Хедър Греъм
Триумф (7)

Глава 6

Най-после у дома.

Тия отвори очи. Не разбираше какво точно я бе събудило.

Сънят беше истински лукс. Леглото й в къщата на баща й беше внесено от чужбина, възглавниците бяха от гъши пух, чаршафите й от най-мекия памук на Флорида, юрганът, който я покриваше в среднощния хлад, бе топъл и уютен. Всичко бе съвсем различно от тясното походно легло, в което най-често се налагаше да спи, тъй като брат й непрекъснато местеше полевата болница.

Знаеше, че това, което бе успяла да види от войната, бе почти нищо в сравнение с другите участъци от фронта. Схватките, на които бе станала неволен свидетел, съвсем не бяха тъй ожесточени, както сраженията, които се водеха на север. От Мериленд и Пенсилвания на юг пристигаха стотици, дори хиляди осакатени войници. Само за един ден бяха убити, ранени или изчезнали безследно около петдесет хиляди човешки същества. Години наред мрачната гледка на осеяното с кости бойно поле щеше да стряска местните жители.

Тия се бе нагледала на умиращи мъже. Всяка смърт беше ужасяваща и потрисаща. Но излекуваните и нуждаещите се от лек живи й даваха сили да понася отвратителните нарове в палатките към полевите болници, ужасната храна, комарите през лятото и студените мъгли през зимата. Тя обичаше брат си и никой не можеше да я убеди, че на света може да се намери по-добър хирург от Джулиан. Още от първите дни на войната Тия искаше да го придружава във всички военни болници. Родителите й не смятаха, че да бъде медицинска сестра е неподходящо занимание за една южняшка лейди, макар да я бяха глезили години наред с луксозната обстановка в имението, от която тя бе принудена да се лиши. Тия се усмихна и с умиление прегърна възглавницата. Все пак бе успяла да им докаже, че не е само „изящната статуетка, изваяна от слонова кост“, за каквато я смятаха всички в Симарон. Бе намерила вътрешни сили, за да издържи на изпитанията. Беше зарязала и възглавниците, и леглото, и копринените си рокли, и уютната си спалня, без окото й да трепне. Вместо това Тия Маккензи свикна да се облива, тръпнеща, но безмълвна, с адски студената вода от вледененото корито в лазарета в мразовитите зимни утрини. Дежуреше по цели нощи край леглата на умиращи войници, стенещи от непоносимите болки, но нито веднъж не се разколеба, нито веднъж не отказа да изпълнява нарежданията на брат си Джулиан. Шиеше разкъсвания, попиваше кръвта, почистваше инфектирани гнойни рани, макар че вонята им бе непоносима. Бе вършила всичко това, съвършено забравила за лукса в имението и за прелестния домашен уют. Може би се опитваше да докаже нещо на себе си. Но ако искаше да бъде откровена докрай, трябваше да си признае, че в началото едва издържаше — всичко се оказа много по-ужасно, отколкото си го бе представяла. Вече не помнеше колко пъти й бе идвало да ревне и да захвърли изпоцапаната с кръв и гной престилка, потната униформа на медицинска сестра и да побегне към родното огнище. Но никому не бе показвала настроенията си.

Затова сега й бе толкова приятно отново да си бъде у дома. Защото никъде нямаше толкова прелестно имение като Симарон. Плантацията се простираше покрай реката, вливаща се в морето край залива Тампа Бей. Наистина и тук през зимата ставаше студено, ала нощите и утрините не бяха чак толкова пронизващо ледени както на север от Флорида, макар че утринният бриз носеше от брега влага и хлад, докато разклащаше завесите на високите прозорци, зад които се простираше обширната веранда, заобикаляща къщата от всички страни. Зад къщата се виждаше реката, а отпред бе главният вход, на изток се ширеше подгизналата морава, а в далечината зад нея се издигаше боровата гора, където в детството си Тия обичаше да се излежава в хамака, опънат между два стройни бора край някое от многобройните изворчета. Като че ли този безгрижен живот бе отлетял завинаги някъде много надалеч. Макар да й се струваше, че всичко е както някога…

Не, разбира се, не бе така, защото някои промени се бяха оказали неизбежни. Повечето от конете на баща й бяха взети от тиловите снабдители на кавалерията. На вечерята снощи цялото семейство реши да пести и се ограничи с цикория, макар че имаха запас от кафе на зърна в килера. Вече внимаваха със свещите и не ги оставяха безгрижно да догарят в свещниците. Събираха парафина, за да го сваряват за домашен сапун. Докато лежеше в леглото си, Тия усети пронизващото въздушно течение, проникващо по-лесно през прозорците, тъй като дървените капаци бяха насечени за подпалки. Младата жена усети как сърцето й заби ускорено. Симарон, нейният роден Симарон щеше да устои на всички превратности на съдбата. Никой и нищо не можеше да я разубеди в това. Защото Симарон всъщност приличаше на крепост, макар и не толкова голяма, каквито бяха замъците от приказките. Къщата си стоеше непоклатимо на мястото си, прислужниците и ратаите бяха налице, всичко си беше както винаги, с изключение… на това, че войната бавно, но неумолимо напредваше на юг. Е, засега поне в околността не бе проникнала ужасяващата нищета, както бе навред в разположените по на север щати. Навсякъде в Юга хората оставаха без покрив заради настъпващите армии, страдаха от грабежите, от безчинствата на мародерите, имуществата им се стопяваха заради безмилостните конфискации. Бежанците се тълпяха в по-големите градове. Устремно напредваща войска на янките заграбваше всичко, което бе скътано за прехрана на населението през зимата, след което палеше безжалостно не само домовете, но и хамбарите и оборите, за да не остане дори зрънце жито за изхранване на отстъпващите южняци. Някои офицери от двете армии се опитваха да въведат ред и да ограничат безпощадното съсипване на припасите, да усмирят грабителите, но техните призиви оставаха глас в пустиня. За да бъдат изхранени многохилядните армии, огромни области трябваше да бъдат опустошени. Тия си припомни слуховете, че тази омразна война можеше отдавна да е прекратена, ако южнячките не бяха такива пламенни патриотки, готови на всякакви изпитания в името на крайната победа. Самата Тия не бе съвсем уверена в тази кауза. Защото беше лесно да демонстрираш патриотизма си, когато си нахранен, заможен, добре облечен, край топлото огнище, ала всичко се променяше до неузнаваемост, когато гладуваш и мръзнеш, бездомен и осакатен, когато всички мечти са се превърнали в прах и пепел.

