Серия
Семейство Маккензи (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Triumph, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК Бард, София, 2003. ISBN: 954-585-496-0


Пролог
ДОМЪТ В ПЛАМЪЦИ

Есента на 1864 година.

Крайбрежието на Западна Флорида, в околностите на Тампа Бей.

 

Тази нощ небето бе странно притъмняло. Надигащата се в далечината буря хвърляше пурпурни отблясъци сред сивеещия хоризонт. Малък облак засенчи за миг луната и тя заблестя със странно червеникаво сияние. Тия Маккензи потръпна, обзета от потискащ страх и безпокойство, породено от неясно злокобно предчувствие. Червените отблясъци по небосвода й напомняха цвета на кръвта, заливаща разпокъсаната страна. Струваше й се, че с тази кръв е белязана и нощта, и смълчаната къща пред нея.

Елингтън Манър някога беше една от най-добре поддържаните плантации на Юга. Но това бе някога. Някога портиците, опиращи се на стройни бели колони, бяха прясно боядисани и снежнобели. Елегантни южняшки дами с разкошни тоалети от коприна, сатен и кадифе изкачваха стъпалата пред величествената фасада на голямата сграда, построена в класически стил. Навред се чуваше смях и весела глъч, дамите танцуваха и флиртуваха със своите кавалери, тръпнещи в очакване да срещнат дългоочакваните си избраници, които задължително трябваше да бъдат достойни южняшки джентълмени.

После дойде време, когато войниците на Юга започнаха да провеждат занятията си по военно обучение на моравата пред къщата, като надаваха страховити бойни викове. И… всички тези добри момчета, които някога се бяха изкачвали по стълбите, хванали под ръка красиви девойки, бяха призовани на война. Започнаха жестоки сражения и тези младежи убиваха и биваха избивани с хиляди.

Докато гледаше западналата, обрасла с мъх и бурени фасада на голямата къща в имението Елингтън Манър, Тия почувства позната болка в сърцето си. Отново я обзе мъчителна носталгия по миналото. В детството си бе идвала толкова често тук. Беше танцувала на верандата, беше се смяла, окрилена от мечтите за бъдещето. А сега терасата бе запустяла и мръсна, градината пред нея — обрасла с плевели, боята сивееше и се лющеше, навред бе избуяла растителност, която във Флорида бе по-пищна от където и да било другаде, стъпалата бяха изкъртени, прозорците изпочупени, а там, където някога младите влюбени си уговаряха срещи, сега се виждаха само паяци и бръмбари. Старият капитан Елингтън беше загинал при Маяасас, а младият капитан Елингтън, наследникът на имението, бе убит при Шайло. Дори костите му не откриха, за да ги погребат тук. Госпожица Лайза Елингтън обичаше много фамилната къща и никога не би допуснала да се съсипва, но тя също се бе присъединила към войските като медицинска сестра, после се бе разболяла от морбили в лагера край Ричмънд и там бе умряла. Поне нейните останки бяха пренесени в имението и сега лежаха под мраморния ангел във фамилната гробница зад голямата къща.

Но тази нощ в къщата светеше. В имението бе пристигнал полковник Реймънд Уиър от редовните войски на щата Флорида. Той бе приятел на Тия, неин съотечественик. Някога, в доброто старо време, той бе флиртувал с нея. Оттогава се бяха виждали няколко пъти и тя знаеше, че той продължава да изпитва онова младежко увлечение по нея. С времето чувствата му се бяха задълбочили и може би тя щеше да му симпатизира, ако не бе намерението му да изгори един неин близък, привърженик на Съюза.

Би трябвало да разбира яростта му, защото споделяше неговата кауза. Но…

Този привърженик на Съюза беше нейният баща.

Тия чуваше мъжки гласове и цвилене на конете откъм полуразрушените пристройки южно от голямата сграда. Хората на Уиър бяха там и се готвеха за предстоящата атака. Точно както я бяха предупредили. Пет роти, във всяка от които бяха оцелели само по десет-двадесет души. Сега се бяха събрали, готови да препускат под командването на Уиър оттук до Симарон — фамилното имение на баща й, нейния роден дом. Къщата трябваше да бъде изгорена до основи, а баща й, ако оцелее под развалините, щеше да бъде заловен, осъден в набързо скалъпен процес и екзекутиран. А майка й… каква ли участ щеше да сполети съпругата на един предател. Реймънд Уиър, офицер от войските на Конфедерацията, бе решил, че той е законът. Ето в какво се беше превърнала тази война.

Войниците не я бяха видели. Тия бе дошла сама и изчакваше подходящия момент. Но тази вечер се страхуваше както никога досега. През последните години, когато наоколо бушуваше войната, тя бе привикнала да бъде нащрек, но освен това се бе научила да проявява кураж — понякога в изненадващи ситуации. Тази вечер обаче нямаше да има изненади. Трябваше да спре Реймънд или поне да се опита да го забави. Очакваше помощ, но не беше сигурна дали тя ще дойде навреме, защото и семейството й бе разделено, както цялата страна. Баща й беше на страната на Севера, а брат й Иън — герой от армията на янките. Докато тя и другият й брат, Джулиан, една година по-млад от Иън, бяха горещи поддръжници на Юга. Тя бе повярвала в справедливостта на каузата на южняците с цялото си пламенно сърце, но това бе по времето, когато военните действия се водеха по по-достоен начин, когато думи като „воинска чест“ все още означаваха нещо за войниците на Конфедерацията и Севера.

Беше оставила спешно съобщение на Джулиан да се опита да се свърже с Иън и бе сигурна, че скоро ще получи подкрепа. За миг младата жена се изпълни с горчиво съжаление, задето не можеше да призове на помощ друг войник от армията на янките, но нямаше как. Той се сражаваше далеч на север и дори да разполагаше с достатъчно време да го намери, тя не знаеше къде да го търси. Тия се надяваше, че брат й Иън ще пристигне във Флорида, защото съпругата му наскоро бе родила, и ще получи съобщението й. Но засега беше сама. Трябваше да дойде, нямаше избор. Оставаше й само една надежда — да се опита да спечели време.

„Но как да спечеля време — за хиляден път се запита тя. — Как?“ Беше направила всичко, което бе по силите й. Бе препускала на кон извън лагера, беше изминала почти двеста километра само за няколко дни, съвсем сама. Каква ирония на съдбата! Баща й би побеснял от гняв, ако узнаеше. Всички мъже в нейния живот щяха да бъдат бесни. Но как можеше да забави Реймънд Уиър?

Отговорът дойде сам.

Трябваше да използва всички възможни средства. Тази вечер тя не беше бунтовничка от Юга. Вече бе сторила достатъчно в името на тази велика кауза. Беше се впускала в опасни авантюри и често се бе разминавала на косъм със смъртта само благодарение на късмета си. Беше решена да брани всичко, което й бе скъпо — честта и свободата си, както и да се опита да спаси колкото се може повече човешки същества, макар животът им да бе завинаги белязан от трагедията на тази война. Беше платила необикновена цена за усилията си, беше се заклела да не язди отново сама… но тази нощ…

Не можеше да се откаже. Баща й…

Но да играе своята странна роля в тази война бе едно, а сегашната ситуация бе съвсем друго. В първия случай можеше да нарани единствено себе си, докато сега…

Това, което смяташе да направи, бе грях. Не искаше да го прави…

Стига! Сега, когато събитията се бяха развили толкова стремглаво, не бе време за морални угризения, нито пък за терзания за обещания, които бе дала в друго време. Тя не можеше да спре войната. Нито пък да промени факта, че обичта към близките й бе на първо място — беше готова да умре за родителите си, за братята си, за всеки член от семейството си.

