Хедър Греъм
Триумф (25)

Глава 24

Още с пристигането си във Флорида Тия веднага се върна в Симарон, за да не губи от скъпоценното време за среща с родителите си. Баща й много се зарадва, когато узна, че единствената му дъщеря се е омъжила за Тейлър Дъглас, а Тия си го обясни с факта, че баща й харесваше повече янките. Но знаеше, че има и още нещо. Баща й харесваше Тейлър, уважаваше го и затова посрещна с такава радост вестта за нейната женитба. Майка й съжаляваше, че не й бе предоставена възможност да организира достойна венчавка на дъщеря си, но, от друга страна, Тара беше практична и уравновесена жена и знаеше, че всички бяха длъжни да се съобразяват с ограниченията, наложени от войната, и че сега най-важното бе да се оцелява на всяка цена. Но нито баща й, нито майка й бяха изненадани от женитбата й с Тейлър.

— Ти се държеше по-особено с него още от самото начало, скъпа моя — каза й Тара. — Имаше нещо между вас… нещо, което досега не е имало между теб и останалите ти обожатели. Толкова се радвам за теб! Но не съм сигурна дали Реймънд Уиър е научил за сватбата ти. Той бе тук миналата седмица и не забрави да попита за теб, така че бъди по-внимателна с него, скъпа, и не го разигравай повече.

— Никога не съм го разигравала! Не му ли каза, че съм омъжена?

— Не, защото нямах удобна възможност да поговорим по-подробно.

— Да, мога да си го представя. — Тия се разтревожи, понеже лицето на майка й помръкна, сякаш криеше от дъщеря си нещо не много приятно. — Мамо, какво има?

— Той отново се спречка с баща ти.

— Какво се случи? О, майко, бих искала баща ми да внимава повече, когато споделя убежденията си и възгледите си. Не бива да забравя, че живеем в щат, подкрепящ Конфедерацията.

— Тия, този път вината не е на баща ти. Рей дойде тук, решен да узнае къде се намираш. Баща ти му отговори, че ти си с Иън във Вирджиния, а Рей избухна и заяви, че той няма право да те праща при янките.

— Но той не ме е изпращал никъде! Рей е най-вбесяващият мъж, когото познавам. И като си помисля, че навремето си бях въобразила, че съм влюбена в него! Опитах се няколко пъти да го накарам да разбере, че аз съм независима, че се опитвам сама да взимам решенията си, да вървя по избрания от мен път въпреки баща си и двамата си по-големи братя, както и властните ми братовчеди, с които трябваше да се преборя. А сега се появи и Тейлър…

— Тия, не се тревожи за това. Той дойде и си отиде. В края на краищата все някой ще му каже, че си се омъжила, и той ще престане да се интересува от теб.

По-късно през деня, когато седеше с баща си на брега, Тия се престраши да го попита:

— Татко, наистина ли бях такава ужасна кокетка?

Той я погледна и повдигна вежди.

— Ужасна? Ти беше прекрасна кокетка, скъпа моя дъще.

Джарет се усмихваше, но тя се изчерви.

— Сериозно, татко, искам да кажа, че аз обичах да се забавлявам, да се шегувам, но… Животът тогава бе съвсем различен.

— Тия, боя се, че Рей е по някакъв начин обсебен от теб. Ти не си направила нищо лошо. Ти си красива, любезна, приятелски настроена, била си донякъде благосклонна към ухажването му, но… си се влюбила в друг мъж.

Тя се облегна на широките гърди на баща си.

— Ние мислим толкова различно — промърмори Тия.

— Ти и Рей, или ти и Тейлър?

Тя се засмя.

— Двамата с Тейлър изобщо не мислим по един и същ начин с изключение на…

— С изключение на това, че се обичате. Вие цените живота, вярвате в доброто, в почтеността, в семейството, нищо, че понякога не сте на едно и също мнение.

— Може би.

— Ти си влюбена в него, нали? — попита я той.