Затова точно сега да се завърне в родния дом бе толкова очарователно. Да помага на Джулиан във военната болница, която не променяше местоположението си, беше нещо съвсем друго. Там Тия се чувстваше уверена в себе си и полезна за околните. Дори се смяташе за опитен стар кадър, понеже напоследък във военните болници бяха призовани много девойки. Но ситуацията ставаше все по-опасна, защото янките започнаха да се интересуват от Флорида. Брат й Джулиан бе принуден да премести болницата. На нея бе възложил задачата да отведе двама от ранените, но по пътя неочаквано тя се бе забавила и тогава се бе натъкнала на кавалерията на южняците. За всичко това бе виновен онзи проклет безименен янки!

Кавалеристите на Дикси я бяха довели до имението на баща й вчера следобед. По пътя се държаха учтиво, дори много любезно и за нея бе удоволствие да язди с тях. За Тия тези кавалеристи представляваха опората на нейния роден щат, особено сега, когато все повече войски бяха изтегляни на север, за да се опитат да удържат настъпващите войски на янките. Тя бе решила след Коледа да се присъедини към хирургическия екип на брат си Джулиан, независимо къде ще се помещава неговата полева болница. Рианон, за която Джулиан наскоро се бе оженил, им помагаше много в хирургическите операции, но вече очакваше първото си дете, а освен това във всички военни болници винаги имаше нужда от медицински сестри. Но засега за Тия беше най-добре да е у дома. Нямаше по-добро място да си почине, да се възстанови след уморителното пътуване, да се почувства на сигурно място и най-важното — да излекува раните, нанесени върху самоувереността й след срещата с онзи ужасен янки.

Само при мисълта за него Тия сърдито стисна зъби. Наистина този непознат не бе довел в местността основните сили на янките, но това още не означаваше, че няма да осведоми командирите си за придвижването на войските на южняците. Бунтовниците не само щяха да бъдат принудени да изоставят плановете си за конфискуването на толкова необходимите храни, но и да избягат, особено след като многобройните и добре въоръжени янки пазеха толкова строго провизиите.

Отново я обзе неприятното усещане за вина и неловкост.

Но нали можеше да бъде по-зле. Много по-зле. Освен ако…

Според слуховете част от войските на янките се заблудили в безлюдните блатисти местности във вътрешността на Флорида, защото поели по пътеки, които отдавна били изоставени от индианците и не водели на никъде. Това позволило на всички отреди на южняците да се измъкнат от преследвачите и да оцелеят.

На вратата се почука.

— Добро утро, скъпа!

В спалнята се появи майка й. Тара беше висока, елегантна, с великолепни руси коси, без нито един бял косъм, въпреки че беше навършила четиридесет и пет. „Усмивката й сияе като че ли слънцето огря спалнята“ — помисли си Тия и се усмихна, а после се сгуши още по-дълбоко в леглото. Майка й изглеждаше крехка, но притежаваше стоманена воля. Независимо какво мислеше по някой въпрос, тя умееше да сдържа думите си. Джарет Маккензи бе решил твърдо да остане неутрален, доколкото бе възможно, въпреки че това силно затрудняваше общуването му със съседите, но съпругата му го поддържаше с цялата страст и дипломатично умение, на което бе способна. Всеки път, когато някой от синовете им се прибираше у дома, майката на Тия се стремеше да не включва политическите спорове сред обичайните теми на семейните разговори. Това бе истински подвиг, когато по четирите краища на огромната страна често се стигаше дотам бащи и синове да не разменят нито дума с години, понеже поддържаха противниковите политически лагери. Племенниците и племенничките й, всичките до един убедени поддръжници на Юга, по всяко време бяха добре дошли в дома й. Тара подслоняваше ранени офицери и войници от двете враждуващи армии и полагаше за тях много грижи. Представители на тези две армии понякога се срещаха в имението Симарон, за да обсъждат различни въпроси — размяната на пленници, евакуацията на наскоро окупираните територии, условията за капитулация на обкръжените части, детайлите около временните примирия.

Тара дръпна завесите, за да позволи на слънцето да огрее спалнята.

— Мамо, това е жестоко от твоя страна — изхленчи Тия и се скри още по-надълбоко под завивките. Закри очи с ръка от заслепяващата светлина.

— Ти проспа вече цели десет часа, дъще.

— Но нали съм си у дома за Коледа!

— Забрави ли, че сама реши да участваш във войната — припомни й Тара. — Нито имаш чин, нито те чакат някакви по-специални задължения. Освен това никой не ти плаща, така че нищо не те задължава да оставаш в болницата на Джулиан.

Тия се надигна в леглото и се загледа в майка си, която започна да разтваря всички прозорци, за да проветри спалнята. Вътре нахлу студен въздух. Тара замълча, замислена и загледана през прозореца, сякаш съзерцаваше някаква сцена от миналото, поради което не усещаше студа.

— А ти тогава не ме спря и аз отидох в болницата! — припомни й Тия, любопитна да разбере какво толкова странно виждаше майка й през прозореца.

Но Тара бързо се обърна и заговори с усмивка:

— Ти сама си избра съдбата, а аз одобрявам решителността ти. Освен това много помогна на брат си. Бог знае колко човешки живота би спасила, ако бе останала там за Коледа. Но аз съм безкрайно радостна, че си дойде у дома. Всеки път, когато някой от вас напусне имението, сърцето ми се свива от страх, че повече няма да се върне при нас. Настръхвам, когато чуя, че са донесли нов списък с убити и ранени…

Тия скочи от леглото и изтича към майка си, за да я прегърне.