Но точно тази нощ нямаше никакво намерение да умира. Не! Само щеше да продаде сърцето и душата си, за да спаси живота на онези, които обичаше.

Знаеше какво трябва да направи. Разбира се, Уиър няма да откаже да се срещне с нея. Нали й бе обещал, че тя винаги може да разчита на това. Може би дори ще й позволи да защити исканията си, да го умолява и дори да флиртува с него…

А после той ще започне да я обсипва с извинения, ще си признае, че искрено съжалява, но баща й е непоправим, заклет предател на тяхната кауза и затова трябва да бъде обесен още същата нощ или може би разстрелян…

Той щеше да се мисли за победител и нито за миг нямаше да заподозре, че всъщност тя иска да спечели времето, от което се нуждае. Само това й бе нужно тази нощ. За баща й работеха много мъже — черни и бели, семиноли, гърци, германци и ирландци, които бяха готови да го защитават до последния си дъх. Баща й щеше да се сражава упорито, но силите, които щяха да му се противопоставят, щяха да са по-многобройни, освен ако не му се притекат на помощ неговият син — привърженик на янките — или други войници, приятели или дори врагове, за да доведат подкрепления преди началото на схватката.

Да, сега бе моментът да действа.

Тия пришпори коня си. Яздеше право към голямата къща, където навремето се бе радвала на безгрижните празненства. Стараеше се да не вдига шум. Когато стигна до осветения участък пред верандата, слезе от седлото и тръгна към стъпалата пред входа.

— Стой! — заповяда й плътен мъжки глас и срещу нея изскочи мършав часовой. — Мадам…?

— Трябва да се срещна с полковник Уиър, сър. Предайте му, че Тия…

— Господи, това сте вие, госпожице Маккензи! — ахна мъжът, щом я позна, и се изчерви. — Да, разбира се, че веднага ще му доложа. Аз съм Текъри, госпожице. За пръв път ви видях на бала на генерал Роупър, малко след битката при Олъсти.

— О, да, добър вечер.

За щастие тя имаше репутация на пламенна привърженичка на каузата на Юга, въпреки че баща й беше юнионист. Но от начина, по който мъжът я гледаше, със смесица от чувство за вина и състрадание, Тия разбра, че той се пита дали тя знае за намеренията им. Всъщност нямаше да знае, ако онзи войник, виждайки саможертвата й, не й бе казал за предателския план. Правителствените власти отдавна бяха решили да не осъждат възгледите на баща й. Симпатиите му към каузата на северняците бяха добре известни, но той бе решил по време на войната да се придържа към неутрална позиция. Затова нерядко в имението му приютяваха ранени войници и от двете армии.

Вярно бе, че с говедата и овцете от Симарон се изхранваха немалко войници от армията на янките, но също толкова получаваха и обозите на Конфедерацията. Тия заби нокти в дланите си. Това, което щеше да се извърши тук, бе немислимо — неколцина офицери си присвояваха правото да бъдат съдии и екзекутори; това безумие трябваше да бъде спряно.

Текъри отвори външната врата на къщата и влезе вътре. Тия го последва, макар да знаеше, че би трябвало да изчака отвън на верандата.

Реймънд Уиър се беше изправил пред камината, със скръстени на гърба ръце. Униформата му беше износена, но чиста и изгладена. Той бе висок, внушителен мъж, с дълги руси кичури, с яркосини очи, от които като че ли нищо не можеше да остане скрито. Лицето му бе красиво, доста загоряло от слънцето въпреки широкополата му кавалерийска шапка. Обърна се бързо при шума от влизането й, но смръщи недоволно вежди веднага щом я видя.

— Полковник, госпожица…

— Тия! — възкликна Реймънд. После строго изгледа Текъри. — Редник Текъри, тази нощ нямам време за посетители, особено за госпожица Маккензи.

— Не обвинявай войника — побърза да се намеси Тия. — Влязох в къщата без негово разрешение.

— Не мога да ти отделя време сега, Тия — рязко рече полковникът, но в следващия миг се изчерви. — Тази нощ ме чакат неотложни задачи. Какво правиш тук? Чух, че си с Джулиан.

— Бях тръгнала към къщи — излъга тя, когато погледите им се срещнаха. — Научих, че си тук. — Поколеба се. За Бога, какво се готвеше да направи? — Почувствах, че на всяка цена трябва да се видя с теб! — завърши тя с приповдигнат тон.

Реймънд я изгледа, после кимна на войника:

— Остави ни сами, редник Текъри.

— Имате ли други заповеди, полковник?

— Когато е необходимо, ще получите новите заповеди, редник.

— Слушам, сър!

Редникът козирува отривисто, обърна се кръгом и излезе. Тежката дървена врата се захлопна с трясък зад него. Реймънд отново се втренчи в неканената си посетителка. Тия обаче успя да запази присъствие на духа и несмутимо отвърна на погледа му. В камината изпука горящо дърво. Той вдигна ръка към бюфета, където се виждаше кристалната гарафа.

— Тия… — промърмори Реймънд, този път с по-мек тон и с ясно доловимо вълнение. Покашля се, за да прикрие смущението си. — Не мога да ти предложа нещо по-изискано, като шери например, но предполагам, че през всичките тези години си привикнала към вкуса на добрия стар бърбън, докаран чак от Кентъки?

— Още отпреди войната, сър, познавах вкуса на бърбъна от Кентъки — отговори тя и пристъпи към бюфета, за да напълни двете чаши. По-голямата поднесе на полковника. Той я пое от ръката й, като я гледаше все така напрегнато и подозрително. Навремето я бе ухажвал и обсипвал с комплименти, а тя бе флиртувала с него, очарована от вниманието, което той проявява към нея. Беше забележителен мъж и също като нея живо се вълнуваше от съдбата на Юга. Тя също обичаше родния Юг, но любовта към баща й бе още по-силна. Беше започнала да мрази и презира Уиър.

— И така — започна той, без да отпие от чашата си, — какво те води насам?

— Дойдох при теб, защото… просто защото научих, че си дошъл тук — отвърна тя. Надяваше се слуховете за нейните интимни отношения с един добре познат нему янки да не бяха стигнали до него. Защото тази нощ на всяка цена трябваше да задържи Реймънд тук. Да го спре.

О, Господи! Сигурно щеше да отиде в ада. И може би съвсем скоро — ако Тейлър по някакъв начин узнае с какво се е занимавала тази нощ.

Дори не смееше да мисли за последиците. Пронизващите сини очи не се откъсваха от лицето й.

— Вече ти казах — припомни й Реймънд, — тази нощ ме чака много работа. Опасявам се, че нямам излишно време нито за теб, нито за когото и да било. Кажи ми защо си дошла?