— Да, влюбена съм — призна си тя. — Татко, дали той… — започна Тия, но гласът й заглъхна.

Джарет се извърна към нея и повдигна брадичката й. Баща й винаги й се бе струвал толкова мъдър. Той виждаше всичко, разбираше толкова много неща, дори я остави сама да определя живота си.

— Дали той те обича? — попита баща й.

— Той ме отпрати — тъжно сподели тя.

— Той те е изпратил там, където си искала да бъдеш.

Младата жена прехапа устни. Не беше точно така. Тя искаше да бъде с него.

— Битките бяха ожесточени и кървави, Тия — припомни й баща й.

— Имаш ли вест от Тейлър?

— Имам вест от Иън. Тейлър препуска непрекъснато от щаба на Шърман до щаба на Шеридан и щаба на Грант. Непрекъснато се намира на вражеска територия и рядко спи два пъти на едно и също място. И след като не може да бъде с теб, очевидно е решил, че ти трябва да бъдеш със семейството си.

— Благодаря ти, татко — усмихна се младата жена.

— Знам малко за сложните брачни отношения.

— Ти? — смая се тя.

— От майка ти. Тя може да пази една тайна, докато не подлуди човека!

Точно в този момент Тара се появи от другия край на моравата. Джарет предупредително притисна пръст към устните си, а Тия прихна от смях. Беше на седмото небе от щастие. Отново всичко беше както преди. Толкова се радваше, че баща й е до нея, толкова много го обичаше. Всичко наоколо беше чудесно, свежо и чисто. Но най-много се радваше да види родителите си заедно. Те двамата изглеждаха така щастливи. Не можеше да се твърди, че животът им е бил лесен, ала те винаги бяха успявали да се справят, защото бяха неразделни.

Почти всичко в нейния роден дом бе както някога. С изключение на това, че докато седеше на масата за хранене с родителите си, тя можеше да види от стола си в далечината мъжа, който дежуреше в наблюдателната кула край доковете. Тия знаеше, че хората на баща й непрекъснато патрулират наоколо.

Тия не остана толкова дълго, колкото й се искаше. Престоят й в бащиното й имение бе ограничен само до няколко седмици, защото трябваше да се върне на изток и да потърси Джулиан и Рианон. Искаше да им помогне, когато се родят бебетата. Беше разбрала от Джулиан и Алайна, че ражданията наближаваха.

Така се случи, че и двете раждания подраниха. Кейти Кайл Маккензи се роди на деветнадесети септември. Имаше платиненоруси къдрички и големи сини очи, но във всичко друго приличаше на майка си. Тия си помисли, че не бе виждала по-красиво бебе. Само след два дни се роди Алън Ангъс Маккензи — красиво бебе, също като Кейти, със съвсем малко червеникав оттенък в тъмната си косица и с очи, зелени като очите на майка си. Тия беше много радостна за снаха си и жената на братовчед си и за новото попълнение в рода Маккензи. Можеше да се занимава с малки деца, да помага за отглеждането на бебетата.

Най-присърце й бе Шон, понеже той бе най-голямото дете от новото поколение и у него вече се забелязваха първите признаци на упорит характер. Все пак имаше моменти, когато момчето се нуждаеше от цялото внимание на майка си. По това време Иън беше много зает. Получи се писмо от него, в което той се извиняваше, че не може да се върне, понеже военните операции изискваха присъствието му на бойното поле — Федерацията бе решила да постигне крайната победа, а Конфедерацията бе решена да се бори докрай. В края на август Атланта най-после падна. Макар че Тия не бе получила писмо от Тейлър, научи от Риса, че той прекарал няколко седмици с армията, предвождана от генерал Шърман, осигурявайки връзката между Шърман и останалите военачалници, като в същото време следял зорко ходовете на южняците.