— Аз съм в безопасност, мамо, можеш да не се съмняваш в това. А Джулиан е хирург…

— Колко си неразумна! Ние с баща ти не сме нито глупави, нито глухи. Чуваме какво става. Наистина Джулиан не е на бойното поле, но Иън…

Отново стигнахме до най-болезнената тема, каза си Тия. Но не промълви нито дума. В края на краищата това бе домът на бащата на майка й. А тя обожаваше брат си, въпреки че имаше за какво да се спори, когато ставаше дума за Иън.

— О, мамо, не бива да се тревожиш!

— Не мога да не се тревожа, нали съм твоя майка — промърмори Тара, отдръпна се и се вгледа напрегнато в лицето на дъщеря си. — Струваш ми се отслабнала.

— Това е добре, защото и без това съм толкова ниска.

— Не си ниска, скъпа, а си дребничка.

— Ниска съм! Какво ще стане с мен? Нали съм родена в семейство на гиганти. Ето, дори и ти си толкова висока.

— Дребничка си, Тия, това е точната дума — въздъхна Тара. — Но това никак не е зле за една жена, защото означава, че имаш много фина структура и изящна фигура. Всъщност никак не си ниска — височината ти е някъде около средната и в сравнение с други жени дори можеш да минеш за височка. Само малко си по-нисичка от мен, но това ти се струва кой знае каква разлика, защото винаги се сравняваш с такива едри мъже като баща си и братята си…

— И съм родена с деспотичен характер.

— …следователно, може да се каже, че си сравнително възниска.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш, мамо?

— Ти наистина си наследила моите пропорции.

— Така ли? — ахна Тия.

— Да, дъще, ти имаш почти същата структура като мен — рече Тара.

Тия не издържа и прихна от смях.

— О, да, да, само че аз съм като нощта, а ти — като ясното слънце.

— Стига, Тия, забрави ли, че си любимката на баща си? Нима не разбираш, че от него си наследила абаносовочерната си коса и тези черни загадъчни очи!? — усмихна се Тара и отново я прегърна пламенно. — И приличаш на него по толкова много неща! — промърмори тя и отпусна ръце. — Както и да е, важното е, че сега, за моя огромна радост, отново си у дома. А тази вечер ще се наложи да се покажеш като достойна дъщеря на баща си, защото, ако не възразяваш, ще бъдеш натоварена с истинска дипломатическа мисия. Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че се прибра при нас за Коледа, и то тъкмо сега, когато момчетата ги няма, дори и Алайна и внучетата останаха в Сейнт Огъстин. Никак не е добре, нали и ти вече го осъзнаваш, че тази война съсипа страната ни, опустоши земята ни. Не стига това, ами погуби и цяло поколение млади хора. Все пак аз не забравям, че вече съм баба и макар да знам, че трябва да съм строга с внучките си, не мога да се сдържам и ги глезя ужасно, а те вече ми се качват на главата. Дори само заради това съм толкова щастлива, че моята прекрасна малка дъщеря се завърна у дома…

— Малка ли? Така си знаех, че винаги за теб ще си остана само едно малко момиченце! — отчаяно въздъхна Тия.

— Съжалявам, скъпа, но просто така се казва в подобни случаи. Ти беше моето изтърсаче и завинаги ще си останеш такава за мен.

— Ааа, внимавай какво приказваш, мамо! Леля Тийла си въобразява, че Сидни все още е нейното малко момиченце, едва ли не бебе, а после всички се чудят защо Мери се дразни!

— Е, така е, но ние с баща ти май наистина сме остарели, щом още гледаме на децата си като на невръстни рожби.

— Хубава работа! Хем съм малкото детенце на мама и татко, хем вече съм на път да си остана за цял живот стара мома! — отчаяно въздъхна Тия.

— Все още имаш своите шансове, скъпа — рязко я прекъсва майка й, но след това се усмихна примирено. — Стига си хленчила, Тия, сега най-важното е, че отново си при нас и аз съм толкова радостна…

— Нали спомена за някаква дипломатическа мисия? Какво се иска от мен? О, мамо, само не ми казвай, че баща ми пак е поканил своите приятели, говоря за онези жалки и непоносими янки, които никой не е канил тук на полуострова, за да присъстват на празничната коледна вечеря…

— Баща ти никога няма да извърши подобна глупост. Това ще разбуни духовете във Флорида, ще се надигне вълна от съпротива и тогава янките няма да успеят да задържат Тампа, за разлика от Сейнт Огъстин. Баща ти е изключително смел мъж и никога не е крил възгледите си, но не е някакъв малоумен идиот. Той не желае да поощрява онези южняци с прекалено крайни схващания, които се домогват на всяка цена да управляват нашия щат, но от друга страна, се съобразява с факта, че по-голямата част от населението на Флорида гласува за отделянето ни от Съюза.

— И така, какво ще предприеме той?

— Ще започне преговори за размяна.

— За каква размяна става дума?

— Неколцина младежи от милицията на Флорида са били пленени от северняците, но в същото време южняците са хванали няколко войници на янките при опита им да плячкосат една ферма на запад от Сейнт Огъстин. Така че баща ти бе принуден да покани няколко офицери на вечеря, за да се уточнят подробностите около размяната на пленниците в навечерието на Коледа.

— И какви са тези офицери?

— Какви офицери ли? — машинално повтори Тара. — Хм, предполагам, че са джентълмени.

— Мамо, отговори ми по-конкретно! Какви са тези офицери? Янки? Или южняци?

— Разбира се, че ще разменят по един офицер от двете армии.

— Чудесно. Значи сраженията вече няма да се водят по бойните полета, а ще бъдат пренесени на масата за вечеря — саркастично отбеляза Тия.

— Е, няма да започнат да се бият около масата за вечеря.

— А Иън ще дойде ли? — попита с надежда Тия. — Няма ли той да бъде сред офицерите на янките?

