Хедър Греъм
Триумф (26)

Глава 25
ОБЕДИНЕНИЯТ ДОМ

Есента на 1864 година.

Крайбрежието на Западна Флорида, в околностите на Тампа Бей.

 

Тази нощ небето бе странно притъмняло. Надигащата се в далечината буря хвърляше пурпурни отблясъци сред сивеещия хоризонт. Малък облак засенчи за миг луната и тя заблестя със странно червеникаво сияние. Когато наближи Елингтън Манър, Тейлър вдигна ръка, за да даде мълчалив знак на мъжете зад себе си. Откъм задната част на имението се чуваха мъжки гласове. Един войник пазеше къщата отпред.

Тейлър даде знак на Райли, че ще обезвреди войника. След това по негов сигнал останалите трябваше да заобиколят къщата. Райли кимна. Тейлър слезе от Фрайър, наведе се ниско и крадешком се приближи към къщата откъм северозападната й страна. Пазачът дори не погледна в неговата посока. Тейлър прескочи парапета на верандата, застана зад часовоя и опря дулото на колта си в тила му.

— Тихо, войниче. Условията в някой затвор на Севера може би ще ти се сторят по-приемливи, отколкото това, което те очаква много скоро в гражданското опълчение, а със сигурност е за предпочитане пред това, което ще те сполети, ако мръднеш или издадеш звук.

Войникът вдигна ръце, че се предава.

— Уиър сам ли е в къщата? — тихо попита Тейлър.

— Не, сър.

— Кой е с него?

— Госпожица Маккензи.

Тейлър едва не изтърва оръжието си.

— Какво?

— Госпожица Маккензи, сър, госпожица Тия Маккензи. Едно местно момиче, стара приятелка на полковника. — Гласът му прозвуча ужасено и Тейлър осъзна, че неволно бе притиснал по-силно дулото на пистолета в тила на войника.

Отпусна леко пръсти, за да даде възможност на младежа да говори.

— Какво прави тя там?

— Не знам…

Тейлър отново притисна дулото.

— Какво прави тя там?

— Дойде да се омъжи за полковника.

— Да се омъжи ли?

— Само че той не може да се ожени за нея, тъй като тук няма свещеник.

— Но тя все още ли е в къщата?

Младежът си помисли, че сигурно след миг ще умре.

— Да! — успя да изрече той.

— И какво прави там?

— Ами, сър, мисля, че се опитва да го съблазни.

Тейлър имаше чувството, че плътта му изгаря, сякаш душата му бе избухнала в бялата светлина на яростта. Опита се да запази самообладание. Удари силно войника по главата. Бунтовникът се строполи на верандата, без да издаде нито звук. Тейлър се надяваше да не го бе ударил прекалено силно. Не искаше да убива нещастника само задето му бе съобщил тази ужасна вест. Наведе се, притисна пръст до гърлото на войника и усети пулса му. Младежът беше жив.

Тейлър искаше да се втурне в къщата, но все още не можеше, макар че едвам се удържаше. Това бе неговата мисия. Той бе отговорен за тези мъже и проклет да бъде, ако позволи да го изненадат неколцина бунтовници, които биха се из: плъзнали от кордона, след като веднъж той се озове в къщата, за да се изправи лице в лице срещу Уиър.

Изправи се и махна на Райли да се приближи с войниците. Както предварително бе решено, мъжете се разделиха и заобиколиха къщата. Когато се разпръснаха като ветрило, те чуха разговора на бунтовниците.

— Продължавам да твърдя, че това не е правилно! — оплака се един редник, който пристягаше седлото. — Искам да кажа, че в щата има достатъчно янки, а ние ще нападнем един от нашите?

— Защото никой янки не е такова голямо зло, колкото един южняшки предател! — отвърна един от мъжете, който пъхаше пушката в калъфа, окачен на седлото на коня му. — Полковник Уиър обясни, че това може би е най-важната работа, която ще свършим в тази война — да унищожим Маккензи. Със своите приказки, че отделянето на щата от Съюза не е правилно и че е неморално да притежаваш роби, Маккензи забива нож право в гърба на щата. Когато го обесим, това ще бъде предупреждение към бъдещите предатели, които мислят и чувстват като него, но притежават достатъчно разум, за да си мълчат. Така ще знаят какво ги очаква, ако предадат Юга.

— Направил ли е нещо, или е предател само на думи? — попита първият мъж.

— Той е предател на всичко, за което се борим! — прогърмя гневно гласът на втория.