Малко след като напусна Вирджиния, Тия започна да си задава въпроса дали самата тя не е бременна. Тази възможност толкова я плашеше, че тя дори се страхуваше да си мисли за нея. Не искаше да изгуби детето, ако действително бе забременяла. Със сигурност не искаше да изгуби детето на Тейлър. Искаше да има едно бебе, също така съвършено като малката Кейти на Алайна и здраво и очарователно като малкия Алън Ангъс Маккензи на Риса.

Тия прекара по-голямата част от октомври в Сейнт Огъстин, улисана в грижи около новородените и по-големите си племенници и племеннички. В края на месеца се отказа да чака вести от Тейлър и замина заедно с Рианон. Алайна й каза, че Тейлър може да е писал, но ставаше все по-трудно да се получават писма от фронта. Това може и да бе истина, но Алайна продължаваше да получава вести от Иън.

Над войниците тегнеше чувство на отчаяние подобно на зловонието, което се разнасяше от застоялите води на тресавище. В полевата болница на Джулиан лежаха трима войници с огнестрелни рани, получени в сражението на юг от Джаксънвил, двама моряци с прободни рани от морска битка и още трима войници, които бяха улучени от шрапнел по време на бомбардировката на янките в солената мина. Макар че всички се възстановяваха, мъжете бяха отчаяни и равнодушни. В Юга имаше надежда, че Линкълн ще бъде победен от Маклийн в президентските избори, но скоро след изборите, проведени на 7 ноември, пристигна новината, че Линкълн е преизбран. Северът нямаше да предложи на Юга приемливи условия за сключване на мир и да му позволи да се отдели от Съюза. Президентът Дейвис продължаваше да държи оптимистични речи, някои от които внасяха краткотраен лъч на надежда в душите на южняците. Той вярваше, че армията на генерал Лий в Северна Вирджиния е непобедима, но Тия виждаше, че сражаващите се мъже мислят другояче.

В средата на ноември Джулиан бе извикан на север, за да се погрижи за неколцина заболели от гражданското опълчение на Дикси. Десетина мъже бяха повалени от варицела. Повечето от мъжете в полевата болница оздравяваха, а и Лиам беше там — вече бе станал опитен в почистването и превързването на раните почти като хирург. Тия реши, че ще може да придружи Джулиан и Рианон, но се случи така, че снаха й нямаше да може да замине и малко смутено посъветва Тия, че и тя не бива да заминава.

— Тия, не бива да заминаваме заради шарката. И макар да не вярвам да очаквам друго бебе, не бих искала по-късно да открия, че съм сгрешила и съм изложила себе си на опасността да се заразя с болест, която може сериозно да увреди бебето. Но ако не греша… — Рианон се усмихна многозначително на зълва си.

— Откъде си сигурна, че съм бременна?

— Защото те познавам.

Тия замълча.

— Е?

— Предполагам, че ще трябва да останем тук. С Лиам, разбира се.

Рианон се зарадва на решението й.

— Джулиан ще разбере, той ще се справи и сам.

Няколко дни след като Джулиан замина, в болницата докараха двама, които бяха ранени от янките в престрелка по крайбрежието. Когато пристигнаха, беше късно през нощта. Рианон спеше и Тия реши да не я буди.

Тя позна единия от мъжете — беше един от войниците, които я придружиха за Коледа до Симарон. Сега й се струваше, че е било преди векове. Той се казваше Дейвид Хънтингтън и беше болезнено слаб и очарователен млад мъж, който, когато се запозна с него, беше новобранец в новосъздаденото гражданско опълчение на капитан Дикси. Сега вече имаше зад гърба си почти година служба. Тя му се усмихна окуражаващо.

— Куршумът е попаднал в прасеца, а парчетата от шрапнела — в бедрото. Не са засегнати кости и кръвоносни съдове — обясни тя на Лиам.

— Ще можеш ли да ги извадиш? Брат ти е на един ден езда оттук и аз мога да отида да го повикам — каза Лиам.

— Ще се справя. Не се тревожи. Никога няма да се науча, ако не опитам сама. Войник, имам малко отлежало уиски, което ще ти помогне да издържиш, докато извадя куршума и парчето шрапнел. Пийни си малко, първо за тялото, а после още една глътка за душата.