Тара поклати глава. За миг Тия долови как се напрегна лицето на майка й и внезапно осъзна, че войната я бе състарила. Тара никога не бе възпирала децата си и ги бе оставила да следват избрания от тях път. Но за Тия не остана незабелязано страданието, измъчващо майка й, която отдавна нямаше вести за синовете си.

— Последното, което чух за него, беше, че отново го изпратили някъде във Вирджиния — глухо заговори Тара. — Ако беше на територията на Флорида, той непременно щеше да ни се обади. Алайна се моли пак да го преместят в Сейнт Огъстин. Иън й изпратил едно дълго писмо, но само Бог знае кога ще се върне във Флорида. Макар че понякога се моля той да стои по-далеч от Флорида. Явно хората тук все повече се озлобяват и навред скитат тълпи от оглупели фанатици, готови да застрелят някого или да го обесят на най-високото дърво само защото той се вслушва в собствената си съвест.

— Но Иън е много способен офицер, мамо — увери я Тия. — Не се съмнявам, че когато всичко приключи, ще се прибере у дома.

— Да, разбира се. Е, хайде, трябва да вървя, че имам толкова много работа. А ти не бива да се тревожиш ненужно. Познавам и двамата офицери, които ще ни посетят довечера. Между другото, ти също ги познаваш.

— О, така ли? Кои са те?

— Единият е полковник Реймънд Уиър.

— Хм — промърмори Тия. — Е, той е симпатичен джентълмен.

— Не се учудвам, че мислиш така, скъпа. Ти флиртуваше доста дръзко с него.

— Той е привлекателен — кимна Тия.

Реймънд беше висок, строен и очарователен блондин, плантатор, обичаше конете, имението си, качественото уиски и миризмата на кожа. Понякога прекаляваше с уискито, но приятелката на Тия Сали Андерсън й бе казала някога, че всички южняци са любители на бърбъна. Мъжете по принцип често са склонни да се увличат до безразсъдство — каза си тя. Но Реймънд никога не се бе държал обидно с нея, дори и когато беше пиян. Напротив, точно тогава се натъжаваше и изпадаше в меланхолия. Всъщност малко бяха мъжете, които се бяха държали с нея предизвикателно, може би защото Тия винаги бе под закрилата на баща си и двамата си по-големи братя, та дори и на двамата си братовчеди с репутация на буйни глави заради примеса на индианска кръв. Понякога се чувстваше абсолютно защитена и може би затова, както майка й обичаше да повтаря. Тия се впускаше в доста дръзки и предизвикателни флиртове.

Но тя наистина харесваше Реймънд Уиър, дори много го харесваше. Радваше я вниманието, което той й демонстрираше. Естествено преди войната беше чудесно да се наслаждава на ухажването на мъж, на който се възхищаваха толкова много жени. За Тия не бе тайна, че Реймънд копнее да я направи своя съпруга. Само че тя винаги се колебаеше да склони пред молбите му, като продължаваше да флиртува с него, но в същото време поддържаше определена дистанция между тях.

Помагаха ида се въздържа мечтите й да види света. Не можеше да отрече, че Реймънд беше красив, дори обаятелен и подчертано мъжествен, нямаше отблъскващи навици като дъвчене на тютюн, наливане с бира и уиски по цели нощи, само че нейното въображение си оставаше ангажирано с мечтите й от детинство. Искаше й се да обиколи Европа, да се любува на пирамидите в Египет, да пътешества из светите места, завладени преди векове от кръстоносците, да види Партенона в древна Елада.

Но вместо това бе започнала тази ужасна, братоубийствена гражданска война.

— Ще се радвам отново да видя Реймънд.

— Но ще се държиш прилично, нали? — напрегнато я изгледа Тара.

— Прилично ли?

— Бедният човек навремето беше лудо влюбен в теб. Нима си забравила? Така че сега трябва много да внимаваш с него. Не го дразни ненужно.

— Мамо!

— Тия, скъпа моя, искрено съжалявам всеки, който се увлече по теб. Започваш с лек флирт, което само предизвиква мъжете, защото поне отначало се интересуваш от тях, но ако някой започне да ти обръща прекалено много внимание, ти веднага му обръщаш гръб!

— Мамо, престани!

— Но това е самата истина. И тъй като Реймънд избра да воюва на страната на Конфедерацията, дори се изявява напоследък като един от най-ревностните офицери, загрижени за победата на Юга, а баща ти, макар да е неутрален, все пак симпатизира повече на Севера, мисля, че ти не бива да се намесваш в техните спорове, защото така само ще усложниш още повече обстановката.

— Никога няма да причиня неприятности на баща си! — отвърна Тия.

— Войната май те е променила, скъпа моя — усмихна се Тара. — Сега ми се струваш по-зряла. Само че се опасявам, че си престанала да вярваш в шансовете си. Вече започна да се държиш като жена, решила да остане стара мома.

— Никак не е изключено, като се има предвид колко мъже бяха избити в тази война!

— Да, толкова много загинаха — съгласи се Тара. — Но ти си млада. Тия, и ще има още мъже в живота ти. Когато започна да забелязваш кой от местните млади мъже ти обръща внимание, ти започна да сменяш предпочитанията си по-бързо, отколкото президентът Линкълн подменяше своите генерали! Умееше да ги очароваш, но понякога се отнасяше с тях като че са прах от обувките ти.

— Не съм стигала дотам. Само се опитвах да се държа приятелски, да бъда любезна с всички, обаче някои хора са склонни да приемат подобна любезност прекалено на сериозно.

— Да, признавам, че си любезна и състрадателна — кимна Тара и се усмихна. — Само че отсега съжалявам този, който ще се влюби в теб, защото ти рано или късно ще го пратиш по дяволите!

— По дяволите? Мамо, нали ти си ме учила, че една лейди не трябва да използва подобни изрази…

— Съжалявам, скъпа. Имаш право. Да се говори истината често пъти е сериозно бреме. Но все пак искам да ти напомня да бъдеш любезна с полковник Реймънд Уиър, без да забравяш, че трябва много да внимаваш с него.

— Знаеш ли, мамо, навремето се колебаех дали да не се омъжа за него — призна й Тия.