— Аха, като правото свободно да изразяваш мнението си, Така ли, Луис?

Тейлър бе чул достатъчно. А и не разполагаше с много време — Тия бе в къщата с Уиър. Неговите хора бяха заели позиции от двете страни на къщата. Някои се бяха промъкнали зад обора, за да се уверят, че там е врагът. Тейлър прецени, че наоколо има около шестдесет и пет вражески войници. Неговият отряд наброяваше тридесет души — това бе всичко, което Шеридан можеше да му отпусне, но всички бяха опитни разузнавачи. Вече бяха заобиколили безшумно врага си. Време бе да го пленят, при това бързо.

Тейлър вдигна ръка, после я отпусна. Хората му изникнаха внезапно и заобиколиха в полукръг изненаданите войници с насочени срещу тях пушки. Тейлър им заговори тихо и бързо:

— Останете по местата си, господа. Не се движете. Всеки от хората ми е въоръжен с карабина „Спенсър“ и всички са отлични стрелци. А сега, момчета, не се съмнявам, че сте добри войници и че можете да заредите пушките си, но ще бъдете мъртви, преди да успеете да натиснете спусъците. Лейтенант Райли ще вземе оръжията ви — всичко, с което разполагате: пушки, саби, ножове. — Видя, че мъжът, който бе нарекъл Джарет Маккензи предател, плъзга ръка към калъфа, окачен на седлото. — Ти! — остро изрече Тейлър и вдигна колта си. — Нямам нищо против да те застрелям на секундата!

Мъжът отпусна ръка.

— Райли, ще са ми нужни трима-четирима за няколко минути. Двама, за да дойдат с мен при Уиър, после още двама — ти и още един. Съпругата ми е в къщата — изрече той със спокоен глас, опитвайки се да прикрие гнева и напиращите чувства.

Да, тя беше там. Съблазняваше Уиър. Бог да им е на помощ и на двамата!

— Тия не може да стои настрана от опасностите. Време е Северът да й даде урок.

— Да, сър — нещастно отвърна Райли.

Тейлър се запъти към къщата, но лейтенантът извика след него:

— Само още една дума, сър!

Тейлър се спря нетърпеливо. Време, време, време… Трябваше по някакъв начин да спре времето.

— Тя не е виновна, сър. Тя е тази, която е била нападната. Те са планирали да завладеят дома й, да убият баща й.

— Знам това, лейтенант.

Тейлър се промъкна през задната врата на къщата. Чу шум на горния етаж. Заизкачва се по задната стълба.

Чу ги в коридора, после как влизат в спалнята. За щастие единствената светлина в стаята бе лунната — странно червеникаво сияние. Той я видя да стои до прозореца. Стисна челюсти, за да не издаде нито звук. Тя бе свалила корсажа си. Лунните лъчи се плъзгаха по изящната извивка на гърба й. Косата й, този водопад от черна свила, който бе създал легендата за Годайва, се спускаше на вълни до кръста й.

— Леглото е чисто, чаршафите са изгладени от моя ординарец — казваше в този момент Реймънд.

Тейлър едва се сдържа да не нахлуе в стаята, да извади колта си и да застреля Уиър право в главата. Ами ако негодникът успее да се скрие в сенките в последната секунда? Ами ако бе чул Тейлър и извади сабята си?

И я насочи срещу Тия…

Трябваше да изчака Уиър да остави оръжието си. Стоеше притаен в сянката до вратата и нито един от двамата не го забеляза.

— Щом казваш — прошепна Тия.

— Любов моя… — прошепна Реймънд и се доближи плътно до нея отзад и я привлече към себе си. Той отметна косите й и притисна горещите си устни към рамото й. После тя усети пръстите му да се плъзгат по малките копчета на полата й. След броени мигове копчетата бяха разкопчани, сетне ръцете му се добраха до ластика на дългите й долни гащи и тя бе гола.

— Ела, любов моя…

— Погледни луната — умолително зашепна тя и пристъпи към прозореца.

Това бе неговият шанс! Ръката на Тейлър посегна да извади колта. Не! Не можеше да застреля човек в гърба, дори и това да бе копелето, което си позволяваше да докосва жена му…

— Тия, луната, както и войната никъде няма да избягат.

— Но луната е толкова прелестна сега, макар и обвита в това червено сияние…

— Не е време за приказки.

Чу се шум от свалянето на ножницата и сабята му. Тейлър се приготви да действа.

Уиър свали кавалерийския мундир и ризата си.