Да, това беше! Сега бе моментът да действа решително, ловко и успешно, каза си тя. Сведе глава многозначително и обгърна с пръсти чашата си.

— Дойдох тук тази вечер, защото… — Всъщност защо бе дошла? — Защото се нагледах на прекалено много смърт. Смятах, че това, което върша заедно с Джулиан, е много важно… но аз… — Тя вдигна глава, удивена от откритието си — в очите й започнаха да напират горчиви и искрени сълзи. — Постепенно започнах да осъзнавам, че животът, този толкова прекрасен живот, ни се изплъзва прекалено бързо. В тези смутни и безпощадни времена ние не можем да се придържаме към онези ограничения, на които се подчинявахме стриктно преди войната. Сега времената са други, сър, както и самият живот. Така че искам да споделя съжалението си, че…

Гласът й заглъхна. Той пое чашата й, остави я на лавицата над камината до своята, после стисна здраво китките й и се взря в очите.

— Съжаляваш, задето отказа да се омъжиш за мен? Възможно ли е?

Тя сведе глава и кимна. Да, разбира се, това беше. Трябваше да се венчаят още тази нощ! Това щеше да й даде времето, от което се нуждаеше!

Той докосна с ръка брадичката й и я повдигна към лицето си.

— Аз все още искам да се оженя за теб, Тия. Желая го с цялото си сърце. Винаги съм вярвал, че ти си най-красивото, най-неотразимото създание на този свят. Преди войната бях смаян от мечтите ти, от горещото ти желание да опознаеш света, да срещаш непознати хора, да посещаваш далечни места. А след като войната започна, се възхищавах от всеотдайността ти, от готовността ти за саможертва, от смелостта ти. Винаги съм те обичал, винаги съм копнял за теб, винаги ще те обичам. Но сега…

Гласът му заглъхна. „Сега — помисли си тя — се готвиш да качиш баща ми на бесилката, копеле проклето!“ Може би Реймънд не проумяваше, че въпреки споровете с баща си тя никога не го бе смятала за враг. Прекалено много бащи, синове, братя и братовчеди се бяха изправили в тази ужасна война с пушки в ръце един срещу друг. Тя обичаше баща си. Повече от всякакви политически каузи, мечти или идеали.

— Тия… тази нощ, точно тази нощ… опасявам се, че не мога да ти отделя време. Дългът ме зове.

Тя нежно погали лицето му и го погледна право в очите.

— Задълженията могат да почакат. Вече се научих, че в тази война всичко се върши въпреки нашите очаквания, така че всяко действие може да бъде отлагано. Ти беше прав — горчиво съжалявам, задето навремето ти отказах. Беше ужасна грешка. Така че… ожени се за мен сега, още тази нощ! — довърши тя прибързано.

Ала той само поклати глава натъжено.

— Сред моите войници няма свещеник. Така че тук няма кой да ни венчае. Не мога да ти обясня колко много съжалявам, понеже се страхувам, че след тази драматична нощ ще изтрезнееш и може би дори няма да поискаш да ме видиш повече.

— Защо трябва да се стига дотам? — меко попита тя, като се опитваше да не му позволи да се досети, че всъщност отчаяно се опитва да измисли някакъв начин, за да го задържи.

Той я изгледа колебливо. Очевидно бе повярвал, че тя няма представа за плановете му за тази нощ. Досега явно изобщо не му бе хрумвало, че това, което планира, е грешно, че по този начин предава честта на южняшкия войник.

— Понякога войната ни принуждава да вършим неща, с каквито никога не сме предполагали, че ще ни се наложи да се сблъскаме… и никога не знаем какво ще ни донесе бъдещето, не смяташ ли?

— Навярно заради войната, заради нещата, които съм направила, и начина, по който се чувствам, ме бяха накарали да се откажа от надеждата, че някога ще се омъжа — каза тя. Не, той не знаеше истината за живота й. Малцина я знаеха. А те се бяха заклели да пазят тайна. Пазена от анонимността, тя се бе превърнала в героиня. Ако някога истината се узнае…

„Тейлър знае!“ — напомни си Тия. А тя му се бе заклела да спре да участва в тази проклета война. Наистина се бе опитала. Но сега, о, сега…

— Значи ти също ме обичаш, Тия? — с надежда в гласа попита Реймънд.

Тя се насили да се усмихне нежно.

— Вие сте много красив мъж и галантен кавалер, сър, точно такъв, за какъвто винаги съм мечтала. Така че защо да не ви обичам? Доскоро вярвах, че не бих могла да очаквам нищо хубаво, докато войната не свърши, но постепенно започнах да осъзнавам, че съдбата е откраднала от всеки от нас толкова много щастие, толкова много влюбени никога няма да узнаят вкуса на прегръдката на любимото същество…

— За Бога, Тия, така не ми се иска да се разделя сега с теб!

— Не!

Тя спря, останала без дъх и здраво стиснала зъби. Отново се обърна към Реймънд.

— Рей, тази вечер дойдох тук, защото бъдещето ме плаши, защото се страхувам, че никога няма да изпитам докрай радостите, които животът ни предлага. Честно казано, бих искала да… да изпитам своя дял от щастието, преди да ми бъде отнето.

Той се усмихна, но в усмивката му се долавяше неизказана тъга.

— Казах ти вече — трябва да тръгвам — отрони той с унил тон, в който обаче се долавяше упорита нотка. — Войната, пък и смъртта ме зоват, дори и сега, в такъв съкровен миг.

— Не, не бива да ме оставяш сама… все още не! — настоя тя с отчаян тон.

— Да, трябва да…

— Не сега, точно когато сме напълно откровени един с друг. Когато… когато смъртта ни дебне на всяка крачка. Не бива да си тръгваш, когато… когато аз просто искам да те помоля да…

— Да?

Тя го изгледа с широко разтворени очи. Осъзнаваше, че с всеки изминат миг го губи все повече и повече. Трябваше да направи нещо. Не можеше… трябваше. Заговори меко:

— Искам да позная… любовта. — Стаята сякаш се завъртя пред очите й в мига, в който произнесе тези фатални думи.

— Господи… — задъхано прошепна младият мъж. Но веднага смръщи вежди. — Тия, осъзнаваш ли какво каза току-що?

— Да, така както осъзнавам още, че тази нощ ще се метнеш на коня си и ще препуснеш в мрака, за да загинеш за каузата, в която си се заклел, а аз ще бъда обречена да доживея дните си като озлобена стара мома, която дори не е вкусила от сладостите на живота.

— Господи… — отново отрони той, този път още по-задъхан.

И тогава устните им се сляха, и тогава той я притисна към гърдите си. Страстната завладяваща мъжка прегръдка, както и жарта, излъчвана от целувката му, я зашеметиха. За миг тя усети как в нея се надигна вълна от паника, примесена с погнуса. Не биваше да прави това. Искаше да крещи с все сила. Но в следващия миг си припомни, че всяка цена си струваше да бъде платена, всяко жалко и окаяно деяние би било оправдано, всякакъв смъртен грях, защото животът на баща й бе заложен на карта.

Изтръгна се от прегръдката му, изплашена от напора на чувствата му. Докато се колебаеше, бегло се озърна към вратата. Все трябваше да има някакъв начин да спечели още време.