— Той е истински джентълмен — рече Тара, но от Тия не убягна, че отговорът й прозвуча някак си резервирано.

— Хм… струва ми се, че преглътна едно „обаче“.

— Не съм сигурна, че той е най-подходящият кандидат за теб.

— Там е работа, че и аз не съм сигурна — веднага се съгласи Тия. — Струва ли си да се омъжвам за него само защото е много мил с мен?

— Никога не бива да се омъжваш поради друга причина, освен по любов — натъртено подчерта Тара.

Тия се усмихна, заобиколи леглото и отново седна, заровила пръсти в косите си.

— Мамо, ти си толкова особена! Повечето родители съветват дъщерите си да се омъжват за избрания от тях жених, а ти открито насърчаваш романтичните увлечения! — Тия се извърна на леглото и погледна очаквателно към майка си. — Странно, защото съм чувала, че си се омъжила за баща ми съвсем спонтанно, за да се отървеш от някакъв много досаден твой ухажор, а не по любов.

Тара отпусна ръце в скута си и за кратко се замисли, преди отново да вдигне глава.

— Ти си много дръзко, дори невъзпитано момиче, госпожице Тия Маккензи. Обожавам баща ти и ти много добре го знаеш.

— Ах, да, забравих, че любовта те е споходила впоследствие — добави Тия с предизвикателна усмивка. — Естествено, след като не съществува по-прекрасен човек от баща ми.

Майка й я изгледа и този път заговори още по-тихо и предпазливо:

— Да, той наистина е прекрасен човек, но вие с Джулиан, изглежда, вече не сте съгласни с това, което ви е учил.

Тия млъкна, засегната от думите на майка си, и се настани по турски на леглото.

— Не че не съм съгласна, мамо, но щатът Флорида…

— Щатът Флорида е пълен с фанатици, които не се уморяват да надават призиви за извоюване на бойна слава. Сред тях е и полковник Реймънд Уиър. Той е толкова увлечен в мечтите си да доживее победата на Юга, че е сляп за всичко останало. Точно затова не съм сигурна, че е подходящ за твой съпруг, без значение дали е влюбен в теб или не!

— Наистина ли? — Откъм вратата долетя плътен мъжки глас. — Не съм сигурен дали той е най-подходящият кандидат за теб, моя малка сестричке. Ти си напълно права, мамо! Все пак жалко за онзи злочест момък, който ще се влюби в нея, защото нашата Тия е кошмар за мъжете!

Тия и майка й се сепнаха. На прага бе застанал строен млад мъж и макар да беше в униформа на армията на янките, бе добре дошъл в този южняшки дом. Висок, чернокос и със сини очи, с масивната си фигура той изпълваше цялата рамка на вратата.

— Иън! — извика Тара.

Тия също не закъсня да изкрещи от радост:

— Иън!

Двете веднага се спуснаха към вратата. Тия отстъпи, за да позволи на майка си първа да прегърне първородния си сян. Тара се разтрепери, сълзи замрежиха очите й. Огледа внимателно сина си от главата до петите, за да се увери, че не е ранен, но Тия я заобиколи и прегърна брат си, сгуши се в прегръдката му и силно се притисна към гърдите му.

— Иън, за Бога, къде изчезна толкова задълго… промърмори Тара.

— Пристигнах с един кораб, мамо, който акостира на юг от имението ни. Завладяхме неголям плацдарм на брега. Надявам се да се добера до Сейнт Огъстин, за да се видя с Алайна и с децата, но…

— О, Господи, Иън, така ми се иска да се прибереш при жена си и децата си, но моля те, нима ще си тръгнеш веднага?

Той поклати глава и сините му очи блеснаха, когато се взря в лицето на майка си.

— Ако Алайна е получила последната ми телеграма, тя ще бъде тук преди вечеря.

— О, това се казва коледен подарък! Две от децата ми са отново у дома… а и внуците ми всеки момент ще дойдат!

Иън се обърна към сестра си.

— Къде е Джулиан? — неспокойно запита той.

— Джулиан е добре, но сега се намира на север — веднага му обясни Тия. Откакто войната бе започнала, двамата братя се бяха срещали съвсем за кратко.

— Видяхме се след битката при Гетисбърг, но оттогава не сме се срещали.

— Той е добре. Бях при него миналата седмица. Скоро се очаква Рианон да роди. — Тия се поколеба за миг, сети се, че докато тази проклета война не спре, двамата й братя ще бъдат врагове. — Джулиан се принуди да премести полевата болница, но не пожела да пътува с мен — няма право да изоставя пациентите си, затова…

— Значи няма да се прибере у дома за Коледа — едва чуто промърмори Иън.

— Скоро ще имам внуче, а още не съм видяла снаха си — обади се Тара.

— Не се безпокой, тя е чудесна жена и ще ти допадне — Увери я Тия, но не можа да се сдържи и добави: — Макар че си остава янки.

— Да, но е янки от Флорида — напомни й Иън, седна на стола, усмихна се на сестра си и продължи: — Ще обикнеш Рианон, мамо, говоря ти съвсем честно. Когато имаш повече време да общуваш с нея, ще се убедиш колко е интелигентна.

— Иън — прекъсна го Тия, — твоята съпруга също е интелигентна, но е убедена, че днес всеки интелигентен човек би трябвало да се противопоставя на безумното желание на шепа избраници да решават съдбините на цели щати независимо от жертвите…

— Деца, деца! — смъмри ги Тара. — Коледа е, а по Коледа не се говори за войни, за сражения, за победи и загуби.

— Днес е Бъдни вечер — коригира я Тия. — А разговорите за войната няма как да бъдат избегнати. — Обърна се към брат си: — Ще бъдем домакини на важни преговори между враждуващите страни.

— Да, зная — кимна Иън. — Ще се обсъждат условията за размяна на пленници.

— След като си наясно какво се готви — попита го сестра му, — защо твоите командири са поели риска да изпратят още един свой представител? Нали са знаели, че преговорите ще се водят в родното ти имение?