— Имам нужда да пийна още малко, Реймънд. Всичко това е толкова ново за мен.

Ново било за нея?

Поне се опитваше да забави нещата. Но Уиър, изглежда, нямаше търпение.

— Мадам — рязко каза той и нервно прокара пръсти през косите си. „Досега съм му отказвала толкова пъти“ — припомни си Тия. Най-после му предлагаше онова, за което толкова отдавна е копнял — не е чудно, че съвсем бе изгубил търпение.

— Нали ти пожела да дойдем в тази стая? Какво искаш? Да си тръгна ли?

— Не! Не бива да си тръгваш!

Той я грабна на ръце, вдигна я и я положи на леглото.

— Любов моя! — повтори той и целуна пръстите й.

— Моя… любов — прошепна тя в отговор.

— О, мили Боже! — Гласът на Тейлър, треперещ от гняв, внезапно изпълни стаята. Той приближи до леглото. Цялото му тяло сякаш бе обхванато от пламъци. Отчаяно се опитваше да се овладее и да не ги застреля и двамата. — Достатъчно, писна ми от това представление! — заяви Тейлър.

— Какво става, за Бога! — изръмжа Реймънд и се обърна, за да види кой се осмелява да го прекъсва. — Какво? Тейлър! Та това си ти! — кресна той.

Тейлър измъкна сабята си и я опря о гърлото на Реймънд.

— Спри! Веднага спри! — изпищя ужасената жена.

На Тейлър му се стори, че тя е в шок. Продължи да държи върха на острието, опряно до гърлото на Уиър. Впи поглед в Тия. Тя също се втренчи в него. Очите й заблестяха като големи черни езера.

— Аха, като че ли най-после успях да привлека вниманието ти — ледено процеди Тейлър. Най-после успя да заговори тихо и подигравателно. Успя да овладее и треперенето си, което едва не замъгли разума му. — Съжалявам — продължи той, — но тази малка и очарователна авантюра май стигна прекалено далеч. Полковник Уиър, ако обичате, станете внимателно от леглото.

— Дяволите да те вземат, Тейлър Дъглас! Ще платиш с главата си за всичко това! Кълна ти се! И как се вмъкна тук?

— През вратата, сър.

Тейлър усети върху себе си погледа на Тия. Помисли си за огромните й очи, стаили в тъмните си дълбини толкова тайни, лъжи, истини. Завъртя върха на острието. Притисна го между гърдите й. Тя беше толкова красива, толкова царствена, докато се взираше с широко отворените си очи в него. Не можеше да понася да я гледа да лежи в това легло, където — макар и за кратко — беше с Уиър.

— Ставай, Тия. В името на Бога, облечи някакви дрехи. До гуша ми дойде да те намирам гола навсякъде, където отида, освен, разбира се, в нашето брачно легло.

— Във вашето брачно легло! — повтори смаяният Реймънд.

— А, бедничкият, ти навярно си най-изненаданият в цялата тази история. Това би могло да ти спаси живота. Досега те мислех за почтен мъж, макар и фанатик. Но да, аз наистина казах „брачно легло“. Не ме ли чу? Макар че ми е много тъжно да го призная, тази лейди лъже и мами. Тя за никого не може да се омъжи, понеже вече е женена. Но си остава хитра и лукава като лисица — такава си беше още от деня, в който я видях за пръв път. И е готова всичко да жертва за преуспяването на Юга. Не се уморява да играе своите игрички! И всичко в името на каузата на южняците, нали така, Тия?

Очите й сякаш избухнаха в черен пламък. Никога не е била страхливка. Хвана върха на острието, захвърли сабята и скочи от леглото. Очите й излъчваха смайваща гордост и високомерие. Затърси дрехите си в полумрака на стаята и бързо се облече.

— Тия? — внезапно попита Уиър. В гласа му имаше болка и тъга. Уиър я обичаше, наистина я обичаше, помисли си Тейлър. — Омъжена ли си за него?

— Да — отвърна тя.

— Но защо тогава дойде при мен тази нощ? — извика той. Егото му имаше нужда да вярва, че тя е дошла при него, защото винаги го е желала, без значение какво бе казала или направила.

Тия вирна брадичка.

— Ти се готвеше да атакуваш Симарон — рече тя със студен и изпълнен с горчивина глас. — И да убиеш баща ми.

Реймънд поклати глава.

— Баща ти… не, Тия. Исках само да завзема имението. Нищо повече.