— Дали няма някое по-усамотено място? — шепнешком го запита тя.

— Да, има. На горния етаж има една разтребена спалня. Леглата са застлани с чисти чаршафи. Моят ординарец ги намери в една ракла. Днес през деня почивах в тази спалня.

Тя кимна, освободи се напълно от търсещите му ръце и пое по стълбата към горния етаж.

Но точно в този миг външната врата рязко се отвори и на прага се появи редник Текъри. Реймънд застина. Припомни си какво му предстои тази нощ.

— Полковник, сър, хората навън вече са неспокойни. Те…

— Ей сега ще отида при тях — уморено въздъхна Реймънд.

Тия изруга наум. Явно го губеше. А точно това не биваше да допуска за нищо на света. Така както бе застанала сега, на най-горните стъпала, редник Текъри не можеше да я види. Разпусна дългата си черна коса, вързана на тила, и изгледа многозначително Реймънд. После бавно, много бавно започна да разкопчава корсажа си. Пръстите й, отдавна привикнали с тези движения, се плъзгаха безшумно, но ловко и сръчно. Дори се наложи да им заповяда да не бързат толкова, за да удължи представлението.

Рей я гледаше с жаден поглед, докато най-сетне не издържа, извърна се към Текъри и му даде знак да излезе. Тия уморено си пое дъх. Явно отново го бе спечелила.

— Сър! — обади се Текъри.

Тия мислено благодари на съдбата. През последните години, изтекли в оскъдица и недоимък, младата жена вече не носеше толкова много дрехи както преди войната. Рей отново понечи да извърне поглед от нея. Не, нямаше да му позволи да я пренебрегва. Тя побърза да смъкне корсажа от раменете си, впила очи в неговите, и зачака, задъхана, с разголени гърди, убедена, че той няма да я изостави.

Реймънд пак се обърна към редник Текъри.

— Моментът не е много подходящ. Половин час, след половин час ще бъда при тях. Кажи им да са готови след половин час.

Половин час! Дали щеше да й стигне? Ако Иън е получил съобщението й, сега би трябвало да препуска с всички сили към Симарон. Тия не се съмняваше, че Иън може да язди много по-бързо от нея. Така че сега от нея се искаше само да отлага нападението колкото се може по-дълго.

Редник Текъри излезе.

— Да, Господи, най-после сме сами — прошепна Реймънд. Тия продължи нагоре по стълбата. Сърцето й биеше до пръсване. Нож. Да, трябваше да вземе нож със себе си. За да го екзекутира така, както той възнамеряваше да екзекутира баща й. Ала не вярваше, че е способна хладнокръвно да убие някого. Или поне не по този начин. Ако се изправи срещу стрелец, държащ оръжие в ръка, ще стреля, без окото й да трепне. Но да убие подло някого в гръб… Всъщност нямаше значение, защото нямаше нож подръка.

— Надясно — обади се Реймънд. Вече бе на крачка зад нея. Тя продължи по коридора на горния етаж и зави надясно.

Стори й се, че долови някакъв шум. Някакво движение в къщата. Може би бе само полъх на вятъра. В старата къща с олющена мазилка винаги ставаше течение. Или вече бе изгубила разсъдъка си дотам, че се опасяваше да не си навлече Божия гняв заради грехопадението, което си бе наумила.

— Ето онази врата там — промълви Реймънд. Очевидно той не бе чул нищо. Явно шумовете бяха плод на нейното болезнено въображение.

Младата жена сковано влезе в стаята. На призрачната лунна светлина всичко й изглеждаше странно, в червеникави оттенъци, може би заради цвета на завесите. Някога тази стая принадлежеше на господаря на дома. На лявата стена се издигаше масивна камина. Голямото легло бе изпънато покрай завесите, леко полюшвани от въздушното течение.

— Леглото е чисто, чаршафите са изгладени от моя ординарец — тихо рече Реймънд.

— Щом казваш — прошепна Тия.

Внезапно застина като парализирана, не можеше да помръдне, само се взираше в тайнствените сенки на нощта, стаени в стаята. Стана й студено, много студено. Започна да трепери. О, Господи, от всичко, което бе вършила през целия си живот, това бе най-лошото, най-отвратителното…

— Любов моя… — прошепна Реймънд и се доближи плътно до нея отзад. Ръцете му погалиха голите й рамене. Притеглиха я към гърдите му. Устните му докоснаха тила й. Тя стисна зъби, задавена от омраза към него. Той отметна косите й и притисна горещите си устни към рамото й. После тя усети пръстите му да се плъзгат по малките копчета на полата й. След броени мигове копчетата бяха разкопчани, сетне ръцете му се добраха до ластика на дългите й долни гащи. И щом всичките й дрехи се свлякоха в разпиляна купчина на пода, странните, оцветени в червено лунни лъчи обвиха голото й тяло. Толкова лесно бе за него да я съблече! А тя отчаяно искаше да спечели още време!

— Ела, любов моя…

Ела. Мили Боже, как ще изтърпи докосването му, след като помни милувките на един друг мъж…

— Погледни луната — умолително зашепна тя и пристъпи към прозореца.

— Тия, луната, както и войната никъде няма да избягат.

— Но луната е толкова прелестна сега, макар и обвита в това червено сияние…

— Не е време за приказки.

Чу се шум от свалянето на ножницата и сабята му. Последваха ги кавалерийският му мундир и ризата.

— Имам нужда да пийна още малко, Реймънд. Всичко това е толкова ново за мен.

— Мадам — рязко каза той и нервно прокара пръсти през косите си. „Досега съм му отказвала толкова пъти“ — припомни си Тия. Най-после му предлагаше онова, за което толкова отдавна е копнял, не е чудно, че съвсем е изгубил търпение. — Нали ти пожела да дойдем в тази стая? Какво искаш? Да си тръгна ли?

— Не! Не бива да си тръгваш!

Той я грабна на ръце, вдигна я и я положи на леглото. После се надигна над нея и погледите им се кръстосаха. Сърцето й заби ускорено. Задушаваше се, не можеше да изтърпи всичко това. Искаше й се да крещи, да се смее и пак да крещи, да го засипе с удари…

— Любов моя! — повтори той и целуна пръстите й.

— Моя… любов — прошепна тя в отговор, но думите я задавиха и тя с усилие потисна напиращите в очите й сълзи. Трябваше веднага да спре този фарс. Не можеше да продължи нататък. Любов моя! Вече бе чувала тези думи. Само че произнасяни от друг мъжки глас…

— О, мили Боже!

Внезапно проехтелият вбесен и в същото време леко присмехулен възглас бе долетял откъм сенките край завесите.

Произнесен именно от онзи, от другия мъжки глас!

Плътен глас с характерен тембър, дрезгав и насмешлив, внезапно прокънтя в осеяната с червеникави отблясъци мрачина. Не, това не можеше да бъде ничий друг глас — това бе неговият глас.

Да, неговият. Но не, това не можеше да е истина. Сигурно полудяваше; тя бе призовала този глас в спомените си и ето че притежателят му бе пред нея от плът и кръв. О, Господи, сигурно гузната й съвест си играеше жестоки шеги с нея, не бе възможно той да е в тази стая. Но явно бе тук. И сигурно ги бе проследил в къщата, тънеща в призрачни сенки!

