, Рийвс. Не съм вкусвала нищо подобно, откакто заминах от Симарон.

— Така е — кимна одобрително Тейлър. — Не е лесно да се напредва по пътеките на войната, дори се налага понякога да се действа с голи ръце.

Тия отново усети как страните й пламнаха, но за нейно щастие в следващия миг на прага се появи Реймънд Уиър.

— А, Рей, идвай по-бързо! — извика Джарет. — Хайде, влизай. Рийвс, ако обичаш, уиски за полковника.

— Благодаря, Джарет — отвърна Рей, пое подадената му чаша и я вдигна за наздравица: — Да пием за живота!

— За живота! — отекнаха гласовете на всички присъстващи и вдигнаха чашите си.

— Полковник Реймънд Уиър от Конфедеративните щати на Америка… полковник Тейлър Дъглас от Съединените щати на Америка — представи ги официално Джарет и накрая кимна към двамата офицери, изпратени за преговорите.

Те се поклониха един на друг, спазвайки стриктно професионалния етикет.

— За мен е чест да се запозная с вас, полковник Дъглас — кимна Рей.

— За мен също, полковник Уиър — отвърна Тейлър.

— От Флорида ли сте, сър?

— Отрасъл съм недалеч оттук, но много отдавна не съм бил във Флорида.

— Флорида е моят роден дом, сър, и аз никога не съм я изоставял.

— Същото изпитвам и аз, сър — съгласи се Тейлър.

— В такъв случай може би трябва да оставим двамата джентълмени да се заемат със задълженията си — намеси се Джарет. — Когато приключат, ни очаква празничната вечеря.

* * *

До началото на вечерята оставаха няколко часа. Очевидно ставаше въпрос за размяна на немалко пленници, но през цялото време, докато траеха преговорите, двамата полковници стриктно се придържаха към основния принцип при подобни договаряния: разменяха се редници срещу редници, лейтенанти за лейтенанти, полковници за полковници. Разбира се, не винаги имаше точно съответствие в чиновете и в такива случаи се разменяха двама редници за един сержант или трима сержанти за един майор или двама редници и един сержант за един лейтенант.

Рийвс периодично се появяваше в кабинета, за да долива уиски в чашите и да предлага пури, а също и за да следи дали двамата военни спазват неписаните маниери, задължителни за истинските джентълмени — дори и когато се стигаше до разгорещен спор, те не повишаваха тон. Към седем и половина от кабинета долетя вестта, че е постигнато споразумение почти по всички въпроси и че полковниците с радост ще се присъединят към фамилията за коледната вечеря, както винаги в осем часа, ако фамилията няма възражения.

Докато очакваше вечерята на верандата заедно с цялото семейство, Тия се изпълни с чувство на топлина и задоволство — нещо, което не беше й се случвало от доста време. Макар че в разговорите не можеше да се избегне напълно темата за войната, тази вечер тя не бе основната. Алайна говореше за живота в Сейнт Огъстин и за Риса, съпругата на Джеръм, с която тя живееше. Преди няколко седмици Риса бе заминала на север. Отдавна не бе виждала баща си — Магий, генерал от армията на Севера — и тъй като нямаше ни най-малка представа къде се намира съпругът й в момента, бе решила да заведе сина си да се види с дядо си. Тия разказа на родителите си за съпругата на Джулиан — Рианон, която бе помогнала след сериозното раняването на Джеръм при едно от последните нападения. Нямаше спорове, само откровени разговори между членовете на семейството, които споделяха преживяното. Тия, седнала до баща си на стъпалата на верандата, се чувстваше щастлива, облегната на силното му рамо. Само ако…

Рей и Тейлър се появиха на верандата.

— Господа, разрешихте ли всички спорни въпроси? — попита Джарет.

— Да, сър — увери го Рей.

— Искаме да благодарим най-искрено от наше име за вашето гостоприемство — добави Тейлър. — Както и от името на мъжете, които ще бъдат разменени. Постигна се споразумение, че те няма да се бият повече, а ще бъдат освободени от служба и ще се върнат към цивилния живот.

Тия погледна към Реймънд Уиър. Сигурно Тейлър не бе разбрал правилно споразумението; южняците не можеха да си позволят да разменят войници, а след това да не ги използват в битките.