— Това не е истина! — Тейлър нямаше представа как го бе узнала, но Уиър не можеше да я заблуди. — Баща ми щеше да бъде убит, разстрелян или обесен!

— Щях да пощадя живота му… заради теб!

Тейлър наистина не можеше да издържа повече.

— Колко трогателно — прекъсна го Тейлър. Дори характерният му провлечен южняшки говор не успя да прикрие раздразнението му. — Кажи ми. Тия, това обяснение за него ли беше, или за мен?

— Тейлър, ти се държиш като истински негодник! Не разбираш нищо! — изкрещя тя.

Реймънд внезапно се хвърли към сабята си, която лежеше на пода, но Тейлър бе по-бърз и сложи крак върху дръжката.

С мъка успя да овладее желанието си да прониже съперника си. Изрита яростно сабята в другия край на стаята и притисна отново острието на своята към гърлото на Уиър.

— Тейлър! — извика Тия и най-после се осмели да погледне съпруга си в очите. — Не го… не го убивай. Моля те!

Той се втренчи в нея, опитвайки се да се овладее.

— Моля те, недей — простичко добави тя.

Той отвърна на погледа й. Припомни си, че бе дошъл да предотврати убийство, а не самият той да се превърне в убиец.

Обърна се към Уиър.

— Нямам намерение да ви убивам, сър. Ние всички се изтребваме в битките, но аз не съм хладнокръвен убиец. Макар че съм способен да заколя всеки мъж, покачен върху някоя блудница, дори и тази блудница да е моята собствена жена.

— Наричай ме както искаш — разкрещя се тя, — но знай, че животът ти е изложен на смъртна опасност! Долу има около стотина войници, които чакат заповед, за да нападнат имението на баща ми…

— Не, Тия, опасността отмина — успокои я Тейлър и отново насочи погледа си към нея. — Мъжете долу бяха заловени. Нападнахме ги от засада. Всичко стана много бързо и много изкусно, ако мога да се похваля. Няма нито един убит, полковник — обърна се той към Реймънд Уиър.

Уиър се втренчи в него.

— Значи и мен няма да убиеш. Тогава какво следва? — попита Реймънд.

— Моите хора сега ще дойдат, за да ви отведат, така че по-добре се облечете.

Реймънд кимна и посегна към ризата и мундира си. Тъкмо намяташе мундира, когато на прага се появиха Райли и още един от хората на Тейлър — Върджил Грей.

— Към кораба ли да потегляме, полковник? — попита Райли.

— Да, лейтенант Райли. Капитан Максуел ще ви поведе на север. Ще ме чакате долу с конете, когато е готова охраната на пленниците.

— Сър? — почтително козирува лейтенантът към Реймънд.

Уиър погледна Тия и елегантно й се поклони. Тя се взираше в него, докато Върджил щракна белезниците около китките му. После той се обърна към Райли и Грей и излезе от стаята.

Тия и Тейлър останаха сами. Съпруг и съпруга. След толкова дълга раздяла.

След всичко случило се през тази нощ!

Тя остана скована и безмълвна. Не можеше да го погледне в очите. Но въпреки всичко не молеше за прошка, не се опитваше да обясни, не продумваше и дума…

Той внезапно се озова до нея. Повече не можеше да се сдържа. Сграбчи я за раменете, а пръстите му се впиха в плътта й.

Погледите им се срещнаха. Тейлър се чувстваше така, сякаш бе обзет от всички демони на ада. Искаше да я удари, да я повали на колене. Не! Отблъсна я. Тази нощ го чакаше още работа.

Остана така цяла вечност, борейки се с гнева, бушуващ в гърдите му. Искаше просто да я притисне в прегръдките си. Накрая успя да се отдръпне. Беше дошло време, когато не смееше да се довери нито на нея, нито на себе си, нито на бъдещето.

„Върви си — каза си той. — Нека хората ти я отведат в затвора. Трябва да отидеш в Симарон, докато все още съществува Симарон“.

Но в този миг тя внезапно се раздвижи. Спусна се след него и го настигна на стълбите. Заобиколи го и застана с лице към него. Той видя болката в очите й, чу мъката в гласа й.

— Тейлър, аз… аз… аз не бях на себе си от страх, защото узнах, че те се канят да убият баща ми.

— Отдръпни се от пътя ми. Тия — просто отвърна той.

— Дяволите да те вземат, Тейлър! Дойдох тук, бях длъжна да дойда, за да го спра. Не разбираш ли това, нищо ли не разбираш?