— Тези преговори са били замислени, преди да разбера, че ще ми се наложи да пътувам на юг — обясни й Иън. — Научих само, че всичко е било замислено от някакъв полковник от армията на южняците. Естествено тази ситуация ми се стори благоприятна и се възползвах от нея.

— А нямаше ли някаква друга причина? — полюбопитства сестра му.

Той я изгледа замислено, докато тя чакаше отговора му, нервно кършейки пръсти. Брат й беше много впечатляващ с пронизващо сините си очи, гарвановочерна коса, внушите лен ръст и снажна фигура. Имаше вид на непобедим воин, на опитен командир. Но за съжаление беше офицер от армията на омразните й янки.

— Армиите на Севера плътно следват войските на генерал Лий и възпрепятстват свободното им придвижване. Все пак в нашия щаб се говори, че южняците ще се опитат да стигнат до безопасните си зимни квартири на юг, за да отдъхнат след сраженията и да прекарат там коледните празници. При Гетисбърг леко ме раниха и се наложи да остана на легло няколко дни. Благодарен съм на съдбата за този неочакван отдих — само така можех да пристигна във Флорида, да видя ясена си и децата, майка си и… сестра си.

Тия бе обзета от угризения заради прекомерната си подозрителност, но все пак не можеше да се отърси от съмнението, че има още някаква причина, поради която брат й Иън бе прекарал толкова часове на седлото. Младата жена отлично знаеше, че още от началото на войната мнозина войници и офицери полагаха огромни усилия, за да се приберат поне за ден-два по домовете си, но много трудно получаваха разрешение от командирите си. Да не би брат й Иън да е бил изпратен на юг със специална мисия… например да подготвя усилването на поддръжниците на янките във Флорида?

— Иън… — нерешително промърмори Тия.

— Прибрах се у дома за Коледа. Само заради това съм тук сега — твърдо отсече той и погледна към майка си: — Кой ще пристигне за тези преговори? Ще има ли познати лица?

— Реймънд Уиър и Тейлър Дъглас.

— Е, с Уиър се познаваме от деца — сви рамене Иън. — Той ще се опита да ме предизвика, но аз съм възпитан като джентълмен и, разбира се, няма да му обърна повече внимание, отколкото всъщност заслужава. А колкото до Тейлър… ще се радвам пак да го видя.

— Кой е този Тейлър? — попита Тия. Името й се стори познато.

— Не го ли помниш? — рече Иън.

— Не.

— Той е наш далечен братовчед — обясни й брат й.

— Познавам всичките си братовчеди, колкото и далечни да са те — възрази Тия.

— Само че той ни е роднина по друга линия, защото е внук на сестрата на майката на чичо Джеймс. Схвана ли какво ни свързва? — усмихна се Иън. — Играли сме заедно като деца, но може би ти си била още много малка, така че най-вероятно нищо не помниш. Тейлър завърши военната академия в Уест Пойнт една година преди мен.

— Още един янки? — ужаси се Тия. Смътно започна да си спомня отдавна забравени думи за някакъв неин роднина, за когото другите й братовчеди често говореха.

— Тъй като всички знаем, че Реймънд Уиър е непоправим защитник на каузата на Юга, редно е срещу него да застане някой поддръжник на янките, например Тейлър Дъглас — добави Иън и сбърчи вежди в неловка усмивка. — Нали така се водят военновременните преговори, скъпа моя сестричке? От двете страни на масата трябва да седнат представители на враждуващите сили.

— Да, така е, но аз исках само да кажа, че никак не ми допада това — отвърна Тия.

— Скъпи деца, много се радвам, че сме заедно, но не искам да ми причинявате нови главоболия с разговори за проклетата война — оплака се Тара.

— Повече няма да говорим за войната, мамо, обещавам ти.

— Е, поне до началото на вечерята — скептично промърмори Иън, погледна към сестра си и се усмихна. Тия отвърна на усмивката му, внезапно обзета от спонтанен прилив на радост, че и той, и тя са си у дома, че заедно с родителите си ще посрещнат Коледа… Може би защото въобще не се досещаше какво ще й донесе вечерта.

* * *

Симарон

 

Тейлър Дъглас стигна пред къщата в късния следобед. Лека мъгла се стелеше над земята, обагрена от залязващите лъчи на слънцето, хвърлящи отблясъци върху металносивото небе. Къщата му се стори като замък, оживял от приказките, с внушителни дорийски колони пред фасадата. В далечината се издигаше заоблен хълм, зад който се простираше заливът Тампа Бей. Мъглата придаваше на къщата някакво странно, почти магическо обаяние, помисли си Тейлър, очарован от посещението си в тази южна плантация.

През целия дълъг път дотук той беше яздил сам, при това в пълна униформа, макар че беше проникнал дълбоко във вражеската територия. Никога досега пътищата на Флорида не бяха кръстосвани от толкова различни групи, отряди и чети от мъже в най-разнообразни униформи, воюващи за Конфедерацията или за Федерацията. И все пак дори в това смутно време бе напълно възможно да прекосиш десетки мили, без да се натъкнеш на някого, който да се заинтересува от цвета на униформата ти.

От войната се вълнуваха най-вече богатите или поне тези, които имаха какво да губят. Мнозинството от дребните фермери в щата Флорида си оставаха напълно незаинтересовани. Животът си продължаваше все така простичък, бедните хора се вълнуваха най-вече от осигуряването на прехраната си, от защитата на домовете си, като продаваха хранителни продукти на всеки, готов да плати в брой, особено ако разполагаше със златни или сребърни монети.

Дори тук, във Флорида, най-южния щат, местното население се вълнуваше от обезценяването на парите, печатани от Конфедерацията.