Да, той бе тук. Тия едва различаваше сянката, която се насочваше към нея. Но с женската си интуиция безпогрешно усещаше, че това е той. Познаваше много добре гласа му… познаваше смеха му, насмешливия му маниер на говорене, който сега бе особено язвителен. Знаеше, че понякога той може да е много нежен, но само в редки случаи, но понякога, о, мили Боже, той бе способен да се разбеснее до неузнаваемост и да стане страхотно опасен. Както сега, на фона на кървавочервените лунни отблясъци по стените и пода.

Тя застина на място. Кръвта й сякаш замръзна във вените. Все още усещаше тялото на Реймънд върху своето. Чувстваше собствената си голота. Плътният глас на Тейлър я шибна като камшик:

— Достатъчно, не мога повече да понасям това пошло представление!

И тогава тя видя фигурата му по-ясно. Скова се от напрежението, което той излъчваше. Господи, не биваше да поглежда към него!

— Какво става, за Бога! — извика Реймънд. — Какво? Тейлър! Та това си ти! — кресна той.

Но в стаята внезапно прокънтя онзи зловещ звук, който само стоманата бе способна да издава. Сред омайния полумрак, пронизван само от лунните лъчи, Тия зърна мълниеносно сребристо проблясване. В следващия миг сабята на Тейлър бе опряна о гърлото на Реймънд.

— Спри! Веднага спри! — изпищя ужасената жена.

Ала сабята не се помръдна от сънната артерия, ускорено пулсираща покрай гърлото на полковника. Очите на Тейлър оставаха впити в лицето на Тия, а челюстите му — яростно стиснати.

— Аха, като че ли най-после успях да привлека вниманието ти — ледено процеди Тейлър.

Искаше й се да умре още сега, в този миг.

Но той със сигурност по-късно ще я убие.

Затвори очи и безмълвно се помоли тази кошмарна нощ да се стопи, да изчезне нейде или просто да не се бе сбъдвала. Не се очакваше той да се появи тук. Предполагаше се, че сега би трябвало да бъде някъде далеч на север! Мили Боже, ако тя знаеше, че Тейлър е наблизо, щеше да преглътне цялата си гордост и смирено да го моли за благоволението му, за да изпроси съдействието му в тази отчаяно дръзка игра, в която се бе впуснала. Тя нямаше друг изход — трябваше да спаси баща си.

— Съжалявам — заговори Тейлър, — но тази малка и очарователна авантюра май стигна прекалено далеч. Полковник Уиър, ако обичате, станете внимателно от леглото.

— Дяволите да те вземат, Тейлър Дъглас! Ще платиш с главата си за всичко това! Кълна ти се! И как се вмъкна тук? — сърдито изкрещя Уиър, след като се надигна, преглъщайки задъхано, вбесен от това, че му бяха прекъснали удоволствието, при това виновникът бе негов заклет враг.

— През вратата, сър.

Тия въздъхна облекчено. Слава Богу, нещата не бяха стигнали твърде далеч. Реймънд Уиър не бе успял да смъкне бричовете си. Но тогава ситуацията внезапно стана още по-страшна за нея.

Защото сабята на Тейлър Дъглас се опря в разголената й гръд.

— Ставай, Тия. В името на Бога, облечи някакви дрехи. До гуша ми дойде да те намирам гола навсякъде, където отида, освен, разбира се, в нашето брачно легло.

— Във вашето брачно легло! — повтори смаяният Реймънд.

— А, бедничкият, ти навярно си най-изненаданият в цялата тази история. Това би могло да ти спаси живота. Досега те мислех за почтен мъж, макар и фанатик. Но да, аз наистина казах „брачно легло“. Не ме ли чу? Макар че ми е много тъжно да го призная, тази лейди лъже и мами. Тя за никого не може да се омъжи, понеже вече е женена. Но си остава хитра и лукава като лисица — такава си беше още от деня, в който я видях за пръв път. И е готова всичко да жертва за преуспяването на Юга. Не се уморява да играе своите игри! И всичко в името на каузата на южняците, нали така. Тия?

Смъртно засегната, Тия стисна ръце пред гърдите си в опит да прикрие голотата си и да издигне преграда срещу неговите саркастично-горчиви нападки. Но какво ще предприеме той сега? Нали се бе заклела да не играе ролята, с която бе станала известна, откакто се срещнаха за пръв път.

Е, тази нощ не яздеше като лейди Годайва[1]. Вече бе изпитала гнева му. Ала никога не го бе виждала толкова вбесен. Но нали самият той й беше наредил да се върне в дома си, той я бе пропъдил. И дори не й бе писал нито ред.

Освен това тази вечер нямаше избор.

Затова се опита да намери убежище в гнева си, хвана върха на острието, за да захвърли сабята, и скочи от леглото. Отчаяно искаше да измисли нещо, което да спаси достойнството й в тази толкова нелепа и унизителна ситуация. Усещаше върху себе си втренчения поглед на съпруга си. Дори бе учудена, че още не я е пронизал със сабята си.

— Тия? — възкликна Реймънд и внезапната болка в гласа му я накара да трепне. Трябваше да си припомни, че той се готвеше да убие баща й. — Ти наистина ли си омъжена за него?

— Да.

— Но защо тогава дойде при мен тази нощ? — грубо попита той — отказваше да се прости с илюзията, че тя е изгаряла от желание по него.

— Ти се готвеше да атакуваш Симарон — обясни му тя и добави с много по-горчива нотка: — А след като го превземеш, първо щеше да убиеш баща ми.

Реймънд поклати глава.

— Баща ти? О, не, Тия… Исках само да завзема имението. Нищо повече не съм възнамерявал да извърша.

— Това не е истина! Баща ми щеше да бъде убит, разстрелян или обесен!

Да, това бе самата истина. Ужасяващата истина, която можеше да се прочете в очите на полковник Реймънд Уиър. Той все пак бе честен мъж, макар и по своему, и не му се удаваше лесно да лъже хората около себе си.

— Щях да пощадя живота му… заради теб!

— Колко трогателно — прекъсна го Тейлър. Дори характерният му провлечен южняшки говор не успя да прикрие раздразнението му. — Кажи ми, Тия, това обяснение за него ли беше, или за мен?

Тя не можеше нищо да обясни. Вместо това думите се посипаха от устата й:

— Тейлър, ти се държиш като истински негодник! Не разбираш нищо! — изкрещя тя. Пръстите й трепереха толкова силно, че не можеше да закопчее копчетата. И двамата мъже се взираха в нея.

Явно бе допуснала грешка, като се нахвърли върху Тейлър с такива сурови думи, скоро осъзна Тия, защото Реймънд внезапно реши да се намеси и да брани нейната чест.

Нейната чест. Звучеше смешно, защото вече не й бе останало нищо, което да бъде защитавано.

Обаче Реймънд се метна напред към сабята си, която тъй безразсъдно бе запокитил настрани, когато бе обсебен от желанието да я обладае. Едва бе успял да се добере до ножницата, когато нощната тишина бе разсечена от рязък удар на стомана. Сабята на Реймънд прелетя стаята, а острието на сабята на Тейлър отново се опря в гърлото на полковника.