Думите рукнаха като поток от устата му — саркастични и жестоки. Удряха я като камшик със страданието, което извираше от тях.

— Разбирам само, любов моя, че си искала да спиш с друг мъж, че си способна да ми изневериш. Е, какво пък, Уиър е сред най-добрите офицери на южняците, нали? Истински плантатор, който много добре си подхожда с красавицата от имението Симарон. С една дума, кандидат, когото можеш по-малко да обичаш за цял живот. Колко удобно и за двете страни.

— Не, аз…

— Не? — предизвикателно я изгледа той. Колко пъти досега тя бе защитавала Уиър пред него?

— Да, ти знаеш, че… някога ние бяхме приятели. Но аз… моля те! — прошепна тя.

Сърцето му се сви, сякаш ледени пръсти го сграбчиха безжалостно. В тази едничка дума се съдържаше толкова много. Толкова много се криеше в начина, по който го гледаше…

Той протегна ръка и нежно я погали по бузата.

— Молиш ме? За какво ме молиш? Съжаляваш ли, страхуваш ли се? Или се опитваш да съблазниш и мен? Е, може би няма да се окажа чак толкова лесна плячка, защото знам каква е стръвта, защото познавам прелестите, които ще ми предложиш, защото вече съм залагал на тази игра и съм платил доста скъпо. Когато те видях тази нощ… досещаш ли се какво бе първото, което ми хрумна? Сигурно си мислиш, че съм искал да те удуша, да те смажа от бой. Е, да, признавам си, и това ми мина през ума. Когато се намесят гордостта и емоциите, мъжете винаги прибягват до насилие. Но си помислих за нещо повече. Да ти подрежа перата. Да подрежа абаносовочерните ти къдрици, да те оставя късо подстригана, без луксозен тоалет, сякаш си… гола, макар че това не е точната дума в случая. Какво ще стане, ако отрежа прекрасните ти коси? Ще можеш ли да съблазняваш мъжете, като се оправдаваш, че всичко е само за да спасиш семейството си или нацията? Най-добре ще е да те окова във вериги, докато не свърши войната. Да, точно така ще постъпя сега, а по-късно ще мисля какво да те правя.

— Аз… аз никого не съм съблазнявала. Аз… — В тъмните й очи заблестяха сълзи. — Аз не съм блудница, Тейлър! — прошепна тя.

В думите й се преплитаха болка и тъга. И той осъзна, че целият трепери от облекчение, че тя е в безопасност. Радостен бе, че тя иска да го накара да й повярва.

Той внезапно пристъпи към нея и я притегли в прегръдката си. Целуваше я грубо, с яростта, обзела душата му. Докосна косата й, плътта й, вкуси сладостта и страстта на устните й. Той я обичаше, обичаше я толкова много въпреки всички клетви, че никога повече няма да обича. Не искаше нищо друго, освен да бъде с нея, да я държи в прегръдките си и да забрави. Да я люби тук и сега, без значение дали светът се сгромолясваше край тях.

Не, Господи! Не можеше да се остави да бъде съблазнен сега. Не можеше да забрави гнева си, не смееше. Отдръпна се от нея и заговори с прегракнал глас:

— Ах, Тия, толкова съжалявам. Вече не съм сигурен какво целиш, но както по всичко личи, си готова отново да се превъплътиш в ролята на любяща съпруга, да ми се отдадеш без никаква съпротива, и безкрайно съжалявам, че сега не мога да се възползвам от пристъпа ти на угризение. Не мога, защото решителната битка тепърва предстои.

— Битка? — Или не знаеше, че имението на баща й ще бъде нападнато от две страни, или просто бе забравила. — Нали ти успя да осуетиш плана на Уиър да нападне имението на баща ми?

— Колко си глупава! Уиър командва само половината от войските в района. Забрави ли за майор Хокинс и неговата милиция? Всеки момент майорът може да атакува Симарон. Не зная дали Иън е наясно с положението, нито дали Джулиан е осведомен за надвисналата опасност. Но ти очевидно си научила отнякъде. Аз може да се окажа единствената надежда за спасение на баща ти.

Тия го изгледа смаяно. И ужасено, помисли си той.

— Мили Боже! Бях забравила, че има още войски. Веднага трябва да се прибера у дома! — извика тя и с все сила се завтече към стълбата.

— Не! Тия!

Нямаше да й позволи да рискува живота си. Спусна се след нея и я хвана за дългата черна коса. Тя извика, но той не обърна внимание, завъртя я в обятията си и впи очи в нейните.