Тейлър нямаше причини за тревога, тъй като документите му доказваха правото му да пристигне във Флорида — беше упълномощен от властите в щата да представлява янките при преговорите. Пропускът му бе подписан лично от прославения генерал Робърт Е. Лий, който навремето беше преподавател на випуска на Тейлър Дъглас в академията Уест Пойнт. Тейлър се възхищаваше от генерала заради изключителните му способности като главнокомандващ. От своя страна генерал Лий също бе проявил интерес към Тейлър Дъглас. Тейлър бе гостувал в красивия дом на генерала, след което бе поканил семейството му в дома на баща си във Вашингтон. Тейлър знаеше колко много бе струвал на Лий отказът му да се сражава на страната на янките, а също и за дълбокото съжаление на най-изтъкнатия пълководец в армията на южняците заради съсипването на огромната страна. Но генералът бе длъжен да се сражава за победата на Юга и макар че Тейлър горещо се бе молил той да оглави войските на Севера и не одобряваше решението му, все пак го уважаваше.

Тейлър се радваше, че поне за малко може да си отдъхне от участието си в сраженията. Възприемаше сегашната си мисия като приятна промяна в офицерските си задължения. Очакваше го визита в изискан южняшки дом, средище на богата плантация, за да се наслаждава на коледната трапеза в компанията на достойни хора. Да се преговаря за размяна на военнопленници беше несравнимо по-предпочитано занимание от това да бъде на бойното поле, сред реки от кръв, камари от трупове и стенещи ранени бойци.

Припомни си, че преди доста години веднъж вече бе посещавал имението Симарон заедно с братовчед си Джеймс Маккензи.

— Тейлър!

Сепна се, когато чу възторжения вик. Извърна се и видя един ездач, който устремено прекоси моравата пред верандата. Иън спря само на няколко метра от него и го приветства с усмивка.

След по-малко от минута стройният черен жребец се спря до коня на Тейлър. Тейлър поздрави сърдечно Иън Маккензи, наследника на тази огромна плантация, стига да доживееше края на войната.

— Здравей, Иън! — кимна той към отколешния си приятел. — За Бога, какво правиш тук? Може би си тук за същото, за което ме изпратиха и мен? Тогава се опасявам, че моето присъствие е излишно, така ли?

Иън скочи от седлото. Сините му очи измериха изпитателно Тейлър, а после, когато и Тейлър слезе от своя жребец Фрайър, двамата бойни другари топло си стиснаха ръце.

— Хм, изглеждаш много добре и напълно здрав.

— За разочарование на брат ми, предполагам — усмихна се Иън. — Преди да стане негова съпруга, моята снаха между другото спомена, че аз съм „по-силният и по-здравият“ от нас двамата, което Джулиан е приел като обида. Опасявам се, че всички от нашето семейство са известни с това, че обичат да се хранят по-добре, макар да съм сигурен, че ако Джулиан може по-често да се връща у дома, майка ни така ще се постарае, че едва ли някой ще посмее да му се присмива, че бил прекалено слаб и мършав.

— Симарон си остава все така впечатляващо имение, каквото впрочем винаги е било — каза Тейлър. — Сигурен съм, че Джулиан ще стане внушителен като родния си дом, ако остане за по-дълго в него. Как са останалите членове на фамилията Маккензи, имаш ли вести от тях? Чух, че Сидни се омъжила за Джеси Халстън и сега живеела във Вашингтон, но не успях да се видя с нея, преди да потегля на юг.

— Сидни е добре. След битката при Гетисбърг се срещнах с Джеси — замислено сподели Иън. — Сидни се е заела с новите си задължения. Беше много загрижена за преместването си в столицата, когато най-ненадейно се озова в затвора. Според думите му Джеси отново ще се застъпи за нея и аз очаквам той да й повлияе благотворно.

— Звучи обнадеждаващо, поне според мен. Надявам се, че и ти си на същото мнение. Нали и двамата сме офицери от армията на Севера? — каза Тейлър.

— Да, добре е, понеже сега Сидни е под закрилата на Джеси Халстън — примирено въздъхна Иън.

— Не се съмнявам, че Сидни вече е вън от всякаква опасност — продължи Тейлър. — А ти защо си пристигнал тук, толкова на юг? Ако знаех, че ще дойдеш, може би нямаше да се налага и аз да…

— Хм, всъщност много се радвам, че дори и ти не си узнал за моето пристигане тук за коледните празници. Между другото, самият аз до последния момент не подозирах, че ще получа този шанс. А на теб мога да ти обещая, че ще посрещнеш Коледа много весело с моите роднини.

— Въобще не съм се съмнявал в това. Работата обаче е там, че…

— Да не би да си искал да те изпратят точно тук, във Флорида? — прекъсна го Иън.

— Отдавна исках това и отначало ми разрешиха, а после ми отказаха — кимна Тейлър. — Сега, когато съм тук, виждам, че възникват непредвидени затруднения.

Иън го изгледа внимателно.

— Предполагам, че причините са многобройни — тихо добави той. — Е, поне докато траят празниците, всички ще се радваме, че си сред нас. Особено ще се зарадват моите родители.

— Нима ме помнят още?

— Баща ми никога нищо не забравя, особено ако става дума за нещо, което го вълнува, понеже всичко това му напомня за мъчителните превратности, настъпили през последните години.

Разколебан, Иън за кратко замълча, приковал напрегнатия си поглед в лицето на Тейлър.

— Баща ми следеше много внимателно усилията на брат си да се съпротивлява на военните, които нахлуваха на няколко пъти в неговото имение по време на войните със семинолите. Той нито веднъж не се скара с брат си, нито с някое от неговите деца. А колкото до Джулиан, баща ми е много радостен, че по-малкият му син е лекар и спасява живота на хората, а не е убиец. А пък сестра ми…

— Тя остана в дома ви, при родителите си, нали? Трябва да призная, че не си я спомням. Тя бе още пеленаче, струва ми се, когато пристигнах тук заедно с Джулиан. Не вярвам да е посещавала къщата на майка ми през детските си години.