Куршумът излезе лесно, но парчетата от шрапнела я затрудниха. Изтръпваше от страх всеки път щом забиваше скалпела в крака му и се питаше дали не трябваше да изчака Джулиан. Най-после извади и последното парче, заши раната и пожела лека нощ на замаяния от алкохола пациент. Когато рано на следващата сутрин отиде да провери раната му, усети върху себе си погледа на огромните му тъжни сиви очи.

— Госпожо Тия…

— Да?

— Бог ми е свидетел, че не съм предател.

— Разбира се, че не си.

— Но…

— Но какво?

Той облиза пресъхналите си устни и й кимна да приближи.

— Разбрах, че вие правите много повече за нас, отколкото да ни почиствате и шиете раните, госпожо Тия. Знам, че брат ви е спасил стотици мъже. Дори чух, че баща ви не е направил нищо лошо, а само е уреждал срещи на офицерите от двете страни в имението ви.

— Истина е. — Тя му се усмихна, за да му вдъхне кураж да продължи.

Войникът забързано заговори:

— Полковник Уиър се готви да нападне Симарон. Дойде в нашия лагер само преди няколко дни. Не мисля, че капитан Дикси му повярва, искам да кажа, нали знаете какъв чудесен човек е Дикси, госпожо.

— Знам — замислено кимна Тия. — Откъде знаеш…

— Уиър е събрал край себе си няколко фанатизирани офицери… Той смята, че баща ви е предател и че трябва да бъде екзекутиран за това, което е причинил на Флорида.

— Какво? — смаяно ахна Тия. — Да бъде екзекутиран! Та той не може да екзекутира баща ми; баща ми не е направил нищо лошо.

— Аз… аз не искам никой да ме мисли за предател, да каже, че съм издал плановете на полковника. Уиър смята, че може да докаже, че баща ви е предател, убеден е, че ще намери доказателства за вината му. Той не е получил разрешение за разследване от нашата армия. Просто го е решил на своя глава.

— Уиър смята да нападне Симарон? Как се осмелява? Откъде тази дързост, как си е въобразил, че има подобно право?

В следващия миг тя проумя всичко. И това не би трябвало да я изненадва. Уиър мразеше баща й. Мразеше неговата самоувереност. Мразеше това, че Джарет не отстъпва от принципите си. Баща й бе толкова смел и непоколебим. Той бе устоял сам сред морето от враждебност и сляп фанатизъм около него. Никога не се бе усъмнил в правотата на убежденията си, въпреки че другите не мислеха като него.

— Сигурен ли си в това? — тихо попита тя.

— Да, госпожо, сигурен съм. — Мъжът отново навлажни устните си. — Той събира войските си в старата плантация на Елингтън. Както сигурно знаете, семейство Елингтън я напусна преди време.

— Да, знам. Те са наши приятели и тяхното имение е съседно на Симарон.

— Да, госпожо, много е близко и мястото е удобно за целта. Той смята да нападне… чакайте да пресметна… след четири дни, привечер. Времето на нападението е много важно за координацията между хората му. Някои от тях ще дойдат от север, докато той се придвижва от юг, за да обхване имението като в клещи от двете страни. След това ще завземе Симарон и…

— И какво?

— Смята да обеси баща ви в имението. Да даде пример, както казва той, на останалите предатели във Флорида.

— Той възнамерява да обеси баща ми? — гневно възкликна младата жена. — А какво ще прави с майка ми? — остро попита тя.

Мъжът отначало не отговори, после сведе засрамено очи.

— Тя ще… ще бъде като награда за войниците. Не съм сигурен какво ще стане… какво ще направят…

Тия се вцепени от ужас. Трябваше да спре Уиър, но как? Да успее да се добере до него и да спечели време. Но после какво? Трябваше да изпрати Лиам със съобщение за Джулиан. Някой трябваше веднага да замине за Сейнт Огъстин и да открие Иън. Но дали Иън беше там? Дали бе пристигнал в града? Ако не беше, със сигурност приятелите му са там и ще могат да съберат достатъчно войници, за да се справят с хората на Уиър. Приятели, които ще могат да се доберат по-бързо до Симарон и да предотвратят трагедията.