Но Реймънд Уиър стоеше и слушаше, без да възрази на Тейлър. Баща й стана и обяви, че е време да отидат в трапезарията и да се насладят на вечерята, както и да благодарят на Бога, че ги бе събрал заедно в тази празнична нощ.

Алайна и Иън седяха един до друг на голямата маса в трапезарията, спокойни, че децата им си бяха легнали. Тия се оказа настанена между Реймънд и Тейлър, а баща й и майка й бяха от другата страна на масата.

Прислужниците поднесоха ордьоврите.

Баща й произнесе молитвата и разговорът се поде отначало около безобидни теми като времето, храната, къщата, Бъдни вечер.

— Тъй като всички очакваме с нетърпение Коледа — заяви Реймънд, след като се сервира основното ястие и всички похвалиха Тара, — струва ми се, че мой дълг като офицер и джентълмен е да ви предупредя, полковник Дъглас, както, разбира се, и вас, полковник Маккензи, след коледните празници да напуснете колкото е възможно по-скоро тази част на щата. Заради коледните празници се отнесохме по-милостиво към врага. Но отношението към онези, които ще бъдат видени след Коледа, ще бъде много по-сурово.

С периферното си зрение Тия видя как Тейлър Дъглас, седнал от лявата й страна, започна да рони хляба с ръка, но промени изражението на лицето си.

— Благодаря за предупреждението.

— Освен това ще конфискуват и собствеността, полковник Дъглас, поне така чух. Може би не е зле да се замислите за някои спешни продажби. Както знаете, подобни неща стават и на север. В Арлингтън беше конфискувана къщата на съпругата на генерал Робърт Лий — северняците отказаха да приемат данъци от когото и да било друг с изключение на собственика и бедната саката лейди, принудена преди това да напусне къщата си, така и не можа да се завърне в нея.

— Боя се, че това беше наистина отвратителен акт — съгласи се Тейлър и погледна през масата към Иън, който му даде знак, че на всяка цена трябва да запазят спокойствие. — Генерал Робърт Лий е велик човек и славен водач и това се признава от приятелите му на север, което прави още по-трудно за тях да приемат факта, че в момента той е техен враг.

— О, те ще го намразят още повече, когато победи Севера! — поклати глава Реймънд. — Обаче всеизвестна истина е, господа, като с тези думи не искам да обидя никого от присъстващите, че с предателите трябва да се отнасяме сурово. Самият аз проявявам интерес към част от вашите имоти, които бих искал да закупя, полковник Дъглас.

— Нищо не е за продан.

— Рискувате да загубите цяло състояние.

— Не е чак такова голямо състояние. Възнамерявам да даря собствеността в южната част на Флорида на моя втори братовчед Джеймс Маккензи. А колкото до дома ми в Кий Уест… армията на Севера вече го използва за свой щаб. Имотът ми на юг от Сейнт Огъстин… е, в момента той се намира в ничия земя. Но все пак ви благодаря за предложението.

— Имам всички основания да вярвам, полковник Дъглас, че европейските сили са готови да признаят Конфедерацията като независим щат, което ще обърне войната в полза на Юга.

— Вече ви казах, сър, предпочитам да изчакам.

— Ние затягаме обръча около вас. Всъщност дори нашите жени успяват да отвличат вниманието и да намаляват бдителността на вашите така наречени войници, сър!

— За какви жени говорите? — намеси се Тара с любезен, но твърд глас, с намерението да предотврати надигащия се спор.

— Госпожо, чух от достоверни източници, че една наша непокорна и смела девойка препуска сред горите, подмамвайки врага, за да го отклони от целта. Казаха ми го хората на капитан Дикинсън. Те са били изпратени да завземат един фургон с доставки за янките и едва не са били пленени от неколцина войници, които внезапно са изскочили, когато една красива амазонка, съвсем го…

Замълча и изгледа поред Тара, Алайна и Тия. Сетне се изчерви.

— Да? — подкани го Тара.

— Е, тя е била като олицетворение на справедливото възмездие, разбира се — отвърна Реймънд.