— Тейлър! — извика Тия и най-после се осмели да погледне съпруга си в очите. — Не го… не го убивай. Моля те!

Не, никога досега не го помнеше толкова гневен, толкова неспособен да се владее. Досега неведнъж се бяха спречквали, бяха спорили, разбира се, войната помежду им бе по-разгорещена отколкото войната между Севера и Юга. Но тази заслепяваща, смъртоносна ярост я ужасяваше, искаше да побегне, да се скрие завинаги от него. По-лесно би било да се изправи срещу смъртта, отколкото да понесе това, което я очакваше. Той бе висок, стърчеше с почти цяла глава над Реймънд, и изглеждаше така напрегнат, че яките му мускули ясно се очертаваха под синия кавалерийски мундир. А очите му я изгаряха като въглени. Красивите му черти й се сториха още по-поразяващи на фона на несъмнените му усилия да сдържи гнева си.

Идеше й отново да закрещи с цяло гърло срещу него. Но бе загубила дар слово, не можеше да намери нужните думи, макар че толкова й се искаше гневът в гласа й да успее да му предаде мъката, разкъсваща сърцето й.

— Моля те, недей — простичко добави тя.

Погледът му се впи в нея. Изгарящ като факел. После Тейлър отново се извърна към Реймънд:

— Нямам намерение да ви убивам, сър. Ние всички се изтребваме в битките, но аз не съм хладнокръвен убиец. Макар че съм способен да заколя всеки мъж, покачен върху някоя блудница, дори и тази блудница да е моята собствена жена.

Тия се почувства като зашлевена, като ударена през лицето от нечия безжалостно ледена длан. Това обаче й помогна да осъзнае ситуацията докрай. Мили Боже! Та поляната пред къщата бе пълна с войници! Войници на Юга, врагове, които можеха да пленят Тейлър и да го разстрелят, без окото им да мигне!

— Наричай ме както искаш — разкрещя се тя, — но знай, че животът ти е изложен на смъртна опасност! Долу има около стотина войници, които чакат заповед, за да нападнат имението на баща ми…

— Не, Тия, опасността отмина — успокои я Тейлър. — Мъжете долу бяха заловени. Нападнахме ги от засада. Всичко стана много бързо и много изкусно, ако мога да се похваля. Няма нито един убит, полковник — обърна се той към Реймънд Уиър.

— Значи и мен няма да убиеш. Тогава какво следва? — попита Реймънд.

— Моите хора сега ще дойдат, за да ви отведат, така че по-добре се облечете.

Реймънд кимна и посегна към ризата и мундира си. Тъкмо намяташе мундира, когато на прага се появиха двама мъже в униформи на северняците.

— Към кораба ли да тръгваме, полковник? — попита единият от тях, блондин с гъста брада, около двадесет и пет годишен.

— Да, лейтенант Райли. Капитан Максуел ще ви поведе на север. Ще ме чакате долу с конете, когато е готова охраната на пленниците.

— Сър? — почтително козирува лейтенантът към Реймънд.

Реймънд погледна към Тия. Поклони й се. Тя не посмя да каже нищо. Само сведе очи. Отлично обучен боец, полковник Реймънд Уиър бързо прие промяната в ситуацията — нямаше друг изход, освен да се покори пред янките. Те му сложиха белезници и излязоха.

Тия остана скована и безмълвна. Не можеше да погледне Тейлър в очите. Отново й се дощя да закрещи, да се разплаче, да се хвърли в прегръдките му…

Ако бе решил да я убие още тук, кой би могъл да го обвини? Вече достатъчно пъти бе подлагала живота му на опасности, при това без той да възрази, а все пак бе неин враг.

Освен това той никога нямаше да повярва, че никога не бе искала да направи това, което бе сторила тази нощ, че връзките помежду им, макар и невидими, бяха силни и я държаха в своята паяжина много по-здраво, отколкото един лист хартия, който ги обявяваше за съпруг и съпруга.

Толкова често му се беше противопоставяла. А сега, когато искаше да сключат примирие, да го помоли да й прости, той само я пронизваше с безжалостния си поглед.

Но какво значение имаше сега? Беше се молила от все сърце Иън да си дойде — нейният роден брат, сражаващ се на страната на враговете — заедно с войските на янките, защото той можеше да се пребори и да спаси наследството си. Но Иън не дойде. Вместо него се появи Тейлър и той щеше да спаси баща й. Ще спаси и Симарон. За всичко това Тия бе готова да плати и най-скъпата цена…

По всичко изглеждаше, че именно това ще бъде цената.

Тези мисли й помогнаха да се окопити, макар че продължаваше да очаква той да я повали с един удар. Или да й причини болка. Тя усещаше как у него се надига такова желание.

Той най-после пристъпи към нея. Силните му ръце се вкопчиха в раменете й, пръстите му се впиха в плътта й. Погледите им се срещнаха. Ръката му помръдна спонтанно, сякаш се готвеше да стовари юмрука си върху нея с цялата сила на насъбраната си ярост.

Ала удар не последва. Той просто я оттласна от себе си. Тия затвори очи, цялата разтреперана, отчаяно търсеща най-уместните думи…

Чу като в мъгла как той се отдалечи от нея, как тръшна вратата и с тежки стъпки заслиза по стъпалата.

Не можа да си обясни какъв безумен демон я тласна да се тича след него. Настигна го насред стълбата и избърза пред него, за да го принуди да застане с лице към нея. Ала и сега не можеше да говори, само простена измъчено, запъвайки се от смущение:

— Тейлър, аз… аз… аз не бях на себе си от страх, защото узнах, че те се канят да убият баща ми.

— Отдръпни се от пътя ми, Тия — отвърна той.

— Дяволите да те вземат, Тейлър! Дойдох тук, бях длъжна да дойда, за да го спра. Не разбираш ли това, нищо ли не разбираш?

Той остана безмълвен до нея, вторачил поглед в мокрото й от сълзи лице, като че ли обгоряло от тази ужасна нощ. Тя мислено си повтори, че завинаги го е изгубила. При това точно когато бе започнала да разбира…

— Разбирам само, любов моя, че си искала да спиш с друг мъж, че си способна да ми изневериш. Е, какво пък, Уиър е сред най-добрите офицери на южняците, нали? Истински плантатор, който много добре си подхожда с красавицата от имението Симарон. С една дума, кандидат, когото можеш по-малко да обичаш за цял живот. Колко удобно и за двете.

— Не, аз…

— Не?

Ироничният му тон я накара да се почувства като най-презряна и долнопробна лъжкиня.

— Да, ти знаеш, че… някога ние бяхме приятели. Но аз… — Тя замлъкна, борейки се с напиращите сълзи. Но защо страдаше толкова? Нали той бе враг! Взираше се в очите му и усещаше кипящия му гняв, разбирайки какви усилия му струва да обуздава чувствата си. Но в същото време долавяше уханието му… спомняше си за допира на пръстите му по кожата си…

Освен това за свое безкрайно удивление, сега тя осъзнаваше, осъзнаваше го с кристална яснота, въпреки драматичните обстоятелства, колко много всъщност го обича. Обичаше го от известно време. Никакви мисли за всичко останало, за чест, достойнство и дълг не можеха да заглушат това усещане, защото изцяло бе погълната от любовта си към него и само към него.