— Значи имам четири дни — прошепна Тия.

Достатъчно, за да пресече щата.

— Е, може би по-скоро три дни и половина.

— С колко души разполага Уиър?

— Доколкото знам, с пет роти. Но са останали от десет до двадесет души във всяка рота. Госпожо Тия, Дикси никога не би позволил подобно нещастие, ако бе повярвал, че Уиър говори сериозно. Все пак Уиър е от опълчението на Флорида, но, изглежда, всички са се ожесточили и бесят шпиони и предатели из цяла Флорида.

— Благодаря ти, редник. Много ти благодаря.

Тия импулсивно го целуна по бузата, а после го остави. Понечи да изтича при Рианон, но се поколеба. Не биваше да казва на Рианон, че смята да отиде в Симарон. Това бе само неин дълг. Щеше да остави на снаха си бележка. Освен това щеше да напише писмо на Джулиан и още едно на Иън — о, Господи, дано вече да е пристигнал в Сейнт Огъстин! Симарон беше неговото наследство, неговият роден дом. Той щеше да дойде и да се бие за него до последния си дъх. Да спаси…

Да спаси баща им. И майка им. О, Господи! Трябваше да отиде в Симарон; не можеше да рискува някой да се опита да я спре. Ще се наложи да препуска сама из щата…

Ще вземе Блейз. Знаеше пътя, знаеше какво трябва да направи. Ще се справи. Трябваше да се добере до Уиър. Да го спре. И после какво? Не знаеше. Знаеше единствено, че трябва по някакъв начин да го спре. А ако не можеше, трябваше да спечели време.

Забърза към палатката си, за да напише писмата. След това отиде да оседлае Блейз. Тъкмо се канеше да я възседне, когато се появи Лиам, забързано накуцвайки с изкуствения си крак.

— Госпожо Тия…

— Изпрати тези писма, Лиам.

— Не, почакайте! Къде сте решили да ходите?

— Погрижи се Рианон веднага да изпрати писмата. И извикай Джулиан. Въпросът е на живот и смърт.

— О, Господи, госпожо Тия, моля ви, обещайте ми, че няма да направите нещо безразсъдно или нередно…

Тя вече се бе метнала на седлото.

— Лиам! За Бога, направи това, което ти казах!

Обърна коня и препусна в галоп от лагера.

* * *

Едва ли някой в цялата армия на Грант се е придвижвал по-бързо и почти без отдих, помисли си Тейлър, докато слизаше от седлото. Изпи водата от манерката и огледа опустошения пейзаж. По дяволите, наистина се придвижваше бързо и неуморно. Сякаш бягаше. Само ако това можеше да му попречи да мисли, да се тревожи… да се страхува.

Трябваше да я накара да остане. Странно, но не можеше да превъзмогне копнежа си по нея. Не можеше да забрави страстта, която бяха споделили. Почти бяха станали приятели. А той я остави да си отиде. Като някой глупак. Защо?

Защото наистина си глупак, идиот такъв! Защото я обичаш, и то още от първия миг, в който я видя. Но ти си страхливец. Не искаш отново да изживееш онази болка…

Да, това беше. Той знаеше как се чувства тя, когато гледа безпомощно как децата умират, разбираше страха й. А й се бе присмял и й бе казал, че тя трябва просто да продължи да живее, да приеме трагедията по същия начин, по който приемаше щастието в живота. Но когато се разболя и се мяташе и бълнуваше в треската, че иска да си отиде у дома…

Не можеше да не удовлетвори желанието й. Беше решил да се бие все по-ожесточено и по-ожесточено, сякаш той сам можеше да сложи край на тази война.