— Но какво искахте да кажете преди малко? — настоя Тара. Тия се престори, че е погълната от разрязването на домата в чиния си. Усети, че лицето й пламва. Почувства как, докато Реймънд се опитваше да намери подходящите думи, чифт светлокафяви очи се впиват настойчиво в нея.

— Ами, те й казват…

— Как? — нетърпеливо запита Алайна. — Моля ви, полковник Уиър, разкажете ни за тази красива амазонка!

Тия впери поглед в лицето на снаха си. Запита се дали във въпроса на Алайна няма някакъв скрит намек. В началото на войната самата Алайна се бе занимавала с шпиониране и ако не бе заловена от собствения си съпруг, вероятно щеше да бъде екзекутирана. Доколкото тя знаеше, мъжете шпиони биваха наказвани сурово както в Севера, така и в Юга, но въпреки заплахите досега нито една жена не беше осъдена на смърт за предателство.

Алайна изглеждаше истински заинтригувана от разказа на Реймънд. Преди да продължи, той погледна право към нея.

— Е, наричат я „лейди Годайва“, ако това е достатъчно като обяснение. Очевидно тя сама е измислила това прозвище и сега вече всички я наричат така.

— Хм, Годайва… това означава ли, че и тя като прославената си предшественичка е яздела чисто гола сред полето? — попита Джарет. Гласът му прозвуча застрашително гневно.

На Тия й се искаше да потъне вдън земя.

— Трябва да се намери някакъв начин да се укроти жена с толкова безразсъдно и дори опасно поведение — обади се Иън. Може би тя не си дава сметка колко невинни хора могат да загинат, ако си въобразят, че тя е някакво митично създание, появило се внезапно, за да ги поведе на смъртен бой в защита на честта на Юга.

Алайна се закашля, но внезапно нададе тих вик и млъкна. Тия се досети, че брат й е стиснал силно ръката й под масата. Но защо брат й продължаваше да я гледа с толкова подозрителен поглед?

Тия се огледа, застана нащрек и веднага си помисли, че те двамата явно се опитваха да смекчат тона. Но си личеше, че Алайна беше по-ядосана, докато Иън беше по-подозрителен.

Може би Иън имаше известни основания да бъде подозрителен, като се имат предвид миналите преживявания. Но това бе толкова отдавна. Разбира се, Алайна нямаше никаква вина.

— Честно казано, в много ситуации положението на Юга е било съвсем отчайващо — обади се Тара. — Може би тази жена се опитва да стори всичко, което е по силите й, за да отклони преследвачите и да спаси живота на нашите войници.

— Но все пак ситуацията е доста интересна, нали? — внезапно заговори Тейлър Дъглас. Той прокара пръсти по ръба на чашата за вино, сведе поглед и продължи: — Да се отвлича вниманието на войниците чрез някоя дръзка изненада не е новост, но така поражението може да се избегне само временно, защото рядко могат да се намерят пълни глупаци, както сред северняците, така и сред южняците. — Той вдигна глава и се вгледа в пребледнялото лице на Тия. — Допускам, че, когато тази така наречена Годайва се появи отново, ще се окаже в много по-голяма опасност, отколкото е предполагала, понеже войниците вече ще знаят, че тя се опитва да ги заблуди.

— Удивително е колко глупави могат да бъдат понякога мъжете! — заяви Алайна.

— Не бих искал да обидя нежния пол, госпожо Маккензи, но същото би могло да се каже и за жените, след като наоколо препуска шпионка на Юга, при това гола, както майка й я е родила.

— Изглежда, говорите от собствен опит! — възкликна Реймънд. — Сър, да не би вие самият да сте били заблуден от тази прекрасна бунтовничка! Да не би да знаете за тази амазонка нещо, което аз не знам?

Тия се втренчи в Тейлър, молейки се мислено изражението на лицето й да не я издаде. Той се поколеба за миг.

Младата жена имаше чувството, че сърцето й ще спре.

— Струва ми се, че я видях — сериозно рече той след миг. — Да, признавам си, че станах жертва на въпросната дама.

— Жертва! — промърмори Тия и бързо прехапа устни.

— Познавате ли я? — попита Алайна. — Искам да кажа, познавате ли я лично?

Той я погледна.