— Никъде няма да ходиш! — твърдо рече той.

— Но баща ми… моят роден дом…

Да, те бяха всичко за нея. А някога сигурно бе вярвала, че Реймънд Уиър е готов да се бие, за да ги защити.

Твоят заклет враг ще се постарае да ги запази за теб — заяви Тейлър с горчива нотка в гласа.

— Не, моля те, нека да дойда с теб! Моля те, Тейлър, кълна ти се, това е толкова важно за мен, че…

— Не ми обещавай нищо повече. Тия, защото се уморих да гледам как нарушаваш всичките си обети.

— Но мога да ти се закълна, че…

— Тази битка ще бъде на живот и смърт и никак не ми се иска някоя от воюващите страни да те залови и да те използва за размяна на военнопленници.

— Моля те! — извика тя.

Не, не… не! Не можеше да й позволи да отиде там. Тя бе готова да умре, за да спази семейството си или Симарон. Отвори уста, за да й го каже, но чу стъпки на долната площадка. Хората му идваха за нея.

— Господа, заведете жена ми на кораба. Никой няма да се изненада, ако в затвора „Олд Капитъл“ се появи още един представител на фамилията Маккензи.

Един от войниците се изкашля смутено.

— Госпожо Дъглас, ако сте готова…

Тия сведе глава и се отдръпна от Тейлър.

„Сега навярно тя ме мрази“ — помисли си той. И отново го обзе безумният копнеж да я притисне до себе си, да забрави за всичко.

— Не!

Пусна я.

Тя отново се втренчи в него.

— Не! — тихо промълви тя, но в следващия миг изкрещя все сила: — Не!

Той бе забравил на какво бе способна, колко бе бърза, гъвкава и решителна. Тя се извъртя с такава сила и ярост, че изхвърча покрай него и войниците, които щяха да я отведат.

Втурна се надолу по стъпалата. Тейлър изруга, защото досети, че Блейз вероятно е отвън. Когато пристигнаха, забравил да отведе кобилата.

— Полковник, сър, съжалявам! Ще я хванем! — изкрещя един от мъжете.

— Не, няма да можете. Аз едва ще успея — ядно изрече Тейлър. — Кажи на Райли да остави затворниците с капитана и да препусне с все сили към Симарон след мен.

Изскочи от къщата точно когато Тия се мяташе върху седлото на Блейз. Очите й за миг срещнаха неговите.

— Хайде, момичето ми, откарай ме у дома! — пришпори Тия кобилата и я смушка припряно.

Тейлър свирна на Фрайър, метна се на седлото и полетя след нея.

Земята сякаш трепереше под копитата на коня му. Язди във вихрен галоп около десет минути, преди да я стигне. Изкрещя й да спре, но тя или не го чу, или не пожела да се подчини. Жребецът му се изравни с Блейз и той скочи на седлото зад нея, улавяйки я в прегръдките си. Тя се изви на седлото, завъртя се и двамата се озоваха на земята. Тейлър я притисна с цялото си тяло. Тия се бореше като побесняла тигрица.

— Моля те, Тейлър, в името Божие, имай милост към мен…

Той се взря в лицето й с искрящи от ярост зеници и Тия внезапно си спомни, че точно на това място, на тази пътека, те се бяха срещнали за пръв път. Тогава започна тяхната любов.

— Моля те, моля те! — разгорещено повтори младата жена. — Отведи ме у дома! Трябва да бъда там. Ще ти се подчинявам във всичко! Ще бъда послушна! Ще престана да яздя, сама ще се предам в „Олд Капитъл“, сама ще си надяна примката на врата, кълна се, Тейлър, моля те, аз ще…

Очите й се взираха в неговите, толкова открити, толкова честни. Тя обичаше семейството си. Само ако можеше да обича и него поне наполовина толкова силно…

— Ще ме обичаш, ще ме почиташ, ще ми се покоряваш? — сухо попита той. Не беше й простил, но в момента бяха по-близо до Симарон, отколкото до имението на Елингтън и нямаше смисъл да се връщат.

Тейлър с един скок се изправи на крака, подаде й ръка и я вдигна от тревата.

— Ще яздиш с мен, на моя жребец! — грубо й нареди той. — И ще слушаш каквото ти казвам. За нищо на света не искам да се замесваш в схватки или сражения, ако някой ни нападне по пътя! Не се притеснявай за Блейз — тя ще ни следва, много добре знае пътя до имението.

— Да, ще слушам! — обеща му тя.