И така…

И така Тейлър щеше да стори всичко, което бе по силите му, за да проследи придвижването на хитрия и опитен генерал Худ от Конфедерацията, който според думите на Шърман бе способен да премести войските си само с усилията на волята си.

Проблемът беше в това, че много скоро за Худ нямаше да остане пространство за маневриране.

Генерал Шърман разрушаваше всичко по пътя си. Хората се шегуваха мрачно, че той не бе оставил в Джорджия дори храна за птиците. Наистина това, което войната бе причинила на този щат, бе истинска катастрофа. Самият Бог рядко можеше да постигне подобно опустошение с бурите, торнадата, проливните дъждове, снежните виелици или други природни бедствия. Когато войските на Шърман унищожаваха една територия, те я унищожаваха докрай.

Тейлър току-що бе докладвал на генерала и за негова изненада бе получил лично писмо от неговия щаб. Докато дъвчеше парче сухар, той приклекна до Фрайър и извади писмото. То беше изпратено от Джарет Маккензи — топло, приятелско писмо, каквото всеки мъж би желал да получи от тъста си. Джарет го поздравяваше с брака му и му съобщаваше, че се е видял с Тия. Тя бе пристигнала в Симарон направо от Вирджиния. Явно не бе казала на родителите си за болестта си, защото Джарет не споменаваше нищо за това. Обаче пишеше, че Реймънд Уиър е бил в Симарон и разтревожено е разпитвал за Тия. Двамата са се скарали и Уиър си е тръгнал, но Джарет очакваше в бъдеще неприятности от него.

Тейлър сгъна писмото и го пъхна в джоба си. Макар че в писмото нямаше нищо за намеренията на Уиър спрямо Тия, Тейлър знаеше, че Уиър е опасен и яростен фанатик, способен на всичко в името на целите си.

Не биваше да изпраща Тия у дома.

Но какво трябваше да направи? Още си спомняше вледеняващия страх, който го обзе, когато се събуди и видя, че тя цялата изгаря в треска. Но тя не се предаваше, беше истински боец още от самото начало и доктор Флауърс нито за миг не си помисли, че могат да я изгубят. И все пак в болницата бяха умрели двама мъже от същата треска и Тейлър бе уплашен до смърт, че може да се случи най-лошото. Никога не бе чувствал подобен страх, откакто…

Откакто видя кръвта по ръцете си, когато вдигна Аби.

Тия бе победила болестта, но докато се взираше ден след ден в красивото й бледо лице, в копринения водопад на черните коси на своята Годайва, той осъзна колко много желае и обича жена си, нуждае се от нея. Припомни си, че веднъж й каза, че само един глупак може да я обича. А глупакът се беше оказал той. И въпреки че се възхищаваше на страстта и силата на убежденията й, на борбения й дух, Тейлър се страхуваше за нея. Страхуваше се, че няма да бъде там, за да я защити от такъв фанатик като Уиър.

— Полковник Дъглас!

Чу името си и се обърна намръщено. Не познаваше младия лейтенант, който се спускаше надолу по малкия хълм.

— Да, аз съм Дъглас.

— Здравейте, сър. Аз съм лейтенант Нейтън Райли.

— Лейтенант — кимна Тейлър, — какво мога да направя за вас?

— Сър, надявам се, че по-скоро аз мога да направя нещо за вас.

— О?

— Моето поделение се намира малко на юг оттук, недалеч от границата. При нас от затвора в Северна Флорида попаднаха няколко ранени момчета от гражданското опълчение. Надявах се да открия начин да се свържа с полковник Маккензи, но след това чух, че той ви е роднина, сър — неговата сестра била ваша съпруга.

— Какво искате да ми кажете?

— Имението на Маккензи се намира надолу край Тампа Бей. Разбрах също, че Джарет Маккензи симпатизира на Севера.

— Да, така е.

— Едно от момчетата от Флорида умря преди няколко часа. Взех това от него.