— Името й е Тия. Беше съвсем малка, едва бе проходила, когато ти ни посети заедно с чичо Джеймс. Беше толкова отдавна… Сега тя си е у дома. Ще я видиш, когато седнем на масата за празничната вечеря. Слава Богу, ще се запознаеш с нея в присъствието на баща ни, защото пред него Тия не се осмелява да спори разгорещено — както е свикнала — с всички присъстващи. Сърцето й е отдадено на Флорида много повече отколкото на каузата на Конфедерацията, а да знаеш как мрази янките! Сега е заета да помага на Джулиан — грижи се за неговите пациенти, затова родителите ми са спокойни, че е в сигурни ръце, макар да се опасявам, че мама и татко не подозират колко често Тия напуска болницата на Джулиан. Много се безпокоя за нея, често си мисля за опасностите, на които се излага малката ми сестричка, но имам пълно доверие на Джулиан и не се съмнявам, че той ще я държи в тила, далеч от полесраженията.

— Забравих да те попитам за жена ти и децата ти — вметна Тейлър.

Иън сърдечно се усмихна.

— И те са тук. Пристигнаха преди няколко часа. Всъщност аз оставих Алайна да спи и излязох да пояздя, когато те видях да пристигаш по пътя. Господи, колко е хубаво човек да се отдалечи от окопите, да се прибере в родния си дом, да прегърне жена си и децата си… — Иън не довърши, защото погледът му неволно попадна върху смръщеното лице на Тейлър. — О, извинявай, приятелю, забравих…

— Няма нищо, за което да трябва да се извиняваш — сурово отсече Тейлър. — Бих бил жалък негодник, ако си позволя да завиждам на другите за тяхното щастие. Ще ми бъде много приятно да се срещна с Алайна. И с твоите хлапета. Момчето ти се казваше Шон, нали не греша?

— Шон вече наближава три години, а Ариана е почти на две. Такива пакостници са и двамата…

— Е, нали са деца, какво друго можеш да очакваш от тях?

— Хайде, Тейлър, време е да се приберем в къщата.

Тейлър последва Иън, като поведе Фрайър до коня на приятеля си и така стигнаха до задния двор на къщата, откъдето се виждаха спокойните брегове на малката река.

— Как се оправя баща ти с имението? — попита Тейлър.

— Искаш да попиташ как така бунтовниците още не са изгорили къщата до основи? — попита Иън.

— Честно казано, това имах предвид.

— Какво да ти кажа? Баща ми се старае да балансира между привържениците на двата враждуващи лагера, дори на няколко пъти използват услугите му като посредник. Освен това той много внимаваше да не се замесва в шпионирането. С една дума, никога не е вършил нещо незаконно.

— Това обаче никога не е възпрепятствало привържениците на двата противникови лагера да опожаряват домовете на онези, които са били обявени за предатели.

— Тук вече се намесват и неговите служители — отбеляза Иън.

Тейлър се усмихна.

— Разбрах, че ме следят, преди ти да се появиш.

— Поне двадесетина яки и опитни мъже. — Иън махна с ръка към плевнята зад къщата, където се виждаше група смълчани мъже. — Баща ми е събрал в имението ни какви ли не хора: тук можеш да срещнеш черни и бели, червенокожи, емигранти от цял свят, дори и азиатци. На южняците ще им е нужна малка армия, за да завземат имението, но още никой не го е нападал. Моля се на Бога дано никога не се случи. В очите на бунтовниците баща ми е отгледал само един предател и това съм аз. Но брат ми Джулиан е спасил живота на повече хора, отколкото те могат да съберат като новобранци от цялата околност, а сестра ми е с много гореща кръв и всички местни хора я обожават. Не виждам кой ще се осмели да подпали къщата ни. Макар че винаги могат да се намерят луди глави, които да не се съобразяват с никакви ценности…

— Независимо от това опасността си остава.

— Опасност винаги има — веднага се съгласи Иън. — Марк! Марк Еспи, къде си, момче? За Бога, очаква ни много напрегната вечер. Марк, ще отведеш ли конете в конюшнята? Трябва да докажеш на полковник Дъглас, че тук, в Симарон, умеем да се грижим за конете.

— Слушам, сър! — Един млад мелез изтича откъм обора сред мъглата, която междувременно се бе вдигнала от реката и бе обгърнала в пелената си масивната плантаторска къща. Конярят веднага пое поводите на Фрайър от ръцете на Тейлър.

— Прекрасен жребец, сър! — похвали младежът коня.

— Благодаря ти. Името на жребеца ми е Фрайър. За него ще е много добре, ако го прибереш в затоплената конюшня.

Младежът се усмихна и поведе конете. В този момент задната врата на къщата се отвори. От мъглата се показаха две деца, озърнаха се за миг и се затичаха към двора. После от вратата надникна някаква жена, набързо се загърна с широкия си шал и се спусна след тях.

— Шон! Ариана! Да не сте посмели да се скриете някъде! Не мога да ви видя в тази проклета мъгла! Дядо ви нали ви каза да не си подавате носовете навън от вратата? Стойте, диванета такива! Иън, ти ли си? Ела тук да усмириш вироглавите си потомци. Същите непослушници са като теб. Ариана, скъпа, остани тук до прага. Ето, това се казва послушно дете! Хайде, Шон, не ме карай да те издирвам цяла вечер в този отвратителен полумрак!

Тейлър можеше да се закълне, че този глас му бе познат.

В мъглата тя не видя нито Иън, нито Тейлър, може би защото бе прекалено загрижена да настигне хлапето, което с радостни викове се втурна напред, увлечено в безгрижното преследване.

— Тия, всичко е наред. Аз съм тук, ей сега ще го хвана — обади се Иън и протегна ръце към момчето.

— Какво? — провикна се тя, като продължаваше да тича, изплашена, че няма да може да настигне детето.

Внезапно мъглата се разсея от повея на вятъра.

Още тичаше с все сила, когато на пътя й се изпречи масивна мъжка фигура, обаче тя не можа да спре навреме.

Връхлетя върху Тейлър и едва не го събори. Той успя да я хване, макар че се олюля и за малко да се строполи заедно с нея на тревата.

Мъжът си пое дъх и чак тогава смаян се вгледа в нея.

Тя извика и се опита да се отскубне, той не й позволи. Пръстите му се впиха в рамото й. След което се усмихна мрачно:

— Годайва… — тихо рече Тейлър Дъглас.