— Защо смятате, че бих могъл да я познавам?

— Сър, вие сте от този щат. Със сигурност сте присъствали на някои балове и барбекюта и щяхте да знаете, ако е дъщеря на плантатор, политик или примерно на някой изследовател-ботаник от Флорида. — Тя се втренчи напрегнато в Иън, имайки предвид собствения си баща.

Тейлър Дъглас се усмихна.

— Дамата, която срещнах, със сигурност не беше русокоса.

— Но тя би могла да се дегизира и да си сложи перука — предположи Иън.

— Не — категорично заяви Тейлър. — Уверявам ви, че тя не беше блондинка и не носеше перука.

— Как може да сте толкова сигурен? — настоя Алайна, но в следващия миг лицето й пламна, защото осъзна какъв отговор ще последва. — О! — смутено промълви младата жена.

— Познавате ли я, сър? — остро попита Реймънд.

Сърцето на Тия отново замря и тя остана без дъх. Не можеше да издържа повече. Ако този янки не отговореше веднага, щеше да изкрещи и да скочи от мястото си, всички щяха да я помислят за луда, а баща й щеше да разбере…

— От доста време не съм участвал в светския живот на този щат. Едва ли бих могъл да разпозная в дамата дъщерята на някой местен плантатор — каза най-накрая Тейлър.

Тия имаше чувството, че ще припадне на масата. Той нямаше да я издаде. Поне засега.

— Искате ли пури и коняк, господа? — попита Джарет. — Вечерта е толкова мека и приятна, че можем да се насладим на чашка след вечерята навън на верандата.

— Както желаете, сър. Дами… — Тейлър стана от масата, поклони се на жените и тръгна след домакина навън.

— Дами… — последва ги Иън, поклони се учтиво и излезе.

Реймънд Уиър също се присъедини към тях.

— Всичко мина доста добре — промърмори Тара. — Тази вечер не се кръстосаха шпаги.

Тия не остана дълго в салона с майка си и Алайна. Беше неспокойна и имаше нужда да си отдъхне. Излезе от къщата през задната врата, бавно заобиколи верандата и приближи предните стъпала. Оттук можеше да чува разговора на мъжете.

Подслушването, както майка й я бе учила, бе невъзпитана и груба постъпка. Този, който подслушва, може да чуе неща, които би предпочел никога да не узнае. Мъжете обсъждаха Годайва — тема, по която тя определено не искаше да чува нищо повече, но от спокойния тон на разговора личеше, че Тейлър не бе издал тайната й.

За щастие разговорът им не продължи дълго. Тия чу как Тейлър благодари на баща й за гостоприемството, после до слуха й достигна шум от стъпки и приглушени гласове. Мъжете бяха влезли в къщата и благодаряха на майка й за вечерта.

След малко всичко утихна. Тя заобиколи верандата и се сепна — Реймънд Уиър бе все още там, излегнат на един шезлонг и загледан в нощното небе.

— Тия? — тихо рече той.

Тя се усмихна и приближи — много й се искаше да не се чувства толкова неудобно.

Той наклони глава и погледът му се плъзна с възхищение по тялото й. Тя се почувства поласкана от одобрителната му усмивка.

— Наистина е хубаво, че си тук, Рей.

— Само ако този дом бе наистина лоялен към Конфедерацията… Колко прекрасно би било, Тия, ако баща ти осъзнае, че трябва да обвърже съдбата си с тази на щата!

— Той обича този щат, Рей, дори го обожава.

— Ти, Тия, си олицетворение на всичко добро в нашия живот, в нашия щат, в нашето съществуване.

— Изразявате се твърде поетично за един войник, сър — усмихна се младата жена.

Той се пресегна, хвана я за ръцете и я притегли към себе си. Дланите му покриха нейните.

— Тия, омъжи се за мен.

Тя не отговори. Колко странно. Преди малко се бе шегувала, че вече не са останали мъже за женене. Той бе идеалният кандидат. Офицер от армията на Юга, смел воин, добър военачалник, готов да рискува живота си за каузата, в която вярваше. Умен, красив, страстен…

Един мъж, който би могъл да пожелае жена като Годайва, но който никога не би се оженил за нея!