Той отново подсвирна. Фрайър, добрият стар боен кон, бе забавил вихрения си устрем, когато господарят му се бе прехвърлил на Блейз. Сега се върна. Тейлър нагласи Тия на седлото и се метна зад нея. Смушка Фрайър и конят отново полетя напред.

Нощното небе оставаше призрачно осветено от зловещата луна. По всичко личеше, че вече наближават Симарон, като подхождаха откъм юг, малко под реката, където се очакваше да бъде организиран първият защитен рубеж. Голямата къща в плантацията внезапно се появи пред тях, осветена от червеникавата луна. На Тия й се стори, че къщата бе опръскана с кръв.

Чу изстрелите още преди да стигнат до имението. Въздухът се огласяше от команди, викове и тропот на ботуши. В далечината войниците вече бяха изградили защитната линия покрай реката. Битката бе започнала. Някъде там ехтяха гърмежи, кънтяха викове, неясни фигури залягаха в окопите.

Иън бе пристигнал с войниците си и те бяха заели позиция зад окопите.

Но в Симарон се виждаха и войници в униформата на Конфедерацията. Тейлър зърна сред тях Джулиан, който крещеше и даваше заповеди.

Сега и бунтовници, и юнионисти се биеха рамо до рамо. А с отряда на Тейлър те вече имаха числено превъзходство. Още един път в тази война цветът на униформата нямаше значение.

Тейлър бе спрян от часовоя в задната част на имението:

— Стой или ще стрелям!

— Аз съм полковник Дъглас! Идвам, за да помагам за отбраната на дома на Маккензи! — извика в отговор Тейлър и скочи от седлото.

В реката бе закотвен военен кораб. Мъжете товареха пушки и оръдия.

Зад гърба си Тейлър внезапно чу как Тия скочи от седлото на Фрайър.

— Мамо! — изкрещя тя и се втурна през поляната.

— Тия! — прогърмя предупредително викът на Тейлър и в този миг той видя Тара Маккензи да пресича забързано поляната към съпруга си. Но бунтовниците се бяха научили да стрелят бързо в тази война. Прогърмяха изстрели.

— Тия! — отново изкрещя Тейлър.

Тия бе стигнала до майка си, хвърли се върху нея и двете паднаха в тревата.

Отново се чу мощен залп.

Тейлър се спусна към нея като вихър. Бунтовниците от кораба явно се готвеха за втори залп.

Тейлър се отпусна на колене до жена си и майка й. Насочи пушката си и започна яростно да стреля, опитвайки се да спечели време, за да премести двете жени извън обсега на обстрела. Почувства погледа й. Наведе се над нея, за да провери зле ли е ранена. Тя протегна ръка и докосна бузата му. После затвори очи.

— Тия!

По рамото й имаше кръв. Той не знаеше дали куршумът бе минал през нея, но поне не беше близо до сърцето. Тара простена и се опита да се изправи.

— Не ставай! — предупреди я той.

В този миг Джарет Маккензи коленичи до него. Появи се и Джулиан.

Джарет повдигна Тара.

— Трябва да ги отнесем в къщата — пресипнало изрече той.

Тейлър започна да повдига Тия. Джулиан приклекна до сестра си и погледна към Тейлър.

— Тейлър, остави на мен. А ти ни прикривай.

Тейлър искаше да бъде с нея. Искаше го повече от всичко друго в този живот. Ала Джулиан бе прав. Джулиан беше лекар, а той — не. Той беше един отличен стрелец.

Ако тя умре, аз не искам да живея!

Мисълта се стрелна само за миг в съзнанието му. Не, нямаше да се остави да го убият. Щеше да сложи край на тази битка. За да може да се върне при нея.

Чу хората си да пристигат след него. Свежи попълнения. Всичко можеше да свърши много бързо, дори имаха бунтовници на своя страна. Понякога дори и в разгара на войната мъжете можеха да осъзнаят кое е добро и кое е зло.

— Тейлър! — кимна му Джулиан. — Дръж тези проклети копелета по-далеч от къщата, за да мога да се погрижа за майка си и сестра си!

Той кимна на Джулиан, изправи се, затича покрай окопите и започна да стреля. Оръжието внезапно прогърмя, разтърсвайки малкия пристан. Навсякъде се посипаха прах и пепел. Тичайки през облака от прах, Тейлър стигна до позицията на Иън. Иън не знаеше какво бе станало с майка му и сестра му и Тейлър реши, че е по-добре да не му казва.