Лейтенант Райли му подаде сгънат лист хартия. Тейлър изгледа Райли с любопитство, после разтвори листа и заразглежда. Това беше грубо начертана карта. Видя Тампа Бей, реката, Симарон. Една плантация бе отбелязана на юг от Симарон, а друга — на север. Имаше отбелязано едно име „майор Хокинс“ със стрелка откъм север, както и второ име „полковник Уиър“ със стрелка откъм юг. Имаше и бесилка, също грубо нарисувана, а до нея — дата, която беше само след четири дни. В ъгъла бе написано: „Нападението трябва да бъде координирано по време така, че да се срещнат едновременно двата отряда“.

Тейлър вдигна глава.

— Лейтенант, разполагаме ли с работещ телеграф? Трябва да изпратя тази информация веднага на полковник Иън Маккензи в Питърсбърг.

— Както вече ви казах, и аз си помислих първо за полковник Маккензи, сър, но той преди няколко дни напусна Питърсбърг и замина за Сейнт Огъстин.

— В такъв случай трябва да му изпратя тази информация там. Знам, че телеграфните връзки са много лоши, но Иън може би е единствената надежда.

— Ще се опитам да я изпратя, сър.

— И му предайте съобщение, че след като получи това, трябва веднага да замине за Симарон. Аз ще се опитам да се справя с Уиър в плантацията на Елингтън, преди да успее да организира хората си за нападението.

— Да, сър! — козирува лейтенант Райли.

— Благодаря ви, Райли.

— Ще ги спрете, нали, сър? — попита лейтенантът. — Родният ми дом е в Тенеси. Някои хора не бяха съгласни с лоялността на баща ми към Севера и го изгориха жив. За нищо на света не бих искал такава жестокост да се повтори. Макар че се предполага, че южняците са джентълмени, едва ли не последните останали на тази земя кавалери…

— Много от тях наистина са такива, Райли, но много не са. По дяволите, ще направя всичко, което е по силите ми, за да предотвратя тази трагедия. Ще се обърна към Шеридан да ми даде малък отряд. Вие искате ли да дойдете с мен, лейтенант?

Райли се усмихна.

— По дяволите, да, сър! Ще ви доведа едни от най-добрите разузнавачи и бойци в цялата армия на Севера, защото съм сигурен, че ще получите разрешението на генерал Шеридан.

Тейлър знаеше, че може да накара Шеридан да се съгласи. Той все още пазеше документа, предоставящ му право на свободно придвижване, подписан лично от президента Линкълн. Шеридан не можеше да го спре, а освен това Тейлър добре познаваше яростния дребен генерал и бе сигурен, че задачата ще му допадне, въпреки факта, че много хора бяха изгубили домовете си в тази опустошителна война. Джарет бе човек, който никога не бе предал Севера. А подчиняването на Флорида бе истинско предизвикателство за всички командири от армията на Съюза.

Ако не можеше да събере отряд, щеше да отиде сам, но вярваше, че ще може да убеди генерал Шеридан.

— Изпратете тези съобщения по телеграфа, Райли. Ако линиите не работят, пратете куриер, но тази информация на всяка цена трябва да стигне до Иън. Ще се срещнем в щаба на генерала. Не разполагаме с много време, а ни чака доста дълъг път.

Райли отдаде чест.

— Да, сър! Ще бъда горд да дойда с вас!

Тейлър се метна на седлото на Фрайър и препусна към щаба. Надяваше се да не са настъпили значителни промени по фронтовата линия, които да попречат на генерал Шеридан да го приеме веднага.

Трябваше да замине час по-скоро, веднага щом Райли успее да събере своя отряд.

Откога, по дяволите, гражданското опълчение има правото да се превръща в щатски съд? Дали Уиър просто не е полудял от прекалената власт, която бе получил, въобразявайки си, че той е законът?

Сърцето му биеше учестено. Дали ще успее да стигне навреме? Къде беше Тия? Дали знаеше за всичко това?

Тя никога не би позволила някой да нападне Симарон, без да се опита да му попречи.

Как, по дяволите, щеше да издържи, докато се добере дотам?