Когато той се наведе и притисна нежно устни към нейните, тя се стъписа, но не се отдръпна, а зачака… Да изпита страст, да почувства нещо…

Какво очакваше? Тя нямаше опит…

И все пак имаше. Вече бе усетила целувка, изпълнена със страст, дръзко желание, ярка искра, буен пламък, изгарящ огън, заплаха, предупреждение и обещание…

Тейлър. Тейлър Дъглас.

Отдръпна се от Реймънд.

— Обичам те, Тия.

Тя поклати глава.

— Не, не сега, Рей. Войната… баща ми, моите… искам да кажа, аз имам задължения.

— Обичам те — повтори той.

— И аз…

Какво тя? Всъщност тя не знаеше какво изпитва. Привличане? Разочарование?

— Рей, когато войната свърши…

— Не мога да чакам войната да свърши.

— Може би някой друг път.

— Винаги има и друг път. Аз ще чакам, Тия, колкото решиш. Ще чакам само теб и съм готов да приема всяко твое условие.

Той отстъпи, поклони се изискано и се запъти към къщата. Тия закрачи по моравата. Мъглата се бе вдигнала и нощта бе много красива. Върху тъмното небе се очертаваше блестящият лунен сърп.

— Лека нощ… — промърмори тя по-скоро на себе си и в същия миг чу нечий глас:

— Лека нощ, Годайва.

Тя се извърна бързо и вдигна глава — гласът прозвуча от балкона на втория етаж. Тейлър Дъглас. Беше свалил мундира си въпреки хладната нощ и сега беше само по бялата си памучна риза. Тъмните му къдрици леко се поклащаха от бриза.

— Не споменавайте това име! — гневно просъска Тия.

— Лека нощ — повтори той, усмихна се, после се обърна и изчезна.

* * *

Студ.

Бъдни вечер, но беше дяволски студ.

Е, положението му все пак се бе променило, помисли си Брент Маккензи и се надвеси над огъня в малката къща, където се бе настанил, близо до болницата.

Бяха го призовали да се грижи за войниците, които се връщаха от фронта.

Те бяха толкова много.

Тази вечер се питаше защо толкова много бе искал да стане лекар. От едно странно задължение по време на война — да се опитва да помогне на войници, болни от сифилис и да разяснява на цяла армия новобранци как да се предпазват от разпространението на болестта — той се бе върнал, за да помага на мъже, които бяха простреляни, намушкани, накълцани и разкъсани на части. При всички положения това бе доста тягостно занимание. Дори на Бъдни вечер пристигаха ранени. Генерал Грант бе повел в настъпление войските на Севера. Главната му квартира сега бе преместена край река Потомак и той бе заповядал на Мийд да превземе Ричмънд. Уморените войници на Лий се опитваха с всички сили да блокират придвижването на армията на янките.

Брент бе уморен до смърт и премръзнал. Не бе свикнал да посреща Коледа далеч от дома си. За него Коледа обикновено означаваше свеж, прохладен, но слънчев ден. Спомни си синьото море, зелената трева и буйната растителност на Флорида. И цветята. Майка му обичаше растенията, билките и цветята. Тийла винаги имаше разцъфнали цветя за Коледа. Изобилие от цветя.

Ставаше късно. Той бе поканен на вечеря от неколцина офицери, но беше доведено едно момче с признаци на гангрена и Брент не искаше да отлага прегледа му за следващия ден — знаеше, че инфекцията може да се развие много бързо. Наложи се да ампутира крака, колкото и да съжаляваме. Той беше добър хирург, дяволски добър хирург — обикновено успяваше да извърши чудо и да спаси ранения крайник, но в случая гангрената бе в напреднал стадий и ампутацията беше неизбежна. Брент силно се надяваше инфекцията да не се е разпространила по цялото тяло на нещастното момче.