— Моля те! — прошепна тя.

Той протегна ръка и докосна бузата й.

— Молиш ме? За какво ме молиш? Съжаляваш ли, страхуваш ли се? Или се опитваш да съблазниш и мен? Е, може би няма да се окажа чак толкова лесна плячка, защото знам каква е стръвта, защото познавам прелестите, които ще ми предложиш, защото вече съм залагал на тази игра и съм платил доста скъпо. Когато те видях тази нощ… досещаш ли се какво бе първото, което ми хрумна? Сигурно си мислиш, че съм искал да те удуша, да те смажа от бой. Е, да, признавам си, и това ми мина през ума. Когато се намесят гордостта и емоциите, мъжете винаги прибягват до насилие. Но си помислих за нещо повече. Да ти подрежа перата. Да подрежа абаносовочерните ти къдрици, да те оставя късо подстригана, без луксозен тоалет, сякаш си… гола, макар че това не е точната дума в случая. Какво ще стане, ако отрежа прекрасните ти коси? Ще можеш ли да съблазняваш мъжете, като се оправдаваш, че всичко е само за да спасиш семейството си или нацията? Най-добре ще е да те окова във вериги, докато не свърши войната. Да, точно така ще постъпя сега, а по-късно ще мисля какво да те правя.

Окована… държана под ключ? Наистина ли възнамеряваше да я превърне в своя пленница? Смаяна, Тия си припомни, че Тейлър и преди бе отправял подобни заплахи. Сега обаче всичко бе доста по-сериозно, твърде много неща бяха излезли извън контрол.

— Аз… аз никого не съм съблазнявала. Аз… — Тия пак се задави от надигащите се в гърлото й сълзи. — Аз не съм блудница, Тейлър! — прошепна тя. Очите й срещнаха неговите.

И в следващия миг той внезапно пристъпи към нея и я притегли в прегръдката си. Устните му се притиснаха към нейните с ярост. Зацелува я страстно и горещо, с гняв… и със съжаление може би, сред мъчителна смесица от бурни емоции, за да я накара да се почувства сломена, разтреперана, изпомачкана от необуздания прилив на желанието му и… жадуваща за още. Пръстите му разрошиха косите й, стократно обходиха врата й, прокраднаха се до бузата й, после пропълзяха към шията й. Докосването му ставаше все по-настоятелно и търсещо, ръцете му все по-плътно се притискаха към извивките на тялото й под тънката памучна рокля. Усети пръстите му по гърдите си, палеца му, галещ зърното й, после другото, галещ и предизвикателно възбуждащ. Сладостна слабост я обля цялата. Искаше да може да се притисне към него, да изпита наново онези блажени усещания, отново да се възцари мир между тях. Мислено се помоли гневът му да се стопи и да отстъпи пред нежните чувства към нея, които толкова пъти досега й бе показвал. Пожела си за миг Тейлър да я грабне на ръце и да я понесе нагоре по стъпалата към стаята, където я бе заловил броени мигове преди тя да съгреши, за да й докаже, че е неин пълновластен господар, за да я накаже чрез дивашко и необуздано обладание, за да й напомни, че тя се бе заклела да му принадлежи… Изведнъж той я отблъсна от себе си.

— Ах, Тия, толкова съжалявам. Вече не съм сигурен какво целиш, но както по всичко личи, си готова отново да се превъплътиш в ролята на любяща съпруга, да ми се отдадеш без никаква съпротива, и безкрайно съжалявам, че сега не мога да се възползвам от пристъпа ти на угризение. Не мога, защото решителната битка тепърва предстои.

Тя също се отдръпна, смръщи вежди и попита:

— Битка? Каква битка? Нали успя да осуетиш плана на Уиър да нападне имението на баща ми?

— Колко си глупава! Уиър командва само половината от войските в района. Забрави ли за майор Хокинс, командващ гражданското опълчение? Всеки момент майорът може да атакува Симарон. Не зная дали Иън е наясно с положението, нито дали Джулиан е осведомен за надвисналата опасност. Но ти очевидно си научила отнякъде. Може аз да се окажа единствената надежда за спасение на баща ти.

Тия го изгледа смаяно:

— Мили Боже! Бях забравила, че има още войски. Веднага трябва да се прибера у дома! — извика тя и с все сила се завтече към стълбата.

— Не! Тия!

Не успя да изчезне в нощта. Защото бе заловена. За собствената си коса. Каква ирония на съдбата… Тия безпомощно изохка, но само след миг отново се озова притисната към гърдите му. Погледите им пак се срещнаха.

И сега тя остана поразена от пламтящите му очи, от разширените му от гняв зеници. Пръстите му се вкопчиха в раменете й.

— Никъде няма да ходиш!

— Но баща ми… моят роден дом…

— Твоят заклет враг ще се постарае да ги запази за теб — заяви Тейлър с горчива нотка в гласа.

— Не, моля те, нека да дойда с теб! Моля те, Тейлър, кълна ти се, това е толкова важно за мен, че…

— Не ми обещавай нищо повече, Тия, защото се уморих да гледам как нарушаваш всичките си обети.

— Но мога да ти се закълна, че…

— Тази битка ще бъде на живот и смърт и никак не ми се иска някоя от воюващите страни да те залови и да те използва за размяна на военнопленници.

— Моля те! — извика тя, но докато отчаяно се опитваше да се отскубне от ръцете му, вратата се отвори широко. В първия миг тя не се обърна по посоката на шума, защото вниманието й бе изцяло приковано към него. Но дочу стъпки от войнишки ботуши и разбра, че са дошли, за да я отведат.

— Господа, заведете жена ми на кораба. Никой няма да се изненада, ако в затвора „Олд Капитъл“ се появи още един представител на фамилията Маккензи.

Един от войниците се изкашля смутено.

— Госпожо Дъглас, ако сте готова…

Тия сведе глава и се отдръпна от Тейлър. Той също побърза да я освободи от прегръдката си.

Но тя не издържа и отново се извърна към него.

— Не! — тихо промълви тя, но в следващия миг изкрещя с все сила: — Не!

Обърна се толкова бързо и устремено, че двамата войници от армията на янките не успяха да я спрат, когато профуча покрай тях.

Втурна се надолу по стъпалата. По същите тези стъпала, водещи към залата на партера, където някога, в безвъзвратно отминалите щастливи дни младите южняшки дами и кавалери безгрижно се бяха смели, бяха флиртували и танцували.

Щом изскочи навън, Тия веднага повика коня си. Слава Богу, нейната благословена, чудесна кобила Блейз изскочи иззад близките дървета точно когато Тейлър се втурна по стълбата към верандата.

Тя се метна на седлото. Тейлър нямаше да стреля към нея. А никой друг не можеше да я стигне, защото никой нямаше кон като нейния. Освен, разбира се…

Освен самия Тейлър.

— Хайде, момичето ми, откарай ме у дома! — пришпори Тия кобилата и я смушка припряно.

Наведе се над седлото и изчезна в нощта. Дори насън можеше да намери просеката, водеща към дома й — цялата й младост бе преминала в езда точно по тези пътища.

Светлините на къщата скоро се стопиха зад гърба й. Пътят напред се осветяваше само от луната, която й се струваше като кървавочервено петно сред проблясващите звезди.