— Прикривай ме с преграден огън! — извика Тейлър. — Аз ще отида при оръдието!

Иън го разбра. Ако Тейлър успее да обезвреди оръдието, най-главната заплаха ще бъде отстранена. Иън му кимна и изкрещя няколко заповеди към хората си.

— Внимавай да не попаднеш под нашия огън!

Откъм брега се раздаваше непрекъснат тътен от пушките на моряците от борда на кораба и от слезлите на брега пехотинци. Тейлър свали ботушите и мундира си и се промъкна под полуразрушения дървен пристан. Гмурна се във водата.

Чуваше свистенето на куршумите над реката. Гмурна се още по-надълбоко и доплува до катера. Видя, че защитниците си бяха свършили добре работата.

Лодката бе пълна с трупове. Тейлър пресече безшумно палубата към единственото оръдие. Когато артилеристът отиде да зареди оръдието, Тейлър замахна с юмрука си и го стовари с все сила върху темето му. Мъжът падна. Вторият артилерист измъкна пистолета си, готов за стрелба. Тейлър сграбчи ръката му, изви я и пистолетът издрънча върху палубата. Появи се още един моряк с кама в ръка. Тейлър отскочи и мъжът връхлетя върху дървения парапет. Тейлър го хвърли през борда. Чу някакъв звук зад себе си и се обърна. Челото му бе оросено от пот и вече губеше сили. Четвъртият бунтовник сигурно щеше да го прониже със сабята си, но се олюля и падна прострелян от куршум, долетял откъм брега.

Тейлър бързо зареди оръдието и запали фитила. След секунди се гмурна във водата и заплува с все сила. Беше още под водата, когато чу експлозията. Надигналата се вълна го тласна към брега, но после го всмука назад. За миг си помисли, че ще потъне, но успя да изплува на повърхността, доплува до брега и се просна върху насипа.

Остана да лежи в нощта, усещайки мокрия пясък под себе си. Пое дълбоко дъх и отвори очи. Един непознат войник от Конфедерацията се бе надвесил над него. Мъжът се усмихна и му протегна ръка.

— Полковник, сър, никога не съм виждал нещо толкова забележително! А казват, че ние, южняците, сме по-добри войници и по-добри стратези!

Тейлър го изгледа за миг. После се усмихна с облекчение.

— За нещастие, сър, през по-голямата част от времето наистина сте такива. Ако не бяхте толкова дяволски добри, тази проклета война отдавна да е свършила.

— Позволете ми да ви помогна да станете, сър — рече войникът. Тейлър видя, че единият му крак е дървен. — Казвам се Лиам, сър, на вашите услуги.

Тейлър се изправи и се обърна към мъжа. Корабът в реката продължаваше да гори сред кълбо от червено сияние, издигащо се в нощта. Наоколо тичаха мъже, оглеждаха ранените, преценяваха ситуацията.

— Свърши ли се? — попита Тейлър.

— Да.

Тейлър кимна и затича през поляната към къщата. Изкачи на един дъх стъпалата. Озова се в коридора и се втурна задъхано в салона.

Първо видя Тия. Бледа като призрак, тя лежеше на викторианския диван. Беше покрита с одеяла и не помръдваше. Една негърка стоеше до нея.

Той прекоси стаята. Сърцето му сякаш бе заседнало в гърлото. Погледна към негърката и седна до жена си.

— Тия…

Очите й се отвориха.

— Тейлър? — прошепна тя.

— Тук съм. — Той пое ръката й. — Всичко свърши, Тия, всичко свърши. Баща ти е в безопасност. Симарон също е в безопасност.

Тя стисна ръката му.

— Ти си в безопасност — едва чуто промълви. Очите й отново се затвориха.

— Тия!

— Тя е добре! — разнесе се глас откъм вратата. Джулиан се бе върнал. — Раната е чиста, Тейлър. Улучена е в рамото. Ако куршумът не бе попаднал в нея, майка ми можеше да е мъртва. Навярно ще й остане грозен белег, но когато всичко това свърши, всички ще имаме грозни белези — и по телата, и в душите.

— Но тя е в безсъзнание! — тревожно рече Тейлър.

— Заради лауданума. Дадох й го, за да не я боли, докато я шия. Освен това ме подлудяваше с настояването си да види майка ни. Нали познаваш съпругата си?

Да, той добре познаваше съпругата си. Освен това щеше да го подлуди завинаги с независимия си дух, смелостта и решителността си.

Но нали всъщност затова я обичаше толкова много.