Припомни си миналата Коледа, когато също бе далеч от къщи. Тогава Сидни беше с него. Докато се грижеше за ранения с пет куршума кавалерист от армията на Севера Джеси Халстън, сестра му се бе влюбила в него. Сидни замина за Вашингтон, за да уреди размяна на пленници, беше ранена, докато помагаше на брат им да избяга, а после се омъжи за Джеси Халстън. Брент бе доволен. Харесваше Халстън и бе щастлив, че успя да спаси живота му. Сега Сидни бе отново във Вашингтон, очаквайки завръщането на съпруга си. Дано рангът на Джеси Халстън му позволеше да се върне у дома за Коледа. Дано не лежеше мъртъв някъде по бойните полета…

Брент взе ръжена, разбута огъня и се замисли за войната. Странно — мразеше да се занимава с проститутки и с венерическите болести на мъжете, да изнася лекции за ползата от презервативите. Но по-късно установи, че тази работа не му е вече толкова противна. В крайна сметка проститутките също бяха хора, като много от тях бяха жени с добри, топли сърца, грижовни, понякога тъжни, понякога забавни, всяка със своя човешка съдба.

Признай си, каза си той. Преживяното те промени завинаги. В много отношения. Завинаги щеше да бъде преследван от спомените. Заради Мери.

Беше се грижил за баща й, докато той почина. И с тъга си припомни как смяташе красивата млада дъщеря на полковника за негова любовница и се бе държал като глупак, заради което Мери го бе намразила завинаги.

Разрови яростно огъня — питаше се къде ли е тя тази нощ.

Пламъците избухнаха високо и ярко, разхвърчаха се синкави и червени искри. Брент остави ръжена и сгря ръцете си на огъня. Свали мундира, разкопча горните копчета на ризата си и отиде до елегантната масичка от черешово дърво, на която имаше гарафа с коняк. Наля си една чаша и отново разрови огъня.

— Наздраве, доктор Маккензи. Честита Коледа — пожела си той на глас и изведнъж някой му отговори:

— Наздраве. Честита Коледа, доктор Маккензи.

Брент едва не изтърва чашата, конякът се разплиска, той скочи, обърна се и се втренчи изумено в коридора към спалнята. Тя беше там. Мери. Или войната бе отнела разсъдъка му… Въображението му си правеше жестоки шеги с него. Сигурно вече съвсем бе полудял.

Огромните сребристосиви очи бяха втренчени в него, а косите й се спускаха свободно по снежнобелия пеньоар, който бе облякла.

— Мери!

— Да.

— Какво правиш тук, за Бога? — извика той и свъси вежди.

Тя пристъпи в стаята и посегна към гарафата с коняк.

Стори му се, че ръцете й треперят.

— Имаш ли нещо против? Струва ми се, че не е зле да си налея, докато не си разлял останалото количество.

Той вдигна ръка.

— Налей си — промърмори Брент, без да откъсва изумения си поглед от нея.

Да, това беше тя — от плът и кръв. И зашеметяваща като малка снежна кралица в белия си пеньоар. Ухаеше на сапун и розова вода. На светлината на пламъците косата й изглеждаше мека и копринена като самур. Тя бе истинско предизвикателство за сетивата му. Допреди миг Брент се чувстваше смъртно уморен. Но внезапно се съживи. Беше премръзнал. Сега цялото му тяло пламтеше в огън, сякаш поразено от светкавица. Тя не носи нищо под пеньоара, помисли си той.

— Пак те питам — изрече той. Прегракналият му глас прозвуча много по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Какво правиш тук? Как влезе… в тази къща? Как ме откри?

— Не беше трудно да те открия. Просто попитах къде са те прехвърлили. Един от ординарците ми каза, че си настанен в тази къща. Вратата не беше заключена и влязох. Би трябвало да си по-внимателен. Град като Ричмънд гъмжи от бегълци. Някои от тези хора са избягали от Грант и крадат всичко, каквото им попадне. Колкото и да е странно, не всички наши сънародници са благородни войници и лекари. Някои от тях са просто страхливи мародери.

— Мери, защо си тук?

Тя изпи коняка си на един дъх и рязко остави чашата на ласата. Беше свела поглед. После вдигна глава и очите й отново срещнаха неговите.

— Ти каза, че съм ти длъжница. Аз винаги си плащам дълговете.

— Какво?

— Разбрах, че си тук. Баща ми… аз съм ти задължена за всичко, което направи за него. Аз… аз винаги си плащам дълговете. Коледа е. Струва ми се, че времето е подходящо.