Струваше й се, че земята трепери. Напрегна слух. Сега наистина долови далечен тропот. Тръпки я побиха, щом осъзна, че не бе сама в нощната пустош — някакъв конник я настигаше, галопирайки в бесен ритъм. Това бе той! Тейлър я преследваше, а след него сигурно препускаха хората му.

— Моля те, Господи! — помоли се тя в нощния мрак. На всяка цена трябваше да се добере до дома си. Длъжна бе да провери как са майка й, баща й, Симарон. — Моля те, Господи…!

Тази нощ обаче Господ явно не бе на нейна страна. Тейлър беше опитен ездач. Жребецът му скоро настигна Блейз и той успя да хване поводите на кобилата. Тия се опита да избяга, но след напразните й усилия да се пребори с него и двамата се озоваха в тревата. Той улови насочения към лицето си женски юмрук, изви го надолу и я повали по гръб. Погледите им отново се кръстосаха като две яростни мълнии.

— Моля те, Тейлър, в името Божие, имай милост към мен…

Той се взря в лицето й с искрящи от ярост зеници и Тия внезапно си спомни, че точно на това място, на тази пътека, те се бяха срещнали за пръв път. Тогава започна тяхната любов.

— Моля те, моля те! — разгорещено повтори младата жена. — Отведи ме у дома! Трябва да бъда там. Ще ти се подчинявам във всичко! Ще бъда послушна! Ще престана да яздя, сама ще се предам в „Олд Капитъл“, сама ще си надяна примката на врата, кълна се, Тейлър, моля те, аз ще…

— Ще ме обичаш, ще ме почиташ, ще ми се покоряваш? — дрезгаво измърмори той.

Тя внезапно осъзна, че по ирония на съдбата тази нощ много напомня на онази, когато техните житейски пътища се пресякоха. Дали той не съжаляваше, че така им бе отредила съдбата?

Тейлър с един скок се изправи на крака, подаде й ръка и я вдигна от тревата.

— Ще яздиш с мен, на моя жребец! — грубо й нареди той. — И ще слушаш каквото ти казвам. За нищо на света не искам да се замесваш в схватки или сражения, ако някой ни нападне по пътя! Не се притеснявай за Блейз — тя ще ни следва, много добре знае пътя до имението.

— Да, ще слушам! — обеща тя.

В първия миг бе очарована, че той се погрижи за нея въпреки всичките страдания, които му бе причинила, но после се сети, че няма никакво време за размисли. Сега трябваше да препускат като обезумели, за да стигнат навреме до имението на баща й.

Като че ли отгатнал мислите й, Тейлър не щадеше жребеца. Тия едва се крепеше на седлото пред него, но въпреки стремглавото препускане не можеше да забрави, че не са сами в среднощната езда. Опита се да прецени приблизително колко бяха конниците, които ги следваха. Шестдесет, а може би осемдесет. Колко ли щяха да се окажат неприятелите, решени да атакуват Симарон? И дали Иън вече е стигнал у дома? Дали ще намерят помощ от някъде другаде?

Нощното небе оставаше призрачно осветено от зловещата луна. По всичко личеше, че вече наближават Симарон, като подхождаха откъм юг, малко под реката, където се очакваше да бъде организиран първият защитен рубеж. Голямата къща в плантацията внезапно се появи пред тях, осветена от червеникавата луна. На Тия й се стори, че къщата бе опръскана с кръв.

Напред! Нямаше никакво време за губене. В далечината войниците вече бяха изградили защитната линия покрай реката. Битката бе започнала. Някъде там ехтяха гърмежи, кънтяха викове, неясни фигури залягаха в окопите. На Тия й се счу гласът на баща й да дава кратки команди. После се взря по-напрегнато и долови силуетите на тичащи войници, забързани да изпълнят нарежданията му. Това бяха работниците от неговата плантация, както и други мъже в сини униформи и…

Тогава ги видя. Мъжете в сиво. Значи двамата й братя бяха дошли. Радостна вълна заля сърцето й. Дори и в този ужасен миг се доказваше старата мъдрост, че кръвта вода не става, че приятелството в нужда се доказва и че добрият човек си остава добър независимо от обстоятелствата.

Ала в следващия миг младата жена се смрази.

Тия зърна майка си, нейната прекрасна майка, все още стройна, със златисторуса коса, да тича през поляната с някакво важно послание за баща й. Неясно, но зловещо предчувствие вледени сърцето на Тия.

Когато Тейлър нахълта с жребеца си в двора, един от защитниците, укрит в задната част на къщата, изкрещя към него:

— Стой или ще стрелям!

— Аз съм полковник Дъглас! Идвам да помагам за отбраната на дома на Маккензи! — извика Тейлър и скочи от седлото.

Въпреки че цялата сцена се разиграваше на лунната светлина и на отблясъците на факлите, Тия успя да забележи войниците, насочили пушките си от борда на шлепа, напредващ по реката. Повечето от мъжете, работещи и живеещи в Симарон, бяха залегнали в окопите. Само майка й не беше в укритията. Тия скочи от Фрайър, преди Тейлър да се досети за намерението й.

— Мамо! — изкрещя тя и се втурна през поляната.

— Тия! — чу се викът на Тейлър, дрезгав от прекомерното напрежение. — Тия! — извика той още веднъж. Не й бе нужно да се обръща назад. Знаеше, че той е по следите й. Но не можеше да спре, защото майка й бе в смъртна опасност. Тя почти бе стигнала до Тара, която все още не подозираше, че неприятелските войниците вече се прицелват в нея.

С крайчеца на окото си Тия отново зърна за миг вражеските пехотинци, чу командата за стрелба…

Тя стигна до Тара и се хвърли към нея, за да я принуди да залегне.

— Тия! — извика майка й миг преди да проехти изстрелът.

Пушечният залп я прекъсна.

Тия се вкопчи в майка си сред червената пелена.

Двете започнаха да пропадат, да пропадат… докато накрая се свлякоха заедно на земята.

Като на сън тя чу вика на Тейлър. Чу как той започна бясно да стреля с колта си. После коленичи до нея и тя отново зърна очите му. Пламтящи като въглени, златисти като огнено сияние — очи, които я порицаваха и укоряваха, които я задържаха при него, които я запленяваха дори и сега…

Протегна ръка да го погали по бузата. Ала неговото поразително въздействащо и красиво лице с мъжествено изсечени черти се размиваше пред замрежващия й се поглед. Струваше й се, че целият живот започва да се изнизва пред очите й… не, не нейният живот, а животът, който той й бе дал, изпълнен с вихрушка от страсти, ярост… о, да, и ярост имаше помежду им, но в същото време това бе живот, изпълнен с любов и копнеж…

Техният живот…

Преди тази нощ, преди войната да дойде и тук, в Симарон.

Бележки

[1] Лейди Годайва (1040–1088), съпруга на Леофопк, саксонски граф на Мърсия, който й обещал да намали тежките данъци, измъчващи поданиците му, ако тя препусне гола на кон през гр. Ковънтри. Благодарното население почтително затворило кепенците на прозорците, само любопитният Том намерил пролука, през която да надзърта, заради което изгубил зрението си. — Б.пр.