— Значи… си дошла тук… за да си платиш дълга?

— Да — смотолеви тя, а очите й отново се отклониха от неговите.

Той не можа да се сдържи. Протегна се, сграбчи ръката й и я привлече към себе си. Тя бе съвършено гола под пеньоара. Брент сведе глава и я целуна. Устните й трепереха. Господи, колко са сладки. Целувката му стана по-настойчива. Тя разтвори устни. Тялото й се притисна към неговото, топло, гъвкаво и съвършено. Пръстите му потърсиха гърдите й, наслаждавайки се на усещането на твърдата плът. Той потръпна и слабините му пламнаха.

Но се овладя, бързо се отдръпна от нея и изруга:

— По дяволите, Мери! Не ми дължиш нищо! Когато ти го казах, бях ядосан. Нищо не ми дължиш заради баща си. Какво, за Бога, си мислиш за мен? Че аз няма да помогна на който и да е умиращ човек?

Тя стоеше на крачка от него, трепереща, а очите й блестяха, плувнали в сълзи.

— Длъжница съм ти за това, което направи за него.

Брент пристъпи отново към нея, взе я в обятията си. Повдигна брадичката й и очите им се срещнаха. Устните й трепереха. Усети, че и самият той трепери.

— Мери, Мери! Ти си една малка глупачка. Няма да се любя с теб само защото смяташ, че си ми задължена. Тогава бях разгневен, изпълнен с ревност, наранен… един идиот.

Тя сведе поглед и облегна глава на гърдите му.

— Ще се… ще се любиш ли с мен… ако ти кажа, че просто искам да бъда с теб? Че прекарвах всеки божи ден, откакто си замина, опитвайки се да измисля как да дойда при теб, как да ти кажа…

Гласът й премина в шепот, а той се запита дали бе чул правилно. Пръстите му трепереха, кръвта изгаряше вените му. Обхвана брадичката й и отново повдигна главата й.

— Какво?

— Искам да бъда с теб. Имам нужда да бъда с теб. В този момент не бих могла да съм другаде.

— Мери, не бива да си тук само защото няма къде другаде…

— Не е заради това, глупчо! Искам да бъда с теб. Възхищавам ти се, ти изпълваш въображението ми… аз съм любопитна, за Бога, и освен това го искам. Не ми казвай, че не можеш да ме използваш…

— Да те използвам? — прекъсна я Брент и се намръщи. Но явно тя мислеше за нещо съвсем друго.

— Тук, в болницата. Знаеш, че съм достатъчно компетентна и че мога да предугадя нуждите ти.

— А можеш ли да предугадиш всичките ми нужди? — промърмори по-скоро на себе си той.

— Брент, моля те. Знам, че пристигнах съвсем неочаквано за теб. Но трябваше да дойда тук и се надявах, че понеже е Коледа… е, надявах се, че изпитваш поне нещо към мен.

— Мери, това не е правилно. Ти не си от този тип жени.

— Какъв тип? Чувствена и съблазнителна?

— О, Господи! Мери, повярвай ми… — Замълча и я погледна. Сребристите й очи блестяха, косите й се стелеха по гърба, а пеньоарът разкриваше заоблените гърди и малките им розови връхчета, подчертаваше тънката талия, изящните извивки на бедрата й… — Повярвай ми, ти наистина знаеш как да съблазняваш!

— Брент… моля те…

— За какво ме молиш, Мери?

— Прегърни ме тази нощ. Позволи ми да бъда с теб. Прави…

— Да правя любов с теб?

— Господи, да!

— Но, Мери, утре сутринта…

— Брент! От толкова време планирах това. Но в сънищата всичко беше много по-лесно. Брент… аз сама се хвърлям в обятията ти. Не може да си толкова жесток, че да ме отблъснеш!

Той беше изгубен… или по-скоро най-сетне намери себе си. Не знаеше кое от двете е вярно.

— Бог няма да позволи да бъда жесток — промърмори Брент.

Тя се усмихна, а той я вдигна високо във въздуха. Ръцете й се обвиха около врата му.

— Честита Коледа — нежно промълви тя.

Бе наистина честита. Навън бе студено, но той се чувстваше така, сякаш бе попаднал